Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit américaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Кристофър Франк. Американска нощ

Френска. Първо издание

Рецензент: Мария Коева

Редактор: Албена Стамболова

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Николай Пекарев

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

IX

Консервата „Говеждо варено“ имаше странен вкус. Лапад я поръси обилно с коняк и така му се видя горе-долу годна за ядене. Предложи от същото на Далила, ала тя не обичаше много коняк, та се поколеба за миг, сетне изгълта всичко с обичайната си припряност. Един час по-късно, когато Лапад се бе унесъл в една от честите си ежедневни дремки, без които не можеше вече, откакто почти бе престанал да се храни, Далила докосна леко ръката му с лапа. Тъй като той въобще не помръдна, тя тихо изскимтя. Тогава Лапад отвори едното си око.

— Какво има?

Опряна на леглото, Далила го гледаше. Видът й му се стори съвсем необичаен — очите й сякаш бяха хлътнали в орбитите си.

— Искаш да дойдеш ли? Хайде, ела.

Далила скочи на леглото, изтегна се и въздъхна. Двамата заспаха. Когато се събудиха след час, Лапад забеляза, че очите на Далила вече не се виждат. Бяха се скрили зад огромни гънки подпухнала кожа, които я обезобразяваха. Бърните й бяха неимоверно подути и висяха нелепо от двете страни на муцуната. Кучето тихо скимтеше и търкаше отеклото си рошаво чело в чаршафите.

— Много странно изглеждаш — рече Лапад.

Тогава усети, че собственото му лице го сърби и му е много трудно да държи очите си отворени. Отиде до огледалото и видя, че и неговото лице е отекло, че очите му са скрити под възглавнички от кожа, устните — надути и увиснали, бузите — надебелели и че по подобие на Далила кръглата му червена физиономия странно контрастира с мършавото му тяло.

— Искате ли да ви кажа нещо? — обърна се той към Далила. — Ние с вас си имаме проблем. Ще бъде добре да се прегледаме в някое здравно заведение.

Тъй като Далила нямаше нищо против, двамата тръгнаха на път.

 

 

Доктор Ж. Льо Коасийо бе уволнил медицинската сестра — апатична блондинка, обхваната от „гръден нарцисизъм“ (прекарваше по цели часове, затворена в банята, в съзерцание на гърдите си), та затова му се наложи през този съботен следобед да отвори сам на пациентите си. Изгледа учудено измършавелия мъж и рахитичното куче, които загрозяваха разкошната стълбищна площадка с облепени с червено кадифе стени. И на двамата очите бяха скрити под възглавнички от подпухнала кожа. Мъжът излезе напред.

— Аз и кучето ми — рече Лапад — имаме общ проблем.

Необяснимо защо, Жерар Льо Коасийо се сети за съпругата си, която бе избягала преди почти три месеца с един англичанин и кучето му — огромен, лигав боксер.

— Аз не съм ветеринарен лекар. Оставете кучето си в чакалнята.

Лапад поклати глава и заедно с нея се разклатиха многобройните възглавнички.

— И най-големият глупак би забелязал, че кучето ми и аз сме болни от една и съща болест.

— Не съм ветеринарен лекар.

Льо Коасийо си спомни, че кучето на англичанина се казваше Ендрю.

— Не искате ли да ни лекувате?

— Вас да, но не и животното ви.

Лапад леко залитна, хлъцна и се наведе към Далила.

— Хайде да го оставим тоя!

И си тръгнаха с гордо вдигнати, но още по-подпухнали отпреди глави.

 

 

Доктор Ришар Дюкру, по професия ветеринар, се бръснеше веднъж седмично, проклинайки целия свят и най-вече фирмата „Жилет“. Беше винаги рошав, с кръвясали очи, облечен в престилка с доста съмнителна чистота, и приемаше в една тъмна задънена уличка, недалеч от улица Муфтар, където наемаше от близо двайсет години възтясно и вонящо помещение. Отблъсквани от нечистотията на лекаря и на кабинета му, пациентите един по един го бяха напуснали, за да отидат при по-приветливи негови събратя, а грубото и нетърпеливо държане на ветеринаря само ускоряваше това масово бягство. Нещата бяха стигнали дотам, че в момента Ришар Дюкру лекуваше вече единствено собствените си животни — афганистанска хрътка, двама далматинци, папагал, фенек, две мишки, зелена жаба и един прилеп на име Албертин.

