Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Ти си жива! — хвърля се на врата ми Лил.

— Разбира се, че съм жива — изричам небрежно, сякаш всеки ден ми се случва да ме изхвърлят от квартирата ми. Стоим пред колежа и всеки момент се каним да влезем.

— Много се притесних за теб — казва тя, отстъпва крачка назад и ме оглежда. — Не изглеждаш много добре.

— Махмурлук — обяснявам. — Неизбежно.

— Завърши ли разказа си?

Изсмивам се. Гласът ми звучи така, сякаш са го изстъргали от тротоара.

— Кога? — поглеждам я многозначително.

— Трябва да кажеш на Виктор какво ти се е случило!

— Виктор ли? И откога започна да го наричаш на малко име?

— Че защо? Нали и без това се казва така? — промърморва тя и се насочва към входа на колежа.

Снощи бях на седмото небе, когато Саманта се появи и ме спаси. Била решила да даде на Чарли една свободна вечер, за да увеличи напрежението. И каква бе радостта ми, когато, наред с всичко, свободната вечер на Чарли се оказа и свободна вечер на Саманта и че тя очаква от мен да я придружа! Притесненията ми започнаха едва тогава, когато осъзнах, че под „свободна вечер“ тя разбира цялата нощ.

Първо ме заведе в заведение, наречено „Една пета“. Интериорът приличаше на туристически лайнер и макар на теория заведението да бе ресторант, никой не ядеше. Както постепенно ми се изясни, тузарските ресторанти на Ню Йорк не са места за ядене, а места, където отиваш, за да те видят. Първите питиета ни ги сервира барманът, а оттам нататък двама пичове започнаха да ни купуват следващите, а след това някой реши, че всички трябвало да се грабнем и да отскочим до някакъв клуб. Казваше се „Ксенон“ и там всички изглеждаха пурпурни под черната светлина. Беше доста забавно, защото никой не се държеше така, сякаш е пурпурен, и тъкмо когато бях започнала да свиквам с обстановката, Саманта намери други хора, които отиваха в клуб, наречен „Светецът“, та накрая всички се натъпкахме в едно такси и отпрашихме за въпросното местенце. Там пък таванът беше боядисан като небе и всичко се осветяваше от миниатюрни лампички. Дансингът се въртеше като грамофонна плоча и хората непрекъснато изпадаха от него. По едно време се озовах насред танцуваща група мъже, които носеха перуки, и изгубих Саманта. Обаче после я открих в тоалетната, където от всяка кабинка се носеха стенания на хора, правещи секс. После танцувах върху един високоговорител и обувките ми паднаха и не можах да ги намеря, а Саманта ме накара да си тръгна без тях, защото заяви, че била много гладна, и така се озовахме в поредното такси, с нова порция непознати хора, а Саманта накара таксиджията да спре пред една двайсет и четири часова дрогерия в Китайския квартал, за да провери дали случайно не продават обувки. Колкото и да не беше за вярване, продаваха, само дето се оказаха бамбукови чехлички. Пробвах ги заедно с една островърха шапка, което очевидно толкова развесели компанията, че накрая всички се сдобиха с бамбукови чехлички и островърхи шапки. И после, по крайно мистериозен начин, се нанизахме обратно в таксито, което ни отведе до метален вагон-ресторант, където ядохме бъркани яйца.

Доколкото си спомням, прибрахме се някъде към пет сутринта. Бях прекалено уплашена, за да се осмеля да погледна часовника, но съм сигурна, че птиците вече бяха пропели. Кой да допусне, че в Ню Йорк имало толкова много шибани птици?! Предположих, че при този шум никога няма да мога да заспя, затова станах и започнах да пиша на машината си. Петнайсетина минути по-късно Саманта се появи от стаята си, избутвайки на главата си кадифена маска за сън, и промърмори:

— Кари, какво правиш?

— Пиша.

— Би ли оставила това занимание за сутринта, ако обичаш? — простена тя. — Не можеш да си представиш само какви крампи имам! Неслучайно ги наричат „проклятието“!

— Разбира се — кимнах леко притеснена. Последното, което исках, бе да ядосвам било нея, било крампите й.

Та сега, следвайки Лил по стълбите на колежа, съм изпълнена с огромно чувство за вина. Крайно време е да започна да пиша! Крайно време е да подходя сериозно към този курс!

Остават ми само петдесет и шест дена, за бога!

Подтичвам след Лил и я потупвам по рамото.

— Бърнард обади ли се? — питам.

Тя поклаща глава и ме поглежда съжалително.

* * *

Днес имаме удоволствието да чуем творбата на Капоти Дънкан. Предвид състоянието ми, това е последното, което ми трябва. Отпускам глава върху ръцете си и се чудя как ще издържа днешния семинар.

