Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книги на феите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lament: The Faerie Queen’s Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
midnight_sun17 (2015)
Редакция
maskara (2016)

Издание:

Маги Стийвотър. Ридание

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2010

ISBN 978-954-771-237-9

История

  1. — Добавяне

Дванайсет

Лежах на мрамора цяла вечност. Надгробните плочи отстрани отбелязваха изминаващото време с помощта на лунната сянка, която се местеше около тях, осветявайки другата им страна — гравираната с християнски имена, потънали от десетилетия в забвение. Студът проникна в мен и постепенно премина от мрамора във вените им. Всяка секунда, в която лежах на ледения камък, изпълнена едновременно с надежда и страх, че Люк ще ме вдигне от земята, през главата ми минаваха ужасяващи образи, свързани със смърт. Не просто смърт. Убийства.

Не знаех какво да мисля и мозъкът ми разреши колебанията ми, като просто спря. И тогава успях да седна. Погледнах право пред мен, през обвитата в мрак гробница, към мястото, където върху мраморната стена се отразяваше бледата сянка на Люк — странен символ от азбука, която не познавах. Лицето му беше опряно на стената, взираше се в нощта с празни очи. По бузата му все още имаше засъхнала кървава диря, там, където се бе стекла онази странна самотна сълза — беше си проправила път чак до края на брадичката му. Проследих погледа му и се загледах в мъглата, която бе станала още по-плътна и пълзеше в основата на надгробните плочи.

Гробове. Колко подходящо.

Исках да го попитам дали е убил всички онези хора. И после си спомних неговия въпрос: „Плаша ли те?“.

Наистина ги е убил.

Значи не беше елф, пък било то и тъмен, или друго създание от света на феите. Беше убиец.

Погледнах го отново, свит на кълбо до стената, толкова тъжен и изпълнен със съжаление. В гърлото ми се надигна гняв, внезапен и огромен, невъзможен за преглъщане. Зачудих се по каква извратена логика сега изглеждаше толкова разкъсван от болка при спомена за смъртта, която беше причинил, и въпреки това продължаваше да го прави.

— Значи това е твоята тайна? — изстрелях въпроса си най-накрая. Люк не се обърна. — Не си елф, фея или дори джудже, а просто сериен убиец. — Знам, че трябваше да кажа „един от Тях“, а не да изброявам имената им, но в този момент не ми пукаше. Свръхестествените създания ми бяха последният проблем.

Люк изобщо не помръдна, сякаш беше просто още една мраморна статуя, издигната внезапно на паметника.

Незнайно защо мълчанието му ме вбеси още повече. Открих, че мога да се изправя на крака, и го направих. Втренчих се в него отвисоко през разстоянието помежду ни, което като че ли беше станало направо гигантско.

— Къде ще ме убиеш, избра ли вече място? Нали за това става дума? Да ме спасиш от Тях, за да можеш да ме накълцаш на парчета на спокойствие, без никой да те притеснява?

Той пак не помръдна. Но проговори, макар гласът му да звучеше по-скоро като на мъртвец, отколкото като на жив човек:

— Не те ли е страх?

— Не! Бясна съм.

Най-накрая ме погледна, очите му сякаш мълчаливо ме молеха за разбиране. Но как някой може да разбере такова нещо? Не ставаше дума за див секс, наркотици или за гигантска колекция от плакати на Бритни Спиърс. Бях открила в ума му мъртъвци. Труп до труп. Истински хора, чийто живот беше отнел така мигновено, както бе сторил с дивата котка. Това май беше единственото нещо в света, което не бих могла да простя. Бях свалила защитната си броня за него и му бях позволила да влезе вътре… и сега ме болеше ужасно.

— Значи всеки път, когато ме питаше дали си страшен и дали се притеснявам от теб, е било, защото си убиец? Сериен убиец?

Гласът му отново беше спокоен:

— Не е така, както изглежда.

Присвих се инстинктивно и обвих ръце около себе си.

