Маги Стийвотър
Ридание (7)

Шест

Следващият ден беше ясен и изненадващо приятен, бурята от предишната нощ бе отнесла със себе си влажността и изпиващата жега. Докато седях в старото ауди до Люк, все още не можех да повярвам, че снощната буря беше толкова страшна. Или че онзи „невидим“ разговор ми се стори толкова зловещ. Или че луничавият действително е бил в задния ни двор. Истинска лудост, но щом бях в компанията на Люк, нищо от това, което ме притесняваше, когато бях сама, вече нямаше значение. Дали беше от любов?

Не, обади се гласът на разума в главата ми. От глупост е. И не се чувствай зле, предава се по наследство.

Около час говорехме само за дреболии, които забравях на секундата. Като защо Бил се използва за галено име на Уилям и защо бебетата кучета не се раждат от самото начало с шарки. Всеки път, когато си мислех, че ще стигнем до по-важна тема, някой от нас подхващаше нова глупост.

— Буцефал — каза рязко Люк и потупа волана на колата.

Отначало не чух добре и ми се стори, че е опитал да замаскира кихането си, затова му казах „Наздраве!“.

— Не — засмя се той. — Това е името на колата ми.

— Кръстил си колата си?

Той отново се усмихна палаво като малко момченце.

Загледах се в краката си, там, където двуцветната подложка на колата се беше извила нагоре покрай вратата.

— Като коня на Александър Македонски, нали? Доста самоуверено, не мислиш ли? Щом аудито е Буцефал, ти кой трябва да си?

— Значи знаеш историята. — Зъбите на Люк блеснаха ослепително на ярката слънчева светлина, докато гордо посочи таблото пред себе си. — Това е и нашата история.

— Твоята и на колата.

— Да.

Повдигнах иронично вежди.

— Значи в общи линии ми казваш следното. Никой друг в света, освен теб не може да кара тази кола. Преди много години други хора опитали да я укротят. Когато някой се опитвал да влезе вътре против волята й, тя го изхвърляла навън и му оставяла трайни белези по лицето. Но един ден, още когато си бил малко момче, ти си дошъл, метнал си се вътре и си я подчинил на волята си.

Усмивката на Люк грееше в очите му, но иначе лицето му не се промени и остана сериозно.

— Точно така. И оттогава сме неразделни.

Помислих малко върху думите му и после погледнах към очуканото и олющено табло.

— Не знам… Струва ми се, че бих предпочела да обяздя мазерати, а не ауди.

Сега вече не издържа и се засмя.

— Какво да кажа, съдбата избра нея за мен. — Посочи напред. — Виж.

Най-накрая бяхме стигнали до Ричмънд. Подминахме предградията и вече бяхме заобиколени от бизнес сгради и магазини. Ричмънд беше сияен град. Слънцето се отразяваше в белите тротоари, в сградите с огледални прозорци и в паркираните коли. Имаше и дървета, но те бяха по-скоро като някакви дребни допълнения, почти незабележими сред всички изградени от човека съоръжения. При кратките ми посещения в Ричмънд никога не си бях падала чак толкова по него, но сега усещах, че Люк се отпуска, докато влизахме все по-навътре в центъра.

— Градът ти харесва. — Не беше въпрос, въпреки че бях изненадана да открия такива чувства в него.

Очите му се спираха на всяка светеща повърхност.

— Не. Харесвам това, което прави градът. Всички тези… неща. Тук не може да живее никой друг, освен самите хора. — Посочи към кулата на една църква, извисяваща се над покривите и дърветата. — И кръстовете. Тук всички се кръстят. Те не могат да понасят това.

— Те? — Изтръпнах от начина, по който произнесе хора. Сякаш Те не влизаха в това число.

Люк ме погледна, лицето му беше странно осветено — някакво сияние извираше от него.

— Шшш, красавице. Нека се позабавляваме малко, преди да започнеш отново със сложния си анализ.

Подкара колата по „Керитаун“, една безкрайна улица с оцветени във всеки цвят на дъгата магазини и магазинчета, предлагащи всякакви странни неща и джунджурии, които не можеха да се намерят никъде другаде. След като измина няколко пресечки, намери място за паркиране на сянка.

— Знам къде можем да хапнем превъзходни френски пасти, ако си гладна.

