Кандис Бушнел
Лятото и градът (23)

Двайсет и трета глава

— О! — отбелязва вяло най-малката ми сестра Дорит, като вдига очи от списанието пред себе си. — Ти се прибра.

— Да, прибрах се — потвърждавам очевидното. Пускам на пода сака си и отварям хладилника, но по-скоро по навик, отколкото от глад. Зървам почти празна бутилка мляко и парче мухлясало сирене. Вадя бутилката с мляко и я вдигам пред очите на сестра си. — Вече никой ли в тази къща не си прави труда да пазарува за ядене?

— Не — отговаря нацупено Дорит. Погледът й се плъзга към баща ни, но той изглежда в блажено неведение относно нейните чувства във връзка с храненето.

— Най-сетне всичките ми момичета са у дома! — възкликва с възторг той.

Това е единственото, което не се е променило у баща ми — неговата свръхемоционалност. Радвам се, че от старата му същност все още е останало нещо познато. Защото във всяко друго отношение той е като обсебен от извънземно.

Първо, обут е с дънки. Предишният ми баща никога, ама никога през живота си не бе обувал дънки. Майка ми за нищо на света не би му го позволила. Второ, кипри се със слънчеви очила „Рей-Бан“. Ала най-притеснително от всичко е якето му — от марката „Мембърс Онли“, оранжево. Когато слязох от влака на гарата, едва го познах.

Със сигурност преживява криза на средната възраст.

— Къде е Миси? — питам, като се старая да не обръщам внимание на чудатия му външен вид.

— В консерваторията. Научи се да свири на цигулка! — отговаря гордо баща ми. — В момента композира симфония за цял оркестър!

— Научила се е да свири на цигулка за един месец? — възкликвам сащисано.

— Тя си ни е много талантлива — казва баща ми.

Ами аз?!

— Да бе! — обажда се нацупено Дорит.

— Ти също си много добра — побързва да я успокои той.

— Хайде, Дорит! — подканям я, като вдигам куфара си. — Ела да ми помогнеш да си разопаковам багажа.

— Имам работа!

— Дорит! — срязвам я аз и въртя многозначително очи по посока на баща ни.

Тя въздъхва, затваря списанието и тръгва след мен по стълбите.

Стаята ми изглежда точно така, както я оставих. Спомените ме връхлитат изведнъж. Вървя покрай рафтовете и докосвам всички стари книги от майка ми, които ми бе подарила в детството. Отварям вратата на гардероба и надниквам вътре. Може и да греша, но имам чувството, че половината ми дрехи липсват. Завъртам се на пета и поглеждам обвинително Дорит.

— Къде са ми дрехите? — питам.

Тя свива рамене и отвръща:

— Някои взех аз, други — Миси. Решихме, че след като вече си в Ню Йорк, няма да ти трябват.

— Ами ако ми трябват?

Тя пак свива рамене.

Решавам да си затворя очите. Едва съм пристигнала и нямам желание още през първия час да влизам в пререкания с най-малката си сестра. Въпреки че, като я гледам колко е начупена и мрачна, няма начин до понеделник да не се скараме. Междувременно обаче се налага да я използвам като източник на информация за баща ни и тази негова млада приятелка.

— Какво става с татко? — питам и сядам с кръстосани крака на леглото. То е единично и изведнъж ми се струва невероятно мъничко. Не мога да повярвам, че съм спала в него толкова много години.

— Полудял е. Няма никакво съмнение — отговаря мрачно сестра ми.

— И защо носи дънки? И оранжево яке? Кошмарно е! Мама никога не би му позволила да се облича така!

— Подарък му е от Уенди.

— Коя Уенди?

— Приятелката му.

— Значи тази работа с приятелката е вярна?

— Очевидно.

Въздъхвам. Дорит е абсолютно преситена от живота. Отсега. Нищо не е в състояние да я накара да се развълнува. Само се надявам да се е отказала от клептоманството.

— Виждала ли си я? — питам.

— Аха — отговаря уклончиво тя.

— И? — едва не изпищявам.

— Пфу!

— Мразиш ли я? — Това беше глупав въпрос. Дорит мрази всички и всичко.

— Опитвам се да се преструвам, че не съществува.

— А татко какво мисли?

