Кристофър Франк
Американска нощ (15)

II

Голото момиченце се спусна по стъпалата, изтича по мокета чак до гостната и застана кокетно на прага.

— Мамо, тя ме кара да си мия зъбите.

Клод вдигна очи от коледния брой на „Вог“.

— Има известно право — отвърна майката.

Момиченцето се заклатушка с изпъчено коремче.

— Не искам.

В рамката на вратата се появи Мария — разрошена и с изпръскана престилка.

— Кристина, ела с мен.

— Няма!

Клод ги изгледа: Мария — вече победена, задъхана, в окаян вид, и малката — с разпуснати по крехките раменца черни коси, с чипо носле, вироглава, превзета, крайно неприятна. Отсега можеше да си представи какво щяха да представляват отношенията й с мъжете: стратегия и измяна.

— Иди да си измиеш зъбите! — каза тя.

— Няма!

Клод стана и се приближи. Мария хвана момиченцето за ръка, понечи да го отведе. То я отблъсна и я удари в гърдата с юмрук. Прислужницата подскочи със сгърчено от болка лице.

— Ела тук! — извика Клод.

Кристина направи крачка напред и замени упоритото си изражение с широка усмивка.

— Добре, отивам.

— Вече не става дума за това — каза Клод.

— Не ме бий, моля те!

Усмивката цъфтеше на лицето й, ала очите изразяваха все същото непокорство. Клод най-спокойно я плесна, после се върна на мястото си. Момиченцето ревна със стиснати юмручета, треперещо от ярост. Телефонът иззвъня.

— Клод, аз съм. Връщам се в клиниката, малката Лабре има усложнения. Не ме чакай.

— Не те чакам — отвърна Клод.

 

 

Паркира новия си фиат на улица Рен, прекоси булевард Сен Жермен и влезе във „Флор“. Неколцина се извърнаха, тя стисна разсеяно ръцете на няколко души и огледа залата. На една от крайните маси седеше Серве с някакво русо момиче с очила, облечено в невзрачно манто. Клод се промъкна зад стола на Серве, сложи ръце на раменете му и го притисна до себе си.

— Сигурно ще ми кажеш, че това е сестра ти.

Серве, който тъкмо разказваше на Люс как го бяха пъхнали в затвора в Чад заедно с още трима журналисти, вдигна глава.

— Това е племенницата ми, и освен това спим заедно. Клод Ландр — Люс Бертло.

Люс кимна:

— Добър ден.

— Може ли? — запита Клод и посочи към един свободен стол.

— Може — отвърна Серве.

Седна и ги изгледа един по един.

— Имам страшен късмет.

После си поръча едно уиски на минаващия келнер.

— Какво ново? — запита Серве.

Клод сви рамене.

— Отложиха филма ми. Излиза двойно по-скъпо от предвиденото. Ще се опитват да изкопчат копродукция с Италия. На всичкото отгоре френският разпространител иска да излезе от играта. Какво да ти разправям, голяма боза. Много се радвам, че те виждам.

Серве се усмихна.

— Аз също.

Вечеряха тримата в един ресторант на улица Сен Беноа. Докато се хранеха, Серве разказа за Чад, а Клод — за провалените си роли. Люс през цялото време скромно мълча, смееше се там, където трябва, внимаваше дали всички имат хляб, искаше още вино, когато бе необходимо. В единайсет и половина обяви, че й се спи и се прибира да си легне. Клод се намръщи.

— Още десет минути и ви оставям.

Люс й се усмихна:

— Нещо бъркате.

Серве остави няколко банкноти в чинийката.

— На мен също ми се спи.

Люс се обърна рязко към него:

— Я ме остави на мира!

И излезе от ресторанта.

Клод наведе глава.

— Май ти плюх в мозъка, а?

Серве кимна.

— Да те отведа ли при мъжа ти?

— Благодаря, с кола съм.

— Тогава всичко хубаво!

Целуна я по крайчеца на носа и си тръгна. Клод го проследи с поглед, запали цигара, поръча второ кафе на сервитьора.

— Ще го изпиете ли с нас? — обади се един глас.

Бяха на съседната маса — двама млади и елегантни бизнесмени, които от известно време говореха главно за търговия с ютии. Клод ги изгледа невъзмутимо един по един с искрица горчивина в тъмните си очи. После запита хладно:

— Поне става ли ви оная работа?

Объркан, по-младият от двамата наведе глава. Другият издържа погледа на Клод с усмивка, която трябваше да мине за светска.

— Нещастник! — каза Клод.

 

 

Люс се къпеше. Серве затвори тихо вратата, закачи шлифера си и сложи вода за кафе. В миниатюрното апартаментче цареше лек безпорядък. Беше все така чисто, но предметите сякаш вече не бяха подредени със същата грижа за симетрия. Серве седна на масата и си сипа нескафе. Загледа се в снимката, сложена на етажерката в рамка — мъртвата жена с бомбето, — и си каза, че би могла да се изкопира по-добре, за да се подчертае образът на преден план и да се придаде по-голяма загадъчност на зловещия декор.

Люс отвори вратата и застана на прага. Бе по хавлия, без грим, с разпуснати коси.

