Маги Стийвотър
Ридание (3)

Две

— Не обличай нищо размъкнато! — каза майка ми, докато затръшваше вратата на стаята ми зад гърба си.

Благодаря за страхотния съвет, мамо, помислих си, докато се взирах в разпръснатите по леглото ми дрехи. Не знаех какво щях да облека за официалния прием за участниците тази вечер, но със сигурност нямаше да бъде нищо от глупостите, които тя избра от гардероба ми.

Все още държах в ръка последното й предложение — рокля, с която приличах на избягала от старчески дом. Метнах я върху останалите прекалено официални рокли и костюми с панталони и погледнах навън през прозореца. Разпокъсани бели облаци се носеха леко по небето, отнасяйки със себе си остатъците от следобедната жега, и постепенно закриваха бледите очертания на сребристата „дневна“ луна, която все още се виждаше.

Вместо да започна да се обличам, пъхнах един диск в плейъра си, бутнах планината от дрехи в другата страна на леглото и се проснах върху завивките. Бързите ритми на рила^[1] се понесоха из съзнанието ми и съживиха спомена за случилото се днес на сцената.

По дяволите! Люк Дилън е истински. Още не можех да дойда на себе си, да не се бях надрусала с нещо? Хората не излизат ей така от сънищата ти.

Позволих си лукса няколко минути просто да си лежа и да си мисля за него. Спомнях си как внимателно говореше, произнасяйки всяка дума, сякаш е много специална. Задъханият звук на флейтата му, нашепващ древни тайни и копнежи. Светлите му, прозрачни като стъкло очи. Можех да си представя как ме държи за ръката и ме превръща в една от своите тайни. После се почувствах гузна, че лежа и се размотавам, потънала в глупави момичешки фантазии за него, вместо да се приготвям за партито, но досега не си бях падала така по никое момче.

Ъъъ, май излъгах. В седми клас учех заедно с Роб Мартин, слаб, тъмнокос тип с лице на замислен мрачен ангел. Или поне такъв беше в моите представи. Благодарение на своята суперсила да оставам невидима за всички други в училище, го наблюдавах всеки ден, без да се осмеля да го заговоря. За мен той беше нещо като светец, защото се изказваше против жестокото отношение към животните и срещу месото, което ни предлагаха в менюто в училищния стол. Веднъж порица един от учителите ни пред целия клас, защото носеше кожено яке. Използваше думи като „анатема“ и „погром“.

Той беше моят герой.

После, няколко дни преди лятната ваканция, когато последвах Роб като сянка в междучасието — както обикновено, невидима за него — го видях как отваря кутията си за обяд и вади оттам сандвич с шунка. И го изяжда.

Оттогава не съм си падала по никое момче.

Рилът свърши и започна следващото парче — нежна и тъжна балада, една от любимите ми: „Ако бях птица“. Докато си я тананиках, внезапно разпознах една музикална фраза, която накара стомаха ми да се свие. О. Дотук бяхме с магическата импровизация. Мелодията, която изсвирих на конкурса, не беше съвсем същата като тази, която звучеше, но беше достатъчно близка. Заслушах се още по-внимателно, докато групата повтаряше стиха. Добре, не е тази част. Но ето — момент, тези ноти тук? И може би тези? О, да. Вече беше болезнено ясно откъде е дошло вдъхновението ми.

Въздъхнах тежко, но трябва да призная, че част от мен се почувства облекчена. Щом имаше напълно логично обяснение за внезапната ми способност да импровизирам, може би имаше такова и за появата на самия Люк. Защото хората наистина не могат просто да се материализират от сънищата. Сигурно го познавах отнякъде… А и начинът, по който свиреше на флейта — може би имаше и група, която съм слушала преди. Не знаех нищо за него, освен че е готин, занимава се с музика и се интересува от мен.

Имаше ли значение нещо друго?

Ами, все пак той се появи изневиделица в онази тоалетна…

— Диърдри! — извика майка ми от долния етаж. — Избра ли си нещо?

