Кандис Бушнел
Лятото и градът (3)

Трета глава

— С Кари Брадшоу ли говоря? — Гласът в телефонната слушалка звучи момичешки, но и рязко, като че ли обаждащият се е леко раздразнен.

— Дааа — изричам предпазливо, питайки се кой ли би могъл да ме търси точно тук. Днес е втората ми сутрин в Ню Йорк и дори още не съм се явила на лекции.

— Чантата ти е в мен! — съобщава тържествено момичето.

— Какво? — Едва не изпускам слушалката.

— Е, по-полека, де! Открих я в кофата за боклук. Някой я е наклепал цялата с лак за нокти. Помислих си дали да не я оставя в боклука, обаче после си казах: „Какво бих желала най-силно, ако някога си изгубя чантата?“ Та затова се обаждам.

— Как ме открихте?

— По адресника ти. Беше си все така в чантата. Ако си я искаш, от десет нататък ще бъда пред „Сакс“ — казва непознатата. — Няма начин да не ме познаеш. Имам червена коса. Боядисах я в същото червено като консервите на „Кембъл“. В чест на Валери Соланас. — Замълчава. — „Манифестът на отрепките“? Анди Уорхол?

— О, да бе — промърморвам. Нямам абсолютно никаква представа какви ги приказва. Обаче за нищо на света няма да призная невежеството си. Освен това непознатото момиче ми звучи някак си… странно.

— Хубаво. Значи ще се видим пред „Сакс“ — казвам, но преди да съм успяла да я попитам за името, тя затваря.

Ура! Знаех си! През цялото време, откакто ми откраднаха чантата „Кари“, ме глождеше някакво предчувствие, че ще си я върна. Нещо като в онези книги за манипулиране на съзнанието — визуализирай онова, което искаш, и то ще ти се даде.

— Ъхъм!

Вдигам очи и погледът ми веднага попада върху грижливо изтърканото и порозовяло лице на моята хазяйка — Пеги Майърс. Натъпкана е в сив гумен костюм, който я кара да прилича на наденичка. А в комбинация със зачервеното си кръгло лице прилича повече на човечето на „Мишлен“.

— Този разговор изходящ ли беше? — повишава глас хазяйката.

— Не — отсичам леко обидена. — Обадиха ми се.

Въздишката й представлява перфектната комбинация от раздразнение и разочарование.

— Не преговорихме ли вече правилата?

Аз кимвам и отварям широко очи, преструвайки се на ужасно уплашена от нея.

— Всички телефонни разговори трябва да се провеждат в дневната! И никой разговор не трябва да трае повече от пет минути! Пет минути са напълно достатъчни, за да си кажеш всичко, което имаш за казване. И всички изходящи обаждания трябва да бъдат записвани своевременно в бележника, поставен до телефона!

Да бе, своевременно. Хубава дума.

— Някакви въпроси? — пита хазяйката.

— Не — поклащам глава.

— Аз отивам да потичам. А после имам няколко кастинга. Ако решиш да излезеш, не забравяй да си вземеш ключа!

— Непременно!

Тя спира, оглежда памучната ми пижама и се смръщва.

— Надявам се, че не смяташ отново да си лягаш?

— Не. Отивам до „Сакс“.

Пеги свива неодобрително устни, като че ли иска да каже, че само мързеливците ходят до „Сакс“. А после изрича:

— Между другото, обади се баща ти.

— Благодаря.

— И не забравяй, че всички извънградски обаждания се плащат допълнително! — размахва предупредително пръст и тръгва, поклащайки се като мумия. Та тя едва върви в този гумен костюм — как възнамерява да тича в него?

Познавам Пеги едва от двайсет и четири часа, но вече не се спогаждаме. Бихте могли да го наречете омраза от пръв поглед.

Когато вчера сутринта се появих размъкната и леко дезориентирана, първите й думи бяха:

— Радвам се, че в крайна сметка реши да се появиш. Тъкмо се канех да дам стаята на друг.

Погледах към Пеги, която някога сигурно е била приятна жена, но вече изглеждаше като повехнало цвете, и почти ми се прииска наистина да я бе дала на друг.

— Имам си списък с желаещи да живеят при мен, който е дълъг цял километър — бе продължила тя. — Вие от провинцията нямате никаква представа колко трудно е човек да си намери прилична квартира в Ню Йорк! Никаква представа!

След това ме бе накарала да седна на канапето, за да ме запознае с „правилата“.

Никакви гости, особено от мъжки пол.

Никакви гости с приспиване, особено от мъжки пол, дори и когато тя отсъства през уикенда.

Никакво пипане на храната й.

Никакви телефонни разговори, по-дълги от пет минути — телефонната линия трябва да е свободна, в случай че получи покана за явяване на кастинг.

Никакво прибиране след полунощ — това би могло да я събуди, а за нея всяка минута сън е много ценна.

И преди всичко — никакво готвене. Тя не била длъжна да почиства след нас.

Божичко! Дори и затворниците имат повече свобода от мен!

Изчаквам, докато чуя затръшването на външната врата, а след това почуквам силно на шперплатовата стена до леглото си.