— Едно кафе? — запита Серве.

Тя поклати отрицателно глава, отиде до леглото и извади пижамата си изпод възглавницата. Серве пусна четири бучки захар в чашата си. Люс бе съблякла хавлията и разгъваше долнището на пижамата. Светлата й кожа, широкият гръб, закръглените бедра блестяха в жълтата светлина на нощната лампа.

— Хайде, не е станало кой знае какво! — каза Серве.

Люс пусна дрехата и се обърна — от двете страни на късото й носле се стичаха две сълзи.

— Много съжалявам.

Седна на края на леглото със събрани крака и опря брадичка на коленете си.

— Няма нищо — каза Серве.

После стана, отиде и седна до нея, сложи ръка на гърба й, притисна я до себе си.

— Не съм си въобразявал нищо, разбираш ли?

Тя го погледна, изведнъж охладняла.

— А аз — да.

— Моята портиерка би казала в случая: „Човек е такъв, какъвто си е.“

Тя се усмихна, прие цигарата, която той сложи между устните й.

— Отвращавам се от себе си! — После добави: — Какво чакаш, че не се събличаш? Да си тегля един куршум в главата ли?

 

 

Алберт Кнопоки караше бавно. Съпругата му Жозет бе казала по телефона, че пече говеждо с лук — нещо, което той ужасно обичаше. Ала един несъобразителен директор го бе задържал в службата и Кнопоки много се страхуваше, че това забавяне е внесло объркване в тънките готварски сметки на Жозет. Лапнал цигара „Житан маис“ в ъгълчето на устата си, стиснал в една ръка кърпата (за да попива дясното си око при пръв удобен случай), той форсираше двигателя на стария си фолксваген из тесните улици на 15-и район. Улица Дюто бе съвсем празна. Кнопоки натисна педала за газта и избърса преливащото си сълзящо око. Това движение намали още повече полето на зрението му и той не можа да види в привечерния здрач възрастния мъж с кучето, които пресичаха пред него. Успя да завърти волана в последната секунда.

Бронята на колата удари с тъп звук Далила по задницата. Каишката се опъна, изхвръкна от ръцете на Щайнер и изплющя във въздуха. Кучето описа дъга, блъсна се в някаква стена, удари се в покрива на една кола, търколи се по капака на мотора и падна в канавката. Фолксвагенът зави рязко, олющи три паркирани коли, чукна се в четвърта, занесе и спря напряко на платното. Себастиен Щайнер тръгна бавно по улицата, където вече първите врати се отваряха, по прозорците се показаха любопитни глави и уличните лампи изведнъж се запалиха, изсипвайки бялата си светлина на пътя. Знаеше какво ще види, представяше си отсега неподвижно лежащото тяло с отпуснати крайници, като кукла, захвърлена на рафта за играчки. Не бе ли загинала жена му точно на това място и точно по същия начин? Вратата на фолксвагена изскърца с метален звук, полуотвори се и остана така.

— Помогнете ми! — прохърка Кнопоки с пълна с кръв уста.

Беше блъснал главата си в предното стъкло. Щайнер погледна объркано към колата и тръгна към кучето. Наведе се — Далила беше жива. Дишаше задъхано и трескаво, скимтеше жално и отсечено, от време на време издаваше силни стонове, изразявайки по-скоро учудване, отколкото болка. От ноздрите й се стичаха две струйки кръв.

— Помогнете ми! — повтаряше Кнопоки от колата.

Щайнер клекна и се опита да вземе Далила на ръце. При първото докосване тя изджавка остро и цялото й тяло се сгърчи. Сетне, сякаш за да измоли прошка, близна с език в празното пространство. Двама мъже се опитваха да отворят вратата на фолксвагена. Трети тичаше към кафенето, за да се обади в полицията. Щайнер видя как едно момче се приближава и се навежда над Далила.

— Мъртво ли е? — запита то.

Далила заскимтя по-силно, по-пронизително и начесто, на равни интервали — смаяна и неразбираща.

— На номер петдесет и седем има ветеринарен лекар — каза момчето.

Щайнер стисна устни, наведе се и вдигна кучето на ръце. То започна да вие от болка, да се мята, после се отпусна неподвижно. Само продължи да скимти жално, откъслечно и сърцераздирателно. Тежеше над тринайсет килограма; Себастиен Щайнер бе почти седемдесет и шест годишен. Той пробяга неколкостотин метра с бързи, но залитащи стъпки, блъскайки се в стените и в паркираните коли. В далечината се чу полицейска сирена.

Когато стигна до номер петдесет и седем, откри табелка, на която пишеше, че доктор Жорж Болар приема на четвъртия етаж. Нямаше асансьор. Задъхан, с отмерени крачки, Щайнер изкачи стълбите. Добра се до тъмната площадка на четвъртия етаж и видя остъклена врата, на която висеше мръсна картонена табелка със следния надпис: „При спешни случаи звънете на «Бърза помощ» — Ветеринарна служба — 288–67–99.“ Щайнер натисна звънеца, почука на вратата, но никои не му отвори. Нямаше у себе си нито писалка, нито хартия, за да запише номера, а и без това ръцете му бяха заети. Вторачен в малката табелка, той се помъчи да го запомни. Стоновете на Далила отекваха в затворените и безразлични врати.

