Кристофър Франк
Американска нощ (8)

VIII

МИШЕЛ: Мога ли да ви помогна с нещо?

ЛЕА: Не, благодаря, Мишел. Разрешавате ли да ви наричам Мишел?

МИШЕЛ: Разбира се.

ЛЕА: Тогава и аз ви разрешавам да ме наричате Леа. Отдавна ли работите с Рьоне?

МИШЕЛ: От почти шест месеца.

ЛЕА: Много мило, че дойдохте.

Четенето бе започнало отпреди десет минути в мрачното жилище на Месала. Той бе заел както обикновено мястото си до печката, наметнат с неизбежното си килимче, с нахлупена върху ушите плетена шапка от жълтеникава вълна. Карл се бе отпуснал в едно продънено кресло, под лампа, чиято светлина се отразяваше в малките му очилца със златни рамки и превръщаше очите му в бляскави топчета. Изтегната направо на земята, Соланж Менар се бе облегнала на лакти, за да може да чете разтворения пред себе си ръкопис. Надин Шьовалие седеше по турски до един пуф, на който бе подпрян екземплярът й. Серве, седнал настрана на една грозна и неудобна табуретка, се насилваше да гледа в текста си и дебнеше репликите на Леа. Тази сутрин гласът на Надин бе дълбок и звучен. Както бе прието при първо четене, тя само показваше какво иска да направи, загатвайки леко за чувствата си, без да ги развива, без да се стреми към незабавен ефект. Соланж Менар — нисичка, закръглена, с дяволити очи и огромни очила, кацнали на върха на чипото й носле, четеше добре, плавно и без излишни ефекти. Ала Карл-Хайнц Цимер ломотеше неразбрано под носа си, непрекъснато се поправяше, предъвкваше всяка втора сричка, пелтечеше на най-обикновени думи, запъваше се на лиезоните, забатачваше се в дългите монолози, без въобще да се смущава, с десет пъти по-силен акцент от обикновено, и то без следа от раздразнение, с невероятна самонадеяност. Серве хвърли поглед към Месала, но режисьорът изглеждаше потънал в размисли за нещо свое, което нямаше нищо общо с прочита на пиесата.

ЛЕА: Мишел, бих искала да ви задам един въпрос, ще ми разрешите ли?

МИШЕЛ: Да.

ЛЕА: Какъв ви се струва той?

Соланж вдигна глава и сбърчи вежди, погълната от настроението в сцената.

МИШЕЛ: Не ви разбирам.

ЛЕА: Имам предвид онзи, който ви е дал ново усещане за времето, онзи, който е направил така, че една сутрин не сте могли да се познаете в огледалото си.

Мълчание.

Разбирате ли кого имам предвид?

Надин бе задала въпроса с прикритата грубост на страдаща жена.

МИШЕЛ: Да, разбирам.

ЛЕА: Днес той може би си е отишъл, може би е изчезнал или умрял. Във всеки случай е изгубен, мъжът, чиято страст е разтърсила истински единствено него самия и за когото вие сте се грижили като за дете с висока температура.

Месала стана рязко, взе една лула от ниската масичка и я пъхна в устата си. После седна отново. Пак дойде ред на Карл да чете. С голяма мъка, на пресекулки той успя да премине през дългия монолог, който авторът така лекомислено му бе отредил. Соланж тайно наблюдаваше актьора и не можеше съвсем да скрие изненадата си. Надин беше невъзмутима. Месала смучеше лулата си и размишляваше. Най-сетне четенето свърши.

Настъпи продължително мълчание, след което Месала измърмори:

— Добре. Ето това е пиесата, която ще играем. Не е лесна и причините за това са няколко, основната от които е, че в нея се въздействува чрез психология и всичко се базира на стройни теории. Авторът иска да покаже нещо и все пак би желал от вас повече интуитивност и правдивост на чувствата. Нямам какво особено да ви кажа, що се отнася до това четене. Надин, смятам, че допускате в началото известна грешка в тълкуването на текста, но в момента не мога точно да я определя. Соланж, трябва да сдържате природно заложената си емоционалност. Карл, ти четеш отвратително, това го знаехме и отпреди. За днес спираме дотук, следващо четене утре в театъра. Надявам се, че вече ще мога да ви покажа окончателните макети на декорите. Благодаря ви.