— Звучи добре. — Бях прегладняла. От вълнение, че ще се срещна с Люк, не бях обядвала. Защото си тъпа, обади се отново гласът в главата ми.

Взехме си пасти от една малка сладкарница и излязохме да ги ядем навън, на масите от ковано желязо, които гледаха към улицата. Люк наблюдаваше развеселено как разделям пастата си на отделни пластове.

— Какво правиш?

— Проверявам съставките й. — Взех с вилицата си парче пандишпан и внимателно опитах крема, с който беше покрит. — За да се опитам да го направя после сама вкъщи. — Мама ме беше научила на това. Тя прави дисекция на всичко, чете менютата като романи и после създава своя собствена магия в кухнята.

Люк поклати глава.

— Откачено ли ти се струва?

— Щях да кажа: „което си е странно, си е странно“.

Исках да го питам за много неща, но пастата беше толкова добра (кремът беше лешников), че реших първо да свърша с нея, преди да минем към разговора.

— Е, сега говори.

Люк стана и ме поправи.

— Не, сега ще се поразходим. Не мисля, че тук има някой, но се чувствам по-спокойно, когато вървя.

Изправих се, а той ме хвана за ръка съвсем непринудено и естествено. Зачудих се дали моето докосване го кара да изтръпва по същия начин, както неговото караше мен — имах чувството, че по тялото ми протича лек ток. Тръгнахме по прекалено светлия паваж, колите профучаваха покрай нас, от един от магазините за дрехи звучеше оглушителна музика.

— Кажи ми, ако искаш да отидем някъде по-специално — каза Люк. Сякаш в момента бих поискала да ходя в тъпите магазини.

— Просто говори. Кажи ми какво става.

Той се загледа във велосипедиста, каращ бавно по противоположната страна на улицата.

— Ето я моята тайна… — Наведе се към мен и прошепна много тихо: — Не мога да ти кажа тайните си.

Няколко секунди не осъзнавах какво ми беше казал. Когато схванах, издърпах ръката си от неговата и се заковах на място.

— Доведе ме чак тук, за да ми кажеш това? — Една двойка пред нас спря и се загледа в нашата посока. Снижих гласа си. — Очаквах нещо по-добро. Поне да се постараеш да ме излъжеш. Нещо по-интересно.

Люк протегна ръката си, за да ме хване отново, но аз демонстративно скръстих ръце на гърдите си. Той въздъхна.

— Вярно е, че не мога да ти кажа тайните си. Но не знам какво точно не мога да ти кажа. Можеш да ми задаваш въпроси и ще видим докъде ще стигнем.

Погледнах го намръщено. Стояхме по средата на тротоара, така че една пънкарка и нейното безполово пънк приятелче се опитаха да минат покрай мен и леко се сблъскахме. Пропуснах покрай ушите си злобните им коментари.

— Какво имаш предвид под „не мога да ти кажа“? И как така не знаеш какво не можеш да ми кажеш?

Изражението на лицето му беше на човек, молещ за разбиране; сви безпомощно рамене.

Дълбоко в себе си, в сърцето си, знаех за какво намеква, но въпреки че можех да карам детелините да се местят и лампата да се включва сама, все още не го приемах с разума си. Странно, защото от толкова отдавна копнеех светът да бъде необикновено място. И сега той беше такова, а аз май не можех да повярвам в него.

Проговорих тихо.

— Нима ме молиш да… повярвам в магии?

Люк не отговори. Просто ме гледаше с невероятно светлите си очи и с тъжна усмивка на лице.

— Уф, добре, хвани ме за ръка — измърморих накрая. — Да се поразходим.

Той веднага стисна силно ръката ми и тръгнахме отново покрай магазина за стари плочи и антиквариата с изложена отпред метална броня, която хвърляше дълга сянка върху тротоара.

— Можеш ли да ми кажеш защо тези четирилистни детелини продължават да се появяват постоянно край мен?

Люк неволно стисна още по-силно ръката ми, причинявайки ми болка, и се огледа наоколо, преди да ми отговори.

— Те искат да са сигурни, че ще можеш да Ги виждаш.

— Кои са Те?

Той не отговори.

— Феите?

Устните му се извиха в някакво подобие на крива усмивка.