И така, той доста се изненада оная събота, когато в момента, в който си наливаше два пръста арманяк, за да започне добре следобеда, видя на вратата един мъж с куче, и двамата с ясно изразени отоци.

— Аз и кучето ми — каза Лапад — си имаме общ проблем.

Ришар Дюкру ги покани да влязат, взе чаша със съмнителна чистота от една прашна лавица и наля малко арманяк.

— За Албертин — каза той, подавайки чашата и вдигайки своята.

— За Албертин — повтори добросъвестно Лапад, преди да вкуси от питието.

Двамата мъже сръбнаха, мляснаха с език и преглътнаха. Лапад кимна одобрително.

— Не е лошо.

— Бива си го — съгласи се Ришар Дюкру.

— Коя е Албертин? — запита Лапад.

Ришар Дюкру посочи към една клетка, където прилепът спеше, увиснал на краката си, загърнат в нежните си черни криле.

— Има малко температура.

През това време Далила се запознаваше с жабока, който се остави да го душат само за миг, сетне скочи върху главата на кучето и се настани там с победоносен поглед.

— Жером е с благ характер — обясни Ришар Дюкру със задоволство.

После напълни отново и много внимателно двете чаши.

— За Албертин!

— За Албертин! — добави Лапад. — А пък ние…

— Уртикария — каза ветеринарят. — Какво сте яли?

— Консерва говеждо — отвърна Лапад. — Имаше много странен вкус.

— Даа — каза Ришар Дюкру. — Даа, даа…

Потри ръце, отвори едно чекмедже, за да извади спринцовка, друго чекмедже, където намери две малки шишенца с белезникава течност и игла за подкожна инжекция. Напълни внимателно спринцовката, драсна клечка кибрит, запали една бунзенова лампа и подържа иглата на пламъка.

— Какво е това? — запита Лапад.

— Десенсибилизиращо средство. След три часа вече няма да му има нищо. Хванете кучето.

Лапад хвана главата на Далила и я държа, докато ветеринарят инжектираше подкожно течността. Кучето въобще не реагира.

— Сега на мен — каза Лапад и вдигна ръкава си.

— Внимавайте — каза Ришар Дюкру, — не съм човешки доктор.

Лапад наля по глътка арманяк в двете чаши.

— За Албертин!

 

 

Самолетът се разтърси силно в момента на кацането, подскочи и спря в самия край на пистата.

— Браво! — каза Серве и разкопча колана си.

Възрастната дама до него поклати глава и пъхна между зъбите си бледолилава дъвка — двайсет и петата от излитането насам.

Серве издържа примирено формалностите на летище Орли, намери колата си на паркинга и тръгна по магистралата. Връщаше се от Пакистан, където бе присъствувал заедно с никоните си на кървави феодални боеве. Бе загорял, но от умора имаше торбички под очите.

Когато отвори вратата на гарсониерата на улица Фалгиер, телефонът звънеше.

— Мили ми приятелю, време е да поговорим, остават само осем дни.

Беше Месала.

 

 

Месала се страхуваше. Страхуваше се от пиесата, от критиката, от публиката. Боеше се, че в деня на премиерата може да вали, че времето може да е хубаво, че може да има стачка или може да няма, че критиците ще дойдат или няма да дойдат, че декорите няма да се харесат или ще се харесат, а може и прекалено много да се харесат, или пък ще паднат, че полицията може да забрани представлението, че директорът на театъра може да пусне прекалено дълга кинореклама през антракта, че афишите може да не са готови навреме, че някой може да ги закрие по погрешка с други, че…

— Забравете за земетресенията — добави Серве, който вече не можеше да гледа как Месала крачи из мрачното си жилище с чаша в ръка и покрити с неизменното килимче с ресни рамене.

Той изведнъж спря и погледна тревожно към Серве.

— Ненавиждат ме — каза тихо.

— Кои?

Месала вдигна рамене и отново заснова назад-напред.