— Той не забелязва — отговаря сестра ми. — Отвратително е! Когато онази е до него, той вижда само и единствено нея!

— Хубава ли е?

— Лично за мен — не — отговаря Дорит. — Но и сама можеш да провериш. Тази вечер татко е решил да ни води на вечеря заедно с нея.

— Отврат!

— И си е купил мотор!

— Каквоооо! — този път наистина изпищявам.

— Не ти ли е казал? Купи си мотор.

— Нищо не ми е казвал. Не ми е казвал дори за въпросната Уенди!

— Сигурно го е страх от теб — пояснява Дорит. — Откакто тръгна с нея, изобщо не е на себе си.

„Жестоко! — казвам си смръщено, докато разопаковам багажа си. — Очертава се страхотен уикенд!“

* * *

Няколко минути по-късно заварвам баща си в гаража да си подрежда инструментите. И автоматично долавям, че сестра ми може би е права — той съзнателно ме избягва. Пристигнах у дома преди по-малко от час, но вече се чудя защо изобщо се върнах.

Никой наоколо не се интересува нито от мен, нито от моя живот. Дорит побягна да се скрие у някаква приятелка, баща ми си има мотор, а Миси е погълната от композирането на великата си симфония. По-добре да си бях останала в Ню Йорк.

През целия път във влака си мислех за снощните преживявания. Целувката с Капоти бе ужасна грешка и аз съм възмутена от себе си, че я приех, ако ще и само за броени секунди. Но какво означава това? Възможно ли е дълбоко в себе си да харесвам Капоти? Не. Той очевидно е от онези мъже, които обичат онази, която им е под ръка, когато се почувстват загорели. От друга страна, на партито имаше много други млади жени, в това число Рейнбоу. Защо избра точно мен?

Напълно сдухана и с ужасен махмурлук, аз си купих аспирин и изпих една кока-кола. Продължавах да се самоизмъчвам с недовършените дела, които оставих зад гърба си, в това число и Бърнард. В Ню Хейвън дори ми мина през ума да сляза от влака и да се прехвърля на следващия обратен за Ню Йорк, но когато се сетих колко разочаровани ще бъдат близките ми, се отказах от тези намерения.

А сега ми се ще да не се бях отказвала.

— Татко! — провиквам се гневно.

Той се обръща стреснато, с гаечен ключ в ръка.

— Тъкмо си подреждах работната маса.

— Виждам. — Оглеждам се за прословутия му мотор и го зървам до стената, почти скрит за колата на баща ми. — Дорит ми каза, че си си купил мотор — отбелязвам хитро.

— Да, Кари, купих си.

— Защо?

— Защото исках.

— Ама защо? — Звуча като тъжно момиче, което току-що е било зарязано от любимия. А баща ми звучи като непостоянно момче, което не разполага с правилните отговори.

— Искаш ли да го видиш? — пита накрая, неспособен да овладее ентусиазма си.

И го измъква иззад колата. Ала не какъв и да е мотор — това е „Харли Дейвидсън“! С огромни дръжки и черен корпус, декориран с пламъци. От онзи тип мотори, които обичат рокерите от „Ангелите на ада“.

Баща ми кара „Харли Дейвидсън“?!

От една страна, съм силно впечатлена. Все пак това не е някаква си старческа тротинетка, а царят на моторите.

— Какво ще кажеш? — пита гордо той.

— Много ми харесва.

Това очевидно му доставя удоволствие и той започва да обяснява:

— Купих го от едно хлапе в нашия град. Беше много закъсало за пари. Платих му само хиляда долара.

— Уау! — клатя впечатлено глава. Всичко от последните няколко минути изобщо не е в стила на баща ми — от избора на думи до самия мотор. Дотолкова, че за известно време се чудя какво да кажа. Накрая изтърсвам: — И как откри въпросното хлапе?

— Син на братовчеда на Уенди.

Ококорвам се като жаба. Направо не мога да повярвам колко небрежно споменава името й. И решавам да заиграя играта му.

— Коя е Уенди?

Той изтрива любовно седалката на мотора и отговаря:

— Новата ми приятелка.

Значи така смята да играе. Окей.

— Каква приятелка по-точно?

— Много приятна — отговаря баща ми, но не смее да ме погледне в очите.

