Кандис Бушнел
Лятото и градът (37)

Трийсет и седма глава

Отварям едно око. Затварям го. Пак го отварям. Къде съм, по дяволите? Това трябва да е един от онези кошмари, когато си мислиш, че си буден, обаче всъщност спиш.

Ама някак си не се усещам заспала.

Освен това съм гола. И там, долу, мъничко боли.

Но това, защото… усмихвам се. Случи се! Вече официално изгубих девствеността си!

Намирам се в апартамента на Капоти Дънкан. В леглото му. Леглото с карираните чаршафи, които е купила майка му. И двете възглавници с пяна (защо мъжете се вживяват толкова на тема възглавници?), и боцкащото армейско одеяло, което е принадлежало на дядо му. Който пък го е взел от баща си, който се е бил в Гражданската война. Капоти е много сантиментален относно фамилното наследство. Все още чувам Патси Клайн да напява нежно от стереоуредбата „Разпадам се на парчета“. Отсега нататък всеки път, когато чуя тази песен, ще си спомням за Капоти и за нощта, която прекарахме заедно. За нощта, в която той мило отне девствеността ми.

Сигурно имам голям късмет, защото всичко се оказа почти такова, каквото съм си го представяла. И докато го правехме, аз съвсем искрено мислех, че съм влюбена в него. Той непрекъснато ми повтаряше колко съм красива. И как не трябва да се страхувам. И колко щастлив бил той, че е с мен. И как искал да бъде с мен още от самото начало, обаче си мислел, че не мога да го понасям. А после, когато съм започнала да излизам с Бърнард, как решил, че вече е изгубил всички шансове. И как, когато наистина съм успяла да напиша пиеса, той решил, че ще го помисля за „не достатъчно добър“. Защото той не бил успял да напише нищо особено.

Брей! Мъжете също можели да бъдат неуверени в себе си!

Аз, естествено, му казах, че се е получило недоразумение. Не му казах обаче, че в началото действително не го намирах за особено привлекателен.

А сега, разбира се, смятам, че той е най-разкошният мъж във вселената.

Надниквам в неговата посока. Той все още спи, легнал по гръб. Лицето му е спокойно и умиротворено и ми се струва, че долавям нещо като усмивка по устните му. Без очилата си изглежда стряскащо уязвим. Снощи, докато се целувахме и той направи онзи номер на сексапилния библиотекар, тоест смъкна очилата си, се взряхме в очите си и останахме така дълго време. Имах чувството, че виждам в зениците му цялото негово минало.

Бях в състояние да науча всичко за него по начин, непознат за мен до този момент.

Беше малко призрачно, но същевременно истинско и дълбоко.

Според мен най-важното, което открих тази нощ за секса, бе познанието. Фактът, че по този начин можеш да разбереш изцяло един човек. И обратното.

Претъркулвам се към ръба на леглото, оглеждайки се за бикините си. Искам да се измъкна, докато Капоти все още спи. Сделката си е сделка, а аз обещах, че на сутринта ще се омета.

Надигам се бавно, за да не изскърца матракът. Самият той е на около стотина години — останал е от първоначалните собственици на къщата. Питам се колко ли човека са правили секс в това легло. Надявам се, че са били много. Надявам се също така и за тях да е било толкова приятно, колкото беше за мен.

Откривам всичките си дрехи, прострени на дивана. Чантата „Шанел“ е хвърлена край вратата, където я пуснах, когато Капоти сграбчи лицето ми, притисна ме до стената и започна да ме целува като обезумял. А аз буквално разкъсах дрехите му.

Но това няма никакво значение сега, защото и без друго няма да го видя повече. Налага се да се изправя очи в очи с бъдещето си — университета „Браун“.

А може би, след четирите години в колежа, ще опитам пак. Ще нахлуя с гръм и трясък през портите на Смарагдовия град и този път ще го превзема!

Засега обаче съм твърде уморена. Кой да предположи, че осемнайсетте могат да бъдат толкова изтощителни?!

Въздъхвам и пъхвам крака в обувките си. Добър маратон си направих, няма що. Вярно, на няколко пъти обърквах посоката, но все пак успях да оцелея.

Връщам се на пръсти в спалнята, за да погледна за последен път Капоти.

— Довиждане, любовнико! — прошепвам нежно.

Устата му се отваря, той се събужда и объркано удря възглавницата си. После сяда и примижава към мен.

— Хм?

— Извинявай — прошепвам, докато вземам часовника си. — Аз просто… — И соча вратата.

— Но защо? — Трие очи той. — Не ти ли хареса?

— Много! Обаче…

— Тогава защо си тръгваш?

Свивам рамене.

