Кандис Бушнел
Лятото и градът (31)

Трийсет и първа глава

— И тя има наглостта да каже на Саманта, че имам голяма глава!

— Ами… — обажда се предпазливо Миранда.

— Голяма, издута глава! Като баскетболна топка! — продължавам с възмущението си аз. Привеждам се към огледалото, за да си сложа още червило. — А междувременно се омъжва за онзи голямоглав тъпанар…

— Защо изобщо ти пука? — обажда се накрая Миранда. — Не е като да ги виждаш непрекъснато!

— Да, знам. Но как пък не можаха да покажат малко повече уважение, мътните ги взели! Дори и до този момент аз съм постигнала в живота си много повече, отколкото те някога могат да сънуват!

Говоря, естествено, за Дона Ладона и майка й. След непоявата си в „Клайнфелд“ Саманта ги завела като компенсация на вечеря в „Бенихана“. И когато попитах Саманта дали Дона е казала нещо за мен, тя ми отговори, че според Дона съм станала много наперена и непоносима. Което буквално ме вбеси.

— А Саманта все пак хареса ли си рокля? — пита Миранда, докато си набухва косата.

— Така и не се появи. Имала много важна среща, от която нямало как да се измъкне. Но не в това е въпросът. Онова, което не ми дава мира, е Дона — в училище я мислех за голяма работа и… — Не довършвам, чудейки се дали наистина не съм станала чудовище. — Нали не смяташ, че имам голяма глава, а?

— О, Кари! Откъде да знам?!

Което означава „да“.

— Дори да е така, не ми пука — отбелязвам, опитвайки се да оправдая отношението си към двете Ладони. — Възможно е обаче наистина да имам малко по-големичко его. И какво от това? Знаеш ли колко време ми трябваше, за да се сдобия дори с миниатюрно его, а? И все още не съм сигурна, че съм успяла да го отгледам в пълния му блясък. Засега е твърде недоразвито.

— Ъхъ — поглежда ме неуверено Миранда.

— Освен това егото на повечето мъже е като катедрала, а никой не ги обвинява, че са надути! И сега, когато най-сетне съм успяла да се сдобия с поне мъничко себеуважение, изобщо не възнамерявам да се разделям с него!

— Хубаво — промърморва тя. — Недей.

Минавам покрай нея по посока на спалнята, където напъхвам краката си в мрежести чорапи и си надявам бялата пластмасова рокля с пластмасовите изрезки над главата. После си нахлузвам яркосините ботуши на Фиоручи и проверявам отражението си в голямото огледало.

— Та кои, казваш, бяха тези хора? — оглежда ме притеснено Миранда.

— Агентката на Бърнард — Тийнзи Дайър и съпругът й.

— Такова облекло ли се очаква да носиш, когато отиваш в Хамптънс?

— Такова облекло нося аз, когато отивам в Хамптънс!

Верен на обещанието си, Бърнард уреди съответната вечеря, за да ме представи официално на Тийнзи. В интерес на истината, дори надмина себе си, защото ме покани в Хамптънс на гости на Тийнзи и съпруга й. Поканата е само за събота вечер, но какво значение има?! Важното е, че ще бъдем в Хамптънс! Цяло лято си мечтая да отида там. И не само за да разправям колко големи клечки живеят там, а да мога да кажа: „Оная събота, когато отскочих до Хамптънс…“ Пред хора от рода на Капоти, разбира се.

— Убедена ли си обаче, че трябва да бъдеш облечена в пластмаса? — продължава деликатно Миранда. — Ами ако домакините решат, че си навлякла торба за боклук?

— Ако решат така, значи са глупаци!

О, да! Наперена съм и още как!

След това хвърлям в дърводелската си чанта един бански, китайската роба, новите ми червени гумени панталони и великата си ретророкля. Чантата ми напомня за това как Бърнард ми каза, че съм имала нужда от куфарче. Което от своя страна ме кара да се замисля дали Бърнард най-сетне няма да поиска да правя секс с него. Вече вземам противозачатъчни, така че принципно няма никакви пречки за това, обаче аз съм непреклонна, че трябва да изчакам до осемнайсетия си рожден ден. Искам събитието да бъде специално и незабравимо — нещо, което ще помня до края на живота си.

Същевременно обаче от мисълта, че това най-сетне ще се случи и на мен, леко ми прилошава.

