Кандис Бушнел
Лятото и градът (14)

Четиринайсета глава

Предвид реакцията на Маги решавам в крайна сметка да не я запознавам с Миранда. Най-вероятно ще се скарат жестоко по темата за секса, а аз ще трябва да го играя рефер. Вместо това я водя в Гринич Вилидж, където една ясновидка гледа на Маги на карти таро.

— Виждам мъж с тъмна коса и сини очи — реди ясновидката.

— Райън! — изпищява Маги.

После я водя в парка Уошингтън Скуеър. Там се е събрала обичайната сбирщина от хаховци, музиканти, наркодилъри, харекришни, та дори и двамина, яхнали кокили. Обаче единственото, за което нарежда тя, е как тук нямало никаква трева.

— Как могат да го наричат парк, когато е такава мръсотия? — нарежда възмутено.

— Е, сигурно някога е имало трева — изтъквам. — Най-малкото има дървета!

— Но погледни им листата на тези дървета! Черни са! Дори и катеричките са мръсни!

— Никой не обръща внимание на катеричките.

— А трябва! — изтъква назидателно тя. — Казах ли ти, че смятам да стана морски биолог?

— Не…

— Ханк е записал магистратура по биология. Казва, че ако си морски биолог, можеш да живееш в Калифорния или Флорида.

— Но ти не обичаш природните науки!

— Защо приказваш глупости? — поглежда ме възмутено тя. — Не обичах химията, но биологията много ми харесваше!

Това вече е нещо ново. Когато започнахме да учим биология през първата година в гимназията, Маги категорично отказа да помни имената на видовете и семействата. Заяви, че всичко това било глупости, които са напълно излишни в реалния живот, така че защо да си тъпче главата с излишни неща?!

Продължаваме с разходката, обаче Маги се изнервя все повече и повече от горещината, странните хора и защото, според нея, й излизала нова пришка. Когато я водя обратно в квартирата си, тя пък започва да се оплаква от липсата на ефективна климатизация. И така, към момента, когато трябва да тръгваме за срещата с Бърнард, аз вече съм на ръба на издръжливостта си. Обаче Маги не спира с номерата си. Този път се опъва за метрото.

— За нищо на света не слизам там долу! — отсича. — Вони. Направо не мога да те разбера как се справяш!

— Това е най-лесният начин за придвижване из този голям град — изтъквам и се опитвам да я избутам надолу по стълбите.

— Защо не вземем такси? Сестра ми и зет ми ми поръчаха да вземам само таксита, защото единствено те били безопасни.

— Но освен това са много скъпи. А аз нямам пари.

— Аз имам — петдесет долара.

Какво? Да ми го беше казала по-навреме! Така поне щеше да плати хамбургерите.

Когато най-сетне сядаме в едно такси, Маги ми разкрива извода си относно това защо нюйоркчани толкова обичат да носят черни дрехи.

— Защото тук е толкова мръсно! А върху черното мръсотията не си личи. Представяш ли си как биха изглеждали, ако носеха бяло? Така де, кой нормален човек носи черно през лятото?

— Аз — изричам спокойно, особено като се има предвид, че съм в черно. Облечена съм в черна тениска, черни кожени панталони, които са ми с два номера по-големи (но които купих с 90 процента намаление от един от онези евтини магазини на Осма улица) и черни остри обувки с висок ток от 50-те години, които открих в любимия си антикварен магазин.

— Черното е за погребения — изтъква Маги. — Но може пък нюйоркчани да обичат черното, защото имат чувството, че са умрели.

— Или може би защото за първи път през живота си имат чувството, че живеят!

Край „Мейси“ трафикът зацикля. Маги смъква стъклото на прозореца си и започва да си вее с ръка.

— Виж ги само тези хора! — подхвърля презрително. — Това не е живот. Това е оцеляване.

Налага се да призная, че тук конкретно е права. В Ню Йорк основната задача е оцеляването.

— Та с кого щяхме да се срещаме? — пита.

Въздъхвам и отговарям:

— С Бърнард. Мъжът, с когото излизам. Драматургът.

— Пиесите са много досадни.

— Бърнард не е съгласен с теб. Затова, моля те, не му казвай, че пиесите са досадни!

— Пуши ли лула?

Озъбвам й се.

— Нали каза, че бил над трийсет? — провиква се отбранително тя. — Затова си го представям да пуши лула и да носи домашни пантофи.