— О, и как е тогава? Те просто случайно са се нанизали на ножа ти? Нека позная. Било е самозащита. Онова момиче, което видях, е щяло да ти срита задника.

Люк поклати глава.

Дори не го отрече.

— Колко? Колко души си убил? — Като че ли имаше значение. Все едно беше тест по математика и броят на верните отговори може да повлияе на оценката ти. Той беше убиец, без значение колко точно тела лежаха зад гърба му.

— Не ме карай да си припомням.

— Защо? Споменът те наранява? Не мислиш ли, че си наранил тях повече? — Личеше, че го заболя от думите ми, но той не заслужаваше милост. — Колко? — Въпросът ми изплющя като камшик.

Не ме карай да си припомням.

Вече бях повече от бясна, не можех да контролирам гнева в гласа си.

— Ти си задник. Накара ме да повярвам, че си добър. Накара ме да ти се доверя!

— Съжалявам.

— „Съжалявам“ не променя нищо! Убивал си хора. Не на война. Обикновени хора. Видях ги. Не бяха заплаха за теб. Ти си… ти си чудовище! — Онези образи все още бяха пред очите ми, сцени от последните мигове на живота на десетки хора, мигове, изпълнени с насилие и болка. Мигове смърт. Исках да ги изхвърля от главата си, да премахна някак тази отрова, която ме изпълваше, но не можех. Той не просто ги беше убил — беше заровил и мен в спомените за своите мъртъвци. Сякаш аз го бях направила.

Избърсах потеклата сълза — истинска, не кървава — от лицето си и се отпуснах отново на мраморния под. Гневът ми изчезна така бързо, както дойде. Не исках да изпитвам повече такива чувства.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна Люк.

Избърсах още една сълза, преди да има шанса да потече от очите ми. Исках да го боли толкова силно, колкото ме болеше и мен. Погледнах го и разтърсих глава, чудейки се как е възможно изобщо да ме пита.

— Как бих могла? — Очите му не се откъсваха от мен, умоляваха ме да променя решението си, просеха пощада. Поклатих глава отново. — Не.

Последва дълго мълчание. Стори ми се, че минаха години, преди да проговори отново. Гласът му беше толкова тих, че в началото изобщо не го чух.

— Така си и мислех… — Бавно се изправи и ми протегна ръка. — Хайде. Ще те заведа у вас.

Погледнах ръката му. Нима наистина смяташе, че ще я приема? Тези пръсти, които бяха душили човек? Които бяха стискали ножа и бяха прерязали с него гърлото на невинно момиче? Люк явно разчете мислите по изражението на лицето ми и отдръпна ръката си. Устните му се извиха толкова тъжно надолу, че в друга ситуация биха разбили сърцето ми, но сега нямаше как да забравя кръвта, която беше пролял.

Изправих се сама и гордо повдигнах брадичка. Ако бях научила нещо от майка си, то беше как да си придаваш вид, че всичко е наред, когато не е така. Когато нищо няма да бъде наред никога вече. Внимателно прибрах всичките си чувства в онази кутия, която като че ли се предаваше по наследство на жените от нашия род, вдигнах глава към Люк и казах: „Да вървим“.

Би трябвало да се страхувам. Знаех от спомените му, че би могъл да ме убие, преди дори да си помисля да побягна. Знаех къде държи зловещия си кинжал, в ножница под дънките си, малко под коляното. Но страхът ми бе добре заключен вътре в мен заедно с всички останали емоции и не мислех, че скоро щях да успея да отключа кутията и да почувствам каквото и да било. Може би никога вече нямаше да мога.

Люк въздъхна и прибра в джоба си трите железни гвоздея от входа на паметника.

— За всеки случай искам да знаеш, че няма да те нараня. Не мога.

Пронизах го с леден поглед.

— По същата причина, поради която не можеш да ми кажеш нищо за себе си ли?

Той поклати глава, без да поглежда към мен. Очите му се взираха в гробището, макар през мъглата да не се виждаше почти нищо.

— Не, по съвсем друга причина. Хайде. Преди Те да излязат.