Миранда очевидно е доловила насоката на мислите ми, защото пита:

— Спа ли вече с него?

— Не.

— И как е възможно да ходите, без да спиш с него?

— Той ме уважава.

— Не се обиждай, обаче изглежда много странно. Сигурна ли си, че не е гей?

— Бърнард не е гей! — почти изкрясквам аз.

Връщам се пак в дневната и вземам пиесата си от масичката. Чудя се дали да не я взема с мен в случай, че имам възможността да я пробутам на Тийнзи. Но стигам до извода, че би било твърде нагло. Хрумва ми нещо друго.

— Хей! — провиквам се аз с ръкописа в ръка. — Трябва да прочетеш пиесата ми!

— Кой, аз ли? — шашва се Миранда.

— Защо не?

— Нали Бърнард я е чел? И е казал, че е много добра? Мислех, че той е експертът по пиесите.

— Обаче ти си публиката. И си умна. Ако ти я харесаш, това означава, че и другите ще я харесат.

— О, Кари! — поглежда ме неуверено тя. — Но аз не знам нищо за драматургията!

— Но не искаш ли поне да я прочетеш?

— Нали съвсем скоро ще те слушам как я четеш при Боби? В четвъртък? — Бях взела решение да не правя артистична премиера на пиесата си, а само да я прочета.

— Но искам първо ти да я прочетеш!

— Защо? — Поглежда ме, но после се смилява над мен. Вероятно схваща, че под наперената ми външност аз съм всъщност една нервна развалина. Протяга ръка към ръкописа и допълва: — Щом толкова искаш…

— Да, искам! — отсичам. — Можеш да я прочетеш през уикенда, а в понеделник да ми я върнеш. И още едно нещо — ако не ти хареса, би ли била напълно откровена с мен?

Бърнард замина за Хамптънс още в петък, така че днес аз пътувам сама с „Джитни“.

Нямам нищо против. Мислех си, че „Джитни“ е нещо като старомоден лифт, обаче се оказа нормален автобус.

Автобусът се носи през претъпканата магистрала, но внезапно завива и тръгва през малки крайморски градчета. Първите са доста кичозни — с барове, бараки и улични търговци. Но постепенно всичко потъва във все повече зеленина и става все по-красиво, докато накрая не минаваме по някакъв мост, покрай някаква красива хижа с тотеми отпред и знак, на който пише „Цигари — 2 долара стека“. И оттам нататък пейзажът коренно се променя. Стари дъбове и перфектно поддържани живи плетове опасват улиците, а зад тях надничат огромни имения.

Автобусът се вие през един градец като от туристическа картичка. Перфектно боядисани бели магазинчета със зелени тенти изпълват улиците. Има книжарница, магазин за тютюн, за бижута и старомоден кинотеатър. Спираме точно пред него.

— Саутхамптън! — съобщава шофьорът. Аз грабвам дърводелската си чанта и слизам.

Бърнард вече ме чака, подпрял се на капака на малък бронзов мерцедес. Босите му крака са обути в меки обувки на „Гучи“. Миранда се оказа права — пластмасовата рокля и ботушите, които бяха идеални за големия град, изглеждат не на място в този чудат малък градец. Но на Бърнард въобще не му пука. Той поема чантата ми и се привежда за целувка. Устните му са върховно познати. Обожавам допира на един от кучешките му зъби под горната му устна.

— Как беше пътуването? — пита, приглаждайки косата ми.

— Страхотно! — възкликвам, мислейки си за всичките хубави мигове, които ни предстоят.

Той ми отваря вратата на колата и аз се вмъквам на предната седалка. Колата е стара, от 60-те години, с полиран дървен волан и блестящи никелови шайби.

— Това твоята кола ли е? — подкачам го аз.

— Не, на Питър е.

— Кой е Питър?

— Съпругът на Тийнзи — пояснява, включва двигателя, а после на скорост и рязко потегля. — Извинявай! — засмива се. — Днес съм малко разсеян. Не го приемай погрешно, обаче Тийнзи настоя ти да спиш в отделна стая.

— Защо? — смръщвам се ядосано, обаче вътрешно се радвам.

— Непрекъснато ме питаше на колко си години. Аз й казах, че това изобщо не й влиза в работата, и тогава тя започна да подозира нещо. Имаш осемнайсет, нали? — пита шеговито.