— Зън-зън, вещицата е мъртва! — провиквам се.

Лил Уотърс — крехко и дребно момиче, се вмъква през шперплатовата врата, свързваща нашите две килийки.

— Намерили са чантата ми! — възкликвам.

— О, скъпа, но това е прекрасно! Прилича ми на едно от онези магически съвпадения, толкова характерни за Ню Йорк! — възкликва тя и се стоварва в другия край на леглото ми, при което едва не го прекатурва.

Нищо в този апартамент не е истинско, в това число стените, вратите и леглата. Така наречените ни „стаи“ са преградена част от дневната и представляват две миниатюрни килийки с размери шест на десет стъпки, в които има точно толкова място, колкото да се съберат едно походно легло, малка сгъваема масичка и столче, миниатюрно шкафче с две чекмеджета и настолна лампа.

Апартаментът е разположен съвсем близо до Второ авеню, затова двете с Лил започнахме да се наричаме „Затворниците от Второ авеню“ като в онзи филм на Нийл Саймън.

— А какво стана с Пеги? Чух я да ти крещи за нещо. Казах ти да не използваш телефона в стаята си! — въздъхва Лил.

— Мислех, че спи.

Лил поклаща глава. Тя също е записана в моята програма към колежа „Ню Скул“, обаче пристигнала една седмица по-рано, за да се аклиматизира, поради което получила малко по-хубавата от двете кутийки. За да влезе в нейната, трябва да мине през моята, така че аз не мога да се радвам на абсолютно никакво уединение.

— Пеги винаги става рано сутрин, за да бяга — пояснява Лил. — Казва, че трябвало да свали десет килограма.

— В този гумен костюм? — слисвам се аз.

— Твърди, че така се потяла по-лесно и губела мазнини.

Поглеждам към новата си съквартирантка. Тя е две години по-голяма от мен, но изглежда с пет години по-малка. С крехката си фигурка сигурно ще бъде от онези жени, които през по-голямата част от живота си приличат на момиченца. Обаче отсега ми е ясно, че Лил въобще не е за подценяване.

Когато вчера се запознахме, аз се пошегувах за това как ще изглежда името „Лил“ на кориците на книгите й, обаче тя само сви рамене отбеляза:

— Името, под което пиша, е „Е. Р. Уотърс“ — Елизабет Рейнолдс Уотърс. Много е полезно при публикуване, защото хората не разбират веднага, че си жена.

А после ми показа две нейни стихотворения, публикувани в „Нюйоркър“.

Едва не паднах от стола.

После пък аз й разправих как съм се запознала с Кентън Джеймс и Бърнард Сингър. Бях наясно, че да познаваш прочути писатели не е същото като да публикуват собствените ти творби, но реших, че е по-добре от нищо. Даже й показах листчето, където Бърнард Сингър ми бе написал телефонния си номер.

— Трябва да му се обадиш! — бе отсякла тя.

— Ами… не знам. — Не ми се щеше да го превръщам в голяма работа.

Обаче от мисълта за Бърнард ми бяха омекнали краката, което продължи дотогава, докато не се появи хазяйката, за да се скара, че говорим.

Сега поглеждам дяволито към Лил и подхвърлям:

— Хей, как мислиш? Дали Пеги ходи на кастингите си в този гумен костюм? Представяш ли си как вони само?!

Лил се ухилва, но пояснява:

— Твърди, че е член на някакъв фитнес клуб — „Лусил Робъртс“. И че там имало душове, където се къпе. Сигурно затова е толкова луда. Обикаля града, за да се поти и да се къпе.

Тук вече не издържаме и се заливаме в бурен смях.

* * *

Червенокосото момиче се оказа право — няма начин да не я позная.

Невъзможно е да не я забележи човек. Застанала е на тротоара пред „Сакс“ и държи в ръка огромен лозунг, от едната страна на който пише: „Долу порнографията!“, а от другата: „Порнографията е експлоатация на жените!“ Зад нея се вижда масичка, покрита с недвусмислени снимки от порно списания. А самата тя крещи:

— Жени, събудете се! Кажете НЕ на порнографията!

Когато ме вижда, ме подканя:

— Искате ли да се подпишете под петицията срещу порнографията?

Тъкмо се каня да й обясня коя съм, когато някаква непозната ме прекъсва.

— О, я се пръждосвай оттук! — промърморва, докато ни заобикаля. — Някои хора си имат по-важна работа, отколкото да се бъркат в сексуалния живот на другите!

— Хей! — провиква се червенокосото момиче. — Чух ви! И никак не ми харесва онова, което казахте!

— И? — завърта се на пети жената.

— Вие какво знаете за моя сексуален живот? — провиква се червенокосата. Косата й е подстригана късо, като на момче, и боядисана в доматено червено. Облечена е с работен гащеризон, под който се вижда опърпана лилава тениска, а на краката си има тежки кубинки.

— Миличка, няма нужда да знам! Повече от ясно е, че нямаш такъв! — подхилва се жената.

— Така ли? Е, може и да не правя толкова често секс, колкото вас, обаче вие пък сте жертва на системата! Позволили сте патриархалното общество да ви промие мозъка!