— И защо не си ми казвал досега за нея?

— О, Кари! — въздъхва той.

— Всички твърдят, че тя е твое гадже. Дорит, Миси, че даже и Уолт!

— Уолт знае? — изненадва се съвсем искрено баща ми.

— Всички знаят, татко — изричам с остър тон. — Въпросът е защо не каза на мен?

Баща ми сяда на мотора и започва да си играе със скоростите. Накрая изтърсва:

— Ще ми предоставиш ли пространство за дишане, а?

— Татко!

— Всичко това е съвсем ново за мен.

Прехапвам устни. За момент се изпълвам с нежност към него. През последните пет години той не бе демонстрирал интерес към нито една жена. А сега очевидно е срещнал такава, каквато харесва, което е знак, че най-сетне продължава напред. Което би трябвало да ме радва. За нещастие единственото, което мога да мисля в този момент, е за майка ми. И как той я предава. Питам се дали сега майка ми е на небето и гледа какво прави той. Ако е така, сигурно е ужасена от него.

— Мама познаваше ли я? Имам предвид тази Уенди, приятелката ти?

Той поклаща глава и се преструва, че оглежда мотора.

— Не. Не мисля, че са се познавали. Тя е малко по-млада.

— Колко? — настоявам да разбера.

Очевидно го бях притиснала твърде много, защото той вдига очи към мен и предизвикателно отговаря:

— Нямам представа, Кари. В края на двайсетте е. Винаги са ми казвали, че е проява на невъзпитание да питаш една жена за възрастта й.

Кимвам с разбиране, но продължавам:

— А тя за колко стар те мисли?

— Знае, че най-голямата ми дъщеря на есен заминава в университета „Браун“.

В гласа му се усеща острота, която не бях чувала от детството си. И означава: „Тук аз съм господар! Много внимавай!“

— Хубаво. — Обръщам се да изляза.

— И, Кари? — подхвърля той. — Тази вечер ще вечеряме с нея. Ще ми стане много неприятно, ако се държиш грубо с нея.

— Ще видим — промърморвам си под носа.

Насочвам се към къщата, напълно убедена, че най-лошите ми страхове се потвърдиха. Защото вече мразя тази особа Уенди. Тя има роднина, който членува в „Ангелите на ада“. И лъже за възрастта си. Според мен жена, която няма нищо против да излъже за възрастта си, е в състояние да лъже и за всичко останало.

Започвам да разчиствам хладилника, изхвърляйки един научен експеримент след друг. И тогава си спомням, че аз също бях излъгала за възрастта си. Пред Бърнард. Изливам остатъците от вкиснато мляко в канала на мивката и се питам накъде върви семейството ми.

* * *

— Божке, много специална изглеждаш! — възкликва Уолт. — Макар и малко твърде официална за Касълбъри.

— Но какво облича човек за ресторант в Касълбъри?

— Със сигурност не и вечерна рокля.

— Уолт, това не е вечерна рокля! — изричам с укор аз. — Това е рокля на социална домакиня. От шейсетте.

Открих я в моя любим магазин за стари дрехи и оттогава насам непрекъснато я нося. Перфектна е за горещо време, защото освобождава ръцете и краката ми, а и досега никой не бе казвал нищо за необичайния ми тоалет, освен да го похвали. Странното облекло е напълно очаквано в Ню Йорк. Но тук очевидно никой не гледа на него с добро око.

— Не възнамерявам да променям стила си на обличане заради Уенди. Знаеш ли, че тя има братовчед, който е от „Ангелите на ада“?

Двамата с Уолт си седим на верандата и пием коктейли, докато чакаме пристигането на прословутата Уенди. Аз го помолих да дойде с нас на тази вечеря, обаче той отказа под претекст, че имали уговорка с Ранди. Все пак се съгласи да намине за по едно питие, та да види тази Уенди с очите си.

— Може би тъкмо там е уловката — тя е напълно различна.

— Но ако баща ми си е паднал по жена като Уенди, това поставя под въпрос целия му брак с майка ми!

— Мисля, че малко прекаляваш с аналогията — отговаря Уолт, решил да го играе глас на разума. — Може би баща ти просто е решил да се позабавлява.