— Критиците и… другите… подписал съм манифеста на триста и двайсетте.

— Тогава значи сте общо триста и двайсет ненавиждани.

— Има и още нещо.

— Какво е то?

Месала не отвърна. Прокара месестата си ръка по бледите си увиснали бузи и направи опит да се овладее.

— Има някои неща, които не можете да разберете — каза най-сетне той и погледна Серве като някоя млада майка, криеща от децата си причината за месечните си неразположения.

— Да, наистина — отвърна Серве. — За какво по-точно ме извикахте?

Месала взе от масата един екземпляр от пиесата и го прелисти.

— Трябва да направим някои промени в края на първо действие. Карл няма да може да се справи.

Серве запали цигара.

— Това е невъзможно.

Месала остави тъжно ръкописа.

— Остават само осем дни — повтори той с беззвучен глас.

После се стовари върху един пуф, стиснал в юмруци ресните на своята наметка-килим.

— Ненавиждат ме.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Серве вдигна никона и щракна. Месала се сепна.

— Какво правите?

Ала Серве вече си беше отишъл.

 

 

Нищо не можеше да се направи — от ноември насам мислите на Себастиен Щайнер все се въртяха около жена му, около следвоенните години, около дните и нощите на 47-а, 48-а, 50-а и оня зимен следобед, когато огромният ситроен бе съборил Мадлен Щайнер, бе я премазал и натрошил, бе я обезобразил и унищожил всред метален трясък и мирис на изгоряла гума. Себастиен Щайнер бе забравил за намерението си да пише книга, ръкописът спеше в едно чекмедже. Нощем отново играеше шах сам срещу себе си. Той премести замислено черния топ, ала забрави, че трябва да пази царицата си. Тя падна окървавена, с пазарска мрежа в ръка. Яйцата се затъркаляха по уличното платно, една консерва фасул с домати се блъсна в тротоара, а парче сирене „Бри“ спря в една локва.

От края на тази седмица в „Комеди дьо л’Етоал“ ще се играе пиесата на един млад драматург, на име Жером Боа. ВЕЧЕРНА СРЕЩА — споделя с нас режисьорът Лоран Месала, е пиранделовска по форма, но проправя път на нов тип психологически театър. В главните роли: Карл-Хайнц Цимер, Надин Шьовалие и Соланж Менар. Генерална репетиция на 5 декември.

Люс Бертло сгъна замислено вестника, сетне огради дебело съобщението с червено мастило и излезе от архива с броя „Франс Соар“ в ръка. Отнесе го на Мертол, който тъкмо разказваше подвизите си в Индокитай на една кльощава кандидатка за филмова слава.

— Това трябва да се отрази.

— Така ли? — отвърна Мертол без въодушевление.

Сетне прегледа набързо известието и отмести вестника настрани.

— Не струва.

— Да, но имам двама клиенти.

— Сериозно ли говориш?

Мертол я погледна недоверчиво, после записа в бележника си датата на генералната репетиция.

— Ще имам предвид.

 

 

Таксито спря пред „Комеди дьо л’Етоал“ четвърт час по-рано от предвиденото. Надин Шьовалие отиде до най-близкото кафене, петдесет метра по-нататък, и седна на бара пред чаша кафе. Беше десет часът сутринта. Бистрото бе почти празно. В дъното на салона брадат мъж ядеше порция яйца на очи. Две възрастни дами пиеха чай и си отбелязваха телевизионната програма в „Седем дни на малкия екран“. От известно време Надин не можеше да спи. Пукнатото ребро трудно зарастваше, а приспивателните, които Жак скъпернически й отпускаше, въобще не действуваха.

В десет и четвърт влезе в театъра през служебния вход, тръгна по един очукан коридор, който заобикаляше салона, и бутна вратата на фоайето. Застанал в полумрака до бара, Месала целуваше Карл-Хайнц Цимер. Надин отстъпи, пусна безшумно крилото на вратата, запали цигара, сетне отиде в салона. Там завари Серж, който разговаряше със Серве и Соланж Менар. Когато я видя, авторът стана и бавно се приближи — хладен и равнодушен. Тя отново си зададе въпроса какво ли ще й каже. Той я поздрави и тогава Надин забеляза, че изглежда също така уморен като нея въпреки пресния си загар.