— На трийсет години хората не са все още стари. И ще те помоля да не му казваш на колко години съм аз! Той ме мисли за деветнайсет или двайсет. Ще го играем второкурсници в колеж, става ли?

— Не е хубаво да започваш една връзка с лъжа — изтъква Маги.

Поемам си дълбоко дъх. Ще ми се да я попитам дали Ханк знае за Том, но решавам, че най-добре ще бъде да си затварям устата.

* * *

Когато най-сетне бутваме летящата врата на „Пиъртрий“, с облекчение зървам тъмната глава на Бърнард, приведена над някакъв вестник. Пред него се мъдри чаша уиски. Все още ме побиват тръпки, когато знам, че ми предстои да го видя. Броя часовете, опитвайки се да съживя усещането от мекотата на устните му върху моите. И с приближаването на срещата ни се изнервям все повече. Започвам да се притеснявам дали няма да се обади, за да я отмени, или изобщо няма да дойде. Ще ми се да не ми пукаше толкова много, но едновременно с това се радвам, че съм с мъж, който ме кара да се чувствам по този начин.

Не съм сигурна обаче дали Бърнард изпитва същото. Тази сутрин, когато му казах, че една моя приятелка пристига неочаквано в града, той заяви:

— В такъв случай се виж с приятелката си. А с теб ще се видим друг път.

— Но аз си мислех, че тази вечер ще се видим! — възкликнах разочаровано.

— Аз няма да избягам никъде. Можем да се видим, след като тя си тръгне.

— Но аз й разказах всичко за теб! И искам да ви представя един на друг!

— Защо?

— Защото е най-добрата ми приятелка! Освен това… — Не довърших. Нямах представа как да му кажа, че ми се иска и да се изфукам с него. Да впечатля Маги и да я накарам да ми завиди заради страхотния ми нов живот. Държах да й покажа как за толкова кратко време съм успяла да стигна толкова далеч.

Реших, че той ще схване всичко това от тона ми.

— Не искам да играя ролята на детегледачка, Кари — бе казал той.

— Няма да ти се наложи! Маги е на деветнайсет, почти на двайсет! — Сигурно съм била невероятно настойчива, защото накрая той се предаде и се съгласи да се срещнем за по питие.

— Но само по едно! — предупреди. — Трябва да посветиш времето си на твоята приятелка! Дошла е да види теб, а не мен!

Мразя го, когато се прави на толкова сериозен.

А след това реших, че забележката му е леко обидна. Разбира се, че исках да прекарам времето си с Маги. Но освен това исках да видя и него. По едно време се чудех дали да не му се обадя, за да отменя срещата — само и само да му покажа, че не ми пука, — но от мисълта, че няма да го видя, че стана много чоглаво. И прецених, че тайничко бих намразила Маги, ако заради нея пропусна една среща с Бърнард.

И без това нещата с Маги не вървят никак добре. Тази вечер, докато се приготвяхме, тя непрекъснато повтаряше как не можела да разбере защо се приготвям толкова много за някакъв си бар. Опитах се да й обясня, че това не е просто някакъв си обикновен бар, обаче тя само ме погледна неразбиращо и отсече: „Понякога наистина не те разбирам!“

И точно тогава ме осени прозрението — Маги никога няма да хареса Ню Йорк. Тя е изначално непригодна за този град. И когато си дадох сметка за това, гневът ми се изпари.

Няма нищо. Никой не е виновен — нито тя, нито аз. Просто такъв е животът.

— Ето го там и Бърнард! — изричам сега и прекарвам Маги покрай управителя по посока към бара.

Интериорът на „Пиъртрий“ е много изискан — черни стени с хромирани аплици, черни мраморни маси и огледало по цялата задна стена. Саманта твърди, че това е най-доброто място в града за забърсване на нещо. Запознала се с Чарли тук и оттогава насам се вбесява, когато той идва тук без нея — страхува се да не си падне по друга жена.

— Но защо е толкова тъмно? — пита Маги.

— Би трябвало да излъчва мистичност.

— Какво му е толкова мистичното на това да не виждаш с кого говориш?

— О, Маги! — разсмивам се на провинциализма й аз.

Пристъпвам тихичко зад Бърнард и го потупвам по рамото.

Той се стряска, после се ухилва и вдига чашата си.

— Тъкмо бях започнал да си мисля, че няма да дойдете. Реших, че сте получили по-добро предложение.

— Така е, обаче Маги настоя първо да видим теб.