Въздъхвам, като че ли въпросът му е абсурден.

— Казах ти — второкурсничка съм.

— Просто проверявам, котенце — намигва ми закачливо той. — И не се страхувай да се опълчиш на Тийнзи, когато се налага. Може външно да се държи грубо, обаче има голямо сърце!

С други думи — абсолютна кучка.

* * *

Завиваме към широка чакълена пътека и паркираме пред красива къща. Предвид останалите къщи, които видях на идване, тази не е толкова голяма, колкото си представях, но въпреки това не е и малка. Някогашната стара къща е свързана с някаква импозантна постройка, която някога вероятно е била хамбар.

— Хубаво е, нали? — отбелязва Бърнард, забелязал погледа, с който оглеждам къщата. — Тук написах първата си пиеса.

— Сериозно? — възкликвам, докато слизам от колата.

— По-точно я пренаписах. Първият вариант го бях написал през деня, докато работех нощни смени във фабриката за бутилиране.

— Колко романтично!

— Навремето не беше. Но сега, като се обърна назад, може би наистина изглежда романтично.

— С една доза клише, може би? — срязвам го приятелски аз.

— Една вечер с колегите отскочихме до Манхатън — продължава той, докато отваря багажника. — И в един клуб случайно попаднах на Тийнзи. Тя настоя да й изпратя пиесата си, каза, че била агент. В онези години нямах никаква представа що е това агент. Но въпреки това й изпратих пиесата си и ето че тя ми отвори цялата си къща за лятото. За да мога да пиша. Необезпокояван.

— И беше ли наистина… необезпокояван? — питам, стараейки се да не показвам тревогата си.

Той се засмива.

— Когато ме безпокояха, беше по приятния начин.

По дяволите! Това означава ли, че е спал и с Тийнзи? И ако е така, защо не ми каза? Можеше поне да ме предупреди! Надявам се това да е последният неприятен факт за него, който ще открия през този уикенд.

— Направо не знам какво щях да правя без Тийнзи — отбелязва той и ме прегръща през раменете.

Вече сме почти на прага на къщата, когато се появява самата Тийнзи. Крачи бързо по каменните плочи на пътеката. Облечена е в екип за тенис и макар да не виждам сърцето й, става ясно, че най-малко гърдите й са огромни. Опъват силно материята на блузката й, стърчащи като два камъка, които вулканът като че ли всеки момент ще изхвърли нагоре.

— Ето ви и вас! — провиква се любезно и засланя очи от слънцето.

Застава точно пред мен и бързо изрича:

— Бих се здрависала, но точно в момента ръцете ми са потни. Питър е някъде вътре, но ако искате питие, повикайте Алис. — Обръща се и се насочва към тенискорта, въртейки ракетата.

— Изглежда приятна — отбелязвам, стараейки се да я харесам. — И има много големи гърди — допълвам, чудейки се дали Бърнард ги е виждал на живо.

— Фалшиви са — казва той.

— В какъв смисъл?

— Силикон.

Значи ги е виждал. Откъде иначе ще знае толкова много за тях?

— Какво друго по нея е пластмаса? — питам нацупено.

— Носът й, естествено. Обича да се изживява като Бренда — от „Довиждане, Колумб“. Непрекъснато й повтарям, че е по-скоро госпожа Робинсън, отколкото госпожица Патимкин.

— А какво мисли по този въпрос съпругът й?

Бърнард се ухилва и отговаря:

— Каквото му каже тя, разбира се.

— Имам предвид за силикона.

— О, за това! Ами, не знам. Той прекарва по-голямата част от времето си в подскачане.

— Като заек?

— По-точно като Белия заек. Липсва му единствено джобният часовник. — Бърнард отваря входната врата и се провиква: — Алис! — Като собственик.

Предвид миналото си с Тийнзи, може би се чувства точно като такъв.

Влизаме в онази част от къщата, която някога е била хамбар. Сега е преустроена в гигантска дневна с множество дивани и фотьойли. Има каменна камина и няколко врати, отвеждащи към невидими оттук коридори. Една от тези врати внезапно се отваря и на прага й се появява дребен мъж с доста дълга коса и лице, което някога е било с момичешка хубост. Запътва се към друга врата, но внезапно ни забелязва и се втурва в нашата посока.

— Някой да е виждал съпругата ми? — пита с британски акцент.

