Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Двайсета глава

— Това няма да стане — клати глава Саманта.

— Но нали е някакъв куфар? — изтъквам, но също поглеждам неодобрително виновния предмет. Вярно, че е грозен, но като го гледам, се изпълвам с огромна завист. Саманта заминава за бляскавия Лос Анджелис, а аз — за тъпото, смотано градче Касълбъри.

Лос Анджелис действително е голяма работа, а тя разбра за пътуването си едва вчера. Там ще снима някаква реклама и ще отседне в хотел „Бевърли Хилс“, където ходят всички филмови звезди. Купи си огромни слънчеви очила и още по-огромна сламена шапка, както и бански на Норма Камали, който се носи отдолу с бяла тениска. В чест на изпращането й аз исках да купя изкуствена палма от магазина за увеселителни аксесоари, но единственото, с което разполагаха, бе някакъв зелен хартиен венец, който в момента е кацнал на главата ми.

Навсякъде около нас са разхвърляни дрехи и обувки. А в средата на пода на дневната лежи отворен огромният куфар „Самсонайт“ от зелена пластмаса. Виновникът за цялата тази сцена.

— Много е просташко — оплаква се Саманта.

— Че кой ще забележи?

— Всички! Пътуваме първа класа! Ще има портиери и пикола, и не знам какво си още. Какво ще си помисли пиколото в хотела, например, когато разбере, че Саманта Джоунс пътува със „Самсонайт“?

Много ми става забавно, когато Саманта започне да говори за себе си в трето лице. Веднъж и аз опитах този номер, но нещо не ми се получи.

— На кое, според теб, ще обърне пиколото повече внимание — на куфара „Самсонайт“ или на Саманта Джоунс? — изтъквам очевидното.

— Тъкмо в това е проблемът! Ще очакват от мен моят багаж да бъде точно толкова бляскав, колкото съм и аз!

— Ако питаш мен, сигурна съм, че онзи дребосък Хари Милс ще носи още по-смотан куфар — най-малкото „Американски турист“! — отсичам и сядам на облегалката на дивана. — Допускала ли си някога, че ще пътуваш с човек, когото почти не познаваш? Малко е странно, нали? Представяш ли си куфарът ти случайно да се отвори и той да ти види гащите?!

— Бельото ми е най-малкият ми проблем! Притеснявам се за имиджа си. Когато купувах този боклук, никога не допусках, че ще стигна толкова високо — допълва, загледана смръщено в куфара си.

— А какво допускаше? — питам с любопитство. Не знам почти нищо за миналото на Саманта, освен факта, че идва от щата Ню Джърси и мрази майка си. Баща си пък изобщо не споменава, така че откъслечните споменавания на миналия й живот са обект на моя нестихващ интерес.

— Знаех единствено, че трябва да се махна. Колкото е възможно по-далече.

— Ама Ню Джърси е на отсрещния бряг на реката! — изтъквам очевидното.

— Във физически смисъл — да. В метафоричен обаче — не. А и Ню Йорк не беше първата ми спирка.

— Така ли? — Сега вече става още по-интересно. Не мога да си представя Саманта да живее на друго място, освен в Ню Йорк.

— Когато бях на осемнайсет, обиколих целия свят.

Едва не падам от облегалката на дивана.

— Как? — възкликвам.

Тя се усмихва и продължава:

— Бях групарка. Движех с една много прочута звезда на рока. Той самият ме избра — по време на един концерт. Бях сред публиката. Покани ме да тръгна на пътешествие с него и аз проявих глупостта да си въобразя, че съм му гадже. А след това разбрах, че си има съпруга, забутана в глухата английска провинция. А този куфар е обиколил целия свят.

В този момент се питам дали пък омразата на Саманта към горкия куфар не е плод на някакъв лош спомен от миналото.

— А после какво стана? — поглеждам я аз.

Тя свива рамене, взема малко бельо от купчината на пода и започва да го сгъва на елегантни квадратчета. Накрая отговаря:

— Той ме заряза. В Москва. Жена му най-изненадващо реши да се присъедини към турнето му. Една следобед се събуди и най-неочаквано изтърси: „Скъпа, съжалявам, но всичко свърши. Ти си бита карта.“

— Просто ей така?

— Той все пак беше англичанин — отвръща тя и започва да подрежда внимателно бельото си на дъното на куфара: — А англичаните постъпват така. Слагат точка и край. Никакви обаждания по телефона, никакви писма и най-вече — никакви сълзи.

— А ти не плака ли? — възкликвам.

— А ти как мислиш? Оказах се съвсем сама, в Москва, само с този глупав куфар. И със самолетен билет за Ню Йорк. Направо да заподскачаш от радост.

Не мога да разбера дали го казва сериозно или не.

