Кандис Бушнел
Лятото и градът (22)

Двайсет и втора глава

И тъкмо когато си мисля, че по-странно от това няма накъде за тази вечер, се оказвам настанена на масата до Капоти.

— Пак ли ти? — изсумтявам, отпускайки се до него върху сгъваемия си стол.

— Какъв ти е проблемът? — подхвърля той и ме поглежда накриво.

Завъртам очи. Откъде да започна? С факта, че Бърнард много ми липсва и ми се ще да беше тук ли? Или може би, че предпочитам да седя до някого другиго. Вместо това обаче се спирам на следния отговор:

— Току-що се запознах с Тийнзи Дайър.

— О, но тя е много голям агент! — възкликва силно впечатлен той.

Нещо ми подсказваше, че ще каже точно това.

— На мен ми се стори голяма кучка — отбелязвам.

— Много глупаво от твоя страна, Кари.

— Че защо? Самата истина си е!

— Същото важи и за гледната ти точка.

— Която е?

— Този град е мръснишки, Кари. И ти отлично го знаеш.

— Е, и?

— И ти ли искаш да завършиш като мръсница, подобно на повечето хора тук?

Поглеждам го изумена. Той още ли не е разбрал, че вече се е превърнал в такъв? Че е един от тях?

— Това не ме притеснява — сопвам се аз.

Поднасят ни купа със спагети. Капоти я грабва и учтиво сервира първо на мен, а после на себе си. След това казва:

— Кажи ми, че няма да поставиш пиесата си при Боби!

— Защо пък не?

— Защото Боби е едно голямо недоразумение!

Усмихвам му се злорадо и отбелязвам:

— Може би, защото не е поканил теб да представиш великата си творба, а?!

— Даже и да ме беше поканил, пак нямаше да приема. Тук нещата не се правят така, Кари. Ще видиш.

Свивам рамене и отвръщам:

— Като гледам, май това е основната разлика между теб и мен. Аз нямам нищо против да предприемам рискове.

— Да не би да държиш да те лъжа? Подобно на всички останали в твоя живот?

Поклащам глава силно озадачена.

— От къде на къде знаеш, че хората са ме лъгали? Най-вероятно са лъгали теб! А знаеш ли кой е най-големият лъжец в твоя живот? Ти самият! — Веднага след тези думи надигам чашата си с вино, неспособна да повярвам, че се осмелих да ги изрека.

— Хубаво — свива рамене той, като че ли аз съм безнадежден случай.

И се обръща към жената от другата си страна. Последвам примера му и се обръщам към мъжа вляво от мен.

И от гърдите ми се изтръгва въздишка на облекчение. Оказва се Чоли.

— Здравей! — поздравявам, твърдо решена да забравя както за срещата си с Тийнзи, така и за омразата си към Капоти.

— О, здравей, малката ми! — възкликва той. — Ама ти наистина си навсякъде! Е, Ню Йорк оправдава ли вече надеждите ти?

Оглеждам масата. Рейнбоу седи отпусната на стола си с притворени очи, а Капоти отново е лапнал микрофона и изнася лекция за любимия си Пруст. Забелязвам и Райън, който е имал големия късмет да седи до Тийнзи. Прави й мили очички, безсъмнено надявайки се тя да го вземе за свой клиент. Междувременно Боби е застанал зад Бари Джесън, отчаяно опитвайки се да привлече вниманието му, докато Бари, който вече е започнал обилно да се поти, ядосано трие лицето си със салфетка.

Преживявам един от онези странни моменти, когато вселената изведнъж се концентрира върху картината пред мен и всичко се увеличава многократно — движенията на обилно намазаните с червило устни на Пайкън, струята червено вино, което Боби налива в чашата си, огромният златен пръстен с монограм върху дясната ръка на Тийнзи, докато я вдига бавно към слепоочието си.

Питам се дали Маги всъщност не е права. Може би всички в този град сме откачени.

И изведнъж всичко се връща към обичайното си състояние. Тийнзи става от стола си. Бари прави място на Боби до себе си. Райън се привежда към Рейнбоу и шепне нещо в ухото й.

Обръщам се към Чоли и отговарям:

— Мисля, че всичко тук е фантастично.

Тъй като той изглежда заинтригуван от мен, започвам да му разказвам приключенията си. Как Пеги ме изрита от апартамента си. И как кръстих мустака на Виктор Грийн с името Уолдо. И как Боби иска да постави пиесата ми, при положение че още не съм я завършила. Когато приключвам, установявам, че Чоли ме слуша в захлас. На този свят няма нищо по-хубаво от мъж, който умее да слуша.

— Някой път трябва да дойдеш у дома на соаре — казва накрая. — Имам едно разкошно списание, наречено „Новият обзор“. Всички се преструваме, че е изцяло литературно, но от време на време поддържането му налага организирането на коктейли.

Тъкмо му пиша телефонния си номер на една салфетка, когато към нас се приближава Тийнзи. Първоначално изтръпвам от мисълта, че целта й съм аз, но след това с облекчение установявам, че е погнала Чоли.

