Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Райън изобщо не се е шегувал — Виктор Грийн действително се оказва странен.

Първо, главата му непрекъснато клюма. Сякаш някой го е пуснал от небето и той така и не е успял да се справи със земната гравитация. После идват мустаците му. Плътни и бляскави над горната му устна, но извити самотно от двете страни на устата му подобно на две тъжни усмивки. И непрекъснато ги поглажда, сякаш са му домашните любимци.

— Кари Брадшоу? — пита, загледан в списъка си.

Вдигам ръка и казвам:

— За мен.

— Казва се „аз“! — поправя ме той. — Едно от нещата, които ще научите на този семинар, е правилната граматика. И скоро ще установите, ще чрез нея ще подобрите и устното си изразяване.

Изчервявам се. Изминали са само пет минути от първия ми истински курс по творческо писане и ето че вече направих лошо впечатление.

Райън улавя погледа ми и ми намигва, сякаш иска да каже: „Казах ти!“

— Ах, да, ето я и Лил — кимва Виктор Грийн, като потупва успокояващо мустака си. — Всички ли познават госпожица Елизабет Уотърс? Тя е една от нашите най-обещаващи писателки! Сигурен съм, че в бъдеще ще чуваме много за нея!

Ако Виктор Грийн бе казал такова нещо за мен, веднага щях да се притесня, че всички в курса ще ме намразят. Но не и Лил. Тя приема оценката на Виктор съвсем естествено, като че ли е свикнала да бъде хвалена за таланта си.

За части от секундата се изпълвам с ревност. Казвам си, че всички в този курс трябва да са талантливи. Иначе не биха били допуснати тук, нали така? В това число и моя милост. Може би Виктор Грийн просто не е наясно, че аз също съм талантлива… засега?

— Ето как ще протече нашият семинар — започва Виктор Грийн, докато се лута насам-натам, сякаш е изгубил нещо, но не се сеща какво е. — Темата за лятото е домът и семейството. През следващите осем седмици ще напишете четири разказа или новела, или шест стихотворения, посветени на тези теми. Всяка седмица ще избирам три до четири творби, които ще бъдат четени на глас. А после ще ги обсъждаме. Някакви въпроси?

Във въздуха се стрелва ръка. Принадлежи на слабо момче с очила и буйна руса грива. Въпреки приликата му с пеликан, той някак си успява да остави у нас впечатлението, че се смята за по-добър от всички останали.

— Колко дълги трябва да бъдат разказите? — пита.

Виктор Грийн потупва мустака си и отговаря:

— Толкова, колкото е необходимо, за да разкажете историята си.

— Значи две страници, така ли? — вметва момиче с ъгловато лице и кафяви очи. Върху разкошната й кестенява коса е кацнала бейзболна шапка с козирката назад, а около врата й висят мъниста.

— Щом можете да разкажете историята си в рамките на петстотин думи, моля — отвръща скръбно Виктор Грийн.

Момичето кимва с триумфално изражение.

— Просто баща ми е художник и той казва…

— Всички знаем кой е баща ви, Рейнбоу[1]! — прекъсва я професорът.

Почакайте малко! Рейнбоу ли? Че какво е това име? И кой е този неин баща?

Отпускам се назад на мястото си и скръствам ръце пред гърди. Момчето с очилата и русата коса улавя погледа на Рейнбоу и кимва, след което приближава стола си до нейния, сякаш вече са първи приятели.

— Имам въпрос — вдига ръка и Райън. — Можете ли да ни гарантирате, че след като изкараме този курс, всички ще станем писатели?

Този въпрос кара Виктор Грийн да се оклюма още повече. Както е тръгнал, започвам да се питам дали в някой момент няма да се продъни в пода.

Започва ожесточено да потупва мустака си и накрая отговаря:

— Добър въпрос. И отговорът е — не. Съществуват деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента изобщо да не станете писатели.

Всеобщо стенание.

— Щом няма да мога да стана писател, тогава ще трябва да си поискам парите обратно — подхвърля насмешливо Райън.

Всички се изсмиват. С изключение на професора.

— Ако наистина така смятате, най-добре е още сега да се явите в канцеларията на счетоводителя.

И започва да завива мустаците си между пръстите си.

Божичко, този негов мустак ще ме побърка! Питам се дали Виктор Грийн е женен и ако е така, какво смята жена му за този негов навик непрекъснато да гали мустаците си. Животът с този мустак сигурно е като да имаш още един човек в къщата. Дали пък си няма свое собствено име? А може би се храни самостоятелно?

И внезапно се изпълвам с неподозирана страст. Въобще не ми пука какво казва професорът — аз ще успея! Ако ще да умра, но ще стана истински писател!

