Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Трийсет и осма глава

— И какво ще стане сега с теб и Капоти? — иска да знае Миранда. — Вярваш ли, че ще можете да поддържате връзката си от разстояние? Звучи ми като случай на целенасочено подсъзнателно…

— Но щом е целенасочено, как може да бъде подсъзнателно?

— Е, разбираш какво искам да кажа. Избрала си края на лятото, за да се влюбиш в този тип, защото тайничко не си се надявала да продължи дълго!

Сгъвам гащеризона от бял винил и го притискам в куфара си. После казвам:

— Не мисля, че моето подсъзнание е способно на подобни хитри номера.

— О, просто не знаеш какво е! — възкликва Миранда. — Подсъзнанието ти може да те накара да направиш какви ли не неща! Например, защо все още носиш тази риза?

Свеждам очи към светлосинята риза, която взех от него още след първата ни нощ.

— Забравих, че все още я нося — промърморвам.

— Ето, виждаш ли? — провиква се триумфално Миранда. — Ето защо е толкова важно да ходиш на психоаналитик!

— Тогава как си обясняваш Марти?

— Пак с подсъзнанието — свива небрежно рамене тя. — Накрая осъзнах, че той не е за мен. Въпреки че съзнанието ми се опитваше да разруши стария модел, подсъзнанието ми си знаеше, че няма да се получи. Освен това, докато бях с него, нито веднъж не успях да отида до тоалетна.

— Струва ми се, че проблемът ти е в червата, а не в подсъзнанието — отбелязвам, отварям едно чекмедже и вадя оттам три чифта чорапи, които не бях виждала, откакто ги оставих тук преди два месеца. Чорапи, моля ви се! Ама какво съм си мислела? Хвърлям ги пренебрежително в куфара.

— Нека си го признаем, Кари — въздъхва Миранда. — Ситуацията е безнадеждна.

Коя по-точно? Мъжете или фактът, че трябва да напусна Ню Йорк?

— Не наричаха ли това сбъдване на желанията?

— Виж какво, аз съм реалистка. Само защото веднъж си правила секс не означава, че трябва задължително да се влюбиш — промърморва тя. — А аз никога не бях допускала, че вие двете със Саманта ще се окажете от онези заблудени души, които въздишат по булчински рокли и по аромата от ризите на своите мъже!

— Първо на първо, Саманта дори не се появи в булчинския салон. И второ на второ… — Не довършвам. — Мислиш ли, че ще можеш да ми дойдеш на гости в Провидънс?

— И от къде на къде ще ходя там? Какво имат в Провидънс, което го няма в Ню Йорк?

— Например аз? — поглеждам я тъжно.

— По-скоро ти можеш да ми идваш на гости! — отсича безапелационно Миранда. — Можеш да спиш на кушетката, стига да нямаш нищо против пружините.

— Познаваш ме — не съм толкова претенциозна.

— О, Кари! — въздъхва тъжно тя.

— Да, знам.

— Имаш ли нещо за хапване в тази квартира? Умирам от глад — заявява.

— Може би някакви кракери, останали от онези дни без ток.

Миранда отива в кухнята и се връща с последните останки от храната, която бяхме взели по време на двата дена без електричество.

— Спомняш ли си онази нощ? — пита, докато разкъсва пакета.

— Как мога да я забравя?!

Де да можеше тогава да знам това, което знам сега! Още тогава щях да тръгна с Капоти. Така щяхме да сме били заедно поне две седмици!

— И какво ще прави Саманта с този апартамент, след като ти си тръгваш, а тя се омъжва?

— Нямам представа. Сигурно ще намери някого, на когото да го даде под наем.

— Срамота! — изтърсва Миранда и аз не съм наясно дали има предвид моето заминаване или факта, че Саманта държи да си запази този апартамент, въпреки че ще има много по-добро място за живеене. Дъвчи замислено поредния кракер, докато аз продължавам да си подреждам багажа. — Хей, знаеш ли? — обажда се накрая. — Казах ли ти за онзи курс, на който ще тръгвам? „Патриархални ритуали в съвременния живот“!

— Звучи интересно — отбелязвам без особен ентусиазъм аз.

— Да. Ще изучаваме сватби и други подобни неща. Знаеш ли, че всичко, което води до сватбата — банята, регистрацията и избирането на грозните рокли за шаферките, — е било измислено само за да даде на жените някаква работа в онези далечни дни, когато те не са имали кариера? Както и да промие мозъците им, така че да стигнат до извода, че те също трябва да се оженят?

— Всъщност не знаех. Но се връзва.

— А ти какво ще правиш? Имам предвид в „Браун“? — пита Миранда.

— Не знам. Ще уча природни науки, предполагам.

— А аз си мислех, че ще станеш велик писател.