Просто го гледах и търсех по лицето му някаква следа от неискреност, но виждах само намръщеното му изражение, което беше отражение на моето собствено. В ума ми се появиха няколко въпроса, но така и не извървяха пътя си до устата ми. Това, което най-накрая казах, беше най-тъпото нещо, което можех да измисля.

— Мислех, че феите имат крила.

— Някои имат.

— Мислех, че са малки, добри създания, които обичат цветята.

— Те обичат цветята. Харесват всички красиви неща. — Очите на Люк се спряха на лицето ми, безмълвно поставяйки ме в тази категория.

Толкова силно исках да му повярвам, че направо ме болеше.

— Защо искат да ги виждам?

Гласът на Люк вече не беше безизразен, както обикновено; сега по-скоро приличаше на ръмжене.

— По същата причина, поради която искат да Ги виждат и другите. За да те измъчват. За да си играят с теб. За да те объркат. И унищожат.

Представих си съвсем ясно образа на смахнатия луничав тип. Наистина приличаше на перко. Ей, това ми хареса. Отсега нататък ще го наричам Луничавия перко. Бързо премислих останалите факти, които знаех.

— И желязото ги държи надалече. Както и кръстовете. Затова баба ми даде пръстена. А ти ми даде ключа си. А кучетата?

— Това са Техните кучета.

— Моето куче?

Люк ме погледна.

Затворих очи за миг, за да помисля. Какво ми казваше? Че съм била наблюдавана още от бебе? Че преследващият по цял ден катерици Ръж е хрътка на феите?

— Но аз ги видях — заекнах аз. — Хрътките имам предвид. А тогава нямах у себе си детелина.

Гласът на Люк отново беше станал спокоен и не издаваше никакви чувства.

— Ти се учиш. Някои хора имат нужда от детелината за съвсем кратко време, докато тя ги научи как да виждат. Предполагам, че си една от тях.

Значи щеше да става по-лошо? Сянката в ъгъла на стаята ми? Луничавия перко? Нищо чудно, че Люк постоянно се опитваше да ме накара да се отърва от детелините. Спомних си и нещо друго.

— А защо баба ми се държа толкова странно с теб?

Той стисна устни. Въпреки че го гледах право в очите, не отвърна на погледа ми. Най-накрая каза:

— Мисля, че ме е взела за някой друг.

Не бях доволна от отговора, макар да не разбирах съвсем ясно защо. Продължихме да вървим мълчаливо няколко минути, докато асфалтът не се смени с паваж. Пътят се стесняваше. Над главите ни гъстите клони на дърветата сплитаха зелен покров и скриваха все още яркото следобедно слънце. Всяка стъпка, която правехме, всяка дума, която казвахме, ни отвеждаше в един странен и загадъчен свят.

— Защо Те ме искат? — проговорих аз най-накрая и някак несъзнателно вложих същото чувство за нещо по-голямо и по-специално, когато споменах за Тях, както правеше той.

Люк спря изненадващо рязко и ме притегли в малка ниша, издълбана сред тухлите — толкова бързо, че изпитах възбудата от внезапната прегръдка секунди след като вече ме прегръщаше.

Той прошепна почти недоловимо в ухото ми:

— Кой не би искал?

Устните му се плъзнаха болезнено бавно по шията ми, стигнаха до рамото ми и му подариха целувка. Въпреки че бяха горещи като лятното слънце, потръпнах от студ и притворих очи. Ръцете ми бяха притиснати между нас — и по-добре, защото нямаше да знам какво да правя с тях. Люк ме целуна отново, малко по-нагоре по шията и аз го отблъснах назад към стената.

Умът ми препускаше бързо, исках да намеря някаква логична мисъл, за да се заловя за нея и да не се предам на желанието си да го целуна. Успях да измисля най-баналното:

— Срещнахме се само преди няколко дни. Изобщо не се познаваме.

Люк ме освободи от прегръдката си.

— Колко време е нужно, за да опознаеш някого?

Не знам.

— Месец? Няколко месеца? — Звучеше глупаво да се дава срок на подобно нещо, особено когато самата аз нямах желание за това. Но не можех просто така да целуна някого. Не знаех нищо за него, това беше в противоречие с всичко, което ме бяха учили. Защо тогава ми беше толкова трудно да кажа „не“?

Той хвана пръстите ми и започна да си играе нежно с тях.

