Кристофър Франк
Американска нощ (4)

IV

Два месеца по-късно, по-прежълтял и с по-треперещи ръце от когато и да било, Реймон Лапад си пиеше коняка в кафене „Флор“. В краката му едно кокерче му ръфаше настървено обувките. Серве, който не го бе виждал от няколко седмици, седна мълчаливо срещу него. Известно време се правиха, че не се познават, после Серве се обади:

— Бяха ми казали, че си умрял.

Лапад поклати глава.

— Не са те излъгали.

Двамата млъкнаха, Серве поръча двойно кафе. Лапад въздъхна дълбоко.

— От време на време чета „Пари Мач“ — каза той.

— Така ли?

— Например при бръснаря, когато някой друг вече е взел „Люи“.

— Е, и?

— Ами там видях една снимка, прилично кадрирана, доста ясна и не безинтересна, която показваше как един американски патрул се бие с виетнамски партизани на неколкостотин километра от Сайгон, и тая снимка беше подписана от някой си Серве Мон. Не знаех, че има и друг с твоето име в занаята.

Серве благодари на сервитьора, който остави кафето на масата, и сдържа усмивката си.

— И аз не знаех.

— Добре ли мина всичко?

— Да, трудно беше. Започвам да ги съжалявам.

— Хайде де! — рече Лапад. — Само това оставаше. После няма да имаме кого да мразим. Освен това знаеш много добре, че на закуска ядат каквото им падне.

— Да не забравяме също — отвърна Серве — за обновителния и симпатичен либерален полъх, който си проправя път при тях. Съвсем в славната традиция на Рузвелт, на непокорните духове като Мейлър, Маккарти, Голбрайт, Фром^[1], Маркузе, Джоун Бейз…

Лапад въздъхна.

— Няма как, това са интелектуалците, които сме заслужили.

Сетне се наведе и заговори на кученцето:

— Далила, ще ви бъда много признателен, ако ми оставите достатъчно от обувките, за да се прибера у дома.

Серве също се наведе.

— Твоя ли е?

— Тъй вярно.

— Купи ли я?

— От кейовете. Беше сложена в клетка и тъкмо унищожаваше опашката на един умърлушен далматинец. Исках да направя услуга на далматинеца.

— На „ви“ ли й говориш?

— Разбира се. Нали се познаваме съвсем отскоро.

Кученцето изджавка пискливо и задърпа връзката на обувката, която вече бе успяло да разнищи.

— Виждаш ли, тя също ми говори на „ви“.

— Погаждат ли се с Мадлен?

— Мадлен си събра багажа — каза Лапад.

От близо осем години той живееше с една сдържана и интелигентна жена, некрасива, но чаровна, която тихо страдаше от отсъствията му, но най-вече от пристрастеността му към алкохола.

— Намери в банята една бутилка „Курвоазие“. Много се разстрои и сметна, че трябва да ме изостави на собствената ми съдба, за което беше напълно права. Но вече нямаше кого да събуждам, когато не мога да спя.

Лапад погледна към кученцето.

Серве протегна ръка и Далила го захапа с острите си зъбки, махайки приятелски с опашка.

— Спи ли много? — запита Серве, който започваше да разбира.

— Непрекъснато, и е луда да я събуждат. Така може да вкусва многократно от удоволствието да заспива.

— Даваш ли й да яде?

— Понякога. Забелязах, че много обича.

Замълча. Серве допи кафето си. Лапад се колебаеше дали да не пийне още един коняк преди вечеря. Далила се нахвърли с нови сили на връзката на другата обувка.

— Ще вечеряш ли с мен?

Серве поклати глава.

— Благодаря ти, но имам работа.

— Щяхме да си говорим за антиамерикански настроените американци.

— Искаш да кажеш за „просветените“?

— Точно за тях.

— Друг път.

— Добре.

Лапад стана, залитна за миг, взе каишката и вдигна Далила на ръце. Целуна я по муцунката и я притисна до гърдите си.

— Всичко хубаво, човече от левицата! Ние с теб сме богоизбрани. Ние единствени знаем, че свободата е реакционно понятие.

Серве го изпрати с поглед, без да става от стола, и си рече, че на бившия партиен теоретик не му е писано много да живее.

Някой беше оставил един брой „Франс Соар“ на скамейката и той го отвори напосоки. Информация от рубриката „Спектакли“ го накара да се замисли.

Известният италиански кинорежисьор Рикардо Манулети ще започне през януари работата по новия си филм Слава за победения. Сценарият, който също е написан от него, е посветен на кърваво събитие от римската история. Сред изпълнителите ще бъде съпругата на режисьора, София Салвино, за която Манулети специално е създал една от ролите.

