Кристофър Франк
Американска нощ (16)

III

Таксито заобиколи Порт Сен Клу, тръгна по улица Мишел Анж и спря на ъгъла с тясната уличка Паран дьо Розан, където се издигаше висока модерна сграда с бледозелена облицовка, напомняща обществена къпалия. Надин плати на шофьора, отвори чадъра си и изтича под проливния дъжд до входа на зданието. Мишел Бание живееше в една гарсониера на осмия етаж. Надин намери външната врата открехната, поколеба се и влезе. По тъмния мокет се валяха книги, списания и обувки. На ниска масичка имаше остатъци от ядене и два препълнени с угарки пепелника. Надин остави чадъра и влезе по-навътре в стаята. На разхвърляното легло спеше гола млада жена, прегърнала възглавница, върху която се разстилаха дългите й руси коси. Дишането ритмично вдлъбваше корема й и издуваше малките й гърди. Надин се загледа в нея за миг, после тръгна към една врата и я отвори.

Мишел Бание се къпеше. Седнал във водата, която му стигаше до мишниците, с кацнали на носа очила с дебели стъкла, четеше „Веселото познание“ от Ницше. Щом забеляза Надин, вдигна глава.

— Идваш точно навреме. Тъкмо се питах дали няма да се наложи да си правя сам кафето. Оная глупачка там нищо не може. Ти как я караш?

— Средна работа. А ти?

— Горе-долу.

— Работиш ли?

— Ами работя. Трябваше да снимам филма на Льору, но го отложиха.

Той остави книгата, стана и стъпи на плочките. От тялото му се стичаше вода.

— Подай ми, моля те, онзи пешкир.

Надин му подаде пешкира, който той уви около кръста си и тръгна към стаята. Последва го. Беше нисък и набит, със залепнали по раменете дълги мокри коси.

— Май доста време не сме се виждали… година или две?

— Мисля, че няма две — каза Надин.

Мишел Бание беше първи асистент-режисьор във филма „Утре ще видим“. След снимките въобще не се бяха срещали.

— Къде ти е кухнята? — запита Надин.

Бание се почеса по главата.

— Точно и аз се чудех. Толкова рядко ходя там… Чакай, трябва да е насам.

Отвори една врата — беше на килера.

— Виж ти! Значи е другата.

Наистина беше другата. Докато той наливаше водата, Надин нагласи кафеварката и филтъра.

— Мога ли да направя нещо за теб? — запита той, след като пусна газта, и затърси безуспешно кибрит.

— Нямаш ли някоя дребна роля?

Газта свистеше силно, миризмата ставаше все по-осезаема. Бание намери една запалка, щракна я и направи малка експлозия.

— По дяволите! — извика той и размаха ръце. — Засега не виждам нищо. Във филма на Льору ще има, но няма да е веднага.

— Как се казва?

— „Тихи стъпки“… Между другото, не е лош.

— Кой ще играе?

— Лакомб и малката Клод Ландр, спомняш ли си? Снима се в нашия филм.

— А, да, спомням си. Кога ще бъдат снимките?

— Някъде към средата на август.

— При случай, имай ме предвид.

— Добре.

Двамата седнаха на ниската масичка с кафето.

— Тук е отвратително — каза Бание, като че ли за пръв път установяваше това. После отпи от кафето и кимна одобрително: — Никак не е лошо. А за озвучаване нищо ли няма?

— В момента нищо.

— Познаваш ли Валмон?

— Не, никога не съм работила с него.

— Обади му се. Търси някого за Джейн Фонда.

— Добре.

Мишел Бание запали цигара и погледна към заспалото момиче.

— Как се казва? — запита Надин.

Той вдигна рамене.

— Не знам, но е сладка.

 

 

Ив Валмон, който ръководеше една от четирите най-големи студии за дублиране и синхронизация, направи пробно прослушване на Надин и я нае, за да дублира Джейн Фонда в последния й филм.

Мъжът беше в износено палто, с изгубил цвета си шал и със сива шапка върху прошарената си коса. Бутна почтително вратата на архива с пръст и застана пред бюрото, където Люс проверяваше купчина бордера.

— Кажете, моля?

Мъжът се изкашля и избърса тънките си мустачки с жълта кърпа.

— Изпраща ме „Пентхаус“. Имаме нужда от снимки на стриптийз.