— „Между пръстите си тя държеше бръснач. Парче стъкло. Парче лед. Спасителят. Слънцето беше луна. Ледът се превърна в сняг, когато тя го плъзна по себе си — пилигрим, изгубен насред виелицата!“ — Капоти оправя очилата си и се усмихва самодоволно.

— Благодарим ви, Капоти — изрича Виктор Грийн. Седи отпуснат в един стол в задния край на стаята.

— Няма защо — махва снизходително Капоти, сякаш се е уморил да ни демонстрира благоволението си. Присвивам очи и го оглеждам, опитвайки се да открия какво толкова намират у него и Лил, и всички останали момичета в Ню Йорк, включително моделите. Той действително има изненадващо солидни, мъжествени ръце — от онзи тип ръце, които изглеждат така, сякаш знаят как да размахват весла или да зачукват пирони, или да те дръпнат от ръба на дълбока пропаст. Жалко, че тези черти не се хармонизират и от характера му.

— Някакви коментари относно разказа на Капоти? — пита Виктор. Аз се обръщам и поглеждам мръснишки автора. „Да — идва ми да изкрещя. — Имам коментар. Разказът му е пълна отврат! Дотолкова, че ми идва да повърна.“ Надали на този свят има нещо, което да мразя повече от история за идеалното момиче, в което всички момчета се влюбват, но което накрая се самоубива. Защото е пълна трагедия. И като се замисли човек, тази героиня е абсолютна откачалка. Но момчетата, разбира се, не го виждат. Единственото, което виждат, е нейната красота. И тъгата й.

Мъжете са такива глупаци!

— Би ли ни припомнил кое е това момиче? — обажда се Райън с щипка скептицизъм в гласа, което ми подсказва, че не съм сама в мнението си.

Капоти стисва устни и отговаря:

— Сестра ми. Мисля, че още от самото начало стана ясно.

— Очевидно съм пропуснал този момент — отвръща Райън. — Искам да кажа, така де… начинът, по който пишеш за нея… не ми звучи като да ти е сестра. Звучи ми като момиче, в което си влюбен. — Това определено е малко гадно от страна на Райън, особено предвид факта, че би трябвало да са приятели. Но така е в този курс — прекрачиш ли прага на стаята, си преди всичко писател.

— Да, действително звучи малко… кръвосмесително — допълвам.

Капоти ме поглежда. Това му е първият път, в който благоволява да признае присъствието ми наоколо, но знам, че е само защото е принуден.

— Тъкмо такава е идеята на този разказ — просъсква. — И ако не сте я схванали, вината не е моя.

— Но това наистина ли си ти? — не се отказвам аз.

— Всичко е художествена измислица — отвръща троснато той. — Естествено, че не съм аз!

— Е, в такъв случай щом не сте нито ти, нито сестра ти, значи спокойно можем да те критикуваме — отсича Райън, а всички останали в курса се изкискват. — Защото никога не бих си позволил да кажа нещо неприятно за когото и да било от семейството ти!

— Писателят трябва да може да гледа на всичко в живота си с окото на критик — намесва се внезапно Лил. — Включително и на своето семейство. Прави са онези, които казват, че човекът на изкуството трябва да убие баща си, за да успее!

— Ама Капоти не е убил никого! — изтърсвам. — Засега. — Класът се изсмива.

— Тази дискусия е абсолютно безсмислена — намесва се Рейнбоу. Това е вторият път, в който тя благоволява да ни удостои с гласа си. Звучи надменно и предизвикателно, очевидно решила да постави всички ни на място. Което безсъмнено е някъде много под нея. — Пък и какво значение има, щом сестрата вече е мъртва?! Каквото и да кажем за нея, е излишно. Според мен разказът е страхотен. Успях да съпреживея болката на сестрата. Стори ми се много реална.

— Благодаря — изрича Капоти с глас, предназначен да покаже, че те двамата с Рейнбоу са аристократи сред тълпа селяндури.

Вече съм напълно сигурна, че Рейнбоу спи с него. Питам се обаче дали знае за моделката.

Капоти сяда на мястото си и аз за пореден път си давам сметка, че го съзерцавам с нескрито любопитство. Гледан в профил, носът му издава характер — една ясно различима кривина от типа, който се предава от поколение на поколение. Вероятно „носът на фамилия Дънкан“ който не притежава нито една от жените в семейството. В съчетание с близо поставени очи този нос би оприличил човека на плъх, но очите на Капоти са широко поставени. И сега, когато се вглеждам в тях, забелязвам, че са тъмно индиговосини.

— Ще можем ли да чуем сега стихотворението на Лил? — промърморва Виктор.

Стихотворението на Лил е за едно цвете и неговото въздействие върху три поколения жени. Когато тя приключва с четенето, в стаята се възцарява тишина.