Докосвам леко косата му на тила. За мен тя е като талисман.

Първия път, когато я докоснах, бях шокирана от нежната й мекота. Като на момиченце е. И досега не мога да повярвам как този допир ме разнежва — като че ли косата му е предвестник на неговото добро, нежно сърце.

— Ти трябва да си приятелката — изрича той и сбърчва очи по посока на Маги. — Здравей, приятелко!

— Здравей — изрича предпазливо тя.

С нейната почти бяла от слънцето коса и розови бузи тя прилича на глазура на сватбена торта — пълна противоположност на ъгловатостта и кривия нос на Бърнард, както и на торбичките под очите му, които го карат да прилича на човек, който прекарва цялото си време в затворено пространство — например в мрачни пещери като бар „Пиъртрий“. Надявам се, че Маги ще забележи романтичното му излъчване, но точно в този момент изражението й издава досада.

— Нещо за пиене? — пита Бърнард в блажено неведение за културния сблъсък.

— Водка с тоник — отсичам веднага.

— За мен една бира — казва Маги.

— Вземи си един коктейл! — подканвам я аз.

— Не искам коктейл. Искам бира! — настоява Маги.

— Щом иска бира, нека да пие бира — намесва се развеселен Бърнард, подсказвайки ми, че няма нужда да притискам толкова много провинциалната си приятелка.

— Извинявай — промърморвам с кух глас. Вече ми става ясно, че тази среща е огромна грешка. Нямам представа как да помиря миналото си (Маги) с настоящето си (Бърнард).

До Маги се настаняват двама мъже, очевидно твърдо решили да окупират бара.

— Дали да не се преместим на някоя маса, а? — пита Бърнард. — Бихме могли дори да хапнем. За мен би било удоволствие да ви почерпя с една вечеря.

Маги ме поглежда въпросително и отбелязва:

— Нали щяхме да се срещаме с Райън?

— Нищо не ни пречи преди това да вечеряме. Тук храната е много добра.

— Не, отвратителна е, но пък атмосферата е забавна — пояснява Бърнард, помахва на управителя и посочва една празна маса близо до прозореца.

— Хайде, ела! — сръгвам Маги и я поглеждам многозначително. Погледът й е леко враждебен, сякаш не може да разбере какво изобщо правим тук.

Въпреки това тръгва след Бърнард към масата. А той дори й дръпва стола.

Сядам до него, твърдо решена да превърна тази вечер в триумф.

— Как беше репетицията? — питам.

— Отвратителна — отговаря той и се усмихва на Маги, за да я включи в разговора. — В средата на всяка репетиция винаги има един момент, когато актьорите колективно като че ли забравят репликите си.

Точно така се чувствам в момента и аз.

— И защо? — пита Маги, въртейки чашата си с вода.

— Нямам представа.

— Но нали казват репликите си вече от две седмици? — смръщвам се аз, иначе доволна приятелката ми да види колко близки сме вече с Бърнард и как той споделя с мен такава вътрешна информация.

— Актьорите са като децата — отговаря той. — Непрекъснато се цупят и непрекъснато се смятат за неразбрани.

Маги го поглежда неразбиращо.

Бърнард се усмихва търпеливо и отваря менюто си.

— Какво искаш да хапнеш, Маги?

— Нямам представа. Може би патешки гърди?

— Добър избор — кимва той. — Аз обаче ще взема обичайното — пържола със сос.

Но защо тази вечер звучи толкова официално? Или пък винаги е бил такъв, а аз просто не съм забелязвала?

— Бърнард е човек на навика — обяснявам на Маги.

— Хубаво — кимва тя.

— Какво обичаш да казваш за попрището на писател, а? — обръщам се към него. — За това как се налага да живееш живот по навик.

Бърнард ми угажда на прищявката и кимва.

— Да, макар че други са го казали по-добре от мен. Но основната идея е, че ако си писател, трябва да живееш живота си върху белия лист.

— С други думи, истинският ти живот трябва да бъде пълен с колкото е възможно по-малко усложнения — пояснявам за Маги. — Когато Бърнард работи например, всеки ден на обяд яде едно и също. Сандвич с пастърма.

Маги се опитва да се престори на заинтригувана, но просто изтърсва:

— Звучи ми доста отегчително. Но пък аз не съм писател. Не обичам да пиша даже писма.

Бърнард се разсмива и закачливо ме сочи с пръст.