Оглеждам колегите си. Сега аз съм тази, която започва да преценява конкуренцията.

* * *

— Така — отсичам, като се тръшвам в леглото на Лил. — Та кой е бащата на Рейнбоу?

— Бари Джесън — отговаря с въздишка тя.

— И кой, по дяволите, е този Бари Джесън? Знам, че е художник и всичко останало, ама…

— Той не е просто кой да е художник. Той е най-важният художник в Ню Йорк на настоящия момент. Водач е на някакво ново движение в изкуството. Живеят в изоставени постройки в Сохо и…

— Рейнбоу живее в изоставени постройки? — втрещявам се аз. — Без течаща вода? Без отопление? Не ми прилича на бездомница.

— Защото не е — въздъхва Лил, очевидно започваща да губи търпение с мен. — Някога са били изоставени сгради. Фабрики за дрехи и бои. Обаче после всички художници започнали да се местят там и да ги ремонтират. Сега си организират там купони, при които се друсат с наркотици, а хората купуват творбите им и пишат за тях в „Ню Йорк таймс“ и „Ню Йорк мегазин“.

— А Рейнбоу?

— Ами, баща й е Бари Джесън. А майка й е Пайкън…

— Моделът Пайкън?!

— Същата. Ето затова Рейнбоу е толкова красива и получава всичко, което си поиска. В това число и да стане писателка. Това отговаря ли на въпросите ти?

— Значи тя е милион пъти по-печена от нас.

— „Отколкото сме ние“ — поправя ме Лил. — И да, такава е. Родителите й познават кого ли не, така че, ако на Рейнбоу й се прииска да публикува книга, баща й автоматично ще намери някой, който да я издаде. А после ще събере всички журналисти, за да им разкаже за тази книги, а критиците ще се надпреварват да дават добри отзиви.

— Мътните го взели! — промърморвам, но съм силно впечатлена.

— А междувременно, ако ние, простосмъртните, искаме да успеем, ще се наложи да го направим по старомодния начин — да напишем нещо страхотно!

— Ама че досадно! — махвам саркастично с ръка.

Лил се разсмива, докато вдигам въображаема прашинка от дрехите си. После продължавам:

— Ами какво ще кажеш за онзи тип с русата коса и голямото самочувствие? Държи се така, като че ли я познава.

— Капоти Дънкан ли? — поглежда ме изненадано съквартирантката ми. — Няма начин да не я познава. Той е от онзи тип хора, които познават всички и всекиго.

— Как така?

— Ами просто си е такъв. От южните щати е — отговаря тя, сякаш това обяснява всичко. — Пада си малко мечтател, не мислиш ли?

— Глупости! По-скоро си пада малко кретен.

— Не забравяй, че е по-голям от нас. Двамата с Райън са най-големите в курса. И са приятели. И доколкото успях да схвана, момичетата буквално им се лепят.

— Майтапиш се.

— Нищо подобно — отговаря, а после, с малко по-сериозен тон допълва: — А сега, ако нямаш нищо против…

— Да, знам, знам — отсичам и скачам от леглото й. — Трябва да пишем.

Лил като че ли не споделя моя интерес към живота на другите хора. Вероятно е дотолкова убедена в таланта си, че не счита за необходимо да се интересува от останалите. Аз от своя страна мога да прекарам целия си ден в клюки, които предпочитам да наричам „анализ на характерите“. За нещастие, не можеш сам да анализираш характерите на хората. Връщам се в килийката си, сядам на импровизираното бюро, пъхвам лист хартия в барабана на пишещата машина и вдигам ръце над клавишите.

Краят на следващите десет минути ме заварва в същата поза, само че съзерцавам стената. Наоколо има само един прозорец и той е в стаята на Лил. Имам чувството, че започвам да се задушавам. Затова ставам, отивам в дневната и се заглеждам през прозореца.

Апартаментът на Пеги е в задната част на кооперацията и гледа към гърба на друга, абсолютно идентична кооперация на отсрещната улица. Може пък да си намеря отнякъде телескоп и да започна да надничам в апартаментите на хората отсреща. За жалост, обитателите там не изглеждат по-интересни от нас самите. Забелязвам проблясващия екран на телевизор, жена, миеща чиниите, и заспала котка.

Въздъхвам унило. Там, навън, има цял един нов свят, а аз съм прикована в апартамента на Пеги. И пропускам всички интересни неща. А сега вече ми остават само петдесет и девет дена.

Трябва да направя нещо, за да съживя ежедневието си!

Втурвам се към кабинката си, вадя листчето с телефона на Бърнард и вдигам телефона.

После обаче си давам сметка какво се каня да направя и затварям.

