Маги Стийвотър
Ридание (5)

Четири

Вторник. Сряда. Два дена се изтърколиха, без да ги усетя. Джеймс се отбиваше, но не него исках да видя. Може и да бях способна да местя лъжици, без да ги докосвам, и да карам детелините да се местят по нощното ми шкафче като лодка в открито море, но не можех да върна това — по-скоро, този — което/когото баба беше прогонила. Нито можех да се отърся от гласчето в главата ми, което ми казваше, че всъщност това беше станало прекалено лесно.

— Диърдри, не си се упражнявала от дни. — Мама бутна вратата на стаята ми и застина на прага. Лежах по гръб в леглото си, изучавах тавана, а дискът с техното, което Джеймс ми беше подарил за рождения ми ден, разтърсваше всяка равна повърхност в ритъма на басите. Мама изключи уредбата. — Не знаех, че харесваш такава музика.

— И аз, но вече я харесвам. — Звучеше все едно говоря напук, но беше истина. Никога преди не бях слушала техно, но в момента бях като наркоман и имах нужда от хубава музика, независимо каква. А монотонното думкане на парчетата чудесно пасваше на състоянието ми. Каквото и да ставаше обаче, времето си течеше. Най-вече за другите.

Мама отвори вратата широко.

— Не се инати. Върви да репетираш. Излез от тази стая. Изнервяш ме, когато не правиш нищо.

— Добре, както и да е. Ще се упражнявам. Ще изляза обаче навън.

— Скоро ще мръкне, имай го предвид.

Измъкнах се от леглото. Не исках да седя вътре за поредната обикновена вечерна репетиция.

Майка ми ме последва надолу по стълбите, гледаше ме как вземам арфата и след това ме съпроводи до задния вход на къщата. Внезапно се наведе и вдигна нещо от пода на кухнята.

— Диърдри, казах ти да ги поставиш между страниците на някоя книга, ако искаш да ги запазиш. Омръзна ми да ги намирам разпръснати навсякъде. — Обърна се и пъхна една четирилистна детелина в ръката ми.

Отблъскват змиите настрани. Лекуват ухапано от скорпион. Помагат да видиш феите.

Обхвана ме моментен пристъп на съпротива, свалих железния пръстен на баба от пръста си и го оставих на кухненския плот, преди да изляза навън. Може би точно тази вечер не исках да отблъсна злите свръхестествени същества. Може би този, когото исках да видя, беше един от тях.

Навън се здрачаваше, небето бе оцветено в златни, но приглушени тонове, дълги сенки във формата на призрачни дървета пресичаха целия двор. Светулките просветваха във високата трева, а в далечината се чуваше слабото гукане на гълъб, едновременно красиво и тъжно. Седнах в извивката на едно дърво и опрях арфата на рамото си. Не знаех какво да свиря, затова просто започнах да подръпвам леко струните в някаква унила мелодия. Май свирех песента „Аз съм кръгъл идиот“.

Загадъчно. Необикновено. Това исках. Започнах да свиря един по-бавен рил, „Девойките от Мичълтаун“, мелодия, която обещаваше загадъчност. Вятърът разклати листата на дърветата; из въздуха се носеше ухание на окосена трева, цветя и мащерка.

Пръстите ми спряха като от само себе си и аз повдигнах глава, за да уловя отново повея на прохладния бриз. Зачудих се дали не съм си въобразила миризмата. Не, ароматът на мащерка не можеше да се сбърка. И не само че със сигурност витаеше наоколо, но ставаше все по-силен. Присвих очи към сенките наоколо, като се опитвах да открия посоката, от която идваше, но беше невъзможно.

Някаква сянка трепна върху една от ярките ивици, които вечерното слънце все още хвърляше, и аз се протегнах, за да видя по-добре. Там нямаше нищо. После между два дъба в края на градината видях фигура на човек. Той ме погледна и ми се усмихна — червенокос, луничав, ухаещ на мащерка.

Момчето от приема. Примигнах и той вече се намираше до едно буково дърво, на три метра по-близо. Побиха ме тръпки.

— Прекрасна нощ.

Гласът се чу точно встрани от мен.

За секунда адреналинът ми се качи и без дори да се замислям, се извърнах и замахнах с юмрук; кокалчетата ми усетиха допира до нечия чужда кожа.

— Божичко! — възкликна Люк. — Напомни ми повече никога да не се промъквам зад теб.

Не можех да дишам, сякаш нещо беше заседнало в гърлото ми. Предполагам, че трябваше да се притесня, но все още бях прекалено зашеметена от факта, че това беше Люк. Изсмях се изненадано.

— Взех те за оня смахнат тип от приема.

Той излезе на светло — потъркваше челюстта си.

— Не, не съм. Всъщност… като се замислиш, аз съм онзи от приема. — Светлата му коса привличаше последните вечерни златисти лъчи и оформяше сияен ореол около главата му. Погледна към четирилистната детелина, която бях пуснала до крака си, и направи гримаса. — Защо около теб винаги се намира по някоя от тези?

— Защо това те притеснява? — В мига, в който го казах, съжалих, че въпросът се изплъзна от устата ми. Последното нещо, което исках, беше да го прогоня отново, нарушавайки някое от неписаните правила помежду ни. — Мислех, че няма да се върнеш скоро.

Люк коленичи до мен. Погледна към буковото дърво, където преди малко ми се стори, че видях рижавия; очите му бяха напрегнати. После се съсредоточи върху лицето ми.

— Звучеше толкова тъжно, красавице.

Извърнах очи встрани. Опитвах се да прикрия чувствата, които изпитвах през последните два дни.

— Защото бях тъжна.

— И аз си мислех, че няма да се върна скоро. — Отпусна се на земята с кръстосани крака и постави флейтата си в скута си. — За нещастие все още съм очарован от твоята личност. Може ли да посвиря малко с теб?

— Въпреки че те ударих?

— Въпреки това. И макар че не каза дори едно „извинявай“.

— Отчасти си го заслужаваше, защото си тръгна, без да ме предупредиш. — Ухилих се и поставих ръце на струните.

Люк вдигна флейтата си.

— След теб.

Започнах отново с „Девойките от Мичълтаун“; Люк влезе веднага в ритъм, като разпозна безпогрешно звуците на арфата. Странно, колко различно звучеше песента, свирена от двама. Когато го изпълнявахме заедно, рилът звучеше толкова красиво, че можех да се загубя в трелите на мелодията, която бяхме изтъкали.

Докато свирехме, очите на Люк бяха вперени към бука в края на двора, макар там да нямаше нищо. Разсеяно се сетих за луничавия — присъствието на Люк някак си ме накара да забравя всичко друго, освен него самия. Не исках да мисля какво би могло да стане, ако Люк не се беше появил.

Песента свърши. Сякаш усетил мислите, които ме терзаеха, Люк свали флейтата си и каза:

— Нека да изсвирим нещо по-весело, а? Нещо, което ще те накара да се усмихнеш.

Ти ме караш да се усмихвам, помислих си аз, но не казах нищо. Вместо това му хвърлих една крива усмивка и започнах да свиря „Мерил целуна жената на квакера“. Той ме последва с флейтата си и обърна решително гръб на буковото дърво.