Той се озова отново на улицата, притиснал кучето до гърдите си, върна се по същия път, заобиколи полицейската кола и фолксвагена.

— Ето го! — обади се някой.

Един полицай се отдели от тълпата и се приближи.

— Вашето куче ли предизвика произшествието?

Щайнер го погледна с безкръвно лице, дишайки тежко.

— Той си пресичаше на пешеходната пътека! — извика друг.

— Колата се движеше поне с осемдесет километра в час — каза трети.

— Вие какво ще кажете? — запита полицаят, като погледна внимателно Щайнер.

Старецът поклати бавно глава, обърна гръб и си тръгна. Далила се стресна, раздвижи се, изплъзна се от ръцете му и тупна тежко на тротоара.

— Името ви? — запита полицаят.

Себастиен Щайнер клекна, погали кучето, което се гърчеше с обърнати очи.

— Трябва да телефонираме — каза той — на 288–67–99, на ветеринарния лекар.

Полицаят кимна и се обърна към зяпачите.

— Някой от вас има ли тук телефон?

— Да, аз.

Беше момчето. Очите му бяха изпълнени със студено любопитство. Полицаят се обърна към Щайнер.

— Какъв беше номерът?

— 288–67–99.

— Добре — каза момчето и тръгна, без да бърза.

— Името ви? — запита полицаят с бележник в ръка.

— Щайнер.

— Адрес?

— Улица Дюто деветдесет и осем.

Бяха измъкнали Кнопоки от колата и внимателно го вкарваха в микробусчето. Той мънкаше нещо неразбрано, плюеше зъби и движеше нацепените си устни. Тълпата се разпръсна, после се струпа отново около Щайнер и кучето.

— Трябва да се довърши — рече един дебел плешив мъж, — не трябва да се оставя така.

— Не! — каза Щайнер.

Момчето се върна с един стар плик в ръка.

— Трябва да отидете на тоя адрес — каза то на Щайнер и му подаде хартията.

Дежурният ветеринар за тази нощ живееше в Кретей^[1].

— Такси! — каза Щайнер. — Извикайте такси!

— Добре — отвърна момчето и отново тръгна, услужливо и безразлично.

Полицейската кола потегли, направи маневра на заден ход, заобиколи фолксвагена и тръгна нагоре по улицата. Двама полицаи се опитваха да издърпат автомобила настрани, за да освободят платното.

— Трябва да се довърши! — каза дебелият плешив мъж на един бледичък младеж, облечен в син комбинезон.

Младият работник не отвърна — наблюдаваше със зяпнала уста гърчещото се куче и дългите пръсти с изпъкнали вени на Щайнер, който напразно се опитваше да го успокои.

Таксито пристигна след десет минути. Отначало шофьорът отказа да вземе кучето — страхуваше се, че кръвта ще изцапа седалката. Накрая трябваше да се намеси полицаят, за да отстъпи и да склони да превози Далила, увита в старо одеяло, с което услужи една дама от квартала. Близо час по-късно старото пежо-404 спря пред модерна сграда в Кретей. Шофьорът на два пъти се беше заблудил, очевидно смятайки, че е под достойнството му да поглежда в картата на града, сложена до него.

В асансьора Далила отново стана неспокойна и Щайнер с голяма мъка я удържа в ръцете си. Отвори им ветеринарят — бе снажен, брадат и сигурен в себе си. Положи Далила на масата с помощта на Щайнер, разпита го за злополуката, докато движеше едрите си космати ръце нагоре-надолу по тялото и по крайниците на кучето. Вдигна една от задните лапи, после я пусна — тя тупна безжизнено.

— Гръбначният стълб е засегнат — каза той.

Щайнер се наведе над кучето.

— Искате да кажете, че…

— Да, има пълна парализа на задните части. Вижте сам…

Взе една игла от спринцовка и я заби в бута на Далила. Тя въобще не усети, само продължи да стене задъхано, със зяпнала муцуна. Лекарят взе две шишенца от една полица, напълни спринцовката, сложи иглата.

— Ще й направя инжекция, за да стимулирам сърцето.

Щайнер сложи ръка на гърдите на Далила, усети неравното, накъсано, силно туптене.

— Какво трябва да се направи?

— Да се оперира, ако имате с какво да платите, или ако нямате — да се приспи.

— Можете ли да я оперирате веднага?

— Аз не съм хирург, но ще ви дам един адрес. Само двама или трима души в Париж правят операции на гръбначни прешлени. Дръжте главата й.

— Не може ли да й дадете нещо успокоително?

— Сърцето няма да издържи. Ще й направя инжекции около прешлените, за да предотвратя появата на кръвоизливи. Това е всичко, което мога да сторя.

— А носът й?

Лекарят огледа муцуната, почисти кръвта с малко памук.

— Нищо й няма.

Щайнер седна на един стол така, че да вижда очите на кучето.

— Точно ставаха три месеца, откакто сме заедно.

Ветеринарят погледна възрастния мъж и видя, че устните му треперят.

— Може и да й мине — каза той неубедено.