Серве се приближи до Надин, докато тя обличаше палтото си пред вратата.

— Мога ли да ви изпратя?

Тя се усмихна бегло.

— Много сте любезен, но съм с кола. Довиждане.

Той я изчака да си тръгне и се зачуди защо е толкова бледа и изглежда така изморена. Когато се обърна, забеляза, че Карл го гледа втренчено — светлите му очи бяха изпълнени с престорена тревога. Месала пълнеше лулата си. Соланж разглеждаше с ужас и изумление една рисунка на Белмер^[1]. Беше една от характерните за творчеството на големия художник геометрични смесици на крайници и полови органи, в чийто център се мъдреше влажно око под формата на женски срамни устни, откъдето излизаше бляскава сълза. Серве се сбогува с Месала, стисна ръката на Карл и се доближи до Соланж.

— Да ви поканя ли на кафе?

Тя извърна поглед от рисунката.

— Да, може, и по този случай ще ви разреша да ми обясните пиесата си.

— Не я ли разбирате?

— Никога нищо не разбирам. Аз съм глупачка по рождение. Вземете например тази картина…

— Не, благодаря.

Тя го изгледа с интерес.

— Така ли? Значи ставаме двама. Хайде да отиваме да го пием това кафе.

Седнаха в едно бистро недалеч от площад Данфер Рошро, където не беше много шумно. Ръмеше ситен дъждец, носен на откоси от ту засилващия се, ту отслабващ вятър. Минувачите бързаха по улицата, в далечината неуморно виеше сирена. Беше първият четвъртък на месец ноември.

Соланж се настани удобно на скамейката. Хиляди дъждовни капчици блещукаха в късо подстриганите й тъмни коси и по очилата й. Беше облегнала закръглената си ръка на масата и стоеше с цигара в уста.

— Вие сте първият драматург, с когото се запознавам, и трябва да ви кажа, че съм ужасно разочарована.

— Как така?

Тя вдигна рамене.

— Косата ви определено е много къса, съвсем не ми приличате на невротик и съм готова да се обзаложа, че никога не сте спали с майка си. Поне не сте ли останали без пари? Надявам се, че ще трябва аз да платя кафето!

Серве поклати глава.

— Съжалявам много, но не съм.

 

 

Надин отвори кутия равиоли^[2], които предварително бе затоплила в тенджера с вряла вода. Изсипа ги в чиния, намери лъжица в мивката и седна на мокета. Дъждът се стичаше по прозорците на голямата стая. Навън бе мрачно и сиво. Жак бе излязъл. Надин включи грамофона и нареди няколко плочи на устройството за автоматично сменяне. Равиолите бяха почти студени. Все пак ги изяде, след което изпуши една цигара, за да потисне отвращението си. Най-сетне заспа, легнала на мокета, пъхнала ръце между бедрата си. Дъждът плющеше по стъклата, сякаш невидима ръка запращаше ситни камъчета към тях.

 

 

Серве изгаси двигателя и се обърна към Соланж.

— Пристигнахме.

— Благодаря.

Тя отвори вратата, вдигна яката на шлифера си.

— Искате ли да се качите?

Серве поклати глава.

— Друг път.

Тя вдигна рамене.

— Ама вие наистина губите по всички показатели. Авторът трябва да спи при пръв удобен случай с наивницата от пиесата.

Серве я погледна, после се наведе, за да види луксозната сграда на булевард Пол Думе.

— Таванска стая, а?

— Не съвсем.

Той се засмя.

— Какво работи татко ви?

— Елате да го питате.

— Друг път. Всичко хубаво!

— Всичко хубаво!

Тя прекоси тротоара тичешком и се изгуби зад една голяма остъклена врата.