— Играе тенис — отговарям.

— О, да бе! — плясва се по челото той. — Много наблюдателно от ваша страна. Да, много наблюдателно. Тази пъклена игра! — И без никаква пауза продължава: — Е, чувствайте се като у дома си. Знаеш упражнението, Бърнард — ми каса ес су каса и всичко останало. Съвсем небрежно. Довечера ще ни бъде на гости президентът на Боливия, та реших да поопресня испанския си.

— Грасиас — отговарям аз.

— О, вие говорите испански! — възкликва. — Отлично! Ще поръчам на Тийнзи да ви сложи до ел президенте за вечерята.

И преди да успея да кажа каквото и да било, той се измъква от дневната, а малко след това се появява и самата Тийнзи.

— Бърнард, скъпи, бъди кавалер и отнеси куфара на Кати в стаята й!

— Кати ли? — пита Бърнард и се оглежда. — Коя е Кати?

Тийнзи се смръщва раздразнено.

— Нали каза, че името й е Кати?

— Не е — клатя глава. — Казвам се Кари. Кари Брадшоу.

— Е, не мога да помня всички имена — вдига безпомощно рамене тя, с което иска да каже, че Бърнард е водил тук толкова много гаджета, че тя не може да ги помни всичките.

Повежда ни нагоре по стълбите и после по малък коридор, при което се озоваваме в оригиналната къща.

— Банята е тук — казва и отваря врата, зад която се разкрива бебешко синя мивка и тясна, стъклена душ-кабина. — А Кари е тук! — Отваря друга врата и зад нея виждам малка стая с единично легло, юрган на кръпки и цял рафт с трофеи.

— Стаята на дъщеря ми! — отбелязва самодоволно домакинята. — Над кухнята е, обаче Чинита много я обича, защото е уединена.

— А къде е сега дъщеря ви? — питам, питайки се дали Тийнзи не е решила да изхвърли собствената си дъщеря от стаята й в името на благоприличието.

— На тенис лагер. Следващата година завършва гимназия и се надяваме после да влезе в Харвард. Много сме горди с нея!

Което означава, че Чинита е практически на моята възраст.

— А вие къде учите? — пита ме Тийнзи.

— В „Браун“ — отговарям, като поглеждам към Бърнард. — Във втори курс съм.

— Колко интересно! — отбелязва Тийнзи с тон, който подсказва, че е прозряла малката ми лъжа. — Ще трябва да ви запозная с Чинита. Сигурна съм, че ще й бъде приятно да научи повече за „Браун“. Това е резервният й университет.

Предпочитам да пренебрегна обидата и я заковавам със собствена:

— Ще ми бъде приятно да се запозная с дъщеря ви, госпожо Дайър!

— Наричай ме Тийнзи! — срязва ме веднага тя, схванала обидата. После се обръща към Бърнард и твърдо решена да не ми позволи да й се кача на главата, изрича: — Защо не оставим твоята приятелка да си разопакова багажа?

* * *

Минути по-късно седя на ръба на леглото и се чудя къде ли е телефонът и дали да не се обадя на Саманта, за да й поискам съвет как да се справя с Тийнзи, когато се сещам за Тийнзи на пода у семейство Джесън и се усмихвам. На кого му пука, че тя ме мрази?! Важното е, че съм в Хамптънс! Скачам, слагам дрехите си на закачалки и си обличам банския. В стаята е задушно, затова отварям прозореца и обгръщам панорамата пред мен. Яркозелената морава завършва с перфектно подрязан плет, а отвъд него се простират километри поля с къси листни растения — картофени полета, както ми каза Бърнард на идване. Вдишвам дълбоко сладкия, влажен въздух, което ми подсказва, че океанът не е никак далече.

Над тихия звук на прибоя долавям гласове. Надвесвам се над прозореца и зървам Тийнзи и друга жена, седнали пред метална масичка в малка вътрешна градина, пиейки нещо, което оттук ми прилича на „Блъди Мери“. Чувам разговора им така, сякаш съм при тях на масичката.

— Но тя е почти колкото Чинита! — възмущава се Тийнзи. — Срамота!

— На колко години е по-точно?

— Кой да ти каже? Изглежда като току-що завършила гимназия.

— Горкият Бърнард! — въздъхва втората жена.

— Жалка, клиширана ситуация — допълва Тийнзи.

