Кандис Бушнел
Лятото и градът (36)

Трийсет и шеста глава

Опитвам се да се напия, но не ми се получава.

Аз съм пълен неудачник. Не мога дори да се напия като хората.

— Кари! — обажда се предупредително Бърнард.

— Какво? — поглеждам го аз и надигам една бутилка шампанско към устните си. Свих я на партито в дърводелската си чанта. Знаех си, че тази чанта ще се окаже много полезна някой ден.

— Има опасност да се нараниш — промърморва Бърнард и изтръгва бутилката от ръцете ми. — Таксито може да спре внезапно и бутилката да ти избие зъбите.

Дръпвам си бутилката обратно и я стисвам до гърдите си.

— Днес е рожденият ми ден.

— Знам.

— Няма ли да ми кажеш „Честит рожден ден“?

— Казах го. Няколко пъти. Сигурно не си ме чула.

— А купи ли ми подарък?

— Да. Виж какво — започва той и погледът му става сериозен. — Може би ще е най-добре да те оставя у вас. Не е задължително да го правим точно тази вечер.

— Но аз си искам подаръка! — извивам жалостиво. — Все пак днес е рожденият ми ден. Трябва да стане точно днес, иначе не се брои!

— Теоретично погледнато, вече не е рожденият ти ден. Минава два през нощта.

— Теоретично погледнато, рожденият ми ден започва едва след два през нощта. Затова се брои!

— Всичко ще бъде наред, хлапе! — потупва ме по крака той.

— Не ти хареса, нали? — промърморвам, надигам пак бутилката, а после поглеждам през прозореца. Застоялият летен въздух изгаря лицето ми.

— Кое по-точно?

Господи! Според него за какво говоря? Толкова ли е недосетлив? Наистина ли всички са толкова недосетливи, само че аз не съм го разбирала досега?

— Пиесата ми, разбира се! Каза, че ти харесва, но като че ли не ти хареса.

— Каза, че си я пренаписала.

— Само защото се наложи. Ако Миранда не беше…

— Стига, хлапе! — изрича успокояващо той. — Случват се и такива неща.

— Но на мен! Само на мен! На никой друг!

Както изглежда, на Бърнард му идва до гуша от истерията ми. Скръства ръце пред гърди.

Този негов жест като че ли връща част от здравия ми разум. Не мога да изгубя и него! Не и тази вечер!

— Моля те — промърморвам, — нека не се караме!

— Нямах представа, че се караме.

— Така е. — Оставям бутилката и се залепям за него.

— О, хлапе — изрича той, галейки ме по бузата, — знам, че преживя трудна вечер. Но така става, когато представиш нещо пред публика.

— Наистина ли? — подсмърквам.

— Всичко се свежда до пренаписване. Ще преработиш пиесата и всичко ще бъде наред. Ще видиш!

— Мразя пренаписването — изсумтявам. — Защо не може всичко да стане както трябва още от първия път?

— Тогава къде му е хубавото на писането?

— О, Бърнард — въздъхвам. — Обичам те!

— Аз също те обичам, хлапе.

— Честно? В два през нощта? На Медисън авеню? Ти ме обичаш?

Той се усмихва.

— И какъв подарък си ми купил? — измърквам.

— Ако ти кажа, няма да е изненада, нали така?

— И аз ще ти дам един подарък — изфъфлям.

— Не е нужно да ми даваш никакъв подарък.

— О, но ще го направя! — отбелязвам загадъчно.

Нищо, че пиесата ми беше истински провал — изгубването на девствеността ми ще оправи всичко.

— Заповядай! — изрича триумфално Бърнард и ми подава кутия, перфектно опакована в блестяща черна хартия, с огромна черна панделка отгоре.

— О, боже! — Отпускам се на колене на килима в дневната му. — Дали е онова, което си мисля, че е?

— Надявам се — отвръща притеснено той.

— Значи вече ми харесва! — Поглеждам го с блеснали очи.

— Все още не знаеш какво е.

— Напротив, знам! — възкликвам щастливо, разкъсвайки хартията. Плъзвам пръсти по огромните релефни букви на кутията — ШАНЕЛ.

Бърнард изглежда леко неловко от моята бурна демонстрация на радост.

— Тийнзи реши, че ще ти хареса — промърморва.

— Тийнзи ли? Питал си Тийнзи какво да ми купиш? Мислех, че тя ме мрази.

— Каза, че имаш нужда от нещо хубаво.

— О, Бърнард! — Повдигам капака на кутията и внимателно разгръщам меката хартия. И ето я и нея — моята първа чанта „Шанел“!

Изваждам я нежно и я прегръщам.

— Харесва ли ти? — пита той.

— Великолепна е! — изричам тържествено. Държа я още няколко секунди, наслаждавайки се на меката кожа. А после, крайно неохотно, я връщам обратно в памучната й торбичка, а оттам и в кутията.

— Не искаш ли да я използваш? — възкликва объркано Бърнард.

— Искам да си я пазя.

— Защо?