Станах и се загледах за момент в плейъра си, преди да го изключа.

— Да! — отвърнах аз. — Вече реших какво да облека.

* * *

Щом стигнахме до приема, останах много доволна, че не се поддадох на натиска на майка си и не облякох нищо от нейните тъпи предложения. Никой не носеше дънки, но и никое момиче не беше облечено в „малка черна рокля“ от типа, който тя беше струпала на леглото ми. Светлосинята ми лека лятна рокля и белите сандали, които бях обула, пасваха чудесно на стила, който всички като че ли негласно бяха избрали. Деколтето на роклята беше остро и изрязано и разкриваше красиво врата и раменете ми. В случай че Люк наистина дойде на партито…

— Мразя, когато организират приемите навън — заяви шумно Дилия, докато пристъпваше внимателно по пътеката и високите й токчета потъваха в тревата. — Слава Богу, че поне оркестърът свири камерна музика! Опасявах се, че пак ще има нещо ужасно като онези гайди от конкурса.

Както винаги, бях на напълно противоположното мнение. Няма нищо по-неприятно от това да си затворен със сто непознати в миришещо на препарати за чистене помещение. Вместо това сега учениците, родителите, учителите и съдиите се разхождаха весело и спокойно между опънатите големи бели шатри и носеха в ръце чинии с храна на фона на нежната музика на оркестъра. Храната миришеше чудесно и ми напомни за съботните нощи у дома. Горещият летен въздух вече отстъпваше на хладния бриз, а слънцето се скриваше плавно зад дърветата.

— За бога, каква е тази миризма? — попита с възмутен тон Дилия. Заяждаше се, разбира се. Много добре знаеше, че кетъринг компанията на мама осигурява храната за приема. Татко винаги нарича Дилия „моята най-малко любима балдъза“. Шегичка, тъй като Дилия е единствената сестра на мама. Но нямаше как да не се съглася с коментара му — Дилия е като супермазна торта, покрита изобилно със захарна глазура, а аз предпочитам да съм на диета в нейно присъствие.

— Ди, ти оцеля! — Джеймс се запъти към мен, но спря на известно разстояние, когато видя Дилия. — О, не видях, че си заета.

Дилия оглеждаше критично килта му, рошавата му коса и дланите му, изписани с химикалка — Джеймс е много разсеян и постоянно записва някакви неща по ръцете си, за да не ги забрави.

— Ти си гайдарят, нали? — попита тя рязко.

Джеймс се усмихна гордо. Вече беше разпознал, че тя е от типа „мразещи гайди“.

— Да, но го правя против волята си. Извънземните обаче не ми дават да спра.

Усмивката на леля ми беше ледена и чудесно показваше, че не й е забавно.

— Това е Джеймс, Дилия — казах аз. — Той е вторият най-добър гайдар в щата Вирджиния тази година.

— Скоро ще бъда номер едно — намеси се Джеймс с обезоръжаващо искрена усмивка. — Свързах се с един наемен убиец.

Дилия запази леденото си изражение. Не беше лесно някой да я обезоръжи, дори и веселяк като Джеймс. Спогледахме се с него, нямахме нужда от думи — и двамата си мислехме едно и също в момента.

— Е, беше ми приятно да се запознаем. Тръгвам, че май храната се чувства самотна.

Помахах му леко, докато се отдалечаваше, оформяйки едно „до след малко“ с устни, а Дилия потръпна демонстративно.

— Какви странни хора идват на тези събирания. По-добре да намерим родителите ти.

— Ще те настигна — отвърнах, като небрежно изостанах от нея. — Мисля, че видях някои от приятелите си.

Не бях добър лъжец, но Дилия не беше добър слушател, така че се разделихме любезно. Тя се запъти към шатрите, а аз колкото можеше по-далече от тях. Огледах струпаната около масите с храна тълпа, но не видях Люк, затова тръгнах към шатрата, под която свиреше оркестърът.

