Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дневниците на Кари Брадшоу (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer and the City, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и редакция
midnight_sun17 (2015)
Форматиране в SFB
maskara ( 2015)

Издание:

Кандис Бушнел. Лятото и градът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Дизайн на корицата: Рекламна агенция „Какаду“

ISBN 978–954–771–261–4

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Китайска коприна. От 30-те години.

Опипвам нежно синия плат и обръщам халата. На гърба е избродиран златен дракон. Халатът вероятно струва много повече, отколкото мога да си позволя, но въпреки това решавам да го пробвам. Ръкавите увисват от двете ми страни като прибрани криле. Бих могла да полетя в този разкош.

— Добре ви стои — отбелязва продавачът. Макар че „продавач“ надали е подходяща дума за тип с карирани панталони, черна тениска и широкопола шапка. По-подходящо би било да се нарече „доставчик“ или може би „дилър“.

Намирам се в антикварен магазин за дрехи, наречен „Старата дама“. Името се оказва удивително подходящо.

— Откъде вземате тези неща? — питам. Не ми се иска да събличам халата, но се страхувам да попитам за цената.

Собственикът свива рамене и отговаря:

— Обикновено ги носят хората. Предимно от техни възрастни роднини, които вече са починали. Често боклукът на един е съкровище за друг.

— Прав сте — кимвам. Събирам смелост и питам: — И колко струва този халат, между другото?

— За вас ли? Пет долара.

— О! — въздъхвам и измъквам ръце от нежните ръкави.

Той се поклаща лекичко, оглежда ме и пита:

— Колко можете да дадете?

— Три долара?

— Три и петдесет — отсича той. — Тази вехтория се подхвърля в магазина ми от месеци. Крайно време е да се отърва от нея.

— Дадено! — възкликвам.

Излизам от магазина, все така с красивия халат, и се насочвам обратно към квартирата.

Когато тази сутрин се опитах да се изправя очи в очи с пишещата си машина, пак ударих на камък. Семейство значи. Мислех, че бих могла да опиша собственото си, но незнайно защо изведнъж усетих близките си като напълно чужди хора, едва ли не французи. Това от своя страна ме накара да се сетя за френския ресторант, а оттам — и за Бърнард. И за това, че все още не ми се е обадил. По едно време ми се искаше да му се обадя, но си наложих да не показвам слабост. После мина още един час, през който си оправях маникюра, сплитах и разплитах косата си и оглеждах лицето си за черни точки.

— Какво правиш? — обади се по едно време Лил.

— Имам писателски блокаж.

— Няма такова нещо като писателски блокаж! — отсече авторитетно тя. — Щом не можеш да пишеш, значи просто нямаш какво да кажеш. Или подсъзнателно избягваш някаква тема.

— Хммм — отбелязах замислено и стиснах една пъпка, питайки се дали пък в крайна сметка от мен ще стане писател.

— Недей! — изпищя Лил, загледана в ръцете ми. — Не си стискай пъпките! Ще стане още по-лошо! Защо просто не излезеш да се поразходиш, а?

И така, излязох. И знаех точно къде да отида. Чак до квартала на Саманта, където зърнах онзи магазин за стари дрехи на Седмо авеню.

Улавям отражението си в близката витрина и спирам, за да му се насладя. Надявам се халатът да ми донесе късмет и да отприщи музата ми. Защото започвам да се изнервям. Не искам в крайна сметка да се окажа сред деветдесет и деветте процента провалили се студенти, за които говореше Виктор.

* * *

— Господи! — провиква се Лил. — Изглеждаш така, сякаш те е газил валяк!

— И се чувствам така, сякаш ме е газил валяк — промърморвам. — Обаче виж какво си имам! — И се завъртам, за да й покажа новата си придобивка.

Лил ме оглежда неуверено и аз едва сега си давам сметка колко жалка изглеждам в нейните очи — вместо да седя и да пиша, аз обикалям магазините. Но защо се опитвам да избегна работата си? Да не би да се страхувам, че започна ли, ще се изправя очи в очи с липсата си на писателски талант?

Тръшвам се в нишата на прозореца и внимателно изхлузвам сандалите си.

— Изминала съм сигурно петдесет пресечки и краката ми буквално отидоха — пояснявам, а след това, сякаш опитвайки се сама да се убедя, допълвам: — Но си струваше.

— Аз пък завърших стихотворението — казва небрежно Лил.