— Скъпи! — заявява тя, най-нахално вмъква стол между мен и Чоли и по този начин ме изключва напълно от разговора. — Току-що се запознах с един очарователен млад писател! Райън Нещо-си. Непременно трябва да се запознаеш с него.

— С удоволствие — отговаря Чоли. Намигва ми, привежда се през Тийнзи и казва: — Запозна ли се с Кари Брадшоу? Тя също е писател. Тъкмо ми казваше…

Тийнзи грубо сменя темата.

— Виждал си ли скоро Бърнард?

— Миналата седмица — махва с ръка Чоли, с което показва, че въобще не му се говори за Бърнард.

— Тревожа се за него — казва агентката.

— Че защо? — поглежда я неразбиращо Чоли. Мъжете не се тревожат един за друг така, както го правят жените.

— Чух, че излизал с някакво младо момиче.

Стомахът ми се свива на топка.

— Марджи твърди, че Бърнард е много объркан — продължава Тийнзи, като ме поглежда косо. Старая се да задържа комарджийската си физиономия, като че ли изобщо нямам представа за какво говори тя. — Марджи твърди, че се е запознала с нея. И е крайно притеснена. Според нея фактът, че Бърнард е избрал да ходи с толкова млада жена, е особено лош знак.

Наливам си още вино, преструвайки се на заинтригувана от нещо, което става в другия край на масата. Ала ръката ми трепери.

— И какво толкова й пука на Марджи Шепърд за него? — изтъква Чоли. — Нали тя беше тази, която го изостави?!

— Това ли ти е казал? — подмята коварно тя.

Чоли свива рамене и отговаря:

— Целият свят знае, че тя му изневери. С един от актьорите в неговата пиеса.

Тийнзи се изсмива презрително и заявява:

— За жалост, случи се точно обратното. Бърнард е този, който й изневери.

Около сърцето ми започва да се увива жица, която изведнъж го стисва така, че не мога да дишам.

— Всъщност това не е единствената изневяра на Бърнард. Може и да е прекрасен драматург, но се оказа отвратителен съпруг.

— Но какво значение има това сега, Тийнзи? — промърморва Чоли.

Тийнзи поставя ръка на рамото му и промърморва:

— Чоли, от това парти ме заболя глава. Би ли помолил Бари за аспирин?

Изпепелявам я с поглед. Не може ли сама да го помоли? Да я вземат мътните и нея, и онова, което каза за Бърнард и мен. Затова решавам да се намеся услужливо:

— Колин има аспирин. Синът на Пайкън.

— Така ли? Благодаря — поглежда ме остро тя и отива да търси Колин.

Вдигам салфетката пред устата си и се разсмивам.

Чоли се разсмива заедно с мен и по едно време отбелязва:

— Тийнзи е много глупава жена, не мислиш ли?

Успявам единствено да кимна. Само от мисълта за злобната Тийнзи, надрусана с едно от хапчетата на Колин, не мога да спра да се смея.

Не че очаквам тя да глътне подобно хапче. Дори и аз, която не знам абсолютно нищо за наркотиците, бях достатъчно схватлива да разбера, че голямото бяло хапче на Колин изобщо не е аспирин. Но след това веднага забравям за случилото се и се сещам едва час по-късно, когато танцувам с Райън.

В средата на дансинга се появява Тийнзи, едва държаща се на крака. Коленете й треперят и тя сграбчва Боби за раменете, за да не падне. Киска се като откачена и прави неистови опити да се задържи на крака. Ала краката й са като гума.

— Боби! — пищи идиотски. — Казвала ли съм ти някога колко те обичам?

— Ама какво става тук, за бога? — провиква се възмутено Райън.

А аз изпадам в истеричен смях. Очевидно Тийнзи все пак не е била достатъчно схватлива и е нагълтала хапчето. Доказателство за това е и фактът, че вече лежи, простряна по гръб, на пода и се киска като откачена. Това продължава няколко секунди, след което се появява Чоли, вдига агентката на крака и я отвежда.

Продължавам да танцувам.

Всъщност всички продължават невъзмутимо да танцуват, докато не ни прекъсва безумен писък и няколко вика за помощ.

Пред асансьора се е събрала тълпа. Вратите са отворени, но шахтата изглежда празна.

Из хамбара се носят викове от рода на: „Какво стана?“, „Някой е паднал!“ и „Звънете на 911!“ Втурвам се напред ужасена, че това е била Рейнбоу и че е паднала в шахтата. Но с периферното си зрение я забелязвам да върви бързо към стаята си, следвана плътно от Колин. Приближавам се към асансьора. Двама мъже скачат в шахтата, което означава, че самият асансьор е не повече от метър под ръба на етажа. Оттам се подава безжизнена женска ръка: Бари Джесън я сграбчва и измъква от дупката обезобразената и напълно замаяна Тийнзи.

Преди да успея да сторя каквото и да било, Капоти ме сръгва в ребрата и просъсква:

— Да тръгваме!

— Какво? — поглеждам го напълно вцепенена.