— Добре, ще изчакам. — Изглеждаше направо съвършен на смесената, прозираща през листата на дърветата светлина; светлите му, почти безцветни очи блестяха на фона на скритото му в сенките лице. Нямах шанс.

— Не искам да го правиш — прошепнах думите и още преди да ги довърша, устните му се долепиха до моите и аз се разтопих в тях. Ръцете ми — не знам как се бях притеснявала за тях! — сграбчиха тениската му, пръстите ми се притискаха в слабото му тяло; неговите обхващаха здраво гърба и врата ми, сякаш се страхуваше, че може да припадна.

След известно време Люк отстъпи назад, но не ме пусна — прокара бавно ръцете си по моите, от раменете чак до дланите, докато накрая пръстите ни се преплетоха.

— Не мисля, че някой може да ухае така хубаво като теб. Те няма да те имат. Искам те за себе си.

Прехапах устни.

— Мисля, че е по-добре да ти покажа нещо. Но преди това ме заведи в някоя църква за по-сигурно.

* * *

Църквата беше празна и мрачна, изпълнена с аромата на тамян и загадъчност. Потопих пръстите си в купела със светена вода и се прекръстих по навик, после поведох Люк навътре между редиците с пейки.

— Какво искаше да ми покажеш? — Сред просторните стени на църквата гласът му звучеше приглушено и леко сърдито, притъпяван допълнително от дебелия мек килим под краката ни.

Не знаех как да му го демонстрирам, но трябваше да разбере, че владея телекинеза. Може би именно затова феите ме искаха. Не чувах стъпките си, но продължих да вървя към предната част на църквата. И тогава ми хрумна идея — приближих се до олтара и извадих една все още неразцъфнала жълта роза от вазите, поставени за украса на стъпалата пред него.

Обърнах се към Люк. Той се взираше във висящото над олтара разпятие с тъжни очи. Погледна отново към мен и после към розата в ръката ми. Стояхме един срещу друг като в самотна брачна церемония.

— Спомняш ли си какво ми каза на конкурса? — попитах го аз.

Очите му потъмняха, а гласът му прозвуча прегракнало:

— Не.

Не се отказах.

— За това как има хора, които могат да се справят с всичко?

Той се обърна встрани.

— Просто те разсейвах, не исках да повърнеш. Получи се, нали?

— Не ме лъжи — упорствах аз. — Знаеш за какво говоря. Не съм сигурна как точно, но ти знаеше, нали? Че съм от онези хора.

Все още с гръб към мен. Люк сведе глава и притисна юмрук до челото си.

— Не. Не си. Кажи ми, че не си.

Светлината от свещите, поставени край стъпалата на Дева Мария, осветяваше половината от лицето му, а другата беше в сянка.

— Не мога да го кажа! Защото съм. Виж. — Протегнах цветето към него, като го държах захлупено в ръцете си. Люк се обърна към мен с мрачно лице. Само след миг листенцата на розовата пъпка започнаха да се разтварят едно по едно, докато цветето разцъфна в цялата си прелест, изпълвайки шепите ми докрай. Погледнах към кадифените жълти листенца и после отново към Люк.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Впечатляващо — каза тихо.

Не разбирах реакцията му.

— Но ти знаеше, че мога да правя такива неща, нали? Защо иначе би го казал?

Люк ми обърна гръб отново, с приведени рамене.

— Ще ми дадеш ли една минутка, моля те?

Бях объркала нещо. Може би не трябваше да му го показвам. Но той трябваше да е наясно, нали? Какво направих? Запътих се бързо по пътеката, бутнах двойната врата и се озовах в преддверието. Изтрих с ръка сълзите, които напираха да потекат от очите ми. Стоях известно време така в сумрачната стая и се взирах невиждащо в залепените на таблото обяви за разпродажба на домашно приготвени сладки и курсове за изучаване на Библията.

След това го чух да крещи.

— Проклет да си! Защо?

Надзърнах през чистото стъкло на вратата на преддверието, за да видя дали не говори на някоя фея. Но доколкото виждах, там нямаше никого другиго, освен Люк и разпнатия Бог.

* * *

На път за вкъщи не говорихме повече за розата. Дълго време просто гледах през прозореца навън към увисналата над черните силуети на дърветата луна и към бялата накъсана линия по пътя. Нещо в начина, по който изглеждаше луната, загадъчна и вечна, ми напомни за начина, по който се почувствах, когато накарах розовата пъпка да разцъфне.