Серве препрочете информацията много бавно, после остави вестника и излезе замислен от кафенето. Купи си един брой „Парископ“ от будката за вестници и подробно изучи театралната рубрика, докато ядеше омлета си в един снекбар на улица Бак. Отбеляза си пет пиеси и още същата вечер изгледа първата — тягостна творба, изпълнена от двама неизвестни актьори, която разкриваше, с помощта на пронизителни крясъци и на цели сцени с безмълвни жестове, безсмислието на войната, разрушителната сила на парите и несправедливостта на западното общество, поне така беше обяснено в програмата. Авторът, за когото в книжката пишеше, че още няма двайсет години и е студент по литература, а една негова едноактна пиеса вече бе играна в някакъв празен склад в Бобини^[2], не се беше затормозил да следва класическите правила на драматургията. Вместо да образуват едно цяло с хода на действието и да бъдат илюстрирани от него, темите му излизаха от устата на актьорите под формата на безкрайни монолози. Серве не дочака втората част. На другия ден отиде на някаква булевардна комедия — прекрасните актьори се опитваха да изиграят духовито безкрайно недуховития диалог, а през следващите дни видя един добре направен водевил, направо жалка криминална драма и най-сетне доста добрата постановка на рядко играна творба от Пирандело. На шестия ден обиколи театрите по булевард Сен Жармен, а на седмия седна пред една празна тетрадка.

 

 

Смяташе, че вече е открил темата си: ролята на възхищението и омразата в отношенията между влюбените, значението на взаимното уважение; какво налага на партньорите да лъжат, да създават погрешна представа за себе си, защо им е приятно, когато видят, че тази представа се приема, защо изпитват удоволствие да се почувствуват в нечия чужда кожа. Накратко казано, потъването в някакво криво огледало. И криещата се отвъд този вид отношения жажда за истина, тайнствената убеденост, че истината е откровение, че е кантианско измерение на любовта, „императивно съвкупление“^[3]. Към всичко това се прибавяше хипотезата, че чувството, свързващо мъжа и жената, е толкова по-отрицателно (омраза или презрение, изпитвани съвместно по отношение на трети човек), колкото повече двамата партньори се мразят или презират взаимно, стремейки се вследствие на това да си създадат фалшив образ и да потвърдят този на другия. На тази хипотеза се градеше и развоят на действието: женен мъж, до неотдавна известен пианист, чиято съпруга добре познава истинската му същност, има връзка със своя млада колежка. Едва създал във въображението на момичето фалшива и ласкаеща го представа за самия себе си, той вече изпитва нужда да изправи жена си пред това ново свое отражение. Поканва момичето на вечеря, която трябва да продължи до края на пиесата, а самата пиеса започва с пристигането на трите действуващи лица в апартамент без никакви мебели (Серве не бе забравил улица Варен), чиято наредба се състои от няколко сандъка и дъски, и от един роял. През цялото време действието се развива само в този апартамент, където тримата се срещат лице в лице, нещо като игра на истина, в която участвуват лъжци, поначало съществуващи единствено в представата, която създават за себе си у другите. И така, съпругът, който е „изработил“ у двете жени различни представи за себе си, се опитва да съчетае тези представи, за да възстанови, ако е възможно, поне частица от истинската си самоличност.

Залавяйки се за работа, Серве знаеше добре, че му остава още да намери подходящия стил — третия елемент, необходим за една драматична творба. За да отложи момента, в който трябваше да се захване с диалога, той се зае с подробно описание на декорите, на осветлението и на героите. Затърси им имена в календарчето на религиозните празници и след дълги колебания се спря на Рьоне (съпруга), на Леа (съпругата) и на Мишел (любовницата). Чак тогава разтвори вратата на празния апартамент, пусна вътре Мишел и Рьоне и им даде думата.

РЬОНЕ: Още я няма.

МИШЕЛ: Жена ти ли?

РЬОНЕ: Да.

Серве задраска всичко и започна отначало.

МИШЕЛ: Тук ли е?

РЬОНЕ: Леа ли?

МИШЕЛ: Да.

РЬОНЕ: Още не. Тя се връща по-късно.

Прекара цял час в премисляне на нови варианти на тази сцена, без да отбележи какъвто и да било напредък. Остави писалката, сложи вода да кипне и изпи едно кафе. После се залови отново за работа, забрани си дори най-малката поправка и изписа на един дъх двайсетина страници. Спря в момента, когато Леа се появи за първи път. Беше два часът сутринта, спеше му се, а трима самотни герои, увиснали в празното пространство, изпълваха мисълта му като спомен за нещо случило се съвсем неотдавна.

 

 

На другата сутрин Гая извика Мертол, Надан, Несбит и Сюлер на съвещание. Седеше отпуснат в черното си кожено кресло, в неизбежната, току-що изгладена бяла риза, по-розов и по-унил от когато и да било, зад огромното бюро, огънато под купчина книжа, ръкописи и други папки. На попивателната пред него бе разтворен един брой на списание „Плейбой“.

