Кандис Бушнел
Лятото и градът (19)

Деветнайсета глава

Някъде към седем вечерта, когато двете с Миранда вече сме си глътнали стабилно количество от наличната бутилка с водка и в продължение на няколко часа сме нищили световните проблеми на фона на Блонди, „Рамоните“ „Полис“ и Елвис Костело, се появява Маги.

— Магиии! — възкликвам пиянски аз и се хвърлям на врата й, твърдо решена да й простя и да забравя.

Тя поглежда към Миранда, която преди малко взе една свещ и сега я ползва като микрофон, и пита:

— Коя е тази?

— Миранда! — провиквам се. — Това е приятелката ми Маги. Най-добрата ми приятелка от гимназията!

— Здрасти! — помахва й със свещта Миранда.

Маги зърва бутилката с водка, втурва се като фурия към нея и излива половината от съдържанието й в гърлото си.

— Не се тревожи! — срязва ме, забелязала изражението ми. — Мога да купя друга. Нали съм на осемнайсет, забрави ли?

— Е, и? — поглеждам я, питайки се какво общо има това с каквото и да било. Тя се вторачва недоволно в Миранда и се тръшва на дивана.

— Райън ме изостави — изръмжава.

— Какво? — провиквам се изненадано. — Не беше ли с него през последните двайсет и четири часа?

— Да, разбира се. Но в мига, в който го изпуснах от поглед, той изчезна!

Колкото и да се старая, не успявам да се сдържа — разсмивам се.

— Не е смешно! — срязва ме тя. — Бяхме в някакво кафене и закусвахме в шест вечерта, когато аз отидох до тоалетната. Когато се върнах на масата, него го нямаше.

— Избяга, така ли?

— Така изглежда, не мислиш ли?

— О, Маги! — Опитвам се да проявя съчувствие, но някак си не ми се отдава. Всичко е твърде абсурдно. И не особено изненадващо.

— Би ли изключила това нещо, ако обичаш? — провиква се Маги към Миранда. — Главата ме заболя.

— Извинявай — обръщам се и към Маги, и към Миранда и хуквам към стереоуредбата, за да намаля силата на звука.

— Какъв й е проблемът? — пита Миранда. Изглежда надменна, но знам, че не е нарочно. Просто е леко фиркана.

— Райън избягал от кафенето, докато тя била в тоалетната.

— Аха! — усмихва се Миранда.

— Маги — решавам да подходя предпазливо към ситуацията аз, — любимата тема на Миранда са проблемите с мъжете. Най-вече защото тя мрази всички мъже. — Надявам се, че това въведение ще накара Маги и Миранда да започнат да се разбират. В крайна сметка проблемите с мъжете, заедно с модата и вида на тялото са сред главните теми, които свързват жените.

Обаче Маги отказва да налапа стръвта ми.

— Ти защо не ми каза, че той е мръсник? — обръща се тя към мен.

— Не е честно! Казах ти! Пък и ти знаеше, че той е сгоден!

— Излизаш с мъж, който е сгоден? — поглежда я не особено одобрително Миранда.

— Той не е сгоден в истинския смисъл на думата. Само казва, че е сгоден. Онази го е накарала да се сгодят, за да го върже — пояснява Маги и пак надига бутилката с водка. — Или поне аз останах с такова впечатление.

— Добре е станало, че е избягал още сега — отбелязвам. — Сега поне вече си наясно с истинската му същност.

— Абсолютно! — приглася ми Миранда.

— Хей, Миранда си има ново гадже! — съобщавам на Маги.

— Браво на теб — промърморва не особено впечатлена тя.

— Маги пък си има две гаджета — съобщавам на Миранда, сякаш това е факт, достоен за възхищение.

— Това вече е нещо, което никога няма да разбера. Как се справяш? Казват, че трябва да излизаш с двама-трима едновременно, но лично аз така и не успях да видя смисъла в цялата работа — казва Миранда.

— Забавно е — тросва се Маги.

— Но нещата трябва да бъдат двупосочни, нали? — контрира я Миранда. — Всички мразим мъже, които излизат с повече от една жена едновременно. Винаги съм смятала, че онова, което е неприемливо за единия пол, по дефиниция би трябвало да бъде неприемливо и за другия.

— Ехооо! — поглежда я предупредително Маги. — Надявам се, че не ме наричаш проститутка!

— Разбира се, че не! — побързвам да се намеся. — Миранда просто има предвид феминистичната гледна точка.

— В такъв случай не би трябвало да имаш никакви проблеми с жени, които излизат с колкото мъже си пожелаят — изтъква назидателно Маги. — Защото за мен тъкмо в това се състои феминизмът!

— Можеш да правиш всичко, което си поискаш, миличка! — уверявам я аз. — Никой не те съди.

— Единственото, което искам да кажа, е, че между мъжете и жените няма никаква разлика — не отстъпва Миранда. Поради което би трябвало да бъдат държани отговорни по едни и същи критерии.

— Изобщо не съм съгласна с теб! — заинатява се Маги. — Мъжете и жените са абсолютно различни.