— Няма ли го Месала? — запита той.

— Не.

Спогледаха се, без да се усмихват. Серве въртеше в ръце един никон, който висеше под шлифера му.

Надин наведе глава.

— Много ли сте зает в момента?

Серж и Соланж отидоха настрани.

— Не, защо?

— Ще ми трябва една нова снимка за програмата.

— Когато кажете. Утре?

— Да, много добре. Да речем към един часа, по време на почивката.

Той наведе глава. Тя се помъчи да види лицето му, сетне остави чантата и палтото си и се качи на сцената. Някъде хлопна врата и в салона се появи Цимер, метнал палто на ръка. Бършеше очилата си с парченце кожа. Здрависа се със Серве, кимна на Надин и на Соланж. Серж подреждаше сред новите декори мебелите или по-точно сандъците, които служеха за мебели. Най-сетне Месала дойде и репетицията започна.

Серве здравата се наскуча от началото до самия край. Диалозите му се видяха плоски, постановката — прекалено утежнена, актьорите — посредствени, а декорите — отвратителни. Ситуациите се навързваха без дълбоко осъзната причина, с неумолима баналност, и насочваха тягостно пиесата към нейния край. Играта на Соланж, по-рано бляскава и изпълнена с нерв, бе помръкнала. Карл декламираше без акцент, но напълно бездарно, а Надин далеч превъзхождаше другите с точната си, високотехнична, автоматична и бездушна игра. Докато на Соланж и на Карл смисълът на пиесата убягваше, Надин се справяше с лекота, ала с върховно безразличие, небрежно подавайки добре овладените реплики. Месала не прекъсна нито веднъж репетицията и накрая заяви, че е много доволен.

Когато Надин слезе в залата, Серве си беше отишъл. Тя се усмихна, събра си нещата и тръгна да търси такси.

Когато се прибра вкъщи, чу с изненада гласове. После се сети, че беше ден за размяна. Петима мъже се изправиха, щом я видяха, а Жак дойде да я целуне.

— Мисля, че познаваш всички.

Надин стисна ръката на Самюел Бененж, мастит нотариус, който колекционираше снимки на Ивон Де Карло[1]; на Рафаел Розентал, тънко дългокосо момче, архивар в „Колумбия“, колекционер на Ава Гарднър и Кърк Дъглас[2]; на Мишел Леотар, плешив и нервен четирийсетгодишен ерген, автор на неразбираеми произведения, посветени на Фриц Ланг, Дитерле и Щернберг[3]; на Клод Пелиман, късоглед и засмян актьор от дублажа, митоман и любител на Карол Ломбард[4], Елизабет Тейлър и Винсънт Минели. Петият, Алберт Финч, американец по произход, запален тенисист и бивш шампион по фехтовка, неизменно облечен в туид, вечно страдащ от горещина и поради това непрестанно зает с разсъбличане, с разхлабване на връзката си и с триене на потта от челото си, имаше слабост към творбите на Раул Уолш[5] и бе луд по играта на непрежалимия Ерол Флин[6].

Надин наистина ги познаваше всички. Събираха се през петнайсет дни у някой от тях и прекарваха дълги часове в пазарене на съкровищата си. Извън общата им страст почти нищо не ги свързваше, ако не се смята несръчността им по отношение на жените и, с изключение на Жак, живота им на заклети ергени, който запълваха с филмови мечти. Леотар често говореше за необикновени сексуални подвизи с разни невероятни създания, родени от холивудската митология на трийсетте години. Бененж бе пренесъл върху майка си безнадеждната страст, която бе изпитвал навремето към Ивон де Карло. Надин знаеше, че колекционерите изпитват ужас, ако се наложи да правят пазарлъците си пред някой непосветен, а още повече пред жена. Застанали сред разтворените по мокета папки, те гледаха към нея мълчаливо и притеснено.

— Не ми обръщайте внимание — каза Надин и седна настрани с книга в ръка.

Розентал се обърна към Бененж:

— Давам „Свободният роб“, драги мой. Филмът на Уолш с Гейбъл и Де Карло.