— Лил? — провиквам се.

— Да?

— Дали е добре да се обадя на Бърнард Сингър?

— А ти какво мислиш? — контрира Лил, като застава на прага на вратата.

— Ами ако не ме помни вече?

— Лично ти е дал номера си, нали?

— Ами ако не го е мислел сериозно? Ами ако просто е искал да бъде вежлив? Ами ако…

— Ти искаш ли да му се обадиш? — пита съквартирантката ми.

— Да.

— Тогава се обади!

Лил е адски решителен тип. Това е качество, което силно се надявам да развия и у себе си някой ден.

И преди да съм успяла да се разколебая, набирам номера.

— Алоооу! — изрича той след третото иззвъняване.

— Бърнард? — изричам с гласец, който е като че ли една идея по-писклив от нормалното. — Обажда се Кари Брадшоу.

— Аха! Нещо ми подсказваше, че си точно ти!

— Така ли? — Започвам да навивам кабела на телефона около пръста си.

— Понякога си падам малко телепат.

— А видения имаш ли? — питам просто защото не се сещам какво друго да кажа.

— По-скоро чувства — изрича с дрезгав глас той, от който ме побиват тръпки. — Винаги се вслушвам в чувствата си. Ами ти?

— И аз съм долу-горе така. Искам да кажа, че така и не успявам да се отърва от тях — от чувствата си, де.

Той се разсмива. После пита:

— Сега какво правиш?

— Аз ли? — изпищявам. — Ами просто си седя тук и се опитвам да пиша…

— Искаш ли да наминеш към нас? — изстрелва внезапно той.

Не съм сигурна точно какво очаквам, но знам, че изобщо не е това. Като че ли ми се искаше той да ме изведе на вечеря или нещо подобно. Като на истинска среща. Но да ме кани в апартамента си? Отврат! Сигурно си въобразява, че ще правя секс с него.

Продължавам да мълча.

— Къде се намираш сега? — пита той.

— На Четирийсет и седма улица.

— Значи си на по-малко от десет пресечки от мен.

— Окей — съгласявам се предпазливо.

И както обикновено, любопитството ми взема превес над здравия разум. Изключително лоша черта, която се надявам да поправя. Някой ден.

Но може пък в Ню Йорк ходенето по срещи да става по различен начин от този в провинцията. От онова, което вече видях, изобщо не бих се изненадала поканата да посетиш апартамента на един мъж да се счита за покана за среща. А ако Бърнард опита нещо друго, просто ще го сритам в топките.

* * *

На излизане се сблъсквам с хазяйката, която влиза. Очевидно й липсва трета ръка, за да внесе покупките си. Оглежда ме от горе до долу, въздъхва и пита:

— Излизаш ли?

Поколебавам се, питайки се каква част от истината мога да й кажа. Но възбудата бързо взема превес над здравия разум и аз изтърсвам:

— Имам среща с един мой приятел — Бърнард Сингър.

Името автоматично оказва желания ефект. Пеги си поема дълбоко дъх и разширява ноздри. Очевидно си умира от яд, че аз познавам Бърнард Сингър. Той е най-прочутият драматург в цял Ню Йорк, а тя все още е неосъществена актриса. Вероятно години наред си е мечтаела да се запознае с него, а ето че сега аз, едно момиче от провинцията, което само от три дена е в големия град, вече излизам с него.

— Някои хора знаят как да си живеят живота — промърморва, отива до хладилника и измъква оттам една от хилядите си кутийки диетична кола (които също са сред забранените артикули за квартирантки като Лил и мен).

За миг се изпълвам с чувство за триумф — но само докато не зървам отчаяното изражение на хазяйката си. Тя дръпва пръстенчето на капачката и започва да се налива жадно, като че ли разрешението на всичките й проблеми се крие именно на дъното на тази кутийка. Изпива го, без да мисли, и случайно прокарва палец по ръба на металния пръстен.

— Пеги, аз…

— По дяволите! — Тя хвърля кутийката и засмуква кръвта от пръста си. После затваря очи, сякаш се опитва да сдържи сълзите си.

— Добре ли си? — питам бързо.

— Разбира се! — поглежда ме тя побесняла, че съм зърнала този неин момент на слабост. — Ти още ли си тук?

И докато профучава покрай мен, запътила се към стаята си, се провиква:

— Днес е свободната ми вечер, така че възнамерявам да си легна рано. Не закъснявай!

И затваря вратата. За момент оставам на средата на стаята, питайки се какво точно се случи. Може би Пеги не мрази точно мен. Може би мрази живота си.

— Окей — промърморвам си под нос и се измъквам.

Бележки

[1] Дъга. — Б.пр.