Усмихвам се, сдържайки завистта си. Аз ли съм единствената, която трябва да се бори със себе си, за да напише нещо? Лил като че ли не влага никакво усилие в тази работа. Сигурно защото има много по-голям талант от моя.

— Поръчах китайска храна — казва. — Свинско „Му шу“. Остана ми много, така че, ако си гладна, хапни.

— О, Лил! Не мога да ям от твоята храна!

— Няма нужда от официалности — свива рамене тя. — Пък и освен това трябва да ядеш. Как очакваш да работиш, ако си гладна?

Тук вече е напълно права. Освен това така ще спечеля още няколко свободни минути без писане.

Лил присяда на леглото ми, докато аз нагъвам китайската храна директно от кутийката.

— Никога ли не се плашиш? — питам я по едно време.

— От какво? — поглежда ме изумено тя.

— За това, че не си достатъчно добра.

— Имаш предвид в писането ли?

Кимвам и пояснявам:

— Ами ако аз съм единствената, която си мисли, че може, докато никой друг не се чувства така? Ами ако съм се заблуждавала…

— О, Кари! — усмихва се съквартирантката ми. — Не знаеш ли, че всички писатели се чувстват така? Страхът е част от работата ни, мила!

Тя си взема хавлията и се насочва към банята и докато се къпе, аз успявам да скалъпя една страница, а после и втора. Написвам заглавие: „Дом.“ После го задрасквам и пиша: „Моят нов дом.“ Незнайно защо, но това някак си ми напомня за Саманта Джоунс. Представям си я върху огромно легло с балдахин, облечена в изискано копринено бельо и похапваща си шоколадчета — така въображението ми рисува начина, по който тя си прекарва уикендите.

Прогонвам тези мисли от главата си и се опитвам да се концентрирам, обаче пулсирането в краката ми вече е толкова непоносимо, че не успявам да си събера мислите от болка.

— Лил? — чукам на вратата на банята. — Имаш ли аспирин?

— Не мисля — провиква се в отговор тя.

— По дяволите! — Пеги би трябвало да има някъде аспирин. — Може ли да вляза? — питам.

Лил е потопена във ваната, скрита под два пръста сапунени мехурчета. Отварям аптечката. Нищо. Оглеждам се и погледът ми пада върху затворената врата на стаята на хазяйката.

„Недей!“ — казвам си, припомняйки си последното правило на Пеги. Забранено ни е да влизаме в стаята й. По каквато и да било причина. И при каквито и да било обстоятелства. Стаята й е забранена територия за нас.

Предпазливо открехвам вратата.

— Но какво правиш, за бога? — изпищява Лил, грабва хавлията си и изскача от ваната. Раменете й са покрити със сапунени мехурчета.

Поставям пръст на устните си, за да я накарам да замълчи, и прошепвам:

— Пеги е толкова стисната, че сигурно и аспирина си крие в нейната стая.

— Ами ако разбере, че някой го е пипал?

— Даже и Пеги не би могла да бъде чак толкова луда — продължавам да шепна и отварям вратата малко по-широко. — Човек трябва да е тотална откачалка, че да брои аспирините в шишенцето си. Освен това не ти ли се иска да видиш как изглежда стаята й?

Щорите са спуснати, така че ми трябва известно време, докато очите ми се нагодят към сумрака. И когато това става, изписквам от ужас.

Цялото легло на хазяйката ни е покрито с мечки. Не с истински мечки, разбира се, а с всевъзможни вариации на плюшени мечета. Има големи мечки и малки мечета, мечета с ракети за тенис и мечета с престилчици. Мечета с розова козина и мечета с наушници. Има дори едно, което прилича на изработено изцяло от парцали.

— Това ли е голямата й тайна? — възкликва разочаровано Лил. — Мечета?

— Все пак тя е жена на средна възраст! Колко жени на средна възраст държат толкова много плюшени играчки в стаята си, а?

— Може да си ги колекционира — отбелязва Лил. — Много хора колекционират играчки, ако не знаеш.

— Не и нормалните. — Вземам розовото мече и го вдигам пред лицето на Лил. — Здравей! — изричам с детско гласче. — Казвам се Пеги и искам да те запозная с някои от моите правила! Обаче първо трябва да си сложа гумения костюм и…

— Кари, престани! — примолва се съквартирантката ми, но вече е твърде късно. И двете се заливаме от смях.