— Но той ми е баща! — смръщвам се аз. — Не му е позволено да се забавлява!

— Това не е честно, Кари!

— Да, знам — кимвам и се вторачвам към изоставената градина. — Успя ли да говориш с Маги?

— Аха — кима енигматично Уолт.

— И какво ти каза тя? За Ню Йорк имам предвид.

— Че си е прекарала страхотно.

— А за мен?

— Нищо. Единственото, за което говореше, бе за някакъв мъж, с когото си я запознала.

— Райън. Когото автоматично вкара в леглото си.

— Такава си е нашата Маги — свива рамене Уолт.

— Превърнала се е в маниак на тема секс.

— Голяма работа — отбелязва той. — Млада е. С течение на времето ще улегне. А и на теб какво ти пука?

— Просто ме е грижа за приятелите ми! — отсичам и смъквам с грохот ботушите си Фиоручи от масата, за по-силно внушение. — Щеше ми се и приятелите ми да ги е грижа за мен!

Уолт ме поглежда неразбиращо.

— Знаеш ли, дори и близките ми не ме попитаха как живея в Ню Йорк. А, честно казано, животът ми там е много по-интересен от всичко, което би могло да ми се случи тук за цял един живот! Например съвсем скоро ще поставят пиесата ми. А снощи ходих на парти в дома на Бари Джесън в Сохо…

— Кой е Бари Джесън?

— Стига, Уолт! Той е най-великият американски художник на нашето време!

— Както вече казах, ти наистина си станала много специална — подкача ме Уолт.

Скръствам ръце с пълното съзнание, че звуча като идиот, и отсичам:

— И на кого му пука, а?

— Внимавай! Главата ти е станала толкова голяма, че може да експлодира! — продължава да се шегува Уолт.

— Уолт! — поглеждам го обидено аз. А после разочарованието ми от това място избликва на повърхността и аз започвам да нареждам: — Да знаеш, че някой ден ще стана прочут писател! И ще разполагам с огромен двустаен апартамент в Сътън Плейс! И ще пиша пиеси за Бродуей! И тогава всички ще започнат да се надпреварват да ми идват на гости!

— Ха-ха-ха! — е отговорът на Уолт.

Вторачвам се в ледените кубчета в чашата си.

— Виж какво, Кари — обажда се по едно време той, — в момента просто прекарваш лятото си в Ню Йорк. Което е страхотно, разбира се. Но това трудно може да се нарече твоят живот. Не забравяй, че през септември заминаваш в „Браун“!

— Може пък да не замина! — отсичам внезапно.

Уолт се усмихва. Очевидно не приема думите ми на сериозно. После пита:

— Баща ти знае ли за тази твоя промяна в плановете?

— Не. Току-що го реших. В този момент.

Което е напълно вярно. Тази мисъл витаеше в дълбините на подсъзнанието ми от седмици, но реалността, с която се сблъсках при завръщането си в Касълбъри, ми даде да разбера, че „Браун“ просто ще бъде нова доза от същото. Същият тип хора със същия манталитет, само че в друга точка на географията.

— Не забравяй, че аз също ще бъда там! — усмихва се Уолт.

— Да, знам — въздъхвам. Давам си сметка, че звуча арогантно като Капоти. — Ще бъде забавно. — Много ми се ще да е така.

— Уолт! — провиква се баща ми, излизайки при нас на верандата.

— Господин Брадшоу! — Уолт се изправя и баща му го прегръща, което пак ме кара да се чувствам пренебрегната.

— Какво става с теб, хлапе? — пита баща ми. — Косата ти е пораснала. Едва те познах!

— Уолт непрекъснато променя косата си, татко — пояснявам. А на Уолт казвам: — Баща ми иска да каже, че сигурно ти не можеш да го познаеш! Напоследък се опитва да изглежда по-млад! — допълвам, но с достатъчно закачливост в гласа си, за да не го обидя.

— Че какво му е лошото на това да изглеждаш по-млад? — възкликва ентусиазирано баща ми.

Влиза обратно в кухнята, за да приготви коктейли, но на всеки няколко секунди се връща до прозореца и се оглежда навън — като шестнайсетгодишно момиче, очаквайки появата на изгората си. Пълна нелепица! А когато Уенди най-сетне се появява, което е само пет минути по-късно, той се втурва навън, за да я посрещне.