Люс погледна мъжа, кимна и стана, за да отвори две чекмеджета.

— Всичко, което имаме, е тук.

Мъжът й отправи беззъба усмивка.

— Благодаря, госпожице.

Остави на металния шкаф зелената си найлонова папка и отвори първия класьор.

Беше шест и половина вечерта. От съседната лаборатория се чуваше вече приглушен говор: настъпваше моментът за „изстрелването“ на вечерните събития. Гоцоли подготвяше подпечатаните си пликове, предназначени за петдесет и четиримата чуждестранни представители на агенцията. Виолен се гримираше пред огледалото и се чудеше дали да не върже тенекия на оня млад слагач, с когото се беше запознала същата сутрин в метрото и който я бе поканил на вечеря „при приятели“.

Люс прибра папката, подреди бюрото си и сложи цигарите и запалката в чантата си.

— Много съжалявам, но в седем без петнайсет затваряме архива.

Старецът се обърна леко зачервен.

— Свършвам, госпожице.

Бутна обратно чекмеджето и взе папката си под мишница.

— Пак ще дойда. Не съм сигурен, че намерих това, което ни трябва.

Люс го изгледа.

— Добре, но би трябвало все пак да платите това, което отнасяте.

Мъжът спря.

— Какво казахте, моля?

— „Пентхаус“ работи често с нас и, уверявам ви, никога не изпраща хора като вас. Както и да е, искали сте да разглеждате снимки — видяхте ги. Много добре. Но бъдете така любезен да ми върнете двете, които пъхнахте в чантата си.

Мъжът стисна папката до гърдите си с неспокоен поглед. По слепоочията му избиха капчици пот.

— Нещо бъркате, уверявам ви…

После млъкна, наведе очи и не мръдна повече. Люс си даде сметка, че гледа гърдите й. Тя стана.

— Върнете ми снимките и все едно, че нищо не е било.

Мъжът пристъпи към бюрото.

— Бъдете така добра — каза той почти беззвучно с приковани в тялото й очи.

Тя отстъпи една крачка и посегна към телефона.

— Щом не разбирате от дума…

Той скочи с изненадваща бързина и изтръгна слушалката от ръката й.

— Помолих ви да бъдете така добра — каза с жален глас.

Беше оставил папката си; палтото му се бе разтворило. Люс видя, че панталонът му е разкопчан.

— Не се страхувайте! — каза той.

Люс избухна в смях. Мъжът стисна устни, пристъпи още напред и понечи да я хване през кръста.

— Не се стеснявайте от мен! — обади се неочаквано Серве.

Мъжът се обърна обезумял.

— Не! — извика Люс.

Но кракът на Серве вече не можеше да се спре. Мъжът се свлече мълчаливо с посивяло лице, като се държеше за слабините, а от отворената му уста се стичаше тънка струйка слюнка.

— Не виждаш ли, че е болен? — каза Люс. — Знаеш много добре, че има такива хора.

Серве гледаше мъжа с отвращение. Люс се наведе, помогна му да се изправи и му подаде шапката.

— Отивайте си.

Мъжът стоеше неподвижен и разтреперан. Чак тогава Люс забеляза с какво внимание го гледа Серве и как насочва никона. Направи му няколко снимки, много бързо, отстъпвайки назад, за да го хване по-добре в кадър. После седна и сякаш изгуби интерес към случката. Мъжът се изниза през вратата и напусна агенцията.

— Нищо не разбирам — каза Люс.

Серве не помръдна. Тогава тя видя папката на земята, вдигна я и я отвори, за да извади двете снимки. На първата една едра блондинка държеше гърдите си с ръце, а на втората същата жена позираше на улицата, облечена в елегантен костюм. Люс дълго гледа двете снимки, после се доближи до Серве. Клекна до него, хвана го за ръката и я притисна до гръдта си.

— Ти вече си ме гледал, както той ме гледаше, и това ми хареса.

Серве се усмихна.

— Хайде да се оженим, а?

— Какво ще кажеш за утре сутринта?

Той кимна. Люс се притисна до него.

— Всичко свърши, Серве, и го знаеш много добре.

Той я погали по косата.