— Защото искам винаги да бъде… перфектна! — „Защото нищо никога не остава перфектно“ — допълвам наум. — Благодаря ти, Бърнард! — Чудя се дали няма да се разплача.

— Хей, котенце, та това е само една чанта!

— Да, знам, но… — Изправям се, сядам до него на дивана и започвам да галя тила му.

— Нетърпелива лисичка, а? — Той ме целува и аз го целувам в отговор, а после започваме с останалото. Накрая той ме хваща за ръка и ме повежда към спалнята.

Това е! Но незнайно защо аз вече не съм сигурна, че съм готова.

Напомням си, че това не би трябвало да бъде нищо особено. И без това сме правили всичко, с изключение на това. Прекарали сме десетки нощи заедно. Но самата мисъл, че този път ще стигнем до него, ме кара да се чувствам различно. Дори и целувките ни са неловки. Сякаш едва се познаваме.

— Имам нужда от нещо за пиене — промърморвам.

— Не пи ли достатъчно? — поглежда ме тревожно той.

— Не, имах предвид вода — излъгвам. Грабвам една от ризите му, за да се покрия, и хуквам към кухнята. На плота зървам бутилка водка. Затварям очи, събирам смелост и я надигам. После набързо изплаквам уста с вода.

— Окей, готова съм! — обявявам, застанала на прага.

И отново се разтрепервам. Опитвам се да бъда сексапилна, но не знам как. Всичко ми изглежда толкова фалшиво и изкуствено, включително и аз самата. Вероятно човек трябва да се научи как да бъде секси в спалнята. Или просто трябва да е роден с него — като Саманта. На нея сексапилът й идва отвътре. А на мен точно сега би ми било много по-лесно да се правя на водопроводчик.

— Ела тук! — засмива се Бърнард и потупва леглото до себе си. — И изобщо не си въобразявай, че ще ми откраднеш ризата! Някога Марджи все ми крадеше ризите.

— Марджи ли?

— Нека не говорим за нея, става ли?

И пак започваме да се целуваме, само дето сега имам чувството, че и Марджи е в стаята. Опитвам се да я прогоня от ума си, напомняйки си, че сега Бърнард е само мой. Но така само успявам да се почувствам много по-нищожна в сравнение с нея. Може би, след като най-накрая приключим с онова нещо, ще бъде по-добре.

— Какво ще кажеш просто да го направим, става ли? — питам.

Той повдига глава и пита:

— Това не ти ли харесва?

— Точно обратното. Но просто искам да го направим!

— Аз не мога просто…

— Бърнард, моля те!

Миранда се оказа права. Това е ужасно! Защо не го направих, когато имах възможност в гимназията? Сега поне щях да съм наясно какво да очаквам.

— Окей — промърморва той. И ляга върху мен. И започва да се намества лекичко. После още малко.

— Стана ли вече? — питам объркано. Брей, значи Миранда не е била права. Че това е едното нищо.

— Не. Аз… — Не довършва. — Виж какво, ще имам нужда от твоята помощ.

От моята помощ ли? Но какви ги приказва той, за бога? Никой не ме е предупреждавал, че и „моята помощ“ е част от програмата.

Защо не може просто да го направи?

И ето ни там, лежим си чисто голи. Но най-вече голи в емоциите си. Не бях подготвена точно за това! За грубата, неуспешна интимност.

— Би ли могла просто да… — моли той.

— Разбира се — казвам.

Давам всичко от себе си, но не е достатъчно. И после той се опитва. И после изглежда, че като че ли най-сетне е готов. Пак се качва върху мен. „Добре, давай сега, жребецо!“ — казвам си. Прави няколко движения напред. Слага долу ръката си, за да си помогне.

— Така ли би трябвало да бъде? — питам.

— А ти как мислиш?

— Нямам представа.

— Как така нямаш представа?

— Никога досега не съм го правила.

— Каквооо? — дръпва се от мен като попарен той.

— Моля те, не ми се сърди! — умолявам го и се хващам за крака му, докато той изскача от леглото. — Просто никога досега не съм срещала подходящия мъж. Всеки си има първи път, не мислиш ли?

— Не и с мен! — провиква се той, хуква из стаята и започва да събира нещата ми.

— Но какво правиш, за бога?

— Трябва веднага да се облечеш!

— Но защо?

Той започва да си скубе косите и да крещи:

— Кари, не можеш да останеш тук! Не можем да го направим! Аз не съм този мъж!

— И защо? — повтарям, а инатът ми се превръща в паника.

— Защото аз не съм този мъж! — повтаря той, поема си дълбоко дъх, за да се овладее, и допълва: — Аз съм зрял мъж, а ти си дете…

— Не съм дете! Вече съм на осемнайсет!

— Но нали беше във втори курс в колежа?! — Нов ужас в очите.

— Опа! — разсмивам се, опитвайки се да обърна всичко на шега.

— Ти да не си луда? — зяпва ме той.