Той опитва нощното шкафче за очилата си, слага ги и примигва иззад дебелите лещи.

— Няма ли поне да ми доставиш удоволствието да ти сервирам закуска? Един джентълмен никога не оставя дамата да си тръгне, без първо да я нахрани!

Разсмивам се и отбелязвам:

— Мисля, че съм в състояние и сама да се нахраня. Освен това, както го описваш, ме караш да се чувствам като птичка.

— Птичка ли? По-скоро тигър, ако питаш мен! — засмива се и той. — Я ела тук!

И разтваря ръце. Аз припълзявам нагоре в леглото и падам в обятията му.

Той гали косата ми. Топъл е, уютен и леко мирише. Сигурно на мъж, не знам. Миризмата ми се струва странно позната. Като препечена филийка.

Отмята глава назад и се усмихва.

— Някой казвал ли ти е колко си красива сутрин?

* * *

Някъде към два следобед най-сетне успяваме да се занесем до „Розовата чаена чаша“ за закуска. Аз съм метнала една от ризите на Капоти над гумените си панталони. Ядем палачинки и бекон с истински кленов сироп, изпиваме поне литър кафе, пушим цигари и си говорим свенливо и нетърпеливо практически за нищо.

— Хей! — възкликва той, когато донасят сметката. — Искаш ли да отидем в зоологическата градина?

— В зоологическата градина ли?

— Ами да! Чух, че докарали нова полярна мечка!

И изведнъж за мен няма нищо по-важно на този свят от това да отида в зоологическата градина с Капоти. През двата си месеца в Ню Йорк не съм разглеждала нито една туристическа забележителност. Не съм ходила нито до Емпайър Стейт Билдинг, нито до Статуята на свободата, нито до музея „Метрополитън“, нито дори до Обществената библиотека.

Голяма грешка! Не мога да си тръгна от Ню Йорк, без да направя задължителната туристическа обиколка!

— Изчакай ме само минутка да свърша едно нещо! — казвам.

Ставам и се запътвам към тоалетните. Точно пред вратата има монетен автомат.

Миранда вдига още на първото позвъняване.

— Ало? — пита тревожно тя, като че ли очаква само лоши новини. Винаги отговаря така на телефона си. Това е едно от нещата, които най-много обичам в нея.

— Направих го! — изписквам триумфално аз.

— Кари, ти ли си? О, боже! Какво стана? Как беше? Болеше ли? Как се държа Бърнард?

— Не го направих с Бърнард.

— Какво? — ахва тя. — С кого го направи тогава? Не можеш просто да тръгнеш по улиците и да си избереш първия непознат! О, не, Кари! Само не ми казвай, че си забърсала първия срещнат в бара…

— Направих го с Капоти! — изричам гордо.

— С онова момче? — Почти я виждам как зяпва. — Мислех, че го мразиш!

Обръщам се и поглеждам към Капоти. Той хвърля небрежно на масата няколко банкноти.

— Но вече не го мразя — промърморвам.

— Ами Бърнард? — повишава глас тя. — Нали каза, че Бърнард е Единственият?!

Капоти се изправя.

— Промяна в плановете — изричам бързо в телефона. — Той не можа да го вдигне. Наложи се да прекратя мисията и да си намеря друга ракета.

— Кари, но това е отвратително! Саманта ли ти каза да постъпиш така? Звучиш точно като нея! О, боже! Но това е истинска лудост! Какво ще правиш сега?

— Ще отида да видя полярната мечка — изричам през смях. И лекичко затварям, преди да е започнала да ми задава нови въпроси.

* * *

Била ли съм някога влюбена? Ама истински влюбена? И защо става така, че с всеки следващ мъж си мисля, че него обичам повече от предишния? Сещам се за малко за Себастиан и се усмихвам. Но какво, за бога, съм правела с него? Или с Бърнард? Привеждам се над стената, за да видя по-добре полярната мечка. Горкият Бърнард! Той се оказа по-объркан и от мен самата!

— На какво се смееш? — пита Капоти и ме прегръща иззад гърба. Не можем да се откъснем един от друг. В метрото се бяхме притиснали, по Пето авеню вървяхме ръка за ръка, при входа на зоологическата градина се целунахме. Тялото ми се е превърнало в желе. Не мога да повярвам, че похабих цялото си лято в преследване на Бърнард, вместо да бъда с Капоти.

Но може би Капоти нямаше да ме обича толкова, ако това беше станало.

— Аз винаги се смея — отговарям.

— Защо? — пита нежно той.

— Защото животът е смешен.