— Никак не ми става приятно, когато хората твърдят, че мъжете и жените са различни — намесвам се аз. — Звучи по-скоро като извинение. Както например прочутата фраза „Момчетата са си момчета“. Като я чуя, идва ми да се разпищя!

— А на мен ми идва да цапардосам някого — съгласява се Миранда.

Маги се изправя, вирва брадичка и процежда през зъби:

— Единственото, което мога да кажа аз пък, е, че вие двечките сте си лика-прилика!

И когато двете с Миранда я поглеждаме изумено, тя се втурва в банята и затръшва вратата.

— Аз ли казах нещо? — пита Миранда.

— Не ти, аз. Бясна е на мен. Не знам за какво, но е факт. Въпреки че аз съм тази, която би трябвало да й е бясна.

Чукам на вратата на банята и се провиквам:

— Маги? Добре ли си? Просто си говорим, миличка. Не сме казали нищо лошо за теб.

— Вземам си душ! — провиква се тя.

Миранда си събира нещата и промърморва:

— По-добре да вървя.

— Окей — натъжавам се аз, защото никак не ми е приятно, че трябва да остана сама с Маги. Когато се ядоса, може да продължи да се цупи дни наред.

— И без това Марти всеки момент ще пристигне у нас. След като свърши лекциите, разбира се.

Помахва и хуква надолу по стъпалата.

Блазе й!

Душът все така продължава да плющи с все сила. Аз започвам да си оправям бюрото, надявайки се да не се стигне до най-лошото.

Накрая Маги излиза от банята, подсушавайки косата си. И започва да си събира нещата и да ги хвърля в сака си.

— Да не би да си тръгваш? — питам.

— Мисля, че е крайно време — изсумтява тя.

— Стига, скъпа! Съжалявам! Миранда е изключително непреклонна във възгледите си. И изобщо не те мрази. Та тя дори не те познава!

— Ха!

— Тъй като вече няма да излизаш с Райън, какво ще кажеш да отидем на кино, а? — предлагам учтиво.

— Нищо не ми се гледа — отговаря тя и се оглежда. — Къде е телефонът?

Оказва се под стола. Измъквам го и неохотно й го подавам.

— Виж какво, Маги — започвам, като се старая да не звуча враждебно, — мога ли да те помоля да не звъниш в Южна Каролина? За извънградските разговори трябва да плащам, а не разполагам с толкова много пари.

— При теб вече всичко ли се свежда до пари, а?

— Не, ама…

— В интерес на истината се обаждам да проверя как са автобусите.

— Не е необходимо да тръгваш — изричам, надявайки се да се сдобрим. Никак не ми се иска да се разделяме в обтегнати отношения.

Маги изобщо не ми обръща внимание. Поглежда часовника си и кимва. А в слушалката казва:

— Благодаря. — И затваря. — Има автобус за Филаделфия след четирийсет и пет минути. Мислиш ли, че ще успея да стигна навреме до автогарата?

— Да, но… Маги…-Не довършвам. Не знам какво точно да кажа.

— Променила си се, Кари — отбелязва тя и дръпва рязко ципа на сака си.

— Но все така не мога да разбера за какво толкова ми се сърдиш. Каквото и да е, извинявай!

— Ти вече си различен човек. Човек, когото не мисля, че познавам! — тръсва за по-голям ефект глава тя.

Въздъхвам. Знаех си, че този сблъсък беше неизбежен. Знаех го още от мига, в който Маги прекрачи прага на този апартамент и го обяви за кочина.

— Единственото различно в мен е, че сега се намирам в Ню Йорк.

— Да, знам. През последните два дена не спря да ми напомняш този факт.

— Но аз живея тук…

— Знаеш ли какво? — изрича тя, като мята сака си през рамо. — Тук всички са луди! Хазяйката ти Саманта е луда. Бърнард е мекотело, а приятелката ти Миранда е психарка. Райън пък е кретен! — Прави пауза, поема си дъх, а аз се снишавам, подготвяйки се до поема финалния удар. — А сега и ти си заприличала на тях! — обявява тържествено Маги. — Напълно си откачила!

— Много благодаря — промърморвам жегната.

— Пак заповядай — изсумтява тя и се насочва към вратата. — И не си прави труда да ме изпращаш до автогарата. Мога да стигна дотам и сама.

— Хубаво — свивам рамене.

Излиза и трясва вратата зад гърба си. За момент аз съм твърде сащисана, за да помръдна. Но как смее тя да ме обижда така?! Защо целият свят трябва да се върти само около нея? През цялото време, което прекара тук, веднъж не прояви съобразителността поне да ме попита как съм. Можеше да се опита да разбере начина ми на живот, вместо непрекъснато да критикува всички неща в него.

Поемам си дълбоко дъх. Отварям рязко вратата и хуквам след нея.

— Магиии!

Обаче тя вече е излязла от кооперацията. Стои до бордюра и се опитва да спре такси. Втурвам се към нея точно в мига, в който едно такси спира пред нея и тя отваря вратата.

— Маги!

Тя се завърта на пета, с ръка на дръжката на вратата.

— Какво?

— Хайде, стига! Не си тръгвай така! Съжалявам!