— Мисля, че трябва да се вслушаш в собствения си съвет, миличка! — Поклаща глава по посока на Маги, сякаш двамата са съзаклятници. — Кари е експерт по бохемския живот. Непрекъснато й повтарям, че трябва да се концентрира повече върху белия лист.

— Никога не си ми го казвал! — възкликвам възмутено. Свеждам очи, преструвайки се, че си оправям салфетката. Думите на Бърнард изваждат цялата ми неувереност относно собствените ми писателски способности обратно на повърхността.

— Но исках да ти го кажа — отбелязва той и стисва лекичко ръката ми. — И ето, казах го. Искаме ли вино?

— Разбира се — кимвам все още обидена.

— Божоле устройва ли те, Маги? — пита я учтиво той.

— Аз обичам червено — отговаря тя.

— Божолето е червено — срязвам я аз и автоматично започвам да се чувствам като гаднярка.

— Маги го знаеше — намесва се мило Бърнард.

Поглеждам ги. Но как можа да се случи това? Защо аз трябва да съм лошата в тази игра? Имам чувството, че Бърнард и Маги се наговарят срещу мен.

Изправям се и се насочвам към тоалетната.

— Ще дойда с теб — казва Маги. И тръгва след мен по стъпалата, докато аз се опитвам да се овладея.

— Наистина много държа да го харесаш! — изричам, като заставам пред огледалото, докато тя влиза в една от кабинките.

— Току-що се запознах с него. Как мога да преценя дали ми харесва или не? — обажда се отвътре тя.

— Не го ли намираш за секси? — питам.

— Секси ли? — възкликва тя. — Не бих го определила точно като такъв.

— Обаче е! Секси е! — настоявам.

— Щом ти го намираш за секси, нищо друго няма значение.

— Е, така е. И ужасно много го харесвам. Наистина!

Маги пуска водата и излиза.

— Не ми прилича особено на гадже — отбелязва.

— Какво искаш да кажеш? — промърморвам и вадя от чантата си червило, стараейки се да не се паникьосвам.

— Не се държи като гадже. Прилича ми повече на твой чичо, наставник или нещо подобно.

Вцепенявам се.

— Не е вярно!

— Просто отстрани изглежда като човек, който се опитва да ти помогне. Защото много те харесва или нещо подобно, не знам — свива рамене тя.

— Това е, защото в момента минава през ужасно труден развод — пояснявам.

— Много лошо — кимва тя, докато си мие ръцете.

— Защо? — питам, докато си нанасям червилото.

— Аз не бих искала да се омъжа за разведен мъж. Това някак си разваля всичко, не мислиш ли? Имам предвид самата мисъл, че той вече е бил женен за друга. Лично аз не бих могла да го понеса. Ще се побъркам от ревност. Искам до себе си мъж, който е бил влюбен само и единствено в мен!

— Ами ако… — Не довършвам. Спомням си, че и аз винаги съм искала същото. До този момент. Присвивам очи. Е, голяма работа! Просто остатъчно чувство от Касълбъри!

Останалата част от вечерята минава като по ноти, само дето е адски неловко. Аз изричам неща, за които си давам сметка, че ме правят да звуча като идиот, Маги през повечето време мълчи, а Бърнард се преструва, че се наслаждава на храната и виното. Когато разчистват чиниите ни, Маги пак се втурва към тоалетната, а през това време аз приближавам стола си до този на Бърнард и му се извинявам за неприятната вечер.

— Няма проблеми — успокоява ме той. — Не съм очаквал и друго, повярвай ми! — Потупва ръката ми. — Спокойно, Кари! Вие с Маги учите в колеж, а аз съм доста по-голям от вас. Просто сме от различни поколения. Не можеш да очакваш от Маги да прояви разбиране за тези неща.

— Но ето че очаквам.

— В такъв случай ще бъдеш много разочарована.

Когато се връща от тоалетната, Маги цялата цъфти. Поведението й бележи коренна промяна от преди.

— Обадих се на Райън! — обявява тържествено. — Той каза, че сега отивал у Капоти и че ние можем също да отидем там, а след това всички заедно можем да излезем някъде.

Поглеждам умолително към Бърнард и изломотвам:

— Ама нали вече сме излезли!

— Върви! — усмихва се той и избутва назад стола си. — Позабавлявайте се с Маги. Покажи й града.

Вади портфейла си и ми подава двайсет долара.

— Искам само да ми обещаеш, че ще използвате такси! Не искам и да чувам, че посред нощ сте се качвали на метрото!

