Кандис Бушнел
Лятото и градът (9)

Девета глава

— Независимо какво твърдят хората, истината е, че всички мъже са едно огромно разочарование — отбелязва Миранда Хобс и стрелва с гневен поглед корицата на новия „Космополитън“. — „Как да Го хванем и задържим“ — чете. — Ха! — провиква се отвратено.

Връща списанието обратно на мястото му и допълва:

— А дори и да успееш да Го хванеш — и защо всичко около въпросната персона трябва да се изписва с главна буква, сякаш е самият Господ Бог, а?! — аз мога лично да ти гарантирам, че обикновено Той не си струва да бъде задържан!

— Ами Пол Нюман! — питам, отброявам четири долара и ги подавам на касиерката. — Сигурна съм, че той си струва да бъде задържан. Или поне Джоан Удуърд смята така.

— Първо на първо, никой не може да каже какво става между двама души в един брак. И второ, той е актьор. Което означава, че по дефиниция е нарцистичен тип. — Оглежда неуверено пакетчето с пилешки бутчета и пита: — Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

Слагам пилешките бутчета, ориза и доматите в една чанта, като се преструвам, че не разбирам причината за тревогата й. Ако трябва да бъда честна, и аз малко се притеснявам за това пилешко. Освен че е твърде малък, този супермаркет надали може да се нарече особено чист. Може би затова никой в Ню Йорк не готви.

— А не смяташ ли, че всеки е по малко нарцистичен тип? — питам. — Според мен единственото, за което си мисли всеки от нас, е за себе си. Такава е човешката природа.

— Така ли смяташ? — пита Миранда, докато продължава да оглежда кориците на списанията по рафтовете. — „Как да се спасим от стриите по бедрата за трийсет дена“, „Устни за целуване“, „Как да разберем какво наистина си мисли Той“. Е, аз веднага мога да ви кажа какво наистина си мисли той — нищо!

Разсмивам се — отчасти, защото тя донякъде е права, и отчасти, защото съм превъзбудена от началото на едно ново приятелство.

Това е втората ми събота в Ню Йорк. Едно от нещата, които никой не ти казва, е как градът се изпразва през уикендите. Саманта заминава с Чарли за Хамптънс, а дори Лил казва, че щяла да ходи до „Адирондакс“ Аз пък си казах, че вълненията за седмицата са ми предостатъчни, а освен това трябва да пиша.

И наистина писах — поне за няколко часа. След това обаче ми стана самотно. Стигнах до извода, че самотата в Ню Йорк е от особен тип, защото, като се замислиш за милионите хора навън, които ядат, ходят по магазините, кината или музеите с приятелите си, ти става доста чоглаво, че не си сред тях.

Пробвах да се свържа с Маги, която замина за лятото в Южна Каролина, обаче сестра й каза, че била на плаж. После се опитах да говоря с Уолт. Той пък бил в Провинстаун. Обадих се дори на баща си, но единственото, което той ми каза, е как вероятно съм нямала търпение да замина за „Браун“ през есента и че би искал да поговори повече с мен, обаче имал среща.

Щеше ми се да можех да му кажа колко ми е трудно в този курс по творческо писане, но си знаех, че няма никакъв смисъл. Той и без това никога не се е интересувал от моето писане. Винаги е бил убеден, че просто минавам през поредната си пубертетска фаза, която ще надживея, когато вляза в университета.

След това се заех да разгледам гардероба на Саманта. Открих чифт ботуши „Фиоручи“ в неоновосиньо, за каквито открай време съм си мечтала, но те се оказаха твърде големи за мен. Открих също така и старо кожено мотористко яке, което ми се стори от предишния й живот — какъвто и да е бил той.

Накрая реших пак да опитам да открия Миранда Хобс. От четвъртък насам се бях опитвала да се свържа с нея три пъти, обаче никой не вдигаше.

Но както стана ясно, съботите й са свободни от протестни действия, защото вдигна още на първото позвъняване.

— Ало? — изрече с подозрителен глас.

— Миранда? Здравей, обажда се Кари Брадшоу.

— О!

— Питах се… Какво правиш сега? Искаш ли да пийнем по кафе или нещо подобно?

— Не знам.

— О! — казах аз разочарована.

После тя сигурно ме съжали, защото попита:

— Къде живееш?

— В Челси.

— Аз съм на Банк Стрийт. Наблизо има едно кафене. Стига да не ми се налага да се качвам на метрото, не бих имала нищо против да се видим.

Прекарахме два часа в това кафене, постепенно откривайки хиляди общи неща помежду си. Например, че и двете сме учили в гимназиите на родните си градове. И че и двете като малки сме обичали книгата „Консенсусът“. Когато й казах, че познавам авторката — Мери Гордън Хауърд, тя се засмя и отбеляза:

— Не знам защо, но нещо ми подсказваше, че я познаваш.

И после, по време на поредното кафе, и двете започнахме да се зареждаме със странното усещане, че ще станем приятелки.