Той се поклони и поднесе снимката в разтворената си длан. Бененж я огледа мълчаливо, без да я докосва.

— Да, наистина.

— Никъде не можеш да я намериш днес — добави Розентал.

— Трябва да проверя — заключи Бененж.

 

 

Колата на Серве заобиколи Триумфалната арка, тръгна по булевард Фош, стигна до Порт Дофин и навлезе в Булонската гора. Откакто се бе качила, Надин не беше казала дума. Серве дръпна ръчната спирачка и се наведе, за да отвори вратата на спътничката си.

— Да повървим ли малко?

— Да.

Тръгнаха мълчешком по застланата с листа земя, разкаляна от скорошния дъжд. Надин вдигна яката на мантото си. В този час, в делничен ден, тук почти не се срещаха хора. На една пейка възрастна дама даваше от сандвича си на къдраво куче, болно от артрит; изискан мъж бе извел младия си боксер да потича.

— Смятате ли, че ще бъдете готови за генералната репетиция? — запита най-сетне Серве.

— Знаете ли, в такива случаи човек никога не е готов.

Повървяха още няколко крачки.

— Страх ме е за Карл — рече Серве.

— Той е инстинктивна натура, трябва му малко време.

— А вие не сте ли инстинктивна натура?

Тя го погледна бегло. После каза:

— Не е лошо тук. Ще стане ли за снимка?

— Да, разбира се.

Серве реши да свърши колкото може по-бързо и зареди апарата. Надин се облегна на едно дърво и вдигна глава. Доближи светломера до лицето й, засили яркостта, отстъпи крачка назад. Тя чакаше. За момент му се стори, че му поднася главата си, за да я отреже. Натисна спусъка без желание.

— Готово ли е? — запита тя.

— Няма ли да направим повече?

— Както искате.

И отново тръгна. Серве стисна зъби и я догони.

— Легнете тук.

Тя го изгледа, после каза:

— Много е мокро.

— Какво от това?

Двамата замълчаха. Серве сменяше обектива, без да поглежда към нея. Надин се излегна на мокрите листа.

— Така ли?

— Не, по корем. Точно така. Не мърдайте.

Той направи снимката и Надин стана.

— Свършихме ли вече?

— Не. Да повървим още малко.

Отново тръгнаха.

Младият боксер заобиколи едно дърво, пързаляйки се на завоя и пръскайки листа и клонки, сетне се втурна към Надин. Изправи се на задните си крака и се облегна на актрисата, оставяйки две кални следи на мантото й. Дишаше запъхтяно и прохъркваше, а страшната му на вид муцуна бе озарена от нежност. Надин го погали по шията, по ушите, по гърба, наведена над него с неочаквано омекнал поглед. Въобще не чу щракването на никона. При сигнала на господаря си кучето избяга и Серве прибра апарата.

— Тръгваме си.

— Но аз мислех…

— Промених решението си.

— Добре.

Върнаха се в колата.

 

 

Минаха повече от два часа, докато Серве успее да изкопира снимка, от която да остане доволен. Показа я на Надин на следния ден сутринта, в един от коридорите на театъра. Тя я разгледа с безизразно лице — беше позата, в която бе наведена над боксера.

— А другите?

— Няма други, само тази е.

Тя поклати глава и пъхна снимката в плика.

— Благодаря.

 

 

На следния ден репетицията нямаше нищо общо с предишната. За първи път Карл даде израз на вътрешната борба на своя герой. Соланж обогати образа си с безброй интересни находки и сякаш не бързаше толкова много да стигне до края на всяка реплика, а Надин показа неподозирана уязвимост, необичайна плахост, което правеше от нея идеален буфер за нападките на Карл. Изведнъж „Вечерна среща“ се превърна в пиеса и Серве бе единственият изненадан от това. Месала благодари както обикновено на актьорите и излезе от театъра, увит в ябълковозелен вълнен шал. Серж веднага го последва, а също и Надин, която тръгна по служебния коридор, избягвайки залата, където я чакаше Серве. Соланж се спусна по средната пътека и спря до него.

— Здравей.

— Здравей — отвърна Серве. — Днес мина добре.

— Ще стане — каза тя.

— Да идем ли да хапнем нещо?