— Три месеца — повтори Щайнер и се изсекна.

В десет часа той положи изнемощялата Далила на леглото си в апартамента на улица Дюто. Очите й бяха помътнели. Все още скимтеше жално, но вече много тихо. Сърцето й биеше на пресекулки — спираше и пак започваше да тупти. Себастиен Щайнер се разхождаше назад-напред, полягваше до кучето, сетне пак засноваваше из стаята. В полунощ се обади на ветеринаря, за да му каже, че сърдечният ритъм непрекъснато намалява. Лекарят го посъветва да направи инжекция с камфор. Беше му дал спринцовка и флаконче с лекарство. Ала Щайнер никога в живота си не бе слагал инжекция. Минаха петнайсет минути, докато сглоби спринцовката, докато я извари и напълни. Все пак не беше толкова трудно, тъй като тази част от тялото бе парализирана. В седем часа сутринта кучето все още дишаше трудно. Лежеше със затворени очи. Вече не мърдаше — бе напълно безчувствено към милувките на Щайнер. От злополуката насам господарят и животното бяха разделени. Кучето се бе затворило в страданието си, събирайки последни сили, за да оживее, за да устои, за да издържи. Нищо и никой не съществуваше около него — бореше се със смъртта.

 

 

Щайнер пристигна в кабинета на доктор Ли Вунг трийсет минути по-рано, ала не беше пръв. Завари в чакалнята една слаба руса жена със зачервени очи, чието куче — миниатюрен пинчер — си бе счупило двете предни крачета, когато скачало от един зид; млад негър, чиято котка бе изгубила окото си по време на нощна схватка; и една двойка — бледи и отчаяни мъж и жена, чийто боксер, изпаднал в епилептичен припадък, неспирно дъвчеше обилните си лиги. Ли Вунг бе важен виетнамец с проницателни очи, с изящни и надменни черти. Изслуша Щайнер мълчаливо, прочете писмото, което му изпращаше дежурният ветеринар, прегледа Далила на рентген и най-сетне се произнесе с накъсания изговор на хората от своята раса:

— Два прешлена са премазани, разбирате ли, и те притискат гръбначния мозък, откъдето идва парализата на задните части. Ако оперирам, ще трябва да изрежа горната част на прешлените, за да освободя гръбначния мозък. Операцията трае три часа и не се знае дали сърцето ще издържи на упойката. Най-сетне нищо не ми дава право да ви гарантирам, че след като бъде освободен, гръбначният мозък ще възстанови функциите си.

— Какви шансове има? — запита Щайнер.

Ли Вунг вдигна рамене.

— Петдесет на сто, ако оживее след операцията.

Щайнер взе в ръка една от обездвижените лапи на Далила.

— Колко ще струва?

— Хиляда франка.

Себастиен Щайнер кимна:

— Добре, съгласен съм.

 

 

Прекара деня вкъщи. Луташе се от стая в стая, правеше си кафе и забравяше да го изпие. Присъствието на Далила се усещаше навсякъде — във всяко кресло, във всеки ъгъл, под всяка маса. В седем часа вечерта отиде отново при доктор Ли Вунг.

— Как е?

— Всичко мина добре. Сега излиза от упойката.

Щайнер чу проточен вой, който премина в стенание, отмерено и постоянно, сякаш се готвеше за вечността.

— Боли ли я?

— Разбира се, има ей такава дупка на гърба. Все заради сърцето няма да й давате нищо успокоително. Само чай или кафе, ако ги обича, и инжекция камфор в случай на сърдечна слабост.

Една млада и красива сестра — също виетнамка — донесе на ръце Далила. Гърбът и задницата на кучето бяха превързани. Гледаше с ококорени очи и широко отворена уста. Ли Вунг подаде на Щайнер един напечатан лист.

— Тук пише какво трябва да правите, ако нещо се случи. След две седмици ще дойдете пак, за да сменим превръзката.

Щайнер прибра листа в джоба и извади чековата си книжка.

— А ако не може да спи?

Ли Вунг го погледна.

— Няма да спи. Друго трябва да прави сега.

 

 

Както му бе наредил хирургът, Щайнер сложи Далила да легне на килима в салона и след като й предложи вода, която кучето отказа, я остави и отиде да я наблюдава отдалеч. В продължение на петнайсет минути тя не помръдна. Дишаше тежко, а дългият й език висеше отпуснато на една страна. Изведнъж се вдигна на предни крака, сякаш искаше да стане, но опитът не успя поради неподвижността на задните й лапи и тя описа широка дъга, полуизправена, с проточена муцуна, сетне падна на килима и пронизително застена. Това се повтори на няколко пъти през нощта, все така безуспешно. Всяко ново усилие предизвикваше силна отпадналост и опасно задъхване. На разсъмване поспа десет минути.

 

 

Седнала по пижама на мокета, в средата на светлинното петно, образувано от единствената спот-лампа, закрепена на корниза на прозореца, Надин Шьовалие редеше пасианс. Картите шумоляха в ръцете й и бавно припляскваха една в друга. От два дни не бе излизала от апартамента на улица Варен. Когато телефонът иззвъня, тя постоя учудено с карта в ръка, после стана и вдигна слушалката.

