Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Част втора
Захапи Голямата ябълка

Десета глава

Бърнард!

„Той ми се обади!“ — напявам си аз като птичка, докато подскачам по Четирийсет и пета улица към Театралния квартал. Както стана ясно, той се обадил в бившата ми квартира и Пеги му заявила, че аз вече не живея там и нямала представа къде съм. А след това, моля ви се, имала безочието да го попита дали не може да й даде роля в новата си пиеса. Бърнард хладно й предложил да се обади на отговорника по кастинга и тогава, не щеш ли, паметта на Пеги внезапно се завърнала и тя му казала: „Отседнала е при някаква нейна приятелка, ама Синди ли беше, Саманта ли, не знам.“

И тъкмо когато бях започнала да се отчайвам, че той ще се сети да ми се обади, Бърнард успял да събере две и две и ми позвъни.

— Можеш ли да ме чакаш утре пред театъра? — попита.

Повече от ясно е, че представата на Бърнард за среща е твърде странна. Но като гений вероятно му е позволено да живее извън човешките правила.

Театралният квартал е вълнуващ дори и през деня. От една страна, за бляскавите светлини на Бродуей, от друга — сладките малки ресторантчета, а от трета — съмнителните заведения, обещаващи „живи момичета“, което ме кара да се почеша озадачено по главата. Че кой ще иска да види мъртви момичета?

А след това се озовавам на Шуберт Али. Уличката е малка, но аз не мога да се сдържа да не си помечтая какво ли би било да видя своя собствена пиеса, играна в този театър. Ако това някога стане, би означавало, че всичко в живота ми е идеално.

Изпълнявайки инструкциите на Бърнард, аз влизам през служебния вход. Нищо особено — мрачно коридорче със сиви циментови стени и лющещ се линолеум на пода и мъж, скрит зад малко прозорче.

— Бърнард Сингър? — питам.

Пазачът вдига очи от вестника си. Лицето му е като географска карта от вени.

— На кастинг ли? — пита и вади някакъв списък.

— Не, приятелка съм.

— А, да, младата дама. Кари Брадшоу.

— Същата.

— Той каза, че ви очаква. В момента го няма, но каза, че скоро ще се върне. Поръча да ви заведа на обиколка из кулисите.

— Прекрасно! — възкликвам. Божичко, театър „Шуберт“, а аз съм зад кулисите му!

— Идвали ли сте друг път тук?

— Не! — не успявам да сдържа пискливите нотки в гласа си.

— Театърът е основан през 1913 година от господин Шуберт — започва пазачът и дръпва тежка черна завеса, зад която се вижда сцената. — През 1939 година тук играеше и Катрин Хепбърн. Във „Филаделфийска история“.

— На тази същата сцена?

— Всяка вечер, преди да излезе на сцената, стоеше точно там, където сте вие сега. „Джими — казваше, — как е публиката тази вечер?“ А аз отговарях: „Превъзходно, мадам, щом знае, че ще види вас!“

— Джими! — примолвам се и аз. — Може ли да…

Той се усмихва, доловил ентусиазма ми.

— Само за секунда обаче. На хора, които не са от профсъюза, не е позволено да…

И преди да е успял да промени решението си, аз излизам на сцената и оглеждам театъра. Пристъпвам до прожекторите и оглеждам редиците кадифени кресла долу, балконите, луксозните ложи от двете страни. И за миг си представям, че театърът е пълен с хора, до един дошли да видят точно мен.

Вдигам ръце и се провиквам:

— Здравей, Ню Йорк!

— О, боже!

Чувам дълбок, гърлен смях, следван от ръкопляскане на един човек. Обръщам се ужасено и там, зад кулисите, зървам Бърнард — със слънчеви очила, разкопчана бяла риза и обувки „Гучи“. До него стои човекът, който изръкопляска — жената, която автоматично разпознавам като Марджи Шепърд. Бившата му съпруга. Но какво, по дяволите, прави и тя тук? И какво ли си мисли за мен, след като видя малкото ми представление?

Не ми трябва много време, за да разбера, защото следващото, което казва, е:

— Виждам, че току-що се роди звезда. — Гласът й е като шкурка.

— По-полека, Марджи — изрича Бърнард, който има благоприличието да прозвучи леко раздразнено.

— Здравейте! Аз съм Кари — изричам и подавам ръка.