— Аспирин! — напомням й по едно време. — Ако беше на мястото на хазяйката, къде щеше да го скриеш? — питам и погледът ми автоматично се плъзва към чекмеджето на нощното шкафче на Пеги. Подобно на всичко останало в този апартамент, и то е евтино и когато го дръпвам за дръжката, цялото чекмедже се измъква и съдържанието му се изсипва на пода.

— Сега вече със сигурност ще ни убие! — простенва Лил.

— Няма да й казваме — успокоявам я аз, клякам и започвам да събирам нещата. — Освен това са само някакви снимки.

Започвам да ги събирам, когато внезапно се стряскам от изображение на гола цица.

Оглеждам внимателно снимката.

А после изпищявам и я захвърлям, като че ли гори.

— Какво има? — вика Лил.

Отпускам се на пода и клатя сащисано глава. После вдигам пак снимката и пак я разглеждам, защото все още не мога да повярвам. Но не, точно това е, което си помислих. Прехвърлям и другите снимки, опитвайки се да потисна напиращия в гърдите ми смях. Всички са на Пеги, обаче на всяка от тях тя е така, както майка я е родила.

И не само е гола, ами и е застанала като модел от порнографско списание.

Само дето изобщо не прилича на модел.

— Лил? — провиквам се аз. Иска ми се да разнищя тази мистерия — защо Пеги е позирала за снимките и кой би могъл да бъде фотографът. Обаче съквартирантката ми я няма. Чувам тихо прищракване — вратата на стаята й се затваря, следвано от доста по-силния трясък на входната врата. И преди да съм успяла да сторя каквото и да било, хазяйката вече е надвиснала като градоносен облак над мен.

И двете се вцепеняваме. Очите на Пеги стават все по-големи и по-големи, лицето й преминава от червено в пурпурно и аз вече започвам да се опасявам, че главата й ще избухне. Тя отваря уста и вдига ръка.

Снимките изпадат от ръцете ми и аз се свивам ужасено.

— Махай се! Махай се оттук! — започва да пищи тя и да замахва с ръка към главата ми.

Аз падам на четири крака и преди тя да се усети какво става, пропълзявам между краката й до коридора. Оттам скачам и на спринт вземам разстоянието до моята стая, след което захлопвам вратата.

Секунда по-късно тя я отваря рязко.

— Виж сега, Пеги… — започвам, но какво мога да кажа всъщност? Освен това тя крещи твърде силно, за да ми позволи да вметна каквото и да било.

— В мига, в който те зърнах, разбрах, че ще ми навлечеш само неприятности! За коя се мислиш ти, та да нахлуваш в дома ми и да ровиш в нещата ми, а?! Къде си израснала? В кочина ли? Какво животно си ти изобщо?

На устата ми е да кажа: „Може би мечка?“, но си давам сметка, че тя е права. Аз наистина поругах личния й живот. Знаех си, че не постъпвам правилно, и въпреки това го направих. От друга страна, струваше си — най-малкото заради онези голи снимки.

— Събирай си багажа и да те няма оттук! Веднага!

— Ама…

— Да си мислила за това, преди да нахлуеш в стаята ми! — изкрещява тя. Което не ми помага особено, защото, след като видях онези нейни снимки, единственото, за което мога да мисля, е нейния задник. Дотолкова съм погълната от този образ, че пропускам подтекста на думите й — за това колко добре би било за мен да прекарам някоя и друга нощ на улицата.

Следващото, което виждам, е как тя измъква куфара ми изпод леглото и го тръшва отгоре.

— Започвай да си събираш багажа! — заповядва. — Излизам за двайсет минути и когато се върна, да си изчезнала! Ако си още тук, ще извикам полицията!

Грабва чантата си и се измъква с гръм и трясък.

Оставам вкаменена на мястото си. Шперплатовата врата се отваря и на прага й се появява Лил, пребледняла като платно.

— О, господи! Кари! — прошепва. — Какво ще правиш сега?

— Ще си тръгна — промърморвам и започвам да хвърлям дрехите си в куфара.

— Но къде ще отидеш? Това е Ню Йорк! Вече е вечер и е много опасно! Не можеш да се разхождаш навън съвсем сама! Ами ако някой те нападне и те убие? Може би трябва да пробваш студентския център…

Внезапно се изпълвам с гняв. Към хазяйката и нейната лудост.

— Има много места, където мога да отида — отговарям троснато.

— Например?

Добър въпрос.