— Имам среща.

— Тогава ми се махай от главата.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Какво ти става?

— Нищо. Днес наистина мина добре.

— Вече ми го каза.

— Знам.

Тя го погледна отново.

— Ако искаш, утре вечер.

Той не отвърна. Тя излезе от залата. Разсилният изгаси осветлението и остави само една работна крушка на сцената. Седнал в партера, Серве чакаше неподвижен, в пълна тъмнина. Нямаше желание да помръдне. На сцената се очерта огромен силует, по пода отекнаха подковани токове. Карл скочи тромаво в залата, тръгна в тъмното по пътеката и спря с изумителна точност пред Серве.

— Искате ли да вечеряме заедно?

Седнаха в металносивото беемве на Карл и потеглиха към Пигал, където актьорът знаел „едно местенце“. Оказа се, че става дума за една шумна бирария с облепени в синьо кадифе стени и съмнителна клиентела — много проститутки, сводниците им, спиртосани бивши борци, голобради типове със студени очи. Храната беше превъзходна.

По време на яденето Карл му разказа за семейството си — хамбургски корабопритежатели, живеещи от много поколения насам в богатския квартал Бланкенезе. Презираше баща си, понеже смяташе, че е блестящ и действен, но неспособен „да надвие неврозите си“.

— От какво? — запита Серве.

Карл го погледна мълчаливо с белезникавите си, лишени от израз очи.

— Ще разберете.

Група новодошли си проправяха път през масите — трима набити мъже, приличащи на треньори по бокс, придружени от три нацапотени жени с повехнали тела.

— Богаташки син съм — рече Карл, — възпитан в страх от някои неща и от някои хора.

Шестимата посетители минаха зад стола му — най-напред жените, а след тях — мъжете. Последният, притеснен от едрото си тяло, се блъсна в Карл при разминаването. Карл-Хайнц Цимер се изправи с обичайната си изискана несръчност.

— Моля да ме извините — рече той, — но вие се опряхте в хубавото ми кожено палто, което е много скъпо.

Мъжът се обърна слисан.

— Какво има? — запита подозрително.

— Палтото ми, опряхте се в него, когато минавахте. Държа на това палто, то е много елегантно и съм платил за него голяма сума. Няма да понеса да ми го цапат хора от простолюдието.

Мъжът се намръщи. Двамата му спътници и трите жени гледаха със зяпнала уста към бледия младеж с напевен акцент и сини безизразни очи. Серве бръкна в джоба си и стисна в юмрук връзката ключове. Наоколо цареше гробна тишина. Мъжът изгледа предизвикателно Карл от горе на долу.

— Какво искаш? — запита той накрая.

— Да ви уведомя, че ми е неприятно да влизам в съприкосновение с хора от вашата среда. Знаете ли, аз съм хомосексуалист от добро семейство и безкрайно много държа на нещата си.

Тримата мъже се спогледаха, вцепенени от изненада.

— Не ме ли разбирате? — продължи Карл. Светлината от неоновата лампа се отразяваше в кръглите му очилца и подчертаваше русия цвят на грижливо сресаната му коса. — Казах, че ми е неприятно да ви гледам и ми става лошо, когато се опирате в мен. Не обичам хората от вашата порода. Аз съм единствен син на влиятелно германско семейство. Баща ми е натрупал състояние по време на войната. Никога не съм работил от необходимост, независим съм, образован съм и съм ленив, а вие ме докоснахте с мръсните си пролетарски пръсти.

Мъжът пристъпи напред и сви юмруци. В очите му блесна искрица задоволство. Карл го гледаше отвисоко, небрежно увесил ръка на жилетката си и бръкнал с другата в джоба на панталона си.

— Хайде, идете да седнете — рече той, сочейки му мястото с глава — и друг път си помислете хубавичко, когато се доближавате до някой изискан човек.

Мъжът не можа да се сдържи и яростно изстена. Сграбчи реверите на „хубавото и много елегантно палто“ на Карл и се приготви да нанесе явно добре изпитан удар с глава. Ала вместо да го отбегне, Карл хвана двете му ръце за китките и бавно ги изви. Мъжът напъна всичките си сили, отвори уста и издаде гърлен звук. Дебелите му пръсти потрепваха в розовите гледани ръце на безучастния и достоен Карл-Хайнц Цимер. После започна да се задъхва, капчици пот избиха по челото и по носа му.