Въпреки че бях заключила всичките си емоции, лека тръпка успя да избяга и да премине през тялото ми. Точно когато Люк каза „Те…“, тръпката изчезна. Може би беше глупаво да се страхувам от Тях, а не от него, но бях убедена, че Те искат да ме наранят. А все още не можех да го повярвам за Люк. Тръгнах след него между гробовете. Движехме се безшумно като духове. Мъглата беше много плътна, но бях почти сигурна, че не вървяхме по пътя, по който бяхме дошли.

— Защо оттук? — прошепнах аз.

Погледът на Люк беше насочен някъде встрани от мен.

— Ще се покатерим през оградата. Те очакват да минем през вратата.

Погледна ме, очите му се спряха за миг на ключа, който все още носех на врата си, и продължиха напред. Мъглата се движеше и трептеше, скривайки дори високите дървета, под които се намирахме. Не видях желязната ограда, докато не стигнах толкова близо до нея, че вече можех да я докосна. Високите до кръста колове бяха солидни и черни по начин, който не можеше да се сбърка с нищо друго около нас.

Люк се хвана за оградата и я прескочи за частица от секундата. Протегна отново ръка, за да ми помогне.

Без да го докосвам, стъпих на долното перило и се прехвърлих от другата страна. Той отпусна ръка и тръгна напред. След секунди осъзнах къде се намираме — в края на пътя, където намерих колата му паркирана. Бяхме на няколко минути от вкъщи.

И тогава усетих миризмата. Познатата сладникава, остра миризма, смесена с уханието на окосена трева. И го чух: звук, подобен на музика, оформящ някаква мелодия в части на мозъка ми, които не мислех, че мога да използвам.

Усетих, че Люк се движи, миг преди въобще да помръдне, а после той ме сграбчи и ме повлече към пътя, стискайки здраво ръката ми. Сега ли беше моментът, в който трябваше да започна да се страхувам от него?

Не беше успял да ме дръпне на повече от няколко метра, когато чух приятен глас, носещ се като песен, да казва:

— А си мислех, че аз не мога да спя.

Отначало не разпознах гласа, но тогава Люк замръзна на място и после бавно се обърна назад. Видях висока снежнобяла фигура да излиза от мъглата и да пристъпва към нас. Ефектът от появата й беше още по-страховит, защото я познавах от много по-обикновена ситуация — и тя не би трябвало изобщо да е тук. Елинор вървеше по средата на пътя право към нас и с всяка стъпка потвърждаваше факта, че не е халюцинация. Не можех да кажа дали причината беше в мъглата, но останах с впечатлението, че тя се материализира на пътя от нищото. Просто ей така. Люк ме стисна още по-силно за ръката и ме придърпа грубо зад себе си, така че да застане между мен и Елинор.

Погледна към нея и попита с безразличен глас, сякаш не беше очевидно, че се опитва да ме прикрие:

— Какво искаш?

Тя се усмихна толкова красиво, че сърцето ме заболя.

— Не може ли срещата ми да е напълно случайна? — Пъхна ръка в гънките на изящната си бяла рокля и извади оттам дълго перлено острие с кръгла семпла дръжка без украса.

— Би могло — озъби се Люк. — Какво искаш, мамка му?

Думите прозвучаха неуместно от устата му, някак отчаяно.

Елинор се изсмя, деликатен звук, който накара дърветата от двете ни страни да потръпнат от възхита.

— Гневът не ти отива, скъпи. — Поднесе лъскавия гладък кинжал към него. — Донесох ти това, тъй като очевидно си загубил своя.

— Не съм го загубил.

Тя ни огледа. Люк ме стисна толкова силно, че ме заболя.

— Да — каза жената най-накрая. — Виждам. — Протегна ръката си напред така, сякаш се готвеше да докосне косата ми, фините й пръсти се насочиха към лицето ми и после рязко се дръпнаха назад. Елинор погледна към тях, изненадана от това, което бяха направили, и после отново вдигна очи към „тайната“ на Люк, висяща на врата ми.