Серве отиде в агенцията, където Мертол го очакваше с нетърпение от обяд. В Чили бе станало силно земетресение и Гая искаше да изпрати Серве при жертвите.

 

 

Себастиен Щайнер седеше вече час, наведен над тетрадката. Беше преписал на десетте първи страници плана, който му бе струвал три безсънни нощи. Смяташе, че ще му е невъзможно да развие темата „Новата обща епистемология — необходимо условие за създаването на нова философия“ на по-малко от хиляда страници, и в момента се чудеше как е могъл да си постави толкова амбициозна задача. Вече се бе опитвал на три пъти да преразгледа плана, надявайки се несъзнателно да намери някой недостатък, който би му позволил да се откаже от самото писане. Ала проектът издържаше стоически на всякаква критика, съставните му части се напасваха с неумолима здравина, отвеждайки без сътресения изследването до многобройните му заключения. Беше време да започва да пише, а той все не започваше. Дойде му наум една реплика от Дюбийар^[3]: Трудно пробуждане ли? Не. Желание да се пробудиш, което трудно се пробужда.

 

 

Серве вървеше с натежала глава, замаян от дългия полет, по един прашен, набразден от пукнатини стръмен път, затрупан от огромни каменни блокове, който така криволичеше, че не би се учудил, ако в даден момент се озовеше пак там, откъдето беше тръгнал. Проклинаше неудобния четиристотинмилиметров обектив, който бе сметнал, че трябва да вземе, слънцето, което го заслепяваше, горещината, която го караше да се задъхва. Постепенно мислите му се върнаха към Париж, към пиесата и към тези, който я репетираха. По време на четенето бе останал поразен от едно спадане на напрежението през второто действие и сега се чудеше, както си вървеше, как би могъл да оправи нещата.

Вече бе стигнал до заключението, че всичко се дължи на крайната пасивност на Мишел, от която през второто действие се очакваше някакъв остроумен отговор, който все не идваше, когато малката групичка от фотограф-репортери изкачи последното хълмче възчерна земя и спря пред развалините на едно село, разсечено от край до край от огромна пукнатина. Зловонна миризма достигаше до ноздрите — миризмата на разложена плът, — застинала и потискаща, тъй като ни най-малък полъх на вятър не раздвижваше вонящия въздух. Серве закрепи носната кърпа на долната част на лицето си и тръгна напред, зареждайки апаратите си. Един швейцарски колега, който вървеше пред него, се спъна в нещо, обърна се, отстъпи назад и повърна на земята. Изпод една срутена стена се подаваха главица и ръчичка на дете. Серве вдигна никона. Работи цял час, но не можа да продължи по-дълго. Главата го болеше и целият се чувствуваше пропит от миризмата на разложени трупове. Започна да прибира нещата си и вече се готвеше да се връща в долината. Тъкмо тогава почувствува погледа на жената и се обърна. Беше облегната на купчина отломки от някаква къщурка, опънала и разкрачила крака, с мъжко бомбе на главата. Черните й очи гледаха втренчено и сериозно към фотографа. През разкъсаната й дреха се подаваше мъртвешки бяла гръд с подпухнало зърно. Много бавно Серве зави деветдесетмилиметров обектив на един от апаратите си. Застана на колене, нагласи диафрагмата, скоростта и фокуса. Беше съвсем сам с жената. Останалите бяха тръгнали с бригадата за първа помощ, която работеше в другия край на селото. Апаратът вдигна ужасен шум във вонящата тишина, но не смути вечния сън на жената.

 

 

Далила и Лапад вече имаха нещо общо — бяха отслабнали. Вървяха двамата един до друг надолу по улица Мосьо льо Пренс, Лапад — с тежка и несигурна стъпка, Далила — ситнейки до него. Лицето на Лапад беше обрасло с петнайсетдневна брада и той неволно намигаше на минувачите. Тикът се бе появил преди седмица и от ден на ден се влошаваше.