 

 

Вечеряха заедно и Серве закара Люс до улица Верньой. Тя го покани да се качи за едно кафе, но той отказа. Съблече се в миниатюрното си апартаментче, взе един душ и легна. Преди да заспи, си каза, че Серве няма вече да идва да я взема, за да отидат в агенцията.

 

 

— Ето какво значи много да се бърза — каза Себастиен Щайнер и задраска целия абзац.

Далила размърда уши и въздъхна. Книгата се оформяше. Вече цели три глави бяха натрупани в единия край на бюрото. Всяка нощ, докато Далила се мотаеше в краката му, Щайнер изписваше по двайсетина страници със ситния си почерк, в който се открояваха огромните главни букви. Бе достигнал до същината на темата и намираше в работата си дълбоко душевно спокойствие, което се предаваше и на Далила. Грижеше се за кучето с педантична точност. След като се посъветва с доктор Вунг, започна да му дава различни витамини, които можеха да помогнат за възстановяването му. С помощта на „Наръчника Марабу за кучета“ приготвяше питателни храни в кухнята, която от петнайсет години му бе служила само за да си прави кафе. Далила вече нямаше болки. Раната напълно бе зараснала и кучето започваше все по-умело да върви на два крака. Видимо унизена от неспособността да сдържа естествените си нужди, тя си беше създала навика да обикаля в такива моменти по плочките в кухнята. Не можеше вече да спи при Щайнер, но лягаше на едно одеяло до леглото му. Всеки ден на разсъмване, когато Щайнер оставяше писалката, изведнъж ставаше необичайно весела. Тогава Щайнер си казваше, че е доволна от него.

 

 

Заснета в едър план, Джейн Фонда говореше бавно, думите се ронеха нерешително от устата й. Актрисата умело използуваше близостта на камерата, за да предаде чрез едва забележими трепвания на лицето си всички чувства, изпитвани от героинята. Ролката, на която бяха записани само три изречения, се въртеше вече от половин час. Започваше отново и отново — безспир. Младата жена вдигаше глава, говореше, колебаеше се и пак навеждаше глава. Застанала пред микрофона, без да гледа към лентата, на която течеше текстът, доверявайки се само на играта на актрисата, Надин повтаряше всеки път трите фрази със съвършен синхрон. Ала не бе доволна от изпълнението си. Беше казала на режисьора на дублажа: „И без това вършим тук най-черната работа, поне да се опитаме да я свършим както трябва. След като тя е сметнала за необходимо да изпипа едрия си план, не виждам защо да не го направим и ние.“ След двайсет минути извикаха Валмон, който, за най-голямо учудване на всички, се съгласи с Надин.

— Ето, вече става, видяхте ли? — каза Надин. — Точно тук си поема дъх… не е кой знае колко важно, но всичко идва оттам.

Цифрите се засменяха на екрана, лентата тръгна, появи се картина. Надин произнесе изреченията със стиснати юмруци, възпроизвеждайки не само с гласа си, но и с цялото си тяло играта на актрисата.

— За мен е добре! — каза тонтехникът.

Режисьорът кимна.

— Край!

Озвучаването на филма бе приключило.

 

 

В началото на юни Серве напусна улица Фалгиер и се нанесе в нов тристаен апартамент в модерна сграда на улица Асас. Обзаведе го за няколко седмици, когато намираше време да излезе по магазините, и цял един неделен ден прави курсове с колата от едното до другото място, за да пренесе книгите си и някои други лични вещи. В девет часа вечерта хвърли на задната седалка последните дрехи и една изостанала дреболия и седна зад волана, готов за тръгване. Ала не можа да потегли. По отсрещния тротоар се задаваше Себастиен Щайнер, придружен от Далила. Държеше в ръка някакво странно приспособление от каиши, които обхващаха задницата на кучето и я повдигаха нагоре. Далила душеше уличните фенери и тасовете на колите и подтичваше редом с Щайнер, с висящи на сантиметър от уличната настилка задни крака. Свечеряваше се, но Серве реши да рискува и вдигна никона.

С белите си стени и бежовия си мокет новото жилище напомняше апартамента на улица Варен. Серве се тръшна на едно канапе и направи безуспешен опит да се зачете в последния брой на „Зум“. Отиде до телефона, поколеба се, после набра номера на Люс. Никой не се обади. Той затвори, набра „Услуги“ и поиска от дежурната номера на Клод Ландр на улица Турнон 29. Уведомиха го, че в указателя няма абонат с такова име. Той запали цигара и се обади на всички номера, записани на този адрес. Когато чуеше женски глас, питаше:

— Ти ли си, Клод?