— Беше прекрасно — промърморва Виктор и провлачва крака към предната част на стаята.

— Е, всеки може да го постигне — отбелязва скромно Лил. Вече започвам да схващам, че тя като че ли е единственият истински член на този курс, сигурно защото единствена има безспорен талант.

Виктор Грийн се привежда и вдига раницата си. Не знам какво има вътре, най-вероятно листи и бележници, но тежестта на раницата го повлича застрашително на една страна, подобно на лодка, люлееща се по вълните.

— Следващата ни среща е в сряда — обявява. — А междувременно онези от вас, които още не са предали творбите си, моля да го направят до понеделник. — Оглежда стаята. — Моля Кари Брадшоу да се яви в кабинета ми.

Какво?! Поглеждам към Лил с надеждата, че тя може би е наясно с причината за тази неочаквана покана на нашия професор, обаче тя само свива рамене.

Може би Виктор Грийн се кани да ми съобщи, че мястото ми не е в този курс.

А може пък да иска да ми каже, че аз съм най-талантливата ученичка, която някога е имал.

Или може би… Предавам се. Само един бог знае какво е намислил. Изпушвам една цигара и се отправям към кабинета му.

Вратата е затворена. Чукам.

Вратата се открехва и първото, което виждам, са огромните мустаци на Виктор, следвани от мекото му отпуснато лице — сякаш кожата и мускулите му окончателно са се отказали от опитите си да се закрепят за черепа. Той бавно отваря цялата врата и аз се озовавам в малка стаичка, пълна с всевъзможни купчини листи, книги и списания. Професорът вдига една купчина от стола пред бюрото си и се оглежда безпомощно.

— Ето там — посочвам към относително малка купчинка, кацнала на перваза на прозореца.

— Да, наистина — кимва той и стоварва купчината върху по-малката. Двете се поклащат заплашително.

Присядам на освободения стол, а той бавно се отпуска на своя.

— Е — поглажда мустака си.

„Все още си е там!“ — идва ми да изпищя, но не го правя.

— Какво мислиш за този курс? — пита.

— Добър е. Даже много добър. — Сигурна съм, че звуча крайно неубедително, но не виждам никаква причина да му давам повод да ме изхвърли.

— От колко време искаш да станеш писател?

— Предполагам, откакто се помня.

— Предполагаш?

— Не знам! — Ама защо разговорите с учителите винаги се въртят в порочен кръг?!

— Защо?

Сядам върху ръцете си и се вторачвам в някаква точка пред мен. Нямам еднозначен отговор на този въпрос. Изразът „Аз съм гений и светът ще изгуби много, ако остане без думите ми“ звучи твърде претенциозно, пък и не е истина. „Обичам книгите и искам да напиша най-великия американски роман“ е по-вярно, но това е желанието и на всички съученици от курса, защото защо иначе биха дошли тук?! От друга страна, защо изобщо ми задава този въпрос? Не може ли просто да ми каже, че трябва да стана писател?

В резултат на всички тези размисли не казвам нищо. Само ококорвам многозначително очи.

Ефектът от тази моя реакция се оказва доста интересен. Виктор Грийн започва да се помества неудобно в стола си, а след това да отваря и да затваря някакво чекмедже.

— А вие защо имате тези мустаци? — питам.

— Мммм? — покрива той устни с пръстите си.

— Да не би да смятате, че мустаците са част от самия вас? — Никога досега не съм говорила с учител по този начин, но, от друга страна, не може да се каже, че съм на училище. Това е семинар. И кой е казал, че тъкмо Виктор Грийн е висшият авторитет?

— Не харесваш ли мустаците ми? — пита внезапно.

Хей, почакайте малко! Ама Виктор Грийн е суетен!

— Разбира се — отговарям, но си мисля, че суетата е огромна слабост. Това е пукнатината в бронята на всеки човек. Ако си суетен, трябва да сториш всичко по силите си, за да не го показваш.

Привеждам се леко напред, за да подчертая възхитата си, и допълвам:

— Мустаците ви са адски страхотни!

— Наистина ли мислиш така? — повтаря той.

Боже! Ама че кутия на Пандора! Само ако знаеше как се бъзикаме с неговия мустак двамата с Райън! Аз даже му дадох име — „Уолдо“. Обаче Уолдо не е някакъв си обикновен мустак. Той може да предприема свои приключения без участието на Виктор. Той ходи в зоологическата градина и в „Студио 54“, а онзи ден дори отскочи до „Бенихана“, където главният готвач го взе за парче месо и без да иска, го накълца.

Обаче Уолдо бързо се възстанови. Той е безсмъртен и не може да бъде унищожен!