Той отстъпи назад, дърпайки ме със себе си.

— Не я приближавай. Дръж гадните си мръсни ръце далеч от нея.

Елинор изучаваше внимателно ноктите си.

— Хъм… Не знам защо трябва да си толкова груб, съкровище. Бяхме толкова великодушни спрямо закъсненията в графика ти през последните дни. Всички бяха толкова мили с теб. Наистина очаквах да те заваря в добро настроение. Почивката ти беше доста дълга. — Отново протегна ножа към него. — А сега можеш да довършиш работата си и всички да се върнем към нормалния си живот. — Изсмя се и този път потръпнаха листата на дърветата не само около нас, но и надолу по пътя. — Е, повечето от нас.

Представих си как перленото острие минава по шията ми и оставя кървава диря след себе си. Беше убил толкова много хора; изобщо не познавах човека, който държеше ръката ми. Спомних си как заби кинжала си в челюстта на котката. И въпреки това не се страхувах, независимо какво казваха разумът ми и логиката. Не можех да мисля за Люк по друг начин, освен като за мой закрилник.

Без да каже и дума, той поклати упорито глава.

Елинор ни огледа отново, очите й се спряха този път повече върху мен, сякаш ме оценяваше.

— Ох, Люк… И двамата знаем, че през изминалите години си вземал някои погрешни решения, нали? Но мисля, че този е най-лошият избор, който си правил някога. — Думите се процеждаха от устните й, напоени с отрова. — Сигурен ли си, че не искаш да го направиш? Ще стане бързо, ще ги отнеме само миг. Бих го направила вместо теб… но нали знаеш…

— Не. — Гласът му беше твърд, но усетих, че ръката му потрепна.

Елинор се нацупи леко. Изглеждаше толкова красива, че ангелите можеха да се разплачат, а цветята да повехнат от срам.

— И какво да й кажа тогава?

— Кажи й… — Люк спря за секунда, а когато проговори отново, в гласа му имаше нотка на отчаяние. — Кажи й, че се оставям на милостта й. Кажи й, че не мога да го направя и моля за Нейната прошка.

Жената в бяло изглеждаше изумена.

— Не можеш да го направиш?! Да убиеш това момиче? Защо?

— Обичам я. — Гласът на Люк беше безизразен, сякаш казваше нещо напълно обикновено — като „небето е синьо“ например.

Коленете ми се разтрепериха; ако не ме държеше толкова здраво, сигурно щях да се строполя на земята.

Усмивката на Елинор беше толкова сияйна, че не можех да понеса да я гледам. Тя направо искреше с някаква страховита радост.

— О, непременно ще й кажа. Да й предам ли и последната част? — Събра ръце една в друга и прикри с пръсти устните си, като че ли щеше да избухне от невероятната тайна, която й беше поверил.

Люк се накани да каже нещо, но на пътя вече нямаше никого.

Мъглата се вдигаше бавно над асфалта. След една много дълга минута той пусна ръката ми и отстъпи крачка назад, очите му продължаваха да се взират в мястото, където беше стояла Елинор. Хвана се за главата и затвори очи.

— Господи, какво направих?

Добър въпрос. Нямах никаква идея какво беше станало току-що. Помнех само думите — „Обичам я“. Бяха заседнали в ума ми, стояха си там, редом до образите на убитите от Люк хора.

Съчетанието беше ужасяващо. Не можех да мисля за нищо друго, всичко различно просто се разтваряше във въздуха. Взирах се в лицето на Люк, пръстите му бяха заровени в косата, сякаш се опитваше да подреди мислите си. Нови образи запрепускаха в главата ми. Глупави образи — Люк като дете — държи се за ръката на възрастен. Косата му искри на фона на градския залез. Пръстите му удрят по клавиши.

Зави ми се свят. Погледнах встрани и се опитах да се съсредоточа върху своя живот и собствените си спомени, но спомените на Люк продължаваха да проблясват из съзнанието ми един след друг като светкавици. Клепачите ми почнаха да натежават, като че ли умората от безсънната нощ най-накрая си вземаше своето. Искаше ми се да легна на пътя и да заспя на място, но част от мен знаеше, че в изтощението ми има нещо неестествено.