В зоологическата градина си купуваме хотдог и шапки с образа на полярната мечка. После тичаме по Пето авеню, минаваме покрай стареца, който продава моливи пред „Сакс“, и това ми напомня за запознанството ми с Миранда. Подреждаме се на опашката от туристи за Емпайър Стейт Билдинг и се возим с асансьора до върха. Гледаме през телескопите и се мляскаме, докато останем без дъх. После вземаме такси до дома на Капоти.

Пак правим секс и не спираме, докато не си даваме сметка, че умираме от глад. Отиваме в китайския квартал и ядем патица по пекински — нещо, което никога досега не бях хапвала. След това се мотаем из Сохо и се хилим, припомняйки си как Тийнзи взе онова хапче на партито у Бари Джесън, както и всички шантави неща, които ни се случиха през лятото. Вече е доста късно — минава полунощ, и аз осъзнавам, че ще прекарам още една нощ с него, а на сутринта ще си тръгна.

Но когато утрото идва, ние все така не можем да се откъснем един от друг. Отиваме в моята квартира и правим любов на леглото на Саманта. Аз се преобличам, пъхвам четката си за зъби и един кат бельо за смяна в дърводелската си чанта и отново тръгваме да се правим на туристи. Правим задължителната обиколка и стигаме до Статуята на свободата. Изкатерваме се чак до върха и се смеем колко малка всъщност изглежда, когато стигнеш до короната. А после пак се връщаме в дома на Капоти.

Ядем хамбургери в едно бистро на ъгъла и пица в ресторанта на Джон. Аз изживявам първия си оргазъм.

Часовете минават като сън, примесени с отчаянието от неминуемата раздяла. Знаем, че това не може да продължи завинаги. След първи септември Капоти започва работа в едно голямо издателство. А аз трябва да замина за „Браун“.

— Сигурна ли си? — шепне ми той.

— Нямам друг избор. Надявах се да успея да пробия с пиесата си, така че да мога да убедя баща си да ми позволи да уча в Нюйоркския университет.

— А защо не му кажеш, че си размислила?

— Имам нужда от много сериозно извинение, за да успея.

— А не стига ли това, че си срещнала мъж, по когото си луда и искаш да останеш с него?

— Той ще получи инфаркт. Не съм възпитана да базирам решенията си на любовни връзки.

— Звучи ми като доста старомоден човек.

— Не, не е такъв. Ще ти хареса. Той е гений, също като теб!

Трите дена с Капоти ме научиха, че онова, което вземах за арогантност у него, просто се дължи на дълбоките му познания за литературата. Точно като мен и той е твърдо убеден, че книгите са свещено нещо. За другите хора може и да не са, но когато човек обича нещо страстно, се държи здраво за него. Защитава го. И не се преструва, че не го смята за важно, само и само да не обиди останалите.

И внезапно става сряда сутринта. Днес е последният ни час. Толкова ми е тъжно, че едва успявам да надигна ръка, за да си измия зъбите. Ужасявам се от срещата с останалите от семинара. Но както често става в живота, оказва се, че не е имало нужда да се притеснявам.

На никого не му пука.

Когато двамата с Капоти пристигаме, Райън и Рейнбоу говорят пред входа на колежа. Аз пускам ръката на Капоти, мислейки си, че не е добре другите да знаят за нас, обаче той няма подобни скрупули. Хваща обратно ръката ми и я мята през рамото си.

— Хей, вие двамата да не сте станали двойка, а? — ококорва се Райън.

— Нямам представа — промърморвам и поглеждам Капоти за потвърждение.

Той отговаря, като ме целува право в устата.

— Отврат! — смръщва се Рейнбоу.

— Чудех се колко време ще ви трябва, докато разберете, че сте един за друг — отбелязва Райън.

— Знаете ли, че в Бауъри откриват нов клуб? — възкликва Рейнбоу.

— А у Чоли Хамънд ще има четене — приглася Райън. — Чувал съм, че прави страхотни купони!

— Някой иска ли другата седмица да отскочим до Илейн? — пита Капоти.

И продължават все в този дух, без никой да се сети, че аз няма да присъствам на нито едно от тези събития. Както и за пиесата ми. Сигурно вече са забравили за нея.

Или, също като мен, се чувстват твърде неловко, за да говорят за нея.

Когато се съмняваш, винаги има и план Б: Ако се случи нещо наистина ужасно, просто не му обръщай внимание.

Тръгвам след останалите, влачейки крака. И за какво беше всичко това, ако смея да попитам? Сприятелих се с хора, които сигурно никога повече няма да видя, излизах с мъж, който се оказа нещастник, открих любов, която не мога да задържа, и прекарах цялото си лято в писане на пиеса, която никой не желае да види. Както би казал в този случай баща ми, не използвах времето си никак „конструктивно“.