— Този ваш мустак — продължавам — е нещо като моето желание да бъда писател. То е част от мен. Не знам каква бих могла да бъда, ако не исках да стана писател. — Изричам тези тържествени слова ужасно убедено и Виктор кимва.

— В такъв случай всичко е наред — казва.

Усмихвам се.

— Просто се притеснявах, че си дошла в Ню Йорк, само и само да станеш известна.

Какво! Сега вече е мой ред да се шашна. И може би мъничко да се обидя.

— И какво общо има желанието ми стана писател с желанието ми да се прочуя? — питам.

Той облизва устните си и отговаря:

— Според някои хора писането носи слава. И те допускат грешката да си мислят, че то е добро средство за придобиването й. Но са невероятно далече от истината. Писането е единствено упорит труд. Години наред упорит труд, които обаче не гарантират, че човек става наясно с онова, което иска да постигне.

„Като теб ли?“ — казвам си на ум. А на глас изричам:

— Аз не се притеснявам, господин Грийн.

Той тъжно докосва мустака си.

— Това ли е всичко? — питам и се изправям.

— Да, това е — отговаря той.

— Благодаря ви, господин Грийн — поглеждам го право в очите аз и не мога да не се запитам какво ли би казал Уолдо по този въпрос.

* * *

Но когато излизам навън, осъзнавам, че цялата треперя.

Защо пък да не мога да стана и аз прочут писател? Като Норман Мейлър. Или Филип Рот. И като Франсис Скот Фицджералд и Хемингуей, и всички останали? Защо да не мога да бъда като тях? Така де, какъв е смисълът да ставаш писател, ако никой не чете написаното от теб?!

Да ги вземат мътните и Виктор Грийн, и колежа „Ню Скул“! Защо непрекъснато трябва да се доказвам пред себе си? Защо не мога да бъда просто като Лил и всички да ме хвалят и окуражават? Или като Рейнбоу с чувството, че славата й се полага по рождение? На бас, че Виктор Грийн никога не би запитал Рейнбоу защо иска да става писател!

Ами ако (сърцето ми се свива) Виктор Грийн е прав? Ако от мен не става писател?

Запалвам цигара и тръгвам напред.

Защо изобщо дойдох в Ню Йорк? Защо внезапно реших, че ще мога да превзема този град?

Крача бързо и спирам само за да запаля следващата цигара. Докато се добера до Шестнайсета улица, май съм изпушила половината кутия.

Усещам, че ми се гади.

Едно е да пишеш за училищния вестник, а съвсем друго — да пишеш в Ню Йорк. Това е съвсем различно ниво. Това е планина, на чийто връх се мъдрят само малцина успели като Бърнард, а всичко надолу са масата мечтатели и драскачи като мен.

А после има и хора като Виктор, които не се страхуват да ти кажат, че ти никога няма да стигнеш до този връх.

Захвърлям фаса си на тротоара и ожесточено го смачквам с крак. По булеварда минава камион и надува клаксона си.

— Писна ми! — пищя безпомощно аз, а писъкът ми се смесва с воя на клаксона.

Няколко човека ме поглеждат, но отминават. Аз съм просто поредният откачалник по улиците на Ню Йорк.

Продължавам бясно по тротоара към апартамента на Саманта, вземам стълбите по две наведнъж, отключвам трите ключалки и се хвърлям в леглото. Което ме кара за пореден път да се почувствам като натрапник. Намирам се върху легло с балдахин с черна кувертюра и чаршафи, които Саманта нарича копринени и обяснява, че предотвратявали образуването на бръчки. Само дето чаршафите са изработени от някакъв особено хлъзгав полиестер, така че ми се налага да ги притисна с крак за една от колоните на леглото, за да не им позволя да се свлекат на пода.

Сграбчвам една възглавница и я притискам върху лицето си. Мисля си за Виктор Грийн, мисля си и за Бърнард. И за това колко сама съм всъщност. И как непрекъснато ми се налага да се измъквам сама от дълбините на отчаянието, за да си дам кураж и да опитам още веднъж. Заравям лице във възглавницата.

Може би трябва да се откажа. Може би трябва да се прибера у дома. И след два месеца да замина за университета „Браун“.

При мисълта да напусна Ню Йорк гърлото ми се свива. Ще позволя ли на думите на Виктор Грийн да ме накарат да си тръгна? Трябва да поговоря с някого. Но с кого?

С онова момиче. Червенокосото. Онова, което намери чантата ми. Изглежда ми като човек, който би могъл да има какво да каже за моята ситуация. Тя мрази живота, а точно сега аз напълно споделям чувствата й.

Как се казваше? Ах, да — Миранда. Миранда Хобс. Сякаш чувам гласа й в ума си: „Х-о-б-с.“

Вдигам телефона и набирам „Телефонни услуги“.