На това място слънцето минаваше косо между дърветата над пътеката и хвърляше дълги златни ивици светлина върху тревата. Поех по една от тези златисти пътечки, като наблюдавах невероятно високата си сянка, която вървеше пред мен. Не след дълго усетих аромата.

Беше толкова силен и странен — като от някакви непознати билки — и се появи така внезапно, че проверих земята под сандалите си, да не би да съм настъпила нещо. Под краката ми обаче нямаше нищо, освен детелини. Листата им привлякоха вниманието ми и се наведох, за да ги разгледам по-внимателно. Сред многобройните трилистни детелини имаше и доста четирилистни. Откъснах една и се изправих. Щях да си я прибера. За късмет.

— Чух те как свириш.

Примигнах бързо от изненада и вдигнах поглед. Без да забележа, до мен се бе приближил млад мъж с рижава коса. Лицето му бе покрито с лунички, но въпреки това той беше изключително хубав — като от реклама в списание. Имаше красивия вид на добре поддържаните хлапетии с големи попечителски фондове.

Не бях сигурна какво се очаква да отговоря на това, затова просто казах:

— Така ли?

Той закръжи около мен, като ме изучаваше от горе до долу.

— Да. — Направи още един пълен кръг, трябваше да извъртя очи, за да не го изпусна от поглед. — Доста впечатляващо. Много по-добре, отколкото очаквах.

По-добре в сравнение с какво? Като за момиче? Като за ученик? Като за арфистка? Или като за мен?

— Благодаря — отвърнах резервирано. Той ме обиколи пак, с усмивка на лице. Усетих още един силен полъх на онзи аромат и ми хрумна, че сигурно идва от него. Може би нещо, с което се беше пръснал или носеше в себе си.

— Доста впечатляващо като цяло.

Реших да бъда любезна.

— Ти свириш ли?

Той се ухили.

— Спирал ли съм някога?

Продължаваше да обикаля около мен, без да спира дори за миг, а после изведнъж изражението на лицето му се промени по начин, от който сърцето ми направо щеше да изскочи.

— Миришеш хубаво.

Познат глас ме накара да се извърна в другата посока.

— Диърдри.

Люк сграбчи рязко ръката ми. Движението му беше толкова внезапно, че изпуснах четирилистната детелина на земята. Почувствах се облекчена, сякаш бях спасена от някаква опасност.

— Ох, радвам се, че си тук. Този тип… — обърнах се към особняка, но не видях никого. Останало беше само наситеното ухание на розмарин или мащерка. Имаше поне дузина места, където можеше да се скрие, след като се бях извърнала към Люк. Това означаваше само едно — че нещо не беше наред. Защо иначе щеше да избяга? — Преди малко имаше едно момче…

Люк погледна зад мен.

— Тук няма никой. — Присви очи. — Никой.

Побиха ме тръпки. Щеше да ми е по-лесно да му повярвам, но нямаше как да забравя луничавия тип.

— Но имаше — упорствах аз. — Някакъв особняк.

— Не се съмнявам — каза високо Люк. — Хайде. Да се връщаме в цивилизацията. Какво изобщо правеше на това забутано място?

Огледах се наоколо. Златистата пътека от светлина ме беше отвела странно далече от шатрите. Оттук музиката на оркестъра идваше като че ли от стара музикална кутия.

— Просто исках да се махна колкото се може по-далече от досадната ми леля.

— Нека да отидем колкото се може по-близо до нея и по-далече от странните типове — предложи Люк. Докосна ме леко по голото рамо, побутна ме нежно и двамата се запътихме по посока на глъчката. — Харесва ми роклята ти впрочем. Отива ти.

Вътрешно изпитах гордост, а после с изненада се чух как казвам:

— Знам.

— Не е хубаво да се надуваш — отвърна Люк, но се засмя. — Хайде, разкажи ми за досадната си леля.

Въздъхнах, докато приближавахме шатрата с храната.

— Ето, това е тя. Тормози майка ми.

Люк застана до мен и спокойно огледа и двете. Това негово качество започваше да ми харесва. Той слушаше. Наблюдаваше.