Внезапно Люк намали и спря колата встрани край шосето, на почти незабележимо място за отбивка. Удари спирачки и впери поглед в блещукащия часовник на таблото, сякаш търсеше нещо там. Не поглеждаше към мен.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

Изненадах се от въпроса. Лицето му беше позеленяло, някак по-изострено, осветено от светлините на таблото, изражението му — загрижено.

— Защо да ти се сърдя?

— Не говориш, тиха си. Предишния път, когато се държа така, ми беше бясна, затова предположих, че и сега е също. Направил съм нещо, което те е ядосало.

— Ти си този, който не говори. Помислих, че ми се сърдиш заради… — спрях се по средата на изречението. Не бях сигурна дали трябва да спомена църквата или не.

Люк въздъхна и махна с ръка.

— Просто това е непозната територия за мен.

— Кое?

— Ти. — Размърда се неловко. — Не знам какво да правя.

— С кое?

— С теб.

— За това, което стана в църкв…

Той ме прекъсна рязко:

— Само заради теб. Теб самата. Все чакам да ми кажеш да се разкарам, да те оставя на мира. Защото съм прекалено зловещ.

— Именно затова не ти го казвам.

— Защо?

— Защото постоянно твърдиш колко си странен и зловещ. Истинските злодеи никога не обясняват колко са опасни и зли.

— Аз ти се нахвърлих там, в алеята. Това си е зловещо.

Значи тази била причината — целувката. Беше мило, че се притеснява за това. Засмях се.

— Не ми се нахвърли. А и дори не беше алея.

— Да, но не те попитах.

Не бях много наясно с правилата на срещите, но не мисля, че някой в днешно време пита момичето дали може да го целуне. Освен може би на кино.

— Аз също те целунах.

Той ми хвърли бърз поглед.

— Не искам да прекалявам, не искам да объркам нещата и да създавам проблеми.

По дяволите, това ми звучи познато.

— Люк, не съм ти сърдита. И… — Наложи ми се да извърна лице, когато казвах това, защото усетих, че се изчервявам. — Не създаваш никакви проблеми, повярвай ми. А може пък и да харесвам точно този вид проблеми. — Като се замисля, последното май не биваше да го казвам. Може да си помисли, че съм уличница. Може би щеше да прекали. А може и да не знаеше за какво говоря. Може би…

Той ми се усмихна някак половинчато, с ирония, и протегна ръка, за да ме погали по лицето. Исках да затворя очи и да се оставя на удоволствието от допира му, за да забравя всичко, което ме правеше Диърдри.

— Ти си истинско бебе. Изобщо нямаш представа какви проблеми вървят заедно с мен.

Настръхнах и се отдръпнах назад.

— Какво трябва да означава това?

— Не исках да прозвучи така… Ето, виждаш ли, пак ми се ядоса.

Гледах го с леден поглед.

— Нима? Нарече ме „бебе“.

Люк се облегна на седалката си, личеше, че е леко раздразнен.

— Всъщност това беше комплимент.

— И как трябва да разбирам този „комплимент“?

— Защото ме караш да забравям колко си млада — опита се да ми обясни, но избягваше погледа ми. — Ти си… ти си точно като мен. Знаеш и правиш всичко така, сякаш си го правила хиляди пъти преди. Начинът, по който гледат очите ти, когато свириш — просто забравям, че си само на шестнайсет години.

— Не се ли предполага да добавиш и „изключително красива“ и „поразяващо интелигентна“, щом ще се разливаш в безсмислени комплименти? — Би било прекрасно, ако можех да му повярвам, но разумът ми винаги ми създава проблем в подобни случаи и отказва да приеме нещо за истина, само защото го желая силно.

— Говоря сериозно. Но трябва да добавя, че наистина си невероятно красива. — Звучеше искрено.

Поклатих невярващо глава.

— Елинор е невероятно красива. Аз знам коя съм и каква съм, и със сигурност не съм красива. Но съм достатъчно приятна на външен вид, така че нямам проблем с това.

Лицето му се промени странно, когато споменах Елинор.

— Не, Елинор е нещо друго. Ти си красива. Особено когато ме зяпаш с онова снизходително изражение — Боже, тоя е такъв задник… Да. Красиво е.