— Да де, ама виж какво се получи!

— Пиесата не беше чак толкова лоша — отбелязва Миранда, като изтрива трохите от устните си. — Забелязала ли си, че откакто изгуби девствеността си, се държиш така, сякаш някой е умрял?

— Когато умря кариерата ми, аз умрях заедно с нея.

— Глупости! — отсича Миранда.

— Защо ти не опиташ да застанеш пред зала, пълна с хора, докато те ти се смеят, а?

— А ти защо не престанеш да се изживяваш като най-великото нещо след нарязания хляб насам, а?

Ахвам.

— Хубаво — тросва се Миранда. — Щом не приемаш конструктивна критика…

— Кой, аз ли? Ами ти? През половината от времето твоят така наречен реализъм е просто друга дума за огорчение…

— Защото не съм вятърничава…

— Не, защото това означава, че се страхуваш, да не би да ти се случи и нещо хубаво…

— Не мога да те разбера защо смяташ, че всичко трябва да ти се поднася на тепсия!

— Ти просто ревнуваш! — срязвам я аз.

— От кого? От Капоти Дънкан ли? — присвива очи тя: — Това е дори под твоето ниво, Кари Брадшоу!

Телефонът звъни.

— Най-добре го вдигни — просъсква Миранда. — Сигурно е той. За да ти засвидетелства неугасващата си любов! — Влиза в банята и трясва вратата.

Поемам си дълбоко дъх.

— Ало? — изричам в слушалката.

— Но къде беше толкова време, по дяволите? — пищи Саманта.

Това изобщо не е в неин стил. Отдръпвам слушалката от ухото си и отговарям:

— Защо? Да не би да си се притеснила за мен? Да знаеш, че много ще се гордееш с мен! Изгубих девствеността си!

— Е, браво на теб! — отсича набързо тя, което не е реакцията, която очаквах от нея. — Много ще се радвам да го отпразнуваме, но за нещастие имам много голям проблем! Кризисна ситуация! И искам веднага да дойдеш в апартамента на Чарли!

— Ама…

— Просто ела, става ли? Не задавай въпроси! Доведи и Миранда! Имам нужда от всичката помощ на света! Между другото, като идвате насам, бихте ли купили кашонче чувалчета за смет, ако обичате? От типа, дето онези нещастници от предградията използват за събиране на листа.

* * *

— Ето, наслаждавайте се! — отсича Саманта, отваряйки вратата на апартамента на Чарли, и сочи лицето си. — Това е единственият път, когато ще ме видите разплакана!

— Това обещание ли е? — тросва се Миранда. Все още сме намусени от почти скарването ни. Ако не беше кризисното обаждане на Саманта, сега сигурно щяхме да сме се хванали за гърлата.

— Вижте, ако не вярвате! — потупва окото си Саманта и протяга пръст за потвърждение. — Това е истинска сълза!

— Почти ти повярвах — подмятам през смях.

Миранда се оглежда благоговейно.

— Боже! Ама тук е много красиво!

— Вижте и гледката — посочва с глава Саманта. — Защото това ще ви е за първи и за последен път. Аз напускам.

Какво!

— Да, чухте ме правилно — кимва и се насочва към дневната. Оттам действително се открива зашеметяваща гледка към Сентръл Парк. Дотолкова, че се вижда дори езерото с патиците. — Сватбата се отменя! — съобщава тя. — С Чарли скъсахме!

Поглеждам невярващо към нея.

— Е, и това ще премине — промърморвам и се насочвам към прозореца, за да се насладя по-добре на гледката.

— Кари, говоря напълно сериозно! — отсича Саманта. Насочва се към стъклена масичка на колелца, грабва оттам гарафа с уиски и си налива порядъчна доза в една от кристалните чаши, поставени до гарафите. — И за това трябва да благодаря преди всичко на теб! — Обръща наведнъж уискито си и допълва: — Всъщност трябва да благодаря и на двете ви.

— На мен ли? — слисва се Миранда. — Че аз почти не го познавах!

— Но ти беше тази, която настоя да му кажа.

— Да му кажеш какво? — поглежда я неразбиращо Миранда.

— За моето състояние.

— Което е?

— Е, сещате се. За онова нещо! — изсъсква Саманта. — За тръбите и…

— За ендометриозата ли? — питам невинно.

Саманта вдига ръце над главата си и изкрещява:

— Никога повече не желая да чувам тази дума, разбрахте ли? Никога!

— Ендометриозата трудно може да се нарече състояние — отбелязва знаещо Миранда.

— Опитай се да го кажеш на майката на Чарли!

— О, боже! — Давам си сметка, че едно питие и на мен няма да ми се отрази зле. Както и една цигара.