— Ужасна е, така ли?

— Нямаш и най-малка идея — отвърнах аз. — Ако има страшна приказка с ужасни лели, тя ще е главната героиня. С мама никога не са се разбирали.

Дори оттук чувах как леля Дилия високо обяснява на някого, че като малка майка ми имала талант, но не направила нищо с него.

Кучка.

— Току-що си помислих нещо не много приятно за член на семейството ми — признах на Люк.

Той се наведе към мен, толкова близо, че усетих лекия мускусен аромат, който се носеше от него — не приличаше на ухание от някаква билка, нито беше типичната миризма на гимназист — и ми прошепна:

— С „к“ ли започва? И аз си помислих същото.

Засмях се високо и Дилия ме чу. Погледна към мен и ми помаха с ръка да отида при тях, но аз се престорих, че не съм я видяла, и зареях поглед към масите с храна.

— Бързо! Направи се, че ми показваш нещо, за да изглежда, че не съм я видяла.

Люк постави ръка на рамото ми, а с другата посочи вечерното небе.

— Виж луната.

— Това ли можа да измислиш? — попитах аз, но въпреки това погледнах към нея — бледа, загадъчна, висяща там горе сред все още синьото, а не черно небе. И отново почувствах, че бих могла да я гледам вечно или поне докато си спомня защо ми се иска постоянно да се взирам в нея. — Красива е, нали?

Не мисля, че той все още гледаше към луната, но отговори:

— Да, много.

— Знам, че звучи глупаво, но тя ме кара да се чувствам странно. — Така, както Люк ме караше да се чувствам.

— Защото е дете на нощта. Нощта крие тайни.

И той криеше тайни, нали така? Тайни, които и двамата се преструвахме, че няма.

— Много поетично.

— Мога да бъда и поет, когато искам. Сложна личност съм. И аз като теб имам дълбока душевност.

Сведох престорено смутено поглед.

— Ооо, смяташ, че имам дълбока душевност? Това е ужасно мило.

Вдигнах очи, за да видя реакцията му, но той гледаше някъде зад гърба ми. Обърнах се, за да проследя погледа му.

С походка на модел към нас се приближаваше много висока и много руса жена. Беше красива като лилия, с невероятни сини очи и съвършена снежнобяла шия. Внезапно моята рокля ми се стори дрипава.

— Елинор — каза Люк с безизразно лице.

— Люк. Чудесно е, че се срещаме отново. — Постави ръце на раменете му и го целуна по бузата, като прокара пръст надолу по брадичката му. Извърнах поглед. — Сякаш мина цяла вечност.

— Да.

— О, май не сме в много добро настроение тази вечер! — възкликна красавицата. — Мислех, че си направо в рая сред тази прекрасна музика.

Люк не отговори.

— Като казах „прекрасна музика“… ти свири великолепно, Диърдри. Всички ние бяхме изумени от изпълнението ти.

Погледнах към нея, щом чух името си, и бях заслепена от сияйната й усмивка.

— Благодаря. Люк много ми помогна.

Елинор насочи усмивката си съм Люк, който все още стоеше със същото странно безизразно лице.

— О, да, наистина помогна доста. — Усмихна му се още по-лъчезарно. — Люк, скъпи, няма ли да си поговорим малко?

— Как върви работата? — попита той глухо.

Русата жена се изсмя. Дори смехът й беше красив и направо досадно съвършен.

— Много добре.

Люк повдигна въпросително вежди.

— Как е шефката?

Елинор изучаваше небрежно фино оформените си нокти.

— О, напоследък сме по-скоро като колежки.

— Сигурно е вълнуващо.

— Масите оценяват по-високо някого като тях. — Направи жест към себе си. — Някой като мен.

— Какъв късмет и за двете ви — каза Люк.

— И аз така мисля, пиленце. — Тя се обърна към мен. — А ти определено си изгряваща звезда. Ще следя развитието ти.

Усетих как зад гърба ми Люк настръхна.