А на мъжете казваше:

— Най-добре е да изчезваш. Жена ти знае всичко.

На шестото обаждане отговори Клод Ландр.

— Мъжът ти вкъщи ли е?

— Да. Какво искаш?

— Да бъда с теб.

— Тогава ела на вечеря.

— Добре. Какво да си сложа, връзка ли?

— Чорапи.

— Нямам чорапи.

Серве подаде шлифера си на Мария и влезе в гостната, където един среден на ръст мъж с големи мустаци и несъразмерно чело скочи от мястото си с протегната ръка.

— Господин Мон? Аз съм Марсел Фавар. Клод ей сега ще дойде, отиде при малката. Изглежда, че е сънувала лош сън. Какво ще пиете?

— Мартини — каза Серве, за да не го затруднява.

Фавар натисна звънеца и предаде поръчката на Мария.

— Клод много ми е говорила за вас.

— Така ли?

Замълчаха. Серве напразно търсеше подходяща тема за разговор. Запали цигара, престори се, че невзрачната картина на Брак, която красеше стената, му е направила силно впечатление. Мария поднесе мартинито. Марсел Фавар въздъхна и стана.

— Ще ида да видя какво става.

Когато остана сам, Серве реши да избяга през прозореца. Точно в този момент влезе Клод, забързана и сериозна.

— Здрасти, мръснико! Нямаш късмет и това си е!

— Така ли?

— Ами да, не го ли виждаш, че е тук.

Целуна го набързо по устата и се тръшна в едно кресло.

— Имам добри новини. Филмът ми ще се снима прев август, тая сутрин подписах договора.

— Браво.

— А ти, между другото, си се преместил.

— Откъде знаеш?

— Преди трийсет минути те търсих, за да ти кажа да не идваш.

— И какво?

— Ами попаднах на портиера, който тъкмо чистеше, и ми каза, че си се изпарил.

— Защо не искаше да идвам?

— Горкото ми момче, как ще се скапеш от досада…

Беше права. Вечерята бе дълга, церемониална и отегчителна. Марсел Фавар през цялото време мълча и кима с глава. Хранеше се с голям апетит. Клод и Серве си говореха унило за кино, за театър и за фотография. Десет минути след като сервираха кафето, Серве се измъкна под претекст, че има репортаж рано сутринта. Докато чакаше Мария да донесе шлифера му, размени още няколко думи с Клод и мъжа й в антрето.

— Адресът ти! — каза Клод. — Забрави да ми го дадеш.

Серве го надраска набързо на гърба на един плик.

— Лека нощ.

— Много ми беше приятно — каза Фавар мрачно.

— Чао! — рече Клод.

 

 

Когато се прибра на улица Асас, Серве се изкъпа, легна си и веднага заспа. В три часа сутринта се позвъни. Беше Клод.

— Фасулска работа! — каза тя, докато влизаше. — В киното нещата изглеждат трудни, но са прости като фасул. Само трябва да внимаваш да не събориш нощната лампа, когато ставаш.

Съблече мантото си, събу обувките и махна роклята.

— Е, как го намираш? Жалък е, нали?

Серве сви рамене.

— Той въобще не проговори.

— Но, момчето ми, той никога не проговаря. Ама пък като гинеколог е страхотен.

Сутиенът и гащите отидоха при роклята на мокета. Застана съвсем гола, протегна се и се огледа наоколо.

— Много е сладко тука. Мога ли да видя как си се наредил?

 

 

Когато на другата сутрин пристигна в агенцията, Серве научи, че го чака някакъв господин на име Жюлиен Биан.

— Що за човек е? — запита той секретарката на Гая.

Тя вдигна рамене.

— Обади се в девет. Казах му, че ще бъдеш тук сутринта; и той дойде половин час след това.

— Къде го покани?

— При Гая. Той няма да идва тая сутрин.

— Добре.

Жюлиен Биан бе нисък и елегантен, на около четирийсет години, с посивели коси и сини очи, с благороден профил и дълги изящни ръце.

Когато видя Серве, той стана от стола си.