— Можеш ли да повярваш само? — прошепвам на Уолт, ужасена от глупашкото поведение на баща си.

— Той е мъж. Какво мога да кажа?

— Но той е и мой баща! — настоявам.

— Но е и мъж!

Тъкмо се каня да кажа: „Може, обаче от моя баща не може да се очаква да се държи като останалите мъже“, когато двамата с Уенди се появяват по алеята, хванати за ръце.

Идва ми да повърна. Боже, ама тази връзка май е много по-сериозна, отколкото си мислех!

Уенди може да се нарече и хубавичка, ако харесвате жени с аматьорски изрусена коса и сини сенки, обрамчили очите й така, че прилича на миеща мечка.

— Дръж се прилично! — предупреждава ме шепнешком Уолт.

— Не се и съмнявай! Дори и да умра, пак ще се държа прилично! — усмихвам се насила.

— Сега ли да извикам линейката или по-късно?

Баща ми отваря вратичката на верандата и набутва Уенди при нас. Усмивката й е широка и болезнено фалшива.

— Ти трябва да си Кари! — възкликва тя и ме прегръща крепко, сякаш сме най-добри приятелки.

— Откъде позна? — питам, изтръгвайки се от нея.

Тя поглежда баща ми и по лицето й се изписва наслада.

— Баща ти ми разказа всичко за теб. Той непрекъснато говори за теб! Ти си неговата гордост!

В тази фалшива близост има нещо, което ми действа като галене в посока, обратна на косъма.

— Това е Уолт — отсичам, стараейки се да я отвлека от темата за моята скромна персона. Че какво би могла да знае за мен тя? Именно.

— Здравей, Уолт! — ококорва като добра актриса очи тя. — Вие с Кари, да не би да…

— Да сме гаджета ли? — прекъсва я Уолт. — Трудна работа! — И се разсмива гръмко.

Тя накланя глава настрани, очевидно неуверена как да продължи този разговор. После изтърсва:

— Толкова е хубаво, че в наши дни мъжете и жените могат да бъдат просто приятели, не мислите ли?

— Вероятно всичко зависи от дефиницията ти на „приятели“ — отбелязвам, като си напомням, че трябва да се държа любезно.

— Готови ли сме? — пита баща ми.

— Отиваме в един страхотен нов ресторант — „Бойлс“. Чувала ли си за него? — пита Уенди.

— Не — отговарям и неспособна да се овладея, промърморвам: — Нямах представа, че в Касълбъри изобщо има ресторанти. Единственото място, където някога ходехме, бе „Хамбургер Шак“.

— О, ние с баща ти излизаме на заведение най-малко два пъти седмично! — изчуруликва невъзмутимо Уенди.

Баща ми кима в знак на съгласие и пояснява:

— Веднъж ходихме дори до японския ресторант в Хартфорд.

— Виж ти! — тросвам се аз. — Е, в Ню Йорк има стотици японски ресторанти.

— Но се басирам, че никой от тях не може да стъпи на малкото пръстче на японския в Хартфорд! — намесва се Уолт, за да разведри обстановката.

Баща ми го поглежда с благодарност и казва:

— Този ресторант наистина е много специален.

— Хубаво — измънквам просто защото няма какво друго да кажа.

Тръгваме колективно по алеята. Уолт влиза в колата си, помахва ни и се провиква:

— Приятно изкарване, хора!

Проследявам го как тръгва, завиждайки му за свободата.

— Така! — отсича жизнерадостно Уенди, когато и ние влизаме в нашата кола. — Кога започват лекциите ти в „Браун“?

Свивам рамене.

— Сигурна съм, че нямаш търпение да се измъкнеш от Ню Йорк! — продължава да каканиже тя. — Толкова е мръсен и шумен!

Поставя ръка върху рамото на баща ми и се усмихва.

* * *

Ресторантът „Бойлс“ се оказва тясно местенце, разположено върху мокра кръпка земя до Главната улица, под което минава прочутият по тези места Ревящ поток. За Касълбъри минава за висша класа — главното меню е наречено „паста“ вместо „спагети“, салфетките са от плат, а на всяка маса има по една вазичка с красива роза.