— Сексът продава — изтъква жената.

— Но за сметка на жените! — контрира момичето.

— Глупости! Замисляла ли си се някога, че някои жени наистина харесват секса?

— И?! — облещва се срещу нея момичето.

Аз се възползвам от възцарилата се напрегната тишина между тях и се представям:

— Аз съм Кари Брадшоу. Обадихте ми се. Казахте, че сте намерили чантата ми?

— Ти ли си Кари Брадшоу? — оглежда ме разочаровано тя. — И какво правиш тогава с нея? — Посочва с палец по посока на жената.

— Изобщо не я познавам. Ако може просто да ми дадете чантата…

— Вземай я и се махай! — отсича нетърпеливо момичето. Вдига раницата си, вади оттам моята чанта „Кари“ и ми я връчва.

— Много благодаря! — изричам усмихнато. — Ако някога мога да направя нещо за…

— Не, няма нужда! За мен бе удоволствие — отвръща гордо червенокосата. После веднага вдига лозунга си, препречва пътя на възрастна жена с перли на врата и пита: — Бихте ли желали да се подпишете под петиция против порнографията?

— Не, благодаря ви, скъпа — усмихва се старицата. — Пък и какъв е смисълът?

Червенокосото момиче увесва нос.

— Хей! — възкликвам внезапно. — Аз ще се подпиша под вашата петиция!

— Благодаря — кима мрачно тя и ми подава химикалка.

Надрасквам името си и поемам по Пето авеню. Лавирам между тълпите, питайки се какво ли би си помислила майка ми, ако знаеше, че съм в Ню Йорк. А може би тя непрекъснато бди над мен и именно тя е накарала странното червенокосо момиче да намери чантата ми. Майка ми също беше заклета феминистка. Така че, ако не друго, поне би се гордяла с мен, че съм се подписала под петицията.

* * *

— Най-сетне! — провиква се Лил, когато ме вижда. — Вече започвах да се страхувам, че ще закъснееш!

— Няма — изричам задъхано, приближавайки се до нея на тротоара пред колежа „Ню Скул“ Пътят дотук се бе оказал много по-дълъг, отколкото си мислех, и сега краката ми ме болят зверски. Но пък имаше и полезна страна — видях какви ли не неща: пързалката в „Рокфелер Сентър“, Обществената библиотека на Ню Йорк, „Лорд енд Тейлър“ И нещо, наречено „Страната на играчките“. — Върнах си чантата! — допълвам и я вдигам гордо.

— Кари е била обрана още през първия си час в Ню Йорк — пояснява Лил на някакво готино момче с яркосини очи и чуплива черна коса.

— Това е нищо — свива рамене той. — Още на втората вечер, след като пристигнах, счупиха колата ми. Разбиха прозореца и откраднаха радиото.

— Имаш кола? — провиквам се изненадано. Пеги ни каза, че в Ню Йорк никой няма кола. Всички тук ходели пеша или вземали автобуса, или ползвали метрото.

— Райън е от Масачузетс — казва Лил, сякаш това обяснява всичко. — И той ще бъде в нашия курс.

— Приятно ми е! — казвам и подавам ръка. — Аз съм Кари Брадшоу.

— Райън Маккан — представя се той. Има глупашка, сладка усмивка, но очите му се впиват в мен, преценявайки конкуренцията. — Какво мислиш за нашия професор, Виктор Грийн?

— Мисля, че е невероятен! — отговаря вместо мен Лил. — Това наричам аз сериозен човек на изкуството!

— Може и да е човек на изкуството, но от него ме побиват тръпки! — отвръща предизвикателно Райън.

— Но ти почти не го познаваш! — възкликва възмутено тя.

— Хей, почакайте малко! Да не би вече да сте се срещали с него? — намесвам се аз.

— Миналата седмица — отговаря небрежно Райън. — По време на интервютата. Ти не беше ли?

— Нямах представа, че ще има и предварителни интервюта — отвръщам колебливо. Ама как можа да стане това? Едва започвам, а вече съм изостанала?

Лил поглежда предупредително Райън и обяснява успокоително:

— Не всички са имали интервюта. Само онези, които са пристигнали по-рано в Ню Йорк. Няма значение!

— Хей, хлапета, искате ли да отидете на купон?

Обръщаме се. Момче с широка усмивка държи тесте картички.

— Ще бъде в Пък Билдинг — пояснява. — В сряда вечер. Ако влезете преди десет, входът е свободен!

— Благодаря! — светват очите на Райън, а междувременно момчето ни раздава картичките и се отдалечава.

— Познаваш ли го? — пита Лил.

— За пръв път го виждам. Но е готино, не мислиш ли? Къде на друго място можеш да срещнеш непознат, който да те покани на купон?

— Заедно с още множество непознати — допълва Лил.

— Само в Ню Йорк, хлапета! — вдига триумфално пръст Райън.

Докато вървим към колежа, аз оглеждам картичката. Отпред има картинка на усмихнат каменен купидон. Под него се четат думите: ЛЮБОВ, СЕКС, МОДА. Сгъвам картичката и я пъхвам в чантата си.