— Ясно. Значи това е куфарът ти за бягства — кимвам разбиращо. — А сега, когато вече не изпитваш нужда да бягаш, ти трябва нещо по-добро. Нещо дълготрайно.

— Хммм — изсумтява загадъчно тя.

— А как се чувстваш, когато минеш покрай някой музикален магазин и зърнеш въпросната рокзвезда на плакат? Не ти ли е странно и необичайно, че си прекарала толкова много време с него?

— Не, изпитвам благодарност — отвръща тя, грабва една обувка и се озърта в търсене на другата от чифта. — Понякога си мисля, че ако не беше той, надали някога щях да се озова в Ню Йорк.

— А не си ли искала винаги да дойдеш тук?

Тя свива рамене и пояснява:

— Бях много буйна като дете. Нямах представа какво искам. Знаех единствено, че не желая да свършвам като сервитьорка и да забременея на деветнайсет. Като Шърли.

— Коя?

— Майка ми.

Не съм изненадана. У Саманта има някаква особена решителност, която все трябва да идва отнякъде.

— А ти имаш голям късмет — продължава тя, открива втората обувка и сбутва двете в ъгъла на куфара. — Поне имаш родители, които ще платят колежа ти.

— Е, да — отговарям неопределено. Въпреки признанията й за нейното минало аз все още не съм готова да й разкажа за моето. — Но нали и ти си учила в колеж?

— О, Пиленце! — въздъхва тя. — Аз просто съм посещавала два вечерни курса — през първите ми седмици в Ню Йорк. Намерих си работа чрез агенцията по трудова заетост. Първото място, което ме изпратиха, беше агенцията, в която сега работя. Само че тогава бях секретарка. По онова време дори не ги наричаха „асистентки“. Отегчителна история.

За мен обаче не е. А фактът, че тя е изминала толкова дълъг път, че се е издигнала от нищото превръща всичките ми страхове и битки в смехотворни занимания.

— Сигурно ти е било много трудно — отбелязвам.

— Доста — отговаря лаконично тя и се опитва да притисне капака на куфара надолу. Който, предвид факта, че под него е събран практически целия гардероб на Саманта, съвсем естествено отказва да се затвори. Аз услужливо коленича върху капака, докато тя щракне ключалките.

Докато влачим куфара към вратата, телефонът звъни. Саманта не му обръща внимание, затова аз се присягам към него.

— Не вдигай! — предупреждава тя. Обаче аз вече съм вдигнала.

— Ало?

— Саманта там ли е още?

Саманта ожесточено клати глава.

— Чарли ли е? — питам.

— Да. — Не ми звучи особено добронамерен. Питам се дали в крайна сметка не е разбрал, че онази вечер готвачката бях аз.

Подавам слушалката на Саманта, която само подбелва нетърпеливо очи, но я поема.

— Здравей, скъпи! Тъкмо тръгвах. — В гласа й се усеща леко раздразнение.

— Да, знам — продължава по-късно. — Обаче няма да успея. — Снишава глас. — Казах ти, трябва да отида! Просто нямам избор! — Пауза. А после, с осезаемо примирение: — Така е, Чарли, не всичко в този живот е създадено за твое удобство. — И затваря телефона.

Затваря за миг очи, поема си дълбоко дъх и по лицето й заиграва крива усмивка.

— Мъже! — промърморва.

— Ама нали двамата бяхте много щастливи? — възкликвам с изумление аз.

— Прекалено щастливи. Обаче, когато снощи му казах, че трябва да замина по спешност в Лос Анджелис, той се побърка. Каза, че имал планове тази вечер да вечеряме с майка му. Което незнайно защо е забравил да ми каже. Като че ли не знае, че аз също си имам свой живот!

— Може би двата свята не могат да се съчетаят — неговият живот и твоят живот. И как, между другото, двама души събират животите си?

Тя ме поглежда недоволно и вдига куфара си.

— Пожелай ми късмет в Холивуд, Пиленце! Току-виж някой открил и мен!

— Ами Чарли? — питам, като й отварям вратата и я гледам как тътрузи куфара надолу по стълбите. Куфарът подскача, но продължава надолу цял-целеничък. Ако беше някой друг, скъпарски, сигурна съм, че не би издържал подобно отношение.

— Какво за него?

Брей! Очевидно много му е ядосана.

Втурвам се към прозореца и се надвесвам към улицата под нас. Край тротоара е спряла огромна лимузина. До вратата на пътника стои униформен шофьор. Когато Саманта се появява, шофьорът се втурва да поеме куфара й.