— Казах ви, мисля, че съм хомосексуалист — изрече Карл почти беззвучно. — Женчо, педал или с обратна резба… както казват у вас на ония типове, които с удоволствие пребивате в полунощ в някоя тъмна уличка.

Сетне пусна китките на мъжа.

— Хайде, махайте се.

Мъжът разтри ръцете си с внезапно почервеняло лице, не смеейки да погледне към другарите си. Единият от тях бе бръкнал в джоба си, но виждайки, че Серве прави същото, бе спрял дотук.

— Добре — каза мъжът. — Ще видиш ти.

— Е, хайде да видим — отвърна Карл със светско изражение.

Мъжът направи финт наляво и вдигна дясната си ръка със стегнати пръсти и изопнат палец, насочвайки удара към долната част на корема на противника си. Карл небрежно се наведе настрани и ръката се плъзна покрай ребрата му.

— Пак се допряхте до мен — рече той студено.

И му стовари два бързи и силни саблени удара в лицето, разцепвайки с първия горната му устна, а с втория — строшавайки носа му. От ноздрите и устата на мъжа бликна кръв и начаса обля цялото му лице. Той залитна, онемял. Глъчката в залата се смени с дълбоко мълчание. Келнерите стояха неподвижно, касиерът пушеше спокойно пръстената си лула. Явно тук това бе нещо обичайно.

Двамата спътници на мъжа не можеха да повярват на очите си и местеха изумени погледи от обезобразеното лице на приятеля си към елегантния Карл, в чиито белезникави и безизразни очи проблясваше някакво ново и странно вълнение.

— Много странно изглеждате — каза той. — Идете да седнете и се постарайте вече да не досаждате на богатите и културни хора.

Ако беше сам, мъжът щеше да се измъкне незабелязано и да потърси някакво обяснение пред приятелите си за състоянието на лицето си. Ала не беше сам. Затова направи нова глупост, като измъкна от джоба си автоматичен нож. Острието изскочи със звън. Мъжът държеше оръжието правилно, от долу на горе, стиснал здраво дръжката в дланта си и опрял палец в острието. Налетите му с кръв очи искряха от ярост и от страх. Карл седна изтънчено на края на масата, кръстоса крака и каза:

— Ето една ситуация, която би се понравила на Шилер.

После добави с цялото уважение на млад хайделбергски студент, който говори на възрастната си леля:

— Чели ли сте „Дон Карлос“?

Мъжът пристъпи напред, дъхът му свистеше между зъбите.

— Смелост! — каза Карл. — Това е само лош миг, който ще отмине.

Тримата мъже се нахвърлиха отведнъж върху него. Единият насочи ножа към корема му, а през това време другите двама се опитваха да го хванат за ръцете. Карл обезоръжи първия със силен саблен удар, последван от необикновено точен ритник, който строши пищяла на мъжа и го запрати на земята. Сетне загледа спокойно другите двама и се остави да го хванат. Бе смъртноблед, с полуотворена уста, с блеснали от омраза сини очи.

— Пуснете ме — каза той с необичайна кротост в гласа.

Пуснаха го. Приятелят им се гърчеше на пода. Касиерът бе вдигнал телефона, но остави слушалката. Серве стана, отиде малко встрани и се обърна с никона в ръка. Погледна във визьора и видя Карл, застанал в средата на салона — палеше си пурата, загледан със странна похотливост в една от трите проститутки.

Бележки

[1] Ивон де Карло (1924) — американска актриса. — Б.пр.

[2] Ава Гарднър (1922), Кърк Дъглас (1916) — американски актьори. — Б.пр.

[3] Ланг, Дитерле, Щернберг — известни кинорежисьори от немски произход. — Б.пр.

[4] Карол Ломбард (1908–1942) — американска актриса. — Б.пр.

[5] Раул Уолш (1892–1981) — американски кинорежисьор. — Б.пр.

[6] Ерол Флин (1904–1959) — американски актьор. — Б.пр.