Изучавах внимателно ръцете си; светлинките от радиото хвърляха странни отблясъци върху тях, сякаш светеха отвътре. Най-накрая проговорих, като се опитвах да звуча небрежно:

— Можеш да го кажеш още веднъж.

Но той не го повтори. Вместо това каза:

— Ти си различна.

Звучеше така, сякаш най-големият комплимент в света беше да наречеш някого „различен“ — различен като съвсем нов вид пеперуда, не като момиче, облечено с жилетка, сред морето от мацки с къси блузки, разкриващи пъповете им.

Усетих как Люк се намести на мястото си, за да погледне през предното стъкло навън, в мрака.

— Ти си като мен. Ние предпочитаме да наблюдаваме света, нали? Не сме играчи.

Но аз не бях наблюдател на този свят, малката планета в границите на тази кола. В този свят, изпълнен с летния аромат на Люк, бях незаменим участник. Не бях сигурна дали искам да се разплача, или да грейна с най-голямата усмивка на света.

— Ди — каза Люк внимателно. — Къде си?

Погледнах към него.

— Точно тук.

Той поклати глава.

Усмихнах се смутено.

— Представях си живота си, ако тази кола беше целият ни свят, цялата ни планета.

Люк прокара разсеяно пръст по волана, един кръг без край.

— Планета с много привлекателни извънземни. — Протегна се към мен и нежно очерта съшия кръг по горната част на дланта ми. Побиха ме тръпки. Мекият му, равен глас беше напълно лишен от емоции, когато попита: — Все още ли си ми ядосана?

Бях притворила очи, докато пръстът му се движеше нагоре към рамото ми — допирът му беше съвсем лек, като полъх. Гъделичкаше ме по начин, който ме караше да стискам зъби и да задържам дъха си. Люк се наклони към мен и целуна устните ми също толкова нежно. Затворих очи и го оставих да ме целува отново и отново; опираше се с една ръка на таблото, а другата беше поставил на шията ми. Фаровете на някаква минаваща покрай отбивката кола светнаха така силно, че лъчите преминаха дори през спуснатите ми клепачи.

— Искаш ли да спра? — прошепна Люк.

Разтърсих глава. Той ме целуна пак, захапвайки нежно долната ми устна. Това направо ме побърка. Изведнъж, напълно нелогично, в главата ми се появи една мисъл — „Значи така ставало“. Дори не бях сигурна дали го правя правилно. Да не би да се лигавех прекалено много? Харесва ли му? Какво, по дяволите, се предполага да правя с езика си?

Част от мен обаче беше имунизирана срещу съмненията и започнах да го докосвам така, както ме докосваше и той. Чувствах се много странно — все едно седях на задната седалка и наблюдавах как се целуваме с Люк. Виждах как мигащите светлинки от таблото осветяваха едната страна на лицето ми, докато повдигах брадичката си към устните му. Виждах как езикът му внимателно проследява моите устни по цялата им дължина. Както бях така, извън тялото си, наблюдавах как се отпускам на ръката му, докато той ме притиска на една страна, а пръстите му приглаждат гънките на тениската ми. Чувах как дишам все по-тежко, как очите му се притварят. Усещах пръстите му на бедрото си — питаха ме дали могат да продължат нататък, към места, които аз самата все още не познавах.

Застинах и Люк се отдръпна светкавично назад с виновно изражение, сякаш ръката му беше действала против волята му. Гласът му трепереше.

— Съжалявам.

Искаше ми се да кажа: „А аз не“, но не знаех дали наистина беше така. Не знаех какво искам. Прошепнах неуверено:

— Няма нищо. — Но и в това не бях сигурна.

— Извинявай — продължи той. — Нямах намерение да… — Затвори очи за миг и после ги отвори отново. Обърна се напред.

Почувствах как тялото ми пламва, когато ръката му леко докосна крака ми. Все още усещах желанието в допира му и не можах да се въздържа да не потръпна. Исках да ме целуне пак. Исках да започне да кара, за да не искам да ме целуне пак.

Люк излезе от отбивката; преглъщаше тежко, но не поглеждаше към мен. Изглеждаше като че ли е някъде много далече от тук, странно непознат сред мъждивото сияние в колата.

Протегнах се и докоснах ръката му. Без да каже нито дума, без да отклони поглед от пътя, той преплете пръсти с моите и силно ги стисна.