Вратата на лимузината се отваря и оттам излиза Хари Милс. Двамата със Саманта си казват нещо, а после той пали пура. Саманта го заобикаля и се вмъква в колата. Хари си дръпва силно от пурата, оглежда улицата и също влиза. Вратите се затварят и лимузината потегля. От отворения прозорец се вие дим от пура.

В стаята зад мен телефонът звъни. Приближавам се неуверено към него, обаче (както винаги) любопитството ми взема връх и аз вдигам.

— Саманта там ли е? — пак е Чарли.

— Току-що замина — отговарям учтиво.

— Мамка му! — провиква се той и затваря.

„Да ти се връща!“ — пожелавам му наум и бавно поставям слушалката обратно на мястото й.

А след това се навеждам под леглото на Саманта и вадя оттам собствения си куфар „Хартман“. Телефонът пак звъни, но този път здравият ми разум надделява и го оставям да си звъни.

След известно време човекът, който звъни по телефона, се отказва. Но започва да звъни звънецът на апартамента.

— Да? — изричам в домофона.

— Аз съм, Райън — чува се от другия край.

Натискам бутона за отваряне на външната врата. Райън, значи. Започвам да се самонавивам, за да му натрия сол на главата заради Маги, но после го виждам да изниква от стълбите с роза в ръка. Стъблото на розата се гъне и аз не мога да не се запитам дали не я е откъснал от някоя градинка.

— Закъсня — изричам с обвинителен тон. — Снощи Маги си тръгна.

— Мътните го взели! Знаех си, че съм оплескал работата!

В този момент вероятно би трябвало да му кажа да си върви, обаче още не съм свършила.

— И кой, по дяволите, бяга от ресторанта, докато гаджето му е в тоалетната?

— Бях уморен — изрича безпомощно той, като че ли това е достатъчно добро извинение.

— Ти бъзикаш ли ме или какво?

Погледът, който ми отправя, е като на пребито псе.

— Просто не знаех как да й кажа довиждане — смотолевя. — Бях тотално изтощен. Защото не съм Супермен. Понякога се опитвам, но в повечето случаи най-неочаквано се сблъсквам с криптонит.

Пряко сили се усмихвам. Райън е от онези хора, които умеят да си правят шега със самите себе си. И макар да знам, че не е много лоялно от моя страна, не мога да му се сърдя дълго. В крайна сметка не аз съм тази, която е зарязал.

— Маги беше адски наранена — изричам с укорителен тон.

— Така си и помислих. Затова реших да дойда и да й се извиня. Да й се реванширам.

— С тази роза?

— Тъжна работа, нали?

— По-скоро жалка. Особено като се има предвид, че тя си го изкара на мен.

— На теб ли? — поглежда ме изненадано той. — И защо ще си го изкарва на теб? Ти с какво си й виновна?

— Така е. Но аз като че ли налях масло в огъня. И се спречкахме.

— Имаше ли скубене на коси?

— Разбира се, че не! — провиквам се възмутено. — Ти за какви ни мислиш, Райън?

— Съжалявам — ухилва се той. — Мъжете много обичат да гледат женски бой. Какво друго да кажа?

— Може би да си признаеш, че си кретен?

— Така би било твърде лесно. Освен това кретенът е Капоти. Аз съм просто идиот.

— Хубав начин да говориш за най-добрия си приятел.

— Само защото сме приятели не означава, че харесвам характера му — изрича Райън.

— Е, може би си прав — съгласявам се неохотно аз. Чудя се защо жените се критикуват толкова една друга. Защо не можем просто да си кажем: „Да, тя е малко объркана, но въпреки това я харесвам“?

— Дойдох да поканя Маги на новата изложба на бащата на Рейнбоу. След това ще има вечеря. Ще бъде адски изискано.

— Ако искаш, мога да я заместя — предлагам си услугите, чудейки се защо мен никой никога не ме кани на тези бляскави събития.

— Ти ли? — поглежда ме неуверено Райън.

— Че защо не? Да не би да имам рога и опашка?

— Не, разбира се — бие отбой той. — Обаче Маги каза, че си вманиачена по Бърнард Сингър.

— Не е казано, че трябва всяка вечер да бъда с него — измъквам се ловко от ситуацията аз, защото не желая да си признавам, че между нас с Бърнард вероятно всичко свърши.

— Е, добре тогава — предава се той. — Ще се видим в галерията. В осем.

„Жестоко!“ — казвам си, когато той си тръгва. Седмици наред слушам за това откриване и се чудя дали Рейнбоу ще ме покани и ако не, как да си изпрося покана. Непрекъснато си повтарях, че това е само едно глупаво парти, обаче тайничко си знаех, че е събитие, което в никакъв случай не бих пропуснала.

А тъй като Бърнард така и така не се обажда, защо да не отида? Кой е казал, че заради него трябва да сложа живота си на пауза?

Именно.