Той разтърсва рамото ми и повтаря:

— Трябва да се махаме оттук! Веднага!

— Ами Тийнзи?

— Ще се оправи. Райън също може да се погрижи за себе си — голям човек е.

— Нищо не разбирам — надигам глас в протест аз, докато той ме бута към изхода.

— Не задавай никакви въпроси! — отваря рязко вратата и тръгва надолу по стълбите. Аз се заковавам на площадката озадачена. — Кари! — обръща се, за да се увери, че вървя след него. Когато вижда, че все така си стоя неподвижна, взема по две стъпала наведнъж нагоре и буквално ме избутва пред себе си. Хайде, движение!

Правя, каквото ми казва, заслушана в бързите му стъпки по стъпалата зад мен. Когато стигаме до фоайето, той отваря рязко вратата и ме дръпва след себе си. А после изкрещява:

— Бягай!

И се втурва като вятър към ъгъла, а аз се опитвам да го настигна с ботушите си на Фиоручи, които Саманта ми подари. Секунди по-късно покрай нас профучават две полицейски коли с надути сирени и се заковават пред сградата на семейство Джесън. Капоти ме прегръща през рамо и прошепва:

— Дръж се нормално. Сякаш сме гаджета, излезли на среща.

Докато пресичаме улицата, сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Изминаваме така още няколко километра до следваща пресечка, докато не се озоваваме на ъгъла на Западен Бродуей и Принс Стрийт.

— Доколкото си спомням, тук някъде имаше един много готин бар — казва Капоти.

— Готин бар ли? Тийнзи току-що падна в шахтата на асансьора, а ти си мислиш за готини барове, така ли?

Той дръпва ръка от раменете ми и казва:

— Да не би вината за това да е моя, а?

Не, но е моя.

— Трябва да се върнем. Не се ли притесняваш за Тийнзи?

— Виж какво, Кари — изрича той, очевидно на ръба на търпението си. — Току-що ти спасих живота. Прояви поне мъничко благодарност, нали?

— Не съм много сигурна за какво точно трябва да ти бъда благодарна.

— Искаш да завършиш във вестниците ли? Защото именно това ще се случи. Половината от гостите там бяха дрогирани. Да не би да си въобразяваш, че полицията няма да забележи? Което ще рече, че още утре всичко ще лъсне на шеста страница във всеки вестник! На теб може и да не ти пука за репутацията ти, но на мен ми пука за моята!

— И защо? — поглеждам го аз, ни най-малко впечатлена от самомнителността му.

— Защото.

— Защото защо? — не му позволявам да си поеме дъх аз.

— Защото много хора разчитат на мен.

— Например?

— Например семейството ми. Те са почтени, добри хора. За нищо на света не бих ги принудил да се срамуват заради мен и заради моите действия!

— Например, като се ожениш за янки ли?

— Именно.

— А какво мислят по този въпрос всички онези момичета янки, с които ходиш? Или просто не им казваш?

— Убеден съм, че когато тръгнат с мен, повечето жени са наясно в какво се забъркват. Аз никога не ги лъжа с намеренията си.

Свеждам очи към тротоара и започвам да се питам какво правя на ъгъла в средата на нищото, спорейки с Капоти Дънкан. Накрая изтърсвам:

— Е, мисля, че би трябвало да ти кажа истината. Аз съм виновната за случилото се с Тийнзи.

— Ти?

— Да. Знаех, че Колин има от онези хапчета. Той каза, че били аспирин. И просто казах на Тийнзи да си вземе аспирин от него.

На Капоти му трябват няколко секунди, докато осъзнае чутото. Разтрива очите си, а аз започвам да се притеснявам, че ще отиде да ме издаде. Обаче накрая той отмята глава назад и се разсмива. Дългите му къдрици се разстилат по раменете му.

— Забавно, нали? — усмихвам се с облекчение, наперена заради одобрението му. — Честно да ти кажа, мислех, че жената има достатъчно разум в главата си, за да не гълта подобно нещо.

Без никакво предупреждение той затваря устата ми с целувка.

Толкова съм шашната, че първоначално не мога да реагирам по никакъв начин, докато устните му се притискат настървено в моите. А след това мозъкът ми се включва. Не мога да повярвам колко приятно и естествено е усещането, сякаш двамата се целуваме непрекъснато. А после схващам — именно така сваля всичките онези жени. Той е хищник. Целува жената, когато най-малко очаква, и щом я извади от равновесие, я закарва в леглото си.

Обаче този път няма да стане. Така си казвам. Въпреки че на една непозната част от мен й се иска да стане.

— Не! — казвам и го отблъсквам.

— Кари!

— Не мога!

Възможно ли е току-що да изневерих на Бърнард?

И ходя ли изобщо с Бърнард?

По улицата минава самотно такси. Свободно е. Ала аз — не. Спирам го.

Капоти ми отваря кавалерски вратата.

— Благодаря — смотолевям.

— До скоро! — кимва той, като че ли нищо не се е случило.

Отпускам се на задната седалка и поклащам глава.

Ама че нощ! Може би няма да е зле да се измъкна за малко оттук.