— Какво ми има? — попитах с полузатворени клепачи.

Люк погледна към мен и въздъхна.

— Уморена ли си?

Кимнах леко.

Протегна ми ръка за трети път от гробището насам. Не трябваше да я приемам. Но този път се предадох. Бях прекалено уморена, за да продължавам със съмненията и все още проблясващите из главата ми спомени, а и толкова отчаяно исках да хвана ръката му, че вече не издържах. Подадох му моята, той я хвана здраво и ме поведе по пътя към вкъщи като малко дете.

— Чувала ли си някога за енергийни вампири? Хора, които крадат психическата енергия на другите, за да подсилват своята.

— Аха…

— Тези хора само могат да си мечтаят да бъдат като Елинор, когато пораснат. Трябва да е използвала доста енергия, за да направи онзи трик с изчезването на пътя. Чудя се откъде го е научила.

Препънах се и се изправих отново.

— Защо и с теб не става така? Защо само на мен ми е зле?

— Защото ти си лесна. Защото иска да те нарани.

Каза още нещо, но не му обърнах внимание. Заспивах права. Люк ме пусна и аз незабавно се строполих на земята, доволна, че мога да спра.

— Не, красавице, не заспивай. Хайде. — Наведе се и ме вдигна на ръце, сякаш бях лека като перце. Онази малка частица от мен, която още не беше заспала, ми прошепна: „Не му се доверявай. Кажи му да те свали долу“. Но вместо това зарових лице в меката му черна блуза, познатият мирис ме успокои и аз заспах с мисълта защо всичко в живота ми не е толкова просто.

* * *

Събудих се за малко от студения въздух на климатика, който хапеше кожата ми. Люк ме занесе право вкъщи, мина покрай скимтящия насън на кухненския под Ръж и нагоре по тесните стълби, като ме извъртя така, че да не се ударя в стените. Фактът, че дори мисълта за това как мама ще ни открие не успя да ме накара да се измъкна от ръцете му, беше доказателство до каква степен беше изцедила силите ми Елинор. Някак си не се изненадах, че Люк знаеше коя точно е моята стая; движеше се почти безшумно по пода, по-тих от падащ нощем сняг.

Внимателно ме положи на кревата и ме зави с одеялото. Леглото ми се стори прекрасно след две нощи на дивана — меко и удобно. Люк се отпусна на пода така, че очите му да са на едно ниво с моите. Погледнах го през все още полузатворените си клепачи; изглеждаше замислен, изтощен и изцеден… Червената изсъхнала линия от сълзата все още се виждаше на лицето му.

— Има ли някаква надежда за нас?

Примигнах бавно, в главата ми като на киноекран, пуснат от невидим прожектор, се появи нов образ — Люк, който се смее и играе с куче, което прилича на Ръж. Не бях сигурна дали отговорих на глас или само в мислите си:

— Не знам.

Не можех да измисля начин да отговоря на този въпрос, без да знам защо е убил всички онези хора. Проблясък. Образ на пръстите му, дращещи около гривната на ръката му, опитвайки се да я разкъсат. Нов проблясък. Люк от днешно време, пръстите му достатъчно близо, за да ме докоснат, но не успяват…

— Все още ли виждаш спомените ми?

Насилих се да отворя очи и кимнах.

Гласът му беше едва доловим шепот.

— И аз виждам твоите.

Измънках тихо:

— Този път наистина прецаках нещата, нали?

Люк докосна кървавата следа на бузата си — моята кръв — и отпусна чело на ръба на леглото.

— О, Ди. Какво ще правя?

Времето минаваше, но никой от нас не го забелязваше. Спях ли? Проблясък. Образ на Люк как ме целува нежно по бузата, а може би това се случваше наистина. И после дупката, която се отвори в мен, когато осъзнах, че си е отишъл.

А след това заспах.