— Не, остави — опитвам се да откажа парите аз, обаче на него такива не му минават. А Маги е вече на вратата на заведението, сякаш няма търпение да се махне оттук.

Бърнард ме потупва лекичко по бузата и прошепва:

— С теб винаги можем да се видим, обаче приятелката ти е тук само за два дена.

— Кога? — поглеждам го настойчиво аз.

— Кога какво?

— Кога ще се видим пак? — питам и автоматични се намразвам, защото звуча като отчаяна ученичка.

— Скоро. Ще ти се обадя.

Излизам от ресторанта нацупена. Толкова съм бясна на Маги, че не смея да я погледна.

Пред нас спира такси и от него излизат мъж и жена. Маги автоматично се пъхва на задната седалка и ми подвиква:

— Хайде, идваш ли?

— Имам ли някакъв избор? — промърморвам си под носа.

Маги си е записала адреса на Капоти на салфетка.

— Улица „Грийн-уич“ — изрича към шофьора, като произнася отчетливо всяка сричка.

— Произнася се „Гринич“ — поправям я аз.

Тя ме поглежда и изрича:

— Окей. Тогава да е Гринич.

Таксито тръгва рязко и ме изхвърля в скута на Маги.

— Извинявай — промърморвам хладно.

— Какво има? — поглежда ме пак тя.

— Нищо — отговарям през стиснати устни.

— Да не би да е, защото не харесах Бърнард?

— Как е възможно да не го харесаш? — И това не е въпрос.

Тя скръства ръце пред гърди и изрича наставнически:

— Да не би да искаш да те лъжа, а? — И преди да успея да протестирам, продължава: — Просто е твърде стар. Е, не толкова, колкото родителите ни, но би могъл и да бъде. И е много странен. Не прилича на момчетата, с които сме израснали. Затова изобщо не те виждам с него. — А после, за да смекчи удара, добавя мило: — Казвам ти това само за твое добро.

Мразя, когато приятел ти казва нещо „за твое добро“. От къде на къде някой може да знае кое точно е за твое добро? Да не би приятелите да са пророци и да виждат в бъдещето, а? Кой може да ми гарантира, че някой ден в бъдещето, когато се обърна назад, няма да осъзная, че Бърнард все пак е бил „за мое добро“?!

— Окей, Маги — изричам с въздишка. Докато таксито се носи по Пето авеню, аз оглеждам сградите наоколо, опитвайки се да ги запечатам завинаги в паметта си. Ако живеех постоянно тук, дали някога щяха да ми омръзнат?

— Както и да е — изрича жизнерадостно Маги. — Забравих да ти кажа най-важното — Лали замина за Франция!

— Така ли? — изсумтявам.

— Нали знаеш, че семейството й имаше много земи, а? Та появил се, разбираш ли, някакъв тлъст предприемач, и купил петдесет декара от земите им, и сега семейство Кандези са милионери!

— На бас, че Лали е заминала за Франция, за да се види със Себастиан — отбелязвам, преструвайки се, че не ми пука.

— И аз съм на същото мнение — съгласява се Маги. — И най-вероятно ще си го върне. Винаги съм смятала, че Себастиан е от онези мъже, които само използват жените. Та сега сигурно ще се върне при Лали заради парите й.

— Той си има предостатъчно свои — изтъквам.

— Няма значение. По природа си е използвач! — отсича Маги.

И докато приятелката ми продължава да бърбори, аз прекарвам останалата част от пътуването с таксито в размисли за човешките взаимоотношения. Сигурно трябва да има такова нещо като „истинска“ любов. От друга страна, съществува и огромен процент „фалшива“ любов. Вземете, примерно, Капоти и Райън с техните модели и манекенки. И Саманта с нейния магнатски син. А къде попадат Маги и двамата й приятели — единият за показ, а другият за секс? Накрая идвам и аз, разбира се. Възможно е Маги донякъде да е права — ако Бърнард не беше прочут драматург, щях ли да хлътна толкова по него?

Таксито спира пред красива градска къща с хризантеми по прозорците. Стисвам зъби. Предпочитам да мисля за себе си като за добър човек. Смятам се за момиче, което не лъже и не мами, нито пък се преструва на нещо друго, за да спечели някой мъж. Но може пък да не съм по-добра от останалите. А може и да съм още по-лоша.

— Хайде! — изстрелва се Маги навън и хуква нагоре по стълбите. — Най-сетне можем да се позабавляваме както трябва!