— Надявам се, няма да ми се сърдите, че дойдох направо, но повече от петнайсет дни се опитвам да се свържа с вас. Казаха ми, че сте били затворен някъде в Африка — не можах да разбера добре.

— В Чад — рече Серве. — Седнете.

Видя една картонена папка за рисунки, която Жюлиен Биан бе облегнал на креслото си. Мъжът кръстоса крака, внимавайки да не измачка панталона си.

— Аз съм директор на една картинна галерия — каза той с равен глас — от почти петнайсет години, но напоследък не намирам картини.

Серве сви вежди.

— Няма ли вече художници?

— О, художници не липсват, но нямам никакво желание да излагам това, което рисуват те. Аз имам свое схващане за изкуството — казват ми, че било остаряло, — което не ми позволява да излагам каквото ми попадне. Смятам, че една картина трябва да изразява това, което днес никой художник няма желание да изрази. Може би греша, но не разбирам нищо от това, което днес се пише за живописта. Щом вляза в някоя от галериите наоколо, не виждам друго освен псевдоимпресионизъм за възрастни дами, долнопробен неосюрреализъм или абстракционизъм. Бях решил да затворя галерията си. Вече не държах толкова на нея. И тогава в едно бразилско списание ми попадна ей това. — Той отвори картонената папка и извади изрезка, която подаде на Серве. Беше мъртвата чилийка с бомбето. Жюлиен Биан поклати глава.

— Ако имате двайсетина фотографии от този род, ще бъда щастлив да ги изложа. Не съм в състояние да ви осигуря сензационна реклама и всичко може да остане съвсем незабелязано. Не се опитвам да убеждавам никого, разбирате ли? Чисто и просто искам да покажа на публиката едно принципно художествено виждане, от което не лъха на помийна яма, на лудница или на публичен дом. Може би греша.

Серве остави изрезката и погледна мълчаливо мъжа. После взе картонената папка и я отвори. Вътре намери стотина изрезки на вестникарски снимки, всичките подписани с името Серве Мон.

— Никоя от другите не ми върши работа — каза Жюлиен Биан. — Това са журналистически снимки и нямат нищо общо с една художествена галерия.

Серве кимна.

— Търсили сте в справочника за пресата?

— Да.

Серве си каза, че без самият той да подозира, един човек си бе направил цяла колекция от негови снимки, бе ги изучавал, подреждал, подбирал.

— Ще имам двайсет снимки — каза той. — Ще ми трябват поне три месеца, за да подготвя копията. Аз ще избера лабораторията и форматите за увеличение. Ще експонирам сам. Няма да има нито обяснителен текст, нито коктейл при откриването.

Жюлиен Биан стана.

— Точно така си го представях и аз. Петнайсети септември удобно ли ви е?

— Да…

Той затвори папката си и подаде една визитна картичка на Серве.

— Тук е адресът.

— Мисля, че ще мога да ви покажа контактните копия след петнайсет дни.

Жюлиен Биан поклати глава.

— Не е необходимо.

Стисна ръката на Серве и отвори вратата.

— Господин Биан…

Той се обърна. Серве искаше да каже нещо, но не намери подходящите думи. Жюлиен Биан кимна с многозначителна усмивка.

— Зная — каза той. — Не се решавате да ми благодарите, понеже си давате сметка, че не ви правя никаква услуга, тъкмо обратното. Питали ли сте се някога защо първобитните хора, когато са правели първите си стъпки във всички области, са изпитвали нужда да рисуват по стените на пещерите? През деветнайсети век философите се оттеглиха от играта, а двайсетият ще види логическото следствие от това — смъртта на изкуството. Удавник не се учи да плува. Много е късно. Но съм доволен, че ви намерих.

Серве се усмихна.

— Все пак бих могъл да ви благодаря.

Жюлиен Биан разпери ръце и повдигна рамене.

— Човек трябва да се бори — каза той. — Не за да победи, а за да запази уважението към самия себе си.

— Не — рече Серве. — Прекалено често го казват, за да е истина. Човек не може да присъствува с безразличие на самоубийството на някого. Това не ви дава да спите, на мен също, и точно затова сега сте тук.

— Да — потвърди Жюлиен Биан с угаснал глас. — Не мога да оставя нещата да пропаднат така.