— Надин?

— Да.

— Обажда се Соланж.

Надин се намръщи.

— Соланж?

— Соланж Менар.

— Здравей, как си?

— Добре съм, а ти?

— И аз.

Без да пуска слушалката, Надин се върна в светлото петно, седна и отново взе картите.

— А Жак?

Надин сложи валето пика върху дама купа.

— Няма го. Мисля, че си търси работа.

— Нямаш ли пари?

— Нещо такова. А ти работиш ли?

— Ами, работя! Опитвах на няколко места, но…

— Да! — каза Надин. — Знам какво е.

— Утре отивам да се видя с един човек, който май набира актьори.

— Кой е той?

— Венсан д’Анжу. Като име не звучи лошо!

— Стига да не е измислено — каза Надин. — Какво ще поставя?

— Дръж се да не паднеш! „Фауст“ като мюзикъл.

— „Фауст“ на Марлоу^[2] или на Гьоте?

— Нямам представа. А ти какво правиш?

Надин сложи още една карта.

— Редя пасианси.

Двете замълчаха.

— Знаеш ли нещо за другите?

Надин запали цигара.

— Месала ми се обади веднъж. Замина за Хамбург, там ще поставя „Годо“^[3].

— Карл би бил идеален Позо — каза Соланж със смях.

— Да, наистина.

Пак замълчаха.

— Какво ще кажеш да се видим? — запита предпазливо Соланж.

— Може. Кога ще ходиш при онзи гений?

— Ще дойдеш ли с мен?

— Вече нямам никакви пари, за да си играя на гордост. А освен това много ме заинтригува тоя Венсан д’Анжу…

 

 

За първи път след смъртта на Жак тя спа осем часа непробудно и изяде със сутрешното си кафе една виенска кифла. Преди да вземе душ, мина с прахосмукачката по мокета и подреди малко жилището. Гримира се грижливо, но не успя да изтрие от лицето си отпечатъка на последните седмици. Когато се завърна от Лион, намери апартамента празен, установи липсата на класьорите на Жак, както и отсъствието на колата от гаража. Отначало реши, че се касае за колекционерска експедиция, и го зачака да се върне. Два дни по-късно пристигна извлечение от банкова сметка, съобщаващо за влог от доста кръгла сума. Тогава отиде в полицията и съобщи за изчезването на мъжа си. Попитаха я как изглежда, поискаха й снимка и я замолиха да се подпише на няколко места. Четирийсет и осем часа по-късно идентифицира тялото в моргата. Жак се бе погрижил да не могат да установят самоличността му, когато го намерят, бе изхвърлил всички книжа и документи, оставяйки в джобовете си само един брой „Парископ“ и носна кърпа. Чак когато се върна вкъщи, намери под леглото двата листа — първия покрит с драскулки, а на втория — само нейното име: „Надин“… Винаги се бе мъчила да не изпитва състрадание към Жак, съзнавайки, че това би го унищожило. А сега, ужасена, изпитваше точно това.

 

 

Венсан д’Анжу се бе разположил в една леденостудена стая на първия етаж в общинското училище на улица Вано. По стълбите се бутаха актьори и ученици. От близкия двор долитаха викове на деца и пронизителни свирки. На горната площадка слабичко девойче в кожено облекло и дългокос асистент-режисьор се опитваха да въведат някакъв ред и раздаваха формуляри, които кандидатите трябваше да попълнят. Сред всеобщата блъсканица се разменяха писалки, изпускаха се снимки, които начаса биваха стъпкани, разнасяха се оплаквания от студа, от лошата организация и се задаваха въпроси относно тайнствения Венсан д’Анжу. Бутани на една страна, теглени на друга, Надин и Соланж, които напразно се мъчеха да попълнят формулярите си, разбраха най-напред, че Венсан д’Анжу се е обучавал в Пиколо театро в Милано, а после, че бил последовател на Хелена Вайгел от „Берлинер ансамбл“. Някои пък твърдяха, че бил любовник на една известна личност от Министерството на културата, която била уредила в знак на благодарност да му отпуснат значителни средства. Почти всички се обръщаха след Надин, тъй като рядко се случваше някоя актриса, станала известна в определен период, да се явява при такива условия, без помощта на посредник. Въпреки всичко тя изглеждаше в добро настроение и се смееше заедно със Соланж на глупостите, които чуваше наоколо, и на любопитството, с което учениците обграждаха актьорите.

След трийсетминутна блъсканица на стълбите десетина кандидати бяха допуснати вътре от строгите пазители, които бяха събрали формулярите и ги преглеждаха с безразличие.

— Надявам се поне, че ще бъде на висота — каза Надин.

Соланж кимна. Два часа след като бяха дошли, те успяха да влязат, заедно с още осем актьори, в една олющена класна стая с подиум и черна дъска. Някаква девойка, досущ прилична на онази от стълбите, помоли всички да седнат по чиновете. Висок слаб мъж с олисяло чело и покрити с буйна коса уши, с черни очила и с ботуши, наметнат с къса патешкожълта пелерина и обут в червен кадифен панталон, крачеше надлъж и нашир по подиума. Когато вратата се затвори, той се обърна, слезе от подиума и отиде да седне на края на един чин.