— Трябва да се яде — рече Лапад и двамата влязоха в една месарница. Лапад купи двеста грама кайма. Когато се прибраха в мизерния апартамент на площад Итали, той раздели месото на две. Далила излапа пая си за три секунди, но Лапад не можа да изяде своя. Тогава го отстъпи на Далила и легна с бутилка в ръка. Беше му студено и вече не знаеше как да се стопли. Далила скочи на леглото, сви се до господаря си и въздъхна доволно.

 

 

Люс прегледа серията снимки и изведнъж спря поглед на една от тях. Гордото лице, втренчените и сериозни очи на жената изпод странната шапка, гърдата, изложена с безразличие пред обектива, всичко в тоя ужасен портрет излъчваше някакво скрито величие. От позата на тялото, от студения блясък на кожата и почти геометричната по форма купчина отломки, които обграждаха в кадър избраната тема, лъхаше неизразимата красота на картините на Да Винчи. Люс отдели снимката от другите и погледна към секретарката си. Тя подреждаше папките, с гръб към нея. Люс пъхна снимката в чантата си.

 

 

В театъра цареше особено настроение, когато Серве отиде за първи път след завръщането си от Южна Америка. Репетициите бяха напреднали и вече протичаха на сцената, където вездесъщият Серж бе залепил жълт скоч, за да очертае мястото на декорите. Серве установи, че Надин продължава да се държи хладно и да бъде в строго професионални отношения с другите, че Соланж е поизгубила блясъка си и сякаш не се чувствува на мястото си, че Карл изглежда хиляда пъти по-тревожен, по-сдържан и по-неумолимо вглъбен в себе си от когато и да било. Иззад малките кръгли очилца сините му очи стрелкаха каменни, пронизващи, ледени и дори пълни с омраза погледи. Месала пък скачаше от сцената в залата с учудваща лекота въпреки безбройните и разнородни одежди, с които се бе навлякъл както винаги. Тази сутрин освен обичайните пуловери и палта си беше сложил една шапка космонавтка от дебела шотландска вълна, изпод която се виждаха само очите и половината от сплескания му нос. При все това обаче в гласа му се долавяха топли и трептящи извивки и голяма самоувереност.

— Надин, това ще го повторим. Опитай се да почувствуваш тая фраза, точно тук се намира част от ключа към героинята.

Надин се доближи до Карл, който застана срещу нея с упорито безразличие на лицето. Месала отстъпи назад и се върна в залата.

— Карл, малко по-шеговито и не толкова грубо, моля те!

Актьорите започнаха сцената отначало и Серве установи с изненада, че бяха постигнали очевиден напредък. Имаше вече някаква спойка между тях, към репликите от пиесата се бяха прибавили движения, жестове, погледи. Серве имаше странното усещане, че навлизайки в същността на своите роли, актьорите са ги разчупили, както се пукат по шевовете прекалено тесни дрехи, и че през цепките на скъсания плат се появяват самобитни и неочаквани черти, някои от които обогатяват героите, а други са в противоречие с тях.

Когато репетицията приключи, Карл напусна театъра, без да погледне към когото и да било. Тракането на тежките му обувки отекна самотно в пустото преддверие. Месала не му обърна никакво внимание и стисна ръката на Серве.

— Много често идвате.

— Защо? — запита Серве.

— Ще разберете.

Сетне нахлузи чифт ръкавици, подплатени с кожа, върху вълнените, които вече бяха на ръцете му, и изкрещя към кулисите:

— До утре в десет и половина, децата ми!

Серве се приближи до сцената, където Соланж и Надин говореха тихо. Когато го видяха, веднага млъкнаха и се обърнаха към него.

— Ето го виновника за всичко — рече Соланж.

Надин стисна ръката му.

— Здравейте. Извинете ме, но съм много закъсняла.

Целуна Соланж по двете бузи, усмихна се бегло на Серве и излезе от сцената. Соланж хвана Серве за ръката.

— Да те черпя ли нещо за пиене?

— О, да — отвърна й той.