Мятам на гърба си китайската роба за късмет и заключвам куфара си. Лил ме гледа като замаяна, сякаш не може да повярва, че ще въплътя думите си в действие. Усмихвам й се тъжно и я прегръщам лекичко. Стомахът ми се е свил от страх, обаче знам, че вече няма връщане назад.

Лил ме изпраща чак до улицата, умолявайки ме да остана.

— Не можеш просто да си тръгнеш, без да имаш къде да отидеш!

— Не се притеснявай, Лил, ще се оправя — настоявам аз, но с много по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитвам.

Вдигам ръка и спирам такси.

— Кари, недей! — провиква се Лил, докато напъхвам куфара и пишещата си машина на задната седалка.

Таксиджията се обръща и пита:

— Закъде?

Затварям очи и се смръщвам.

* * *

Трийсет минути по-късно стоя под поройния дъжд на улицата и се оглеждам. Какво си въобразявах, за бога?!

Саманта не си е вкъщи. Давам си сметка, че тайничко съм си мислела, че ако Саманта не си е у дома, бих могла да отида у Бърнард и да се оставя на милостта му. Обаче сега, след като се изръсих толкова много за такси, нямам пари за второ.

По гърба ми се стича обилна вадичка вода. Китайската ми роба е подгизнала, а аз съм уплашена и нещастна, но се опитвам да си повярвам, че всичко ще бъде наред. Представям си как дъждът изчиства града, като междувременно отнася със себе си и Пеги.

Но следващата разтърсваща гръмотевица запраща мислите ми в съвсем друга посока. Усещам, че съм обстрелвана от парченца лед. Дъждът се е превърнал в градушка, което ще рече, че трябва да намеря къде да се скрия.

Повличам куфара си до ъгъла, където на дъното на малка стълба забелязвам малък магазин. Първоначално не съм много сигурна дали дори е магазин, обаче после виждам надпис, който гласи: „Никакво ресто! Няма нужда да питате!“ Надниквам през витрината и забелязвам лавица, покрита с шоколадови десертчета. Отварям вратата и влизам.

Зад плексигласовата бариера седи странен, безкосмест мъж, който прилича повече на сварено цвекло. В пластмасата има малък отвор, където можеш да пъхнеш парите си. Аз капя и мокря целия под, но на мъжа очевидно не му прави впечатление.

— Какво ще желаете, момиченце? — пита.

Оглеждам се объркано. Отвътре магазинът се оказва още по-мъничък и от вън. Стените са тънки, а в задната му част има врата, заключена с катинар.

Потрепервам и питам:

— Колко струва едно „Хърши“?

— Двайсет и пет цента.

Бръквам в джоба си, вадя монета от двайсет и пет цента и я пъхвам през дупката. После си вземам десертчето и започвам да беля обвивката. Осъзнавам, че тя е доста прашна, и изведнъж се изпълвам със съжаление към гологлавия човечец. Очевидно бизнесът му не върви особено. Питам се как въобще успява да оцелее.

След това обаче се питам дали аз ще успея да оцелея. Ами ако Саманта не се прибере тази вечер? Ами ако вече се е преместила в апартамента на Чарли?

Не, трябва да се прибере. Просто е длъжна. Затварям очи и си я представям облегната на бюрото й. „Ти наистина си пиле голишарче“ — казва.

А после, сякаш със силата на мисълта си съм накарала нещата да се случат, на ъгъла спира такси и от него излиза Саманта. Стиска куфарчето си до гърдите, свела глава, за да се защити от дъжда. Но после внезапно спира, сигурно осъзнавайки, че няма никакъв смисъл. Или може би просто се сеща за нещо.

— Хей! — изкрещявам аз, отваряйки вратата на магазинчето, и се втурвам към нея, размахвайки ръце. — Аз съм!

— Какво? — стряска се тя, но после бързо възвръща самообладанието си. — Аха, значи си ти — кимва, подсушавайки лицето си. — И какво правиш тук?

Събирам последните остатъци от самоувереността си и свивам рамене, сякаш стоенето по хорските ъгли под дъжда ми е обичайното занимание.

— Питах се…

— Изритали са те от квартирата ти — казва делово тя.

— Откъде знаеш?

Тя се разсмива и отговаря:

— От куфара и от факта, че си мокра до кости. Освен това тъкмо такава е съдбата на пилетата голишарчета. Господи, Кари, какво ще те правя такава, а?