— Добър ден! — гласът му звучеше с изкуствена фамилиарност.

Сетне огледа втренчено един по един десетимата кандидати, обърна се към една млада актриса и заяви:

— Студено ми е. А на теб?

В желанието си да покаже, че също като него е без предразсъдъци, тя вдигна поглед и каза, изчервявайки се:

— А, много съм добре, не се безпокой за мен.

Венсан д’Анжу поклати глава, сякаш бе произнесла нещо главозамайващо, и се обърна към един брадат мъж с безцветни очи и сини кръгове около тях.

— Ти какво ще кажеш?

В думите му имаше също толкова топлота и искреност, колкото в държането на някоя проститутка от улица Годо дьо Мороа. Брадатият тръсна безгрижно глава.

— Добре, виждате ли сега, аз ще поставям „Фауст“ — каза Венсан д’Анжу. — Искат го от мен и ще го направя. Пуснаха ми мангизи и нямам намерение да плюя отгоре им. Само че, нали разбирате, това няма да бъде какъв да е „Фауст“. Ще трябва да можете да танцувате, да пеете, въобще — всичко.

Изтощен от тая реч, той наведе глава, замисли се за секунда и продължи:

— Фауст продава душата си на дявола, а какво е дяволът?

Погледна въпросително към всеки един от десетте кандидати. Никой не помръдна. Слабичката асистентка му дойде на помощ.

— Капиталистическото общество! — каза тя.

— Точно така.

Надин се зачуди дали не се полагаше да й дадат бонбонче за това. Венсан д’Анжу продължи:

— Работата е огромна, ясно ли е? Започваме всичко отначало. Не ми е интересно да повтарям разни глупости, които вече са правени. Предпочитам да правя нови.

И избухна в писклив смях, който не срещна никакъв отглас между присъстващите и секна изведнъж.

— Актьорите ще работят в състояние на разложение, разбираш ли…

Соланж натика кърпичката си в устата, за да не прихне.

— В състояние на какво? — запита Надин със студен и ясен глас.

Венсан д’Анжу се вторачи в нея занемял.

— Моля?

Надин го погледна мълчаливо, после поклати глава.

— Продължавай, другарю, забравих какво, исках да кажа.

Той продължи малко обидено да излага неясните си намерения с толкова мъгляви изрази, че в края на петнайсетте минути несвързани глупости, които наприказва, никой не можеше да каже какво е искал да обясни. После помоли кандидатите да му представят по нещо, независимо какво, за да му дадат възможност да ги опознае по-добре.

— Имаш ли нещо готово? — обърна се тихо Соланж към Надин.

— Не.

На подиума млада актриса издекламира един монолог от „Лудият Пиеро“ на Годар.

— Интересно! — каза Венсан д’Анжу. — Никак не е лошо. Сега виж какво ще правиш: ще скачаш високо, ще гледаш радостно и ще викаш: „Пролетта дойде, а ние не знаем какво да правим.“

Момичето отвори смаяно уста.

— Какво да викам?

Венсан д’Анжу повтори много любезно цялото изречение и добави:

— В началото започваш с шепот и продължаваш все по-силно, докато накрая побъркаш публиката, разбра ли?

Кандидатката преглътна, погледна към Соланж, която щеше да се задуши от хълцане, и смело започна.

— Благодаря — каза Венсан д’Анжу. — Следващият.

Надин и Соланж излязоха напред — бързаха да свършат с всичко това.

— Какво ще ми представите?

— Една сцена — каза Надин.

— Да, но каква?

— От „Вечерна среща“ на Жером Боа.

— Добре, започвайте.

 

 

Бяха избрали очната ставка от първо действие между двете жени — любовницата и съпругата, и след като преодоляха първоначалната нерешителност, успяха да постигнат на малкия подиум известно драматично напрежение. Соланж забеляза известни промени в играта на Надин: тонът й вече не бе толкова мрачен и, странно защо, от това образът ставаше по-трагичен. Свит в позата на „Мислителят“ от Роден, Венсан д’Анжу изслуша сцената с най-задълбочено внимание, а когато свършиха, се прозина пред всички и тръсна глава.

— Невероятно! Направо невероятно!

— Какво казахте, моля? — запита Надин.

Режисьорът се почеса по главата. Очите му бяха пълни със състрадание.

— Откога е това? — запита той накрая.

— Отпреди шест месеца.

— Не може да бъде!

Венсан д’Анжу не можеше да се начуди. Свали очилата си, избърса ги в пелерината и отново ги сложи на носа си.

— Добре, минаваме към импровизацията: вие сте риба, изхвърлена на брега, а вие — дърво край…

— Много съм ви признателна, че ми говорите на „ви“ — каза Надин. — Тръгвам си, започвате да ме отегчавате.

Венсан д’Анжу остана със зяпнала уста.

— Ама недейте така! — каза той едва чуто.

— Как?

— Да, наистина — запита Соланж, — как?

— Слушаме ви! — каза Надин.

— И бъдете точен — изкикоти се Соланж.