— Не, не мисля. Или поне последния път, когато се проверих, си бях съвсем нормална… — започвам, но след това изпускам нервите си. — Но това съм си все аз, нали? Очевидно е, че не ме желаеш. Затова не можа да го направиш. Не можа да го вдигнеш. Защото… — И в мига, в който тези думи излизат от устата ми, аз си давам сметка, че са най-лошото, което можеш да кажеш на един мъж. Защото и без това той самият се чувства достатъчно гадно.

— Но аз не мога да го направя! — започва да вие той, но повече на себе си, отколкото за мен. — Не мога и толкова! Какво правя, за бога? Какво стана с живота ми?

Опитвам се да си спомня всичко, което съм чела за импотентността, и изричам:

— Може да успея да ти помогна. Може да поработим върху това и…

— Не желая да ми се налага да работя върху сексуалния си живот! — вече реве той. — Не схващаш ли? Не желая да ми се налага да работя и върху брака си! Не желая да ми се налага да работя върху връзките си с хората! Искам те просто да се случват, без никакви усилия! И ако ти не беше такъв кретен, може би щеше да ме разбереш!

Какво?! За момент съм твърде попарена, за да реагирам по какъвто и да било начин. А след това се затварям в себе си от болка и възмущение. Значи съм кретен, така ли? Възможно ли е жените да бъдат кретени? Трябва да съм наистина кошмарна, щом един мъж ме нарича кретен.

Стисвам устни и грабвам бикините си, които той бе захвърлил на леглото.

— Кари — казва той.

— Какво?

— Може би е най-добре да си вървиш.

— Не думай.

— И ние… може би е най-добре повече да не се виждаме.

— Ясно.

— Но въпреки всичко държа да вземеш чантата — изрича той, опитвайки се да бъде възпитан.

— Не я искам. — Това, разбира се, е една опашата лъжа. Всъщност я искам. Отчаяно я искам. Искам все пак да изляза с нещо хубаво от този съмнителен рожден ден.

— Моля те, вземи я! — повтаря той.

— Подари я на Тийнзи. С нея сте си лика-прилика. — Иска ми се да му зашлевя шамар. Но това е като в един от онези сънища, където все се опитваш да удариш мъжа срещу теб и все пропускаш.

— Не се дръж като говедо! — отсича той. Вече сме облечени и сме на вратата. — Вземи я, за бога! Знаеш, че я искаш!

— Прекаляваш, Бърнард.

— Ето, заповядай! — Опитва се да натика чантата в ръцете ми, обаче аз отварям вратата, натискам бутона на асансьора и скръствам ръце пред гърди.

Бърнард влиза в асансьора и слиза с мен.

— Кари — прошепва, като се опитва да не прави сцена пред оператора на асансьора.

— Не! — тръсвам глава.

Той ме изпраща до тротоара и вдига ръка, за да ми спре такси. Защо става така, че точно когато не искаш да виждаш такси, то веднага спира пред теб? Защото част от мен продължава да се надява, че това не се случва наистина, че съвсем скоро ще стане някакво чудо и че всичко ще се върне към обичайния си ход. Обаче в следващата секунда Бърнард казва на шофьора адреса ми и му дава десет долара, за да ме закара у дома.

Вмъквам се на задната седалка побесняла от гняв.

— Заповядай! — тика ми той пак чантата.

— Казах ти, че не я искам! — вече крещя.

И докато таксито се отделя от бордюра, той отваря за миг вратата и хвърля чантата вътре.

Чантата се приземява в краката ми. За миг се питам дали да не я хвърля през прозореца. Но не го правя. Защото вече рева. Истерично. С дълбоки, раздиращи ридания, от които имам чувството, че всеки момент ще умра.

— Хей! — обажда се от предната седалка таксиджията. — Плачеш ли? Плачеш в моето такси? Но за да плачеш, ти трябва причина, момиче! И аз ще ти дам веднага една. Какво ще кажеш да поплачем за „Янките“, а? И за проклетия им мач от вчера?

Какво?

Таксито спира пред кооперацията на Саманта. Вторачвам се безпомощно в нея, неспособна да помръдна ни крак, ни ръка.

— Хей, момиче! — изръмжава шофьорът. — Ще благоволиш ли да излезеш? Няма да те чакам цяла нощ, я!

Изтривам очи с опакото на дланта си и вземам едно от онези прибързани и необмислени решения, за които всички разправят, че не трябва да се вземат.

— Закарайте ме на Гринич стрийт!

— Ама…

— Гринич стрийт!

* * *

Дотътрям се до телефонната будка на ъгъла. С треперещи ръце пускам монета в дупката. Телефонът звъни няколко пъти. Накрая един сънен глас промърморва:

— Да?

— Капоти?

— Да? — Прозявка.

— Аз съм. Кари Брадшоу.

— Да, Кари. Знам фамилията ти.

— Може ли да се кача при теб?

— Четири сутринта е.

— Моля те!

— Добре де, добре.

Прозорецът му светва. И сянката му започва да се движи насам-натам. После прозорецът се отваря и той хвърля ключовете си.

Хващам ги от раз.