— Много романтично — отбелязва одобрително баща ми, докато ескортира Уенди до стола й.

— Баща ти е голям кавалер! — казва ми тя.

— Така ли? — Колкото и да се старая да бъда възпитана, от тези двамата ме побиват тръпки. Питам се дали правят секс. Надявам се, че не. Баща ми и без това вече е твърде стар за подобни изживявания.

Баща ми игнорира моя коментар и взема менюто.

— Пак предлагат от онази риба — казва на Уенди. А на мен пояснява: — Уенди обожава риба.

— Пет години живях в Лос Анджелис — пояснява тя. — Там се хранят много по-здравословно.

— Моята съквартирантка в момента е в Лос Анджелис — казвам, опитвайки се да изместя разговора от Уенди. — Отседнала е в хотел „Бевърли Хилс“.

— Веднъж и аз обядвах там — казва Уенди с неизменната си усмивка. — Беше много вълнуващо! Седяхме точно до Том Селек!

— Не думай! — ахва баща ми, като че ли инцидентната моментна близост на Уенди до телевизионен актьор я издига още повече в очите му.

— Аз пък се запознах с Марджи Шепърд — отсичам.

— Коя е Марджи Шепърд? — смръщва се баща ми.

Уенди ми намига, като че ли двете е нея споделяме обща тайна за невежеството на баща ми по отношение на популярната култура, и пояснява:

— Актриса. Изгряваща звезда. Всички твърдят, че била красива, но лично аз не я намирам за такава. Всъщност е много обикновена.

— Като човек е много красива — контрирам я аз. — Излъчва някакъв вътрешен блясък.

— Като теб, Кари — изтърсва внезапно Уенди.

Толкова съм изненадана от комплимента й, че се налага за кратко да бия отбой в подмолната си атака. Вдигам менюто и питам:

— И какво прави в Лос Анджелис?

— Уенди е била член на… — започва баща ми и я поглежда за помощ.

— На трупа от театъра на импровизациите — довършва тя.

— Уенди е същински творец! — светват очите на баща ми.

— Това не е ли едно от онези неща, където играете пантомима като Марсел Марсо? — питам най-невинно, макар че отлично знам какво е. — Носите ли бели гащеризони и ръкавици?

Уенди се разсмива на невежеството ми.

— Учих и пантомима — пояснява. — Но се занимавахме преди всичко с комедия.

Сега вече съм тотално сащисана. Уенди е била актриса, при това комедийна? Не ми изглежда никак забавна.

— Уенди е играла в реклама за пържени картофки — казва баща ми.

— Престани да го повтаряш пред хората! — укорява го тя. — Беше само една местна реклама. За чипса „Стейт Лайн“. И беше преди цели седем години! Големият ми пробив, няма що! — завърта очи с подобаваща доза ирония тя.

Както става ясно, Уенди не се взема твърде на сериозно. Още един плюс за нея. От друга страна, възможно е да разиграва това шоу само заради мен.

— Сигурно ти е много скучно да живееш в Касълбъри след блясъка на Лос Анджелис!

Тя поклаща глава и отговаря:

— Аз съм провинциално момиче. Израснах в Скарбъро. — Това е съседният град. — И много харесвам новата си работа.

— Но това не е всичко! — сръгва я баща ми. — Уенди ще преподава също така и драматично изкуство!

Примигвам уплашено, когато житейската история на Уенди постепенно се подрежда в съзнанието ми — провинциално момиче, опитващо се да успее в големия град, което се проваля и припълзява обратно у дома, за да стане учителка. Най-големият ми страх!

— Баща ти казва, че искаш да станеш писател — продължава в пълно неведение за драмата си Уенди. — Защо не започнеш да пишеш за „Касълбъри ситизън“?

Замръзвам на мястото си, „Касълбъри ситизън“ е нашето местно вестниче, което, поради липса на други теми, пише предимно за срещите на различните директорски бордове и публикува снимки на бейзболните отбори от Малката лига. Усещам как целият ми, стаяван с толкова усилия до момента, гняв пламва. И просъсквам:

— Смятате, че не съм достатъчно добра, за да успея в Ню Йорк, така ли?

Уенди се смръщва объркано.