Венсан д’Анжу започна да отстъпва. Най-сетне проплака:

— Не се обиждайте!

Надин погледна към Соланж.

— Ти обидена ли си?

— Не, а ти?

— Ни най-малко.

И изгледаха най-невинно режисьора от главата до петите.

— Довиждане — каза Надин.

А Соланж добави майчински:

— Убедена съм, че сте много талантлив.

 

 

За да се окопитят, отидоха да хапнат по един сладолед в „Севр-Бабилон“. На Соланж й направи невероятно впечатление начинът, по който Надин унищожаваше огромната топка сметана.

— Добре, че поне обичаш това.

— Едно от предимствата на слабите жени — отвърна Надин.

Соланж носеше под ръка един екземпляр на „Льо Текнисиен дю филм“ и го разгърна на тезгяха.

— Мислех утре да пообиколя из телевизията, но не знам дали ще имам смелост да го направя.

— Няма смисъл — каза Надин.

— Смяташ ли, че в киностудиите е по-различно?

Надин сви рамене и изсипа няколко монети в чинийката.

— Добре, да идем, но ще видиш.

 

 

Взеха метрото, стигнаха до огромната постройка и влязоха. Стъпките им отекваха по безкрайните пусти коридори. Едно табло в преддверието сочеше, че в момента се подготвят няколко театрални емисии. След половинчасовото обикаляне по асансьори и стълбища успяха да открият вратата на един режисьор, ала видяха закачен лист хартия, на който пишеше: „Разпределението на ролите приключи.“ На следващата врата висеше подобен лист с думите: „Приемаме след 30 април.“ Най-сетне попаднаха на един младеж, облечен в кожено яке, който играеше на морски шах със секретарката си.

— Какво обичате? — запита секретарката, като вдигна с раздразнение глава.

— Идваме за ролите от „Три сестри“.

— Вече приключихме — отвърна секретарката.

— Напротив — обади се младежът, — прекалено рано е. Елате през август.

— Но снимките са насрочени за май — рече Соланж.

— Кой ви каза такова нещо? — запита младежът, внезапно възмутен.

— Долу е обявено.

Младежът вдигна отчаяно ръце нагоре и се обърна към секретарката си:

— Пак са го сложили! Ще ги науча аз тях!

— Бе-дванайсет — каза секретарката.

— Уцели ме!

— Значи сега не е моментът? — запита Соланж.

— Опитайте при Бурашон, в стая 31 678 — каза секретарката. — Мисля, че в момента приема артисти.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Е-петнайсет — каза младежът. — Най-открая вляво.

 

 

За разлика от бездействието, което цареше навсякъде, стая 31 678, отредена на режисьора Луи Бурашон, бе обхваната от трескаво оживление. Няколко пищно и безвкусно облечени жени на зряла възраст се препираха кое филмово студио — „Сен Морис“ или „Булон Бийанкур“ — е по-добро. Трийсетина невзрачни мъже в безформени костюми, обути с грижливо лъснати овехтели обувки, чакаха прави или седнали да ги извикат. Надин хвърли един поглед на пиесата и отстъпи.

— Дребна, работа!

— Статисти ли търсят?

— Да.

 

 

Излязоха от сградата на Френското радио и телевизия и се върнаха с такси до Сен Жермен де Пре.

— Ще вечеряш ли с мен? — запита Надин.

Соланж поклати отрицателно глава.

— Родителите ми ще имат гости. Обещах да си бъда вкъщи.

— Тогава до скоро виждане.

— Всичко хубаво — отвърна Соланж и стисна дългата нежна ръка на Надин. После запита: — А Серве? Не си ли го виждала?

— Не — отвърна Надин.

— Аз го търсих няколко пъти, но все го няма.

— Той много пътува — каза Надин.

 

 

Гая запали една пура, както подобаваше за такъв случай, и това му отне близо три минути. Серве го наблюдаваше от стола, определен от шефа за посетители — безформено и прекалено меко кресло, в което човек потъваше и определено изпитваше чувството, че седи на земята. Гая всмукна няколко пъти от синкавия дим на пурата си и благоволи най-сетне да си спомни за присъствието на Серве.

— Значи „Гама“ предложи да ви вземе?

— Точно това ви казвах — отвърна Серве.

— И вие отказахте?

— Не съм казал това. Казах, че смятам да откажа.

Гая сбърчи чело.

— Нека бъдем наясно. Ще им откажете, ако възнаградя по конкретен начин верността ви към фирмата, така ли?

— Горе-долу е така.

Гая поклати глава, сякаш искаше да каже, че според него светът е станал много жалък, но че той самият е безсилен да го промени.

Мертол не можеше да понася някой от хората му да се среща с Гая без негово знание. Неизменно подозираше, че става дума за предателство, за донос, за някакво притворно начинание с цел да бъде компрометиран. Когато видя Серве да излиза от директорския кабинет, веднага го извика.

— Нещо проблеми ли имаш?

— Вече не.

Мертол разбра.

— Пак ли си ходил да искаш?

Той смяташе, че бързото израстване на Серве в агенцията е незаслужено и скандално.

— Пак! — отвърна сериозно Серве. — Предполагам, че си ми приготвил по тоя случай някое кално събитийце от хрониката на произшествията. Колкото да не се самозабравя.