— Браво на теб — просъсква тя с каменна физиономия, вмъква се на задната седалка на таксито и затръшва вратата.

Отпускам отчаяно рамене, проследявайки таксито й как се изгубва в неспирния поток от коли по булеварда. Накланям назад глава, подлагайки лицето си на успокоителния хлад на лекия ръмеж.

— Но защо? — казвам си тихичко.

После се връщам в апартамента. Да го вземат мътните този Райън! Той действително е кретен. Ако не беше изоставил Маги, сега нямаше да бъдем скарани. Все още щяхме да сме приятелки. Вярно, аз щях да съм й леко ядосана, че спи с Райън, но в крайна сметка щеше да ми мине. Заради приятелството ни.

А тя защо не може да ми отвърне със същото?

Обикалям известно време из апартамента, неспособна да се успокоя след катастрофалното гостуване на приятелката ми. По едно време спирам, поглеждам телефона, вдигам слушалката и набирам номера на Уолт.

Докато телефонът звъни, аз си спомням как нито веднъж не се сетих за Уолт през цялото лято и че той има всички основания да ми се сърди. Потрепервам, давайки си сметка, че не бях никак добра приятелка. Не съм даже сигурна дали Уолт все още живее при родителите си. Когато майка му вдига, аз изричам с най-сладкия си гласец:

— Здравейте! Обажда се Кари. Може ли да говоря с Уолт?

— Здравей, Кари! — поздравява ме майката на Уолт. — Още ли си в Ню Йорк?

— Да.

— Сигурна съм, че на Уолт ще му бъде много приятно да те чуе — допълва, като забива ножа на угризенията ми още по-дълбоко, а после се провиква: — Уолт! Търси те Кари!

Чувам как Уолт влиза в кухнята. Представям си червената пластмасова маса и купищата столове отстрани. Кучешката купичка, препълнена с вода. Фурната, където майката на Уолт държи захарта, за да не могат мравките да я докопат. И най-вече — представям си изумлението на Уолт. Сигурно вече се пита как съм се сетила да му се обадя след толкова седмици мълчание.

— Ало? — казва в слушалката той.

— Уолт! — възкликвам.

— Това нашата Кари Брадшоу ли е?

— Сигурно.

— Каква изненада! Мислех те за мъртва!

— О, Уолт! — разсмивам се нервно с пълното съзнание, че си го заслужавам.

Но Уолт очевидно е готов да ми прости, тъй като следващото, което пита, е:

— Е, как е в Голямата ябълка?

— Много добре — отговарям. — А ти как си? — Снижавам глас: — Все още ли се виждаш с Ранди?

— Разбира се! — възкликва той. — И да ти кажа, баща ми реши най-сетне да си затвори очите. Благодарение на огромния интерес на Ранди към футбола.

— Страхотно! Значи всичко върви добре.

— Така изглежда. За моя огромна изненада.

— Е, имаш голям късмет, Уолт!

— Ами ти? Някой специален в живота ти? — пита той, като натъртва саркастично на думата „специален“.

— Още не знам. Излизам с един човек. Обаче е по-голям. Маги се запозна с него — пояснявам, като се доближавам все повече до истинската причина за обаждането си. — И веднага го намрази.

— Изобщо не съм изненадан! — разсмива се Уолт. — Напоследък Маги мрази целия свят.

— Защо?

— Защото няма никаква представа какво да прави с живота си. И затова не може да търпи никого, който е наясно с това.

Половин час по-късно аз вече съм разказала на Уолт цялата история с гостуването на Маги — история, която той очевидно намира за невероятно забавна.

— Знаеш ли какво? — хрумва ми внезапно, вече значително по-спокойна от преди. — Защо не ми дойдете на гости? Имам предвид, двамата с Ранди? Можете да спите на спалнята.

— О, спалнята би била твърде добра за Ранди — разсмива се Уолт. — Той може да спи на пода. Всъщност може да спи навсякъде. Ако го заведеш в някой магазин, ще заспи прав.

Усмихвам се и казвам:

— Говоря съвсем сериозно.

— Кога се прибираш? — пита той.

— Ами, не знам.

— Предполагам, знаеш за баща си, нали? — пита тихо той.

— Не. Какво да знам?

— Опа!

— Какво бе? — настръхвам. — Какво става там?

— Никой ли не ти е казал още? Баща ти си има приятелка!

Стисвам слушалката, неспособна да повярвам на чутото. От друга страна, връзва се. Обяснява странното му поведение напоследък.

— Извинявай. Мислех, че знаеш — продължава Уолт. — Ако не беше майка ми да ми каже, аз също нямаше да знам. Момичето ще бъде новата библиотекарка в гимназията. Чувам, че е на около двайсет и пет.

— Баща ми излиза с двайсет и пет годишно момиче?! — изпищявам ужасено.

— Реших, че е добре да го знаеш.

— И си бил напълно прав! — провиквам се напълно побесняла. — Е, очевидно все пак ще трябва да се прибера у дома. Още този уикенд!

— Страхотно! — възкликва Уолт. — Малко емоционално раздвижване няма да ни се отрази зле.