След това решихме, че сме гладни, но освен това признахме една пред друга, че нямаме много пари. Оттук и идеята ми да си сготвим сами вечерята.

— Защо списанията причиняват всичко това на жените? — жалва се сега тя, загледана в корицата на „Вог“. — Това са машини за създаване на чувство за несигурност! Опитват се да накарат жените да си мислят, че не са достатъчно добри. А когато жените не се чувстват достатъчно добри, познай какво става!

— Какво? — питам, като вземам торбата с продуктите за готвене.

— Печелят мъжете! Именно така ни държат във вечно потисничество! — заключава тържествено тя.

— Само дето проблемът с женските списания е в това, че са написани от жени — изтъквам очевидното.

— Това само идва да покаже колко надълбоко се е пропил този заговор! Мъжете са превърнали жените в съзаклятници в собствената си робия! Така де, ако тръгнеш да пилееш времето си в мисли за космите на краката, как ще успееш да превземеш света, а?!

Иска ми се да й напомня, че бръсненето на краката отнема не повече от пет минути, които ти предоставят достатъчно време за превземане на света, обаче си знам, че въпросът, който задава, е по-скоро риторичен.

— Сигурна ли си, че съквартирантката ти няма да има нищо против да ти дойда на гости? — пита Миранда.

— Тя не ми е точно съквартирантка. Сгодена е. Живее с приятеля си, а и без това през уикенда е в Хамптънс.

— Блазе ти! — отбелязва Миранда, когато тръгваме по стъпалата към петия етаж. На площадката на третия обаче вече се задъхва. — Как успяваш да се справиш с тези стъпала всеки божи ден? — простенва.

— Не ми пука, щом вече не живея при Пеги.

— Тази Пеги звучи като чудовище. Хора като нея трябва да ходят на психотерапия.

— Сигурно го прави, но няма ефект.

— Тогава ще трябва да си намери нов психоаналитик — пуфти Миранда. — Мога да й препоръчам моя.

— Ти ходиш на психоаналитик? — поглеждам я изненадано, докато вадя ключовете си.

— Разбира се. Ти не ходиш ли?

— Не. Защо?

— Защото всеки трябва да ходи на психоаналитик. В противен случай непрекъснато повтаряш едни и същи нездравословни модели.

— Ами ако нямаш нездравословни модели? — питам и отварям вратата. Миранда нахлува и автоматично се строполява върху шкафчето за обувки.

— Дори само мисълта, че нямаш нездравословни модели, е достатъчно значителен нездравословен проблем. А и всеки си има нещо вредно като останка от детството. Ако не се справиш навреме с него, можеш да провалиш целия си живот.

Бутвам летящата врата и влизам в кухничката. Поставям торбата с продуктите върху няколкото сантиметра плот до миниатюрната мивка.

— А твоят какъв е? — питам.

— Майка ми — отговаря.

Откривам една тенджерка във фурната, наливам в нея малко олио и запалвам газта на един от котлоните.

— А ти откъде знаеш всички тези неща? — питам.

— Баща ми е психоаналитик. А майка ми е перфекционистка. Едно време сутрин ме решеше цял час, за да ми направи идеалната прическа преди училище. Точно затова в мига, в който се измъкнах от нея, си отрязах косата и я боядисах. Баща ми твърди, че страдала от чувство за вина. Обаче според мен тя е класически нарцистичен тип. За нея всичко се върти около нея самата. В това число и аз.

— Но нали ти е майка! — възкликвам и слагам пилешките бутчета в нагорещеното олио.

— Може. Обаче аз я мразя. В което няма нищо лошо, защото тя също ме мрази. Не се вмествам в тесните й представи за идеалната дъщеря. Ами твоята майка? Каква е?

Изчаквам, преди да отговоря, но осъзнавам, че тя не се интересува особено от отговора ми. Разглежда снимките, които Саманта държи на масичката. Прави го с ентусиазма на археолог, току-що открил нови грънци в земята.

— Това ли е жената, която живее тук? Боже, ама тя е голяма егоистка! На всяка снимка е!

— Е, апартаментът си е неин.

— Не го ли намираш за странно да разпръснеш все свои снимки из целия си апартамент? Сякаш се опитваш да докажеш, че съществуваш!

— Не я познавам чак толкова добре.

— И каква е тя? — подмята саркастично Миранда. — Актриса? Модел? Кой нормален човек си прави цели пет снимки по бански, а?!

— Работи в рекламата.

— Още един бранш, предназначен да лиши жените от самоувереност.

Оставя снимките, идва при мен в кухнята и пита:

— Как така се научи да готвиш?

— Наложи се.

— Майка ми се опитваше да ме научи, но аз категорично отказвах. Не исках да знам нищо, което би могло да ме превърне в домакиня. — Привежда се над тенджерката и отбелязва: — Ммм, ухае доста добре!