— Беше ми много приятно да се запознаем, Диърдри. Пожелавам ти приятна вечер. — Докосна отново Люк по лицето. — Ще се видим скоро.

След като си тръгна, погледнах Люк и хапейки устни, го попитах:

— Бивша приятелка?

Той ококори очи и се разсмя.

— Това би било най-ужасното нещо, което може да се случи на някой мъж. Не. Помниш ли страшната приказка с ужасната си леля? Елинор ще бъде чудесно попълнение в нея. Мисли за нея като за зла кръстница.

Въздъхнах облекчено. Всъщност не биваше да мисля за Люк по този начин, като се имаше предвид от колко време го познавам. Но все пак идеята, че бих могла да имам Елинор за конкурентка, направо ме вцепени.

— Зла кръстница е много по-добре от бивша приятелка.

Какво те прави толкова различен, Люк, че изобщо ми пука дали си имал гадже или не?

Погледът му се плъзна покрай мен.

— Така е, нали?

Извърнах очи и аз, самоувереността ми изчезна вдън земя и само кимнах.

— Аха.

Внезапно осъзнах, че от колоните в шатрата, където се провеждаше церемонията по награждаването, от известно време се носеха гласове.

— Второ място при соло изпълнителите за Кармен Мейси. — Зад гърбовете ни се разнесоха любезни ръкопляскания.

Запътихме се мълчаливо към мама, но спряхме, когато видяхме, че тя говори с някого. Дилия изненадващо за нея мълчеше.

— … Чух я как свири днес и просто исках да ви кажа, че съм изключително впечатлен от таланта й. Ние търсим точно такива хора — като нея и приятеля й. Моля ви, моля ви, вземете визитката ми и се обадете.

Погледнах човека, който говореше. Приятният му глас не отговаряше на външността му — ако не знаех, че е свързан по някакъв начин с музиката, бих казала по-скоро, че е кечист или боксьор. Макар да носеше закопчана догоре риза, ръкавите не можеха да скрият огромните бицепси и мускулестите му гърди. Не отговаряше съвсем на представата ми за „ловците на глави“, които търсеха студенти за университетите.

— Първа награда при ансамблите отива при Андрю Манкс, Тина Чин… — уредбата гърмеше, но гласът на мама ми се струваше по-силен.

— Благодаря, определено ще обсъдим предложението ви.

Мистър Гигантски мускули ми кимна леко, преди да погледне отново към нея и Дилия.

— Е, знам, че денят е бил тежък за вас, затова ще ви оставя да си почивате. Скоро би трябвало да обявят голямата награда, нали? Насладете се на приема.

Спогледахме се с майка ми, а след като мъжът си тръгна, тя се обърна към Дилия.

Зад нас се чуваха още и още ръкопляскания, докато продължаваха да обявяват наградите в различните групи. Конкурсът ми се струваше толкова незначителен, толкова обикновен в сравнение с тук и сега, когато стоях до Люк и се взирах във визитката, която представителят на консерваторията беше оставил.

— „Торнкинг-Аш“ — прочете Дилия името на картичката. Изсумтя. — Звучи като име на погребална агенция.

Аз също изсумтях, но само защото отново усетих същото ухание на билки отпреди малко. Да не би луничавият да беше още тук?

Люк се наведе към мен.

— Мисля, че ще трябва да си тръгна по-рано. Даже може би трябва да си тръгна сега.

Готвех се да изпротестирам или да го помоля безсрамно за телефона му, когато забелязах, че ръкоплясканията са затихнали. Гласът от колоните се чуваше ясно:

— Дами и господа, вече е шест часът и както обещахме, дойде ред да обявим голямата награда. Благодарим на всички, че участвахте в този конкурс и споделихте таланта си с нас. Съдиите искат да поздравят носителите на голямата награда на тазгодишния фестивал на изкуствата — Диърдри Монахан и Люк Дилинг.

Люк прошепна в ухото ми, толкова близко, че устните му докоснаха косата ми:

— Кажи ми, че искаш да ме видиш отново.

Усмихнах се.