Мертол сви рамене.

— Нещо си въобразяваш.

Серве го погледна мълчаливо.

— Ако ти потрябвам, аз съм при Виктор.

Така се бе случило, че след завръщането си от Чад въобще не беше влизал при Виктор. Завари нов, огромен и бляскав джубокс, както и великолепна машина за еспресо с аеродинамична форма и лъскави хромирани части. По всичко личеше, че заведението продължава да преуспява. Серве стисна ръката на Виктор над китката за поздрав и стоически понесе буйната прегръдка на дебелата готвачка. Следобед тук винаги беше празно. Двама търговски пътници си пиеха кафето след окъснелия си обяд, рошава клошарка пестеливо отпиваше на тезгяха от чаша червено вино. Серве седна на една маса и си поръча сандвич на сервитьора с престъпната физиономия. От трите седмици, които бе прекарал затворен в един хангар в покрайнините на Фор Лами, в очакване да бъде освободен от френските власти, три седмици на принудително бездействие, горещина и влага, на безконечно пляскане на карти с един нервен редактор от „Жьон Африк“, на постоянно безсъние, на отегчение и на досада, му бе останала само притъпена, всепоглъщаща и смътна умора.

Обърна глава и видя една самотна посетителка, седнала настрани, облечена в тясна рокля, която разголваше почти целите й крака, но беше закопчана чак до врата. Рижите й коси грееха в полумрака.

— Какво става, вече не се ли познаваме? — запита Серве.

Мириам го погледна безжизнено и бегло му се усмихна.

— Здравей.

Серве се намръщи.

— Какво се е случило?

— Нищо. Ти как си?

— Много съм добре — отвърна той, стана със сандвича в ръка и се отправи към нейната маса. — Може ли?

Не дочака отговора й и седна. Мириам стоеше с наведена глава и въртеше в ръце чаша вишновка. Наоколо стана необичайно тихо.

— Е, хайде, какво ще ми разкажеш? — запита весело Серве.

Тя поклати глава.

— Нищо особено.

Серве осъзна, че никога по-рано не я бе виждал без деколте. Винаги се беше гордяла с прелестите на бялата си напудрена гръд.

Той я изгледа мълчаливо, после запита:

— Нещо неприятно ли?

Тя вдигна раздразнено глава.

— Какви ги дрънкаш? Нищо няма, абсолютно нищо.

Погледът й за миг се задържа над рамото му, после отново се сведе надолу. Серве бързо се обърна и срещна ледения поглед на Виктор. Вече знаеше защо Мириам не показва гърдите си и можеше напълно спокойно да се възхищава на новата машина за еспресо.

 

 

Серве реши да си легне рано и съобщи на Люс, че няма да се срещат тая вечер. Прибра се на улица Фалгиер още в деветнайсет часа. Отсъствието на Щайнер от малкия ресторант го изненада.

— Щайнер вече нахрани ли се?

Съдържателят вдигна рамене.

— От десет дни не е идвал.

Серве тръгна замислен към улица Дюто.

Себастиен Щайнер му отвори веднага. Беше по халат, бледен и изморен. От жилището се носеше миризма на спарено и неприятен дъх на етер, долиташе приглушен лай, примесен с жално скимтене.

— Не ви видях в ресторанта и реших…

Той спря. Към вратата пълзеше Далила. Задницата й бе превързана и вдървена, а лапите й се влачеха по паркета и оставяха след себе си малки капчици кръв. От продължителното триене се бяха превърнали в живи рани. Кучето се задъхваше, правеше огромни усилия, държеше муцуната си широко отворена, езикът му висеше. Когато позна Серве, вдигна предни лапи с радостен лай, но падна на една страна и опитвайки да се изправи, се прекатури на земята.

— Трябва да я вземете на ръце — каза Щайнер.

Серве вдигна кучето и то го лизна по лицето.

Седнаха в хола. Далила заспа на коленете на Серве. С безизразен глас Щайнер разказа с няколко думи какво се беше случило.

— Ще може ли пак да ходи, или не? — запита Серве.

— Не се знае, трябва да се изчака.

— Колко?

— Най-малко два-три месеца.

Серве погледна надолу към сгушилото се куче, чиито задни крака с откритите си рани висяха безжизнено и независимо от тялото.

— Би трябвало да им се направят чорапки — каза Щайнер, — за да се пазят, но…

Той млъкна и стана, за да вземе лулата си от отрупаното с листове, с книги и тефтери бюро.

— Работите ли в момента? — запита Серве.

Щайнер кимна.

— Да, напредвам по малко.

Серве го погледна.

— Ако знаех…

Щайнер поклати глава.

— Не говорете глупости. А освен това не е чак толкова страшно. Тя отново ще проходи.

Отгатна тревогата в очите на Серве и се усмихна.

Серве остави кучето и вдигна слушалката.

— Люс, трябват ми чифт чорапки за куче.

— Какво ти трябва?

— Вземи едно такси и ела на улица Дюто деветдесет и осем с плат, игла и конец.

— Това някаква шега ли е?

— Да — отвърна Серве, — малка шега.