— Радвам се — усмихвам се аз и добавям три пръста вода в тенджерката. Когато водата завира, слагам ориза, добавям няколко нарязани домата, а след това намалявам котлона и покривам тенджерката с капак. — Ето как се сдобиваме с цяла вечеря само за четири долара. Евтинийка, а?

— Добре, че ми напомни — кимва тя, бръква в джоба си и вади две еднодоларови банкноти. — Моят дял. Мразя да дължа пари на някого. А ти?

Връщаме се в дневната и се свиваме в срещуположните ъгли на дивана. Запалваме по една цигара. Аз поемам замислено дима и изричам:

— Ами ако не мога да стана писател и ми се наложи вместо това да се омъжа и да стана домакиня? Ами ако ми се наложи непрекъснато да чакам на мъжа си, за да имам пари? Имам чувството, че ако се стигне дотам, няма да мога да се понасям!

— Бракът превръща жените в проститутки — отсича компетентно Миранда. — Всичко в него е една огромна измама!

— Знаеш ли, аз съм на абсолютно същото мнение! — възкликвам със светнали очи. Направо не мога да повярвам, че най-сетне открих човек, който споделя тайните ми подозрения. — Но ако го кажеш на хората, ще поискат да те убият! Защото мразят истината!

— Да, така става с жените, когато се опитат да се опълчат на системата — промърморва Миранда. Виждам, че не умее да държи правилно цигарата и не пуши както трябва. Сигурно просто е решила да подражава на всички останали в Ню Йорк. — Но въпреки това аз смятам да направя нещо по този въпрос — допълва, като се закашля.

— Какво по-точно?

— Още не съм решила. Но ще го измисля! — Присвива очи и добавя: — Имаш късмет, че ще ставаш писателка. Ще можеш да промениш възгледите на хората. Би могла да пишеш за брака, за това каква огромна лъжа е той. Или дори сексът.

— Сексът ли? — поглеждам я изненадано, докато си гася цигарата в пепелника.

— Да, сексът. Той пък е най-голямата измама. Помисли си само! През целия си живот непрекъснато слушаш за това как трябва да се пазиш за съпруга си. И колко специално било всичко това. И после, когато накрая стигаш до него, се питаш: „Брей, това ли беше? И какво толкова намират в него хората?“

— Бъзикаш се с мен!

— Нищо подобно! Нали си го правила?

— Всъщност не съм — смръщвам се аз.

— Сериозно? — изненадва се тя, но после бързо се връща в деловия си стил. — Е, няма никакво значение. Не си пропуснала нищичко. Всъщност, щом още не си го правила, бих ти препоръчала изобщо да не започваш. — Пауза. — И знаеш ли кое е най-лошото?

Че щом веднъж започнеш да го правиш, мъжът очаква от теб да продължиш да го правиш!

— Но защо изобщо започваш? — питам, палейки нова цигара.

— Заради настояванията на мъжа. През целия период в гимназията имах един-единствен приятел. И не мога да не призная, че бях любопитна.

— И?

— Всичко по отношение на „онова нещо“ е добре — отговаря небрежно тя. — Обаче е адски досадно занимание. Точно това никой не смее да ти каже — колко досадно е. И че боли.

— Имам една приятелка, на която още от първия път й хареса. Каза, че имала истински оргазъм.

— От сношението ли? — възкликва Миранда. — Да знаеш, че лъже! Всеобща тайна е, че жените не могат да получат оргазъм само от сношението!

— Тогава защо всички го правят?

— Защото са принудени! — изпищява гостенката ми. — А после само си лежиш и чакаш по-скоро да свърши. Единственото хубаво нещо е, че продължава само минута-две.

— Може пък да трябва да го правиш повечко, докато ти хареса — казвам замислено.

— Нищо подобно! Правила съм го най-малко двайсет пъти и всеки път си беше така гадно, както първия път. — Скръства ръце пред гърди. — Е, някой ден сама ще се увериш. И да знаеш, че няма никакво значение с кого го правиш. Преди шест месеца го направих с друг само за да се уверя, че проблемът не е в мен, и преживяването се оказа същата отврат, както и с първия.

— Ами ако си с някой по-голям? — питам, мислейки си за Бърнард. — С мъж с опит?

— Колко по-голям?

— Например на трийсет?

— Тогава става още по-лошо! — отсича тя. — Оная му работа може вече да се е сбръчкала! А няма нищо по-отблъскващо на този свят от сбръчкан пенис!

— Виждала ли си вече такъв? — любопитствам аз.

— Не съм. И се надявам никога да не видя!

— Добре де — питам аз, като се разсмивам, — ами ако стане така, че, след като го направя, ми хареса?

Миранда изсумтява, като че ли това изобщо не може да стане. После посочва към една от снимките на Саманта и казва:

— Дори и тя го намира за отегчително. Изглежда така, сякаш й харесва, но ти гарантирам, че се преструва. Точно както всяка друга проклета жена на шибаната ни планета!