— Нещо не разбирам — промърморва Миранда и се насочва към плексигласовия шкаф, който съдържа спортната колекция на Чарли. Притиска нос о стъклото и възкликва: — Хей, ама това истинска бейзболна топка ли е?

— А ти как мислиш? И да, онова там наистина е подписът на Джо Димаджо! — срязва я Саманта.

— А аз си мислех, че си падаш по китайски порцелан — отбелязва озадачено Миранда. Саманта я поглежда на кръв и изчезва по коридора.

— Хей, знаеш ли какво ми хрумна? Нали се сещаш как Саманта винаги е казвала как Чарли е искал да бъде бейзболен играч, обаче майка му не му е позволила? Е, може би Чарли се мисли за Джо Димаджо, а Саманта — за Мерилин Монро!

— Да бе! А спомняш ли си как Джо Димаджо никога не е одобрявал сексуалността на Мерилин и се е опитвал да я превърне в домакиня? Че това е буквално като по учебник!

Саманта се връща с купчина дрехи в ръка, която хвърля на модерния диван. А после заявява:

— Ти си виновна точно толкова, колкото и Миранда! Каза ми да бъде малко по-реална…

— Но никога не съм искала да… Не съм допускала…

— Е, вече видя — това е реалността в Ню Йорк! — Втурва се обратно в стаята си и се връща с нова купчина дрехи, които хвърля в краката ни. После грабва едно чувалче за смет и започва ожесточено да пъха дрехи в него. — Ето докъде те докарва в Ню Йорк реалността! — повтаря с все по-извисяващ се глас. — Един ритник в зъбите и петдесет цента за метро.

— Уау! Ама ти сериозно ли?

Тя вдига очи за момент и протяга ръка към нас.

— Виждате ли това? — И сочи огромен „Ролекс“, инкрустиран с диаманти.

— Ама това също ли е истинско? — ахва Миранда.

— Чакайте малко! — вдигам ръка. — Но защо човек, който се кани да скъса с теб, ще ти подарява гигантски „Ролекс“?

— С това може да се купи една малка държава — промърморва Миранда.

Саманта се поклаща на пети и отбелязва:

— Очевидно такава е традицията в тези кръгове. Когато разваляш годеж, подаряваш на бившата си годеница скъп часовник.

— В такъв случай трябва да се сгодяваш по-често.

Саманта изпада в бяс, изтръгва часовника от ръката си и го запраща по плексигласовото стъкло на шкафа, където той просто отскача без нито една драскотина. Някои неща наистина са неразрушими.

— Но как можа да се случи точно на мен?! Бях обмислила всичко! Държах Ню Йорк за топките. И всичко вървеше по план. Толкова ме биваше да се правя на някой друг!

Де да можехме всички да сложим сърцата си в плексигласов шкаф като трофеите на Чарли!

Прикляквам до нея и изричам тихо:

— Но не можа да изиграеш ролята на булка, за да се появиш в „Клайнфелд“!

— Това беше единственото изключение. Единственият ми пропуск. И се реванширах, като заявих на Глен, че ще се радвам да ме препоръча на вътрешния си дизайнер, за да ремонтираме апартамента. Ако ще и после да трябваше да живея само с дамаски на цветя! Че какво му е лошото на няколко цветя тук и там, а? Ако искам, ще си избера и рози, и…

И внезапно избухва в сълзи. Само че този път са истински.

— Не разбирате ли? — хълца. — Отхвърлена съм! Защото имам сбъркани фалопиеви тръби!

* * *

В аналите на човешките връзки да те зарежат заради фалопиевите ти тръби би трябвало да се постави… точно там, където му е мястото, предполагам. Но може би връзките в Ню Йорк са точно онова, което казва Саманта — всичко има значение, дори и нещата, които не се виждат с просто око.

А онова, което все пак виждаш, обикновено е доста неприятно.

Преброявам наум чувалчетата за смет, разпръснати из апартамента на Чарли. Четиринайсет. Май ще трябва да отскоча за ново кашонче чувалчета. Не мога да повярвам колко неща може да натрупа човек само за две години връзка!

— Багаж! — мърмори Саманта и сритва едно от чувалчетата. — Само багаж!

— Хей! — провиквам се аз. — Внимавай! В това има Гучи!

— Халстън, Гучи, Фиоручи — на кого му пука? — вдига отчаяно ръце. — Какво значение има, когато целият ти живот е съсипан?

— Ще си намериш друг — подхвърля небрежно Миранда. — За това нямаш проблеми.

— Но не и такъв, който ще се омъжи за мен. Всички знаят, че единствената причина, поради която мъжете в Манхатън се съгласяват да застанат пред олтара, е защото искат деца!

— Но ти не можеш да бъдеш сигурна, че не можеш да имаш деца! — изтъква Миранда. — Лекарят каза…

— На кого му пука какво е казал лекарят? Все ще си бъде същото!