— Е, след онова ужасно лято с Марджи… Не се ли ожениха тук, а?

— Да — въздъхва Тийнзи. — Човек би си помислил, че Бърнард ще прояви малко здрав разум и няма да доведе точно тук тази малка въртиопашка…

Ахвам, но побързвам да си затворя устата, обзета от перверзното желание да чуя всяка тяхна дума.

— Няма съмнение, че е подсъзнателно — отбелязва втората жена. — Иска да се подсигури, че никога повече няма да бъде измамен. Затова избира младо момиче, което го обожава и никога няма да го напусне. За да може той да контролира връзката — за разлика от тази с Марджи.

— Но колко дълго би могла да продължи тази връзка, а? — стене Тийнзи. — Какво общо могат да имат те? За какво изобщо си говорят?

— Може би не си говорят натъртва многозначително събеседничката й.

— Това момиче няма ли родители? Какъв ще е този родител, който ще позволи на дъщеря си да излиза с мъж, който е безсъмнено с десет-петнайсет години по-стар от нея, а?!

— Вече сме в осемдесетте! — изтъква втората жена, опитвайки се да успокои домакинята. — Днешните момичета са различни от нас. Дръзки и смели са.

Тийнзи се изправя и се връща в кухнята. А аз буквално изпълзявам от прозореца с надеждата да чуя остатъка от разговора им, обаче нищо не мога да доловя.

Онемяла от срам се тръшвам на леглото. Ако това, което те казаха, е вярно, значи аз просто съм пионка в пиеса на Бърнард. Само че такъв, която той играе в реалния живот, за да превъзмогне раздялата с Марджи.

Марджи. Само от името й ме побиват тръпки.

Как можах да си помисля, че мога да се съревновавам с нея за чувствата му? Очевидно не мога. Не и според Тийнзи.

Захвърлям бясно възглавницата към стената. Защо изобщо дойдох тук? Защо позволих на Бърнард да ме подлага на цялото това унижение? Тийнзи може би е права. Той наистина ме използва. Може и самият той да не си дава сметка за това, ала всички останали го виждат.

Има само един начин да изляза от това конфузно положение — да си тръгна. Ще помоля Бърнард да ме закара до автобусната спирка. Ще му кажа довиждане и никога повече няма да му се обадя. А после, след като мине четенето на пиесата ми и аз се превърна в новия хит на града, той ще си даде сметка колко много е сгрешил.

Тъкмо хвърлям дрехите си обратно в дърводелската чанта, когато дочувам гласа му.

— Тийнзи? — вика. Надниквам през прозореца. Той върви през моравата. Изглежда притеснен и доста разтревожен. — Тийнзи? — провиква се пак и тя се появява в дворчето.

— Да, скъпи?

— Виждала ли си Кари? — пита.

Забелязвам как раменете й се отпускат разочаровано.

— Не, не съм — промърморва.

— Но къде е тя? — провиква се Бърнард и започва да се оглежда.

— Не съм й бавачка — сопва му се Тийнзи и вдига ръце.

После двамата изчезват заедно в къщата, а аз прехапвам триумфално устни. Значи Тийнзи не е права — Бърнард действително държи на мен. И тя отлично го знае и това я кара да полудее от ревност.

„Горкият Бърнард! — казвам си. — Мое най-велико задължение е да го спася от всички такива като Тийнзи на тоя свят!“

Набързо грабвам някаква книга и се отпускам на леглото. Както и може да се очаква, след минутка Бърнард чука на вратата ми.

— Влез! — провиквам се аз.

— Кари? — бутва вратата той. — Но какво правиш тук? Чакам те край басейна вече цяла вечност! Ще обядваме!

Оставям книгата си и се усмихвам мило.

— Извинявай, скъпи! Но никой не ми каза за това.

— Глупавата ми гъсчица! — промърморва той, приближава се и ме целува по темето. После се изляга до мен и промърморва: — Този бански много ми харесва.

И започваме ожесточено да се мляскаме, докато не чуваме Тийнзи да ни вика. Това ме кара да избухна в смях. Бърнард избухва след мен. И точно тогава вземам решение да наруша собственото си правило — ще бъда с Бърнард! Още тази нощ! Ще се промъкна в стаята му и най-накрая ще го направим! Точно под силиконовия нос на Тийнзи Дайър!