Тя ме удостоява с честта да ми поеме ръката, но не казва собственото си име. Очевидно е убедена, че всички я познават достатъчно добре. Мисля, че винаги ще си спомням какви бяха ръцете й — дългите, нежни пръсти, топлата и твърда длан. Някой ден сигурно ще разказвам: „Запознах се с Марджи Шепърд. Дори стиснах ръката й и тя беше възхитителна.“

Марджи отваря красиво уста и лукаво се засмива.

— Виж ти! — изрича.

Никой не може да каже „Виж ти!“ и да му се размине. Освен на Марджи Шепърд. Не мога да спра да я зяпам. Не може да се нарече красива в буквалния смисъл на думата, обаче притежава някакво вътрешно излъчване, което те кара да си мислиш, че е най-привлекателната жена, която някога си виждал.

Сега прекрасно разбирам защо Бърнард се е оженил за нея. Онова, което обаче не разбирам, е защо все още не е женен за нея.

Божичко! Нямам никакъв шанс!

— Приятно ми е да се запознаем — изрича Марджи с леко намигване към Бърнард.

— На мен също — пелтеча аз. Марджи сигурно вече ме мисли за идиот.

Намигва (вече открито) на Бърнард и казва:

— Ще продължим разговора си по-късно.

— Предлагам изобщо да не го продължаваме — промърморва Бърнард. Той очевидно не е така зашеметен от нея, колкото съм аз.

— Ще ти се обадя. — И отново хубавата усмивка и очите, които като че ли знаят всичко. — Довиждане, Кари!

— Довиждане — казвам и усещам, че ми стана неприятно да я видя как си тръгва.

Двамата с Бърнард я проследяваме как се отдалечава по коридора, галейки с една ръка тила си — жест, предназначен да припомни на Бърнард какво пропуска.

Преглъщам на сухо и се подготвям да се извиня за малкото си шоу, но вместо притеснен, Бърнард се оказва на седмото небе. Грабва ме под мишници, притиска ме към себе си и ме завърта по сцената като дете. После целува цялото ми лице и извиква:

— Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя, хлапе! Имаш страхотен усет за поява в правилния момент! Някой казвал ли ти го е досега?

— Не…

— Но е така! Ако не беше тук, нямаше да мога да се отърва от нея! Хайде, ела! — Сграбчва ръката ми и бързо ме повежда към другия край на уличката като човек с мисия. — Всичко е благодарение на теб, скъпа! — повтаря. — Когато те видях, всичко внезапно си дойде на мястото.

— На мястото ли? — питам задъхано, опитвайки се да вървя в крачка с него, объркана от внезапния му прилив на обожание. Вярно, именно на това се надявах през последните няколко дена, но сега, когато той действително изглежда влюбен в мен, започвам да се притеснявам.

— С Марджи е свършено! Край! Продължавам напред! — Стигаме до Четирийсет и четвърта улица и се насочваме към Пето авеню. — Ти си жена — отсича. — Кажи сега къде мога да си купя мебели?

— Мебели ли? — разсмивам се аз. — Нямам никаква представа.

— Все някой трябва да знае — продължава той, спира добре облечена дама с перли на врата и казва: — Извинете, къде тук е най-доброто място за купуване на мебели?

— Какви мебели по-точно? — пита тя спокойно, сякаш подобни срещи и разговори с непознати са напълно нормални по тези места.

— Ами маса и може би диван, и вероятно някакви чаршафи…

— „Блумингдейл“! — отсича тя и продължава делово напред.

Бърнард свежда очи към мен и пита:

— Свободна ли си днес следобед? Имаш ли време за пазаруване на мебели?

— Разбира се. — Е, не е точно романтичният обяд, който имах предвид, но защо пък не?!

Скачаме в едно такси и Бърнард отсича:

— „Блумингдейл“! И бързо! Трябва да си купим чаршафи!

Таксиджията се усмихва и отбелязва:

— Да не би вие, влюбени птички, да се каните да се жените?

— Тъкмо обратното. Аз вече официално се отженвам! — отсича Бърнард и стисва лекичко крака ми.

Когато стигаме в „Блумингдейл“, двамата с Бърнард хукваме из петия етаж като деца. Пробваме леглата, скачаме по диваните, преструваме се, че пием чай от изложените сервизи. Един от продавачите разпознава Бърнард („О, господин Сингър! Каква чест! Бихте ли дали автограф за майка ми?“) и ни следва навсякъде като вярно кученце.

Бърнард купува маса със столове, кафяв кожен диван и табуретка, писалище и купища възглавници, чаршафи и хавлиени кърпи.

— Можете ли да ми ги доставите веднага? — пита.