— Не можеш да бъдеш сигурна — подчертавам очевидното. Грабвам едно чувалче и започвам да го дърпам към вратата. — А и искаш ли да прекараш остатъка от живота си, преструвайки се на някой друг? — Оглеждам се и посочвам плексигласовия шкаф. — И заобиколена от пластмаса?

— Всички мъже са идиоти. Но ти отдавна го знаеш — промърморва Миранда, докато вади часовника изпод масичката. — Мисля, че това е последното! — провиква се, като вдига „Ролекса“ Нали не искаш да му го оставиш, а?

Саманта внимателно претегля часовника в дланта си. Лицето й се сбърчва в агония. Поема си дълбоко дъх и отсича:

— Всъщност предпочитам да му го оставя.

Поставя часовника на масичката, докато двете с Миранда се споглеждаме слисани.

— Къде е чувалчето с обувките на „Гучи“? — пита Саманта.

— Ето там — посочвам, чудейки се какво й става.

Тя отваря чувалчето и вади оттам два чифта меки обувки. После пита:

— А костюмът на „Шанел“? Къде е?

— Мисля, че е тук — сочи неуверено Миранда, като избутва с крак едно чувалче към центъра на стаята.

— Ама какво правиш? — питам все по-тревожно, докато гледам как Саманта вади скъпия костюм и го поставя на масичката до часовника.

— Какво правя, според теб?

— Нямам представа. — Поглеждам към Миранда за помощ, но тя е точно толкова озадачена, колкото съм и аз.

Саманта открива в чувалчето рокля за тенис, вади я и се разсмива.

— Казах ли ви, че Чарли искаше да вземам уроци по тенис? За да мога да играя с майка му, моля ви се! В Саутхамптън. Като че ли най-голямата мечта в живота ми е да си подхвърлям една топка с мумия! Тя е на шейсет и пет години, а твърди, че е на петдесет. Като че ли някой й вярва!

— Ами… — Пак се споглеждаме с Миранда, която само клати слисано глава.

— Искаш ли я, Пиленце? — подхвърля ми Саманта роклята за тенис.

— Разбира се — отвръщам колебливо.

Тъкмо се чудя какво да правя с нея, когато Саманта размисля и я изтръгва от ръцете ми.

— Но по-добре не! — провиква се и захвърля роклята при останалите неща от оформящата се на масата купчина. — Не я вземай! Не допускай същата грешка като мен!

И продължава в същия дух, като отваря всяко чувалче и вади от него всичко, което е от живота й с Чарли. Купчината става все по-голяма и по-голяма, а двете с Миранда започваме да се споглеждаме все по-често. По едно време се обаждам:

— Ама ти наистина ли смяташ да му оставиш всичките тези неща?

— Ти как мислиш, Пиленце? — поглежда ме с присвити очи тя. Поема си дълбоко дъх и слага ръце на кръста си. Накланя глава, озъбва се и отсича: — Това е само багаж! И макар да не съм най-реално настроеният човек на този свят, едно мога да ви кажа със сигурност за Саманта Джоунс — тя не може да бъде купена! На каквато и да е цена!

* * *

— Спомняш ли си, когато се преместих при теб, как ме накара да излея онази кутия с прясно мляко в мивката, защото каза, че от миризмата му ти прилошавало? — обаждам се аз, докато се намествам на дивана. Два през нощта е и ние най-сетне сме обратно в апартамента на Саманта. Цялото това събиране и разопаковане на багаж ме съсипа.

— Сериозно ли? — пита Миранда.

— Напълно — кимвам.

— Възрастните не трябва да пият прясно мляко! — отсича Саманта, въздъхва облекчено и отмята назад глава. — Слава на бога, че всичко свърши! Ако тези фалопиеви тръби можеха да говорят…

— За щастие, не могат. — Ставам и се насочвам към спалнята. Заглеждам се в скромната си покъщнина и с въздишка отварям куфара си.

— Пиленце! — провиква се Саманта. — Какво правиш там?

— Събирам си багажа — провиквам се в отговор аз. — Утре си тръгвам, забрави ли? — Заставам на прага и допълвам: — И след изминалото лято не мисля, че вече съм пиленце. Не пораснах ли поне мъничко, а?

— Вярно, порасна — съгласява се Саманта. — Затова те провъзгласявам за гълъб! Официалната птица на Ню Йорк!

— Всъщност единствената птица на Ню Йорк — изкисква се Миранда. — Но все пак е по-добре, отколкото да си плъх. Между другото знаете ли, че за китайците плъховете са символи на късмет?

— Обожавам китайците — усмихва се Саманта. — Знаете ли, че именно те са изобретили порнографията?