— Не, ама в Ню Йорк и без това е много трудно да се успее, нали? И въобще е трудно. Нали сте длъжни да се перете в избата? Една моя приятелка живееше в Ню Йорк, та разказваше…

— В моята кооперация няма пералня в избата — просъсквам и извръщам очи, опитвайки се да сдържа разочарованието си. Как смее тази Уенди да си въобразява, че познава Ню Йорк?! — Лично аз нося прането си в обществената пералня наблизо. — Което не е съвсем вярно. Обикновено оставям дрехите си да се трупат в един ъгъл в спалнята.

— Виж какво, Кари — намесва се баща ми, — никой не се съмнява в твоите способности…

Но на мен ми писва. И през стиснати зъби изричам:

— Прав си. Защото и без това никой не се интересува от мен!

И с тези думи се изправям и тръгвам към изхода на ресторанта в търсене на тоалетната.

Бясна съм. На баща ми и на Уенди, че ме поставиха в подобно положение. Но най-вече на себе си, че изгубих самообладание.

И сега Уенди ще блесне като мила и разумна, а мен ще нарочат за ревнива и незряла. От тази мисъл гневът ми пламва още повече. И изведнъж си спомням защо години наред съм мразила живота и семейството си, но отказвах да си го призная.

Влизам в една кабинка и сядам върху тоалетната чиния, за да помисля. Онова, което най-много ме вбесява, е, че баща ми никога не е приемал на сериозно писането ми. Никога не ми е казвал нищо окуражително, никога не се е радвал, че съм талантлива, никога дори не ми е правил комплимент, за бога! Можеше да изживея целия си живот напълно непризната, ако не бяха другите студенти в семинара на „Ню Скул“. Повече от очевидно е, че Райън, Капоти, Лил и дори Рейнбоу са били хвалени, поощрявани и аплодирани в детството си. Не че държа да съм като тях, но не би ми навредило, ако единственият ми родител имаше вяра в мен и смяташе, че у мен има нещо специално.

Изтривам сълзите си с тоалетна хартия, напомняйки си, че сега трябва да се върна там и да издържа с тях цяла вечер. Затова веднага трябва да измисля нещо, с което да обясня жалкото си поведение.

Разполагам само с един избор — да се престоря, че това никога не се е случвало, че не съм избухвала. Саманта би постъпила точно така.

Вирвам гордо брадичка и тръгвам към масата им.

Там установявам, че Миси и Дорит вече са пристигнали, както и бутилка кианти, поставена в плетена кошничка. В Ню Йорк би ми било неудобно да пия подобно вино.

И с огромна болка в сърцето си давам сметка за еснафския дух, пропил се в цялата тази сцена, за дребните страсти, вълнуващи хората по тези места. Баща ми, вдовецът на средна възраст, облечен неподходящо за възрастта си и преминаващ през кризата на средната възраст, намиращ утеха в една отчаяна млада жена, която, на фона на посредствеността в Касълбъри, изглежда голяма звезда, различна и вълнуваща. И двете ми сестри — пънкарката и зубрачката. Жалка картинка. Оглеждам се и имам чувството, че гледам второразредна телевизионна сапунка.

Но ако те са толкова обикновени и средностатистически, това означава ли, че аз също съм като тях? Мога ли някога да избягам от миналото си?

Иска ми се да можех да сменя канала.

— Кари! — провиква се Миси. — Добре ли си?

— Кой, аз ли? — преструвам се на изненадана. — Разбира се. — Заемам мястото си до Уенди и продължавам: — Баща ми казва, че ти си му помогнала да си намери мотора. Много се радвам, че обичаш мотори.

— Баща ми е щатски шериф — отговаря тя безсъмнено доволна, че съм успяла да се овладея.

Обръщам се към Дорит и изричам предупредително:

— Чу ли това, Дорит? Бащата на Уенди е щатски шериф! Така че, внимавай!

— Кари! — изрича баща ми, като никога излязъл от еуфорията си. — Няма нужда да развяваме пред хората мръсното си пране.

— Така е. Но се налага да го изперем!

Никой не успява да схване малката ми шега. Вземам чашата си с вино и въздъхвам. Бях планирала да се прибера в Ню Йорк в понеделник, но за нищо на света не бих могла да издържа чак дотогава. Още утре вземам първия влак обратно.