— Обикновено не — хленчи продавачът. — Но за вас, господин Сингър, ще опитам.

— Сега какво? — обръщам се аз към кавалера си.

— Отиваме в моя апартамент и чакаме.

— Все още не разбирам защо Марджи е взела всичките мебели — отбелязвам, докато вървим по Петдесет и девета улица.

— Сигурно, за да ме накаже.

— Но нали тя е била тази, която те е напуснала — осмелявам се да вметна, като внимателно избягвам думата „изневерила“.

— Детенце, не знаеш ли най-главното за жените? Честната игра не е част от техния речник.

— Не на всички жени обаче. Аз никога няма да стана такава. Ще бъда разумна.

— Тъкмо това ти е най-хубавото. Животът все още не те е развалил. — Все така държащи се за ръце, ние връхлитаме във фоайето на неговата кооперация и профучаваме покрай гадния пазач. На ти сега, деденце! Вече в апартамента, Бърнард пуска грамофонна плоча. Франк Синатра. — Да танцуваме! — отсича. — Искам да празнуваме!

— Не мога да танцувам на тази музика.

— Разбира се, че можеш! — Разтваря ръце. Аз поставям едната си ръка на рамото му така, както ни учиха в курса по бални танци преди милион години, когато бях на тринайсет. Той ме придърпва по-близо до себе си и дъхът му изгаря врата ми. — Харесвам те, Кари Брадшоу! Много те харесвам! Мислиш ли, че ти също би могла да ме харесаш?

— Разбира се — изкисквам се аз. — Ако не те харесвах, нямаше да танцувам с теб.

— Не ти вярвам. Мисля, че започваш да танцуваш с някой мъж, а когато ти писне от него, го сменяш с друг.

— Никога! — поклащам глава и поглеждам към лицето му. — Очите му са затворени, по лицето му се разлива блажено изражение. Все още не мога да схвана промяната на отношението му към мен. При други обстоятелства бих си помислила, че се влюбва в мен.

Или може би се влюбва в идеята да се влюби в мен. Може би просто иска да се влюби в някого и аз просто се оказах в подходящото време и на подходящото място.

И внезапно ме обзема тревога. Ако Бърнард наистина се влюби в мен, няма да успея да отговоря на неговите очаквания. Ще се окажа едно огромно разочарование за него. А какво ще правя, ако поиска да прави секс с мен?

— Искам да знам какво стана — изричам в стремежа си да сменя темата на разговор. — Между теб и Марджи.

— Казах ти какво стана — промърморва той.

— Имам предвид днес. За какво спорехте?

— Има ли някакво значение?

— Всъщност не.

— За апартамента — изрича внезапно той. — Спорехме за апартамента. Тя го иска за себе си, но аз казах не!

— Иска и апартамента? — възкликвам изумено.

— Можеше и да успее да ме убеди, ако не беше ти — прошепва той, хваща ръката ми и ме завърта. — Когато те видях на сцената, си казах: „Това е знак!“

— Какъв по-точно знак?

— Знак, че е крайно време да си върна живота. Да си купя мебели. Да превърна това място отново в дом.

Той пуска ръката ми, но аз продължавам да се въртя, докато не се стоварвам на пода. Лежа неподвижно, а голямата стая се върти около мен. За миг си представям, че съм в лудница, в бяло пространство без никакви мебели. Затварям очи, а когато ги отварям, виждам лицето на Бърнард над себе си. Има красиви мигли и по една бръчица от двете страни на устата. В дясната му вежда се крие малка бенка.

— Лудо момиче — прошепва и се привежда, за да ме целуне.

Позволявам си да се отдам изцяло на целувката. Устните на Бърнард обгръщат моите и бавно, но сигурно поглъщат реалността. Докато накрая целият свят се оказва съставен единствено от нашите устни и езици, отдадени на свой собствен танц.

Вцепенявам се.

И внезапно усещам, че се задушавам. Поставям ръце на раменете му прошепвам:

— Не мога.

— Да не би да съм казал нещо? — Устните му отново са близо до моите. Сърцето ми препуска. Артерията във врата ми бие като обезумяла. Измъквам се изпод него.

Той присяда на колене и пита:

— Да не би да съм прекалено настойчив?

Правя си вятър с ръка и се засмивам лекичко.

— Може би.

— Не си свикнала с мъже като мен.

— Може би.

Изправям се и отупвам дрехите си.

Навън се чува гръмотевица. Бърнард се приближава зад мен, отдръпва косата от врата ми и го целува.

— Правила ли си любов по време на буря?

— Все още не — изкисквам се аз и се опитвам да го избутам от себе си.

— Може би е време да опиташ.

О, не! Точно сега ли? Това ли е онзи момент? Тялото ми трепери. Не мисля, че ще се справя. Не съм подготвена.

Бърнард масажира раменете ми и шепне:

— Отпусни се.

Привежда се и леко захапва ухото ми.

Ако сега го направя, той ще започне да ме сравнява с Марджи. Сигурно непрекъснато са правили секс в този апартамент. Представям си как Марджи е целувала Бърнард с настървение, достойно за неговото, като по филмите. А после се виждам гола върху голия матрак, с неловко разкрачени ръце и крака.

Защо не го направих със Себастиан, когато имах тази възможност? Така поне сега щях да зная какво да сторя. Но тогава никога не си бях представяла, че някога ще срещна мъж като Бърнард. Зрял мъж, който очевидно предполага, че приятелката му редовно прави секс и непрекъснато иска да го прави.

— Хайде, ела — прошепва и лекичко ме дръпва за ръката.

Аз обаче не помръдвам и той присвива очи.

— Не искаш ли да правим любов?

— Искам! — побързвам да го успокоя, за да не нараня чувствата му. — Просто…

— Да?

— Забравих си противозачатъчните.

— О! — пуска той ръката ми и се разсмива. — Какво използваш? Диафрагма?

Изчервявам се.

— Ами… да. Ъхъ.

— Диафрагмата е крайно неудобно нещо. И болезнено. Заедно с крема де. Използваш крем, нали?

— Да — отговарям и мислено се връщам към часовете по здравно образование, които имахме в училище. Представям си диафрагмата — смешен дребен предмет, който прилича по-скоро на гумена шапчица. Но не си спомням някой да е говорил за крем.

— Защо не преминеш на хапчета? Много по-лесно е.

— Непременно! — кимам енергично. — Все си казвах, че трябва да си взема рецепта, но…

— Да, знам — съгласява се той. — Не искаш да използваш хапчета, докато не си сигурна, че връзката е сериозна.

Гърлото ми пресъхва. Ама тази връзка сериозна ли е? И аз готова ли съм за нея? Няма нужда да мисля обаче, защото в следващата секунда Бърнард вече лежи на леглото, включил телевизора. Въобразявам ли си или по лицето му наистина е изписано известно облекчение?

— Ела тук, меченце — казва и потупва мястото до него. После протяга ръце и пита: — Смяташ ли, че ноктите ми са прекалено дълги?

— Прекалено дълги за какво? — смръщвам се аз.

— Не, сериозно.

Поемам ръката му в моята и прокарвам пръсти върху дланта му. Ръцете му са красиви и елегантни и не мога да не си ги представя върху тялото си. Най-сексапилната част на един мъж са ръцете му. Ако един мъж има момичешки ръце, няма никакво значение как изглежда всичко останало по тялото му.

— Наистина са дългички. Малко.

— Ще можеш ли да ми ги изрежеш и изпилиш? — пита.

Какво?

— Някога Марджи ми оправяше ноктите — обяснява. Сърцето ми омеква. Толкова е сладък! Нямах представа, че бих могла да се чувствам толкова уютно с един мъж. От друга страна, предвид опита ми с романтиката, надали е изненадващо.

Бърнард отива до банята и носи оттам ножичка и пиличка. Оглеждам спартански голата спалня. „Горкият Бърнард!“ — казвам си сигурно за стотен път.

— Приматите го правят така — отбелязва, като се настанява с кръстосани крака срещу мен. Аз започвам внимателно да режа ноктите му. Чувам барабаненето на дъжда по тентата долу и съчетавам ритъма му с движенията на пиличката. Постепенно изпадам в транс. Бърнард гали ръката ми, а след това лицето ми, а аз се отпускам в него.

— Хубаво е, нали? — шепне.

— Да — отговарям простичко.

— Ето така трябва да бъде. Без битки. Без караници за това чий ред е да разходи кучето.

— И куче ли имахте?

— Да, много красиво, дългокосместо. Беше първото на Марджи, обаче тя изобщо не му обръщаше внимание.

— И с теб ли постъпи така?

— Долу-горе. И на мен престана да ми обръща внимание. Всичко се въртеше около кариерата й.

— Ужасно — промърморвам и продължавам доволно да пиля ноктите му.

Не мога да си представя каква ще да е тази жена, която ще изгуби интерес към Бърнард.