— Ей това нещо тук — каза той със сухия си глас на астматик — излиза в тираж над пет милиона екземпляра.

Надан сви рамене — на загорялото му лице бе изписано невъобразимо спокойствие. Другите изразиха вежливо учудване.

— Знаете ли защо Хефнер^[4] е милиардер?

Четиримата журналисти зачакаха да чуят защо. Гая стовари пълния си юмрук върху списанието.

— Защото е схванал, че хората, които обичат да гледат голи мадами, не са задължително мухльовци! Защото си е дал сметка, че човек може да чете Джойс (автор, от когото Гая не беше прочел нито ред, но към когото изпитваше почтително възхищение) и в същото време да се възхищава на чифт хубави гърди! И освен това — продължи той, понеже обичаше да проследява мисълта си докрай, — защото смята, че без да се прави от това изкуство, мацките могат да се снимат и другояче освен само с минокс в Булонската гора! Ето защо!

На лицето на Мертол се изписа радостно изумление, другите останаха с каменни лица.

— Сега ще ми направите един секси репортаж, много изискан, с някоя забавна идейка и с мадами, от ония, дето им личи, че са чели и други неща освен Пол Жералди^[5] и „Астерикс^[6] при арабите“! Искам ги чаровни и начетени.

— Мислещи задници — подсказа Несбит.

Гая го изгледа мълчаливо.

— Не смятате ли, че това е добра идея?

— Страхотна! — отвърна Несбит. — Чудно ми е, че не съм се сетил досега за това. Моята годеница чете Спиноза и, уверявам ви, това не й пречи да…

— Добре тогава, действувайте!

Излязоха мрачни от кабинета и се събраха пред един от прозорците на репортерската зала. Мертол гледаше трескаво и уплашено — не можеше да понася да искат от него идеи. Надан както обикновено бе усмихнат и разсеян. Сюлер и Несбит се опитваха да намерят някакво решение. Определиха X на брой изискани и разголени момичета и предложиха да ги снимат на Айфеловата кула или на Шанз-Елизе, пред Посолството на Китайската народна република, на Пон-дез-Ар, в „Максим“, в дирекцията на заводите „Рено“, в Антропологическия музей. Мертол не одобри нито едно от тези предложения и изпадна в състояние на тъпо безразличие, напомнящо вегетативната апатия на трепанираните отпреди войната. Надан се усмихваше на нещо в себе си и дискретно поглеждаше часовника си, марка „Ролекс“. Несбит въздъхна и обяви, че е жаден, което изведнъж пробуди Мертол.

— Страхотна идея!

— Какво? Че съм жаден ли?

— Ще ги снимаме при Виктор…

— Гениално… — промърмори Несбит и погледна към Сюлер. — Изискани голи мадами, играят на зарове в долнопробна кръчма около Халите… студентки по право, отдали се на нудизъм в кварталната пивница! Много добре си го представям…

Ала Мертол вече набираше някакъв телефонен номер.

— Виктор? Ще ни качиш ли четири халби? Окей. Но не пращай друг, а ела лично. Имаме едно предложение за теб.

Сюлер стана.

— Оставям ви, братлета. Самолетът ми излита след час.

Мертол беше забравил.

— Какъв самолет?

— Паола, драги мой. Не помниш ли, че имаме поръчка от „Жур дьо Франс“?

— Ама тогава кой ще прави онова нещо?

— Цветно ли е?

— Разбира се.

— Повикайте Мон.

— Той не е по тия неща.

Сюлер се намръщи.

— А аз значи съм, така ли?

Виктор лесно склони и прибра с обичайната си дискретност две стофранкови банкноти. Оставаше да се намерят момичетата. Мертол цял следобед телефонира на млади начеващи киноактриси, които бе възнаграждавал през годината с места на стола до себе си. Два часа по-късно, след трийсет и шест обаждания, вече изглеждаше сериозно изтощен. Серве тъкмо се връщаше от репортаж при една седемгодишна поетеса, издала някаква направо отвратителна стихосбирка, когато Несбит му съобщи какво го чака. Уговориха се да се срещнат в три часа сутринта при Виктор.

 

 

Тъй като Надин Шьовалие не беше Попеско^[7], Серве реши, че не е необходимо да създава роля специално за нея, за да повтори онова, което вече е направила, нито пък че може да се задоволи с това, което е самата тя. Трябваше да сътвори образ, който да й позволи да разгърне максимално артистичните си способности и да отговаря на индивидуалността й, без да противоречи на композицията на пиесата. И така, застанал до прозореца на гарсониерата си, Серве отлагаше повече от час момента, в който трябваше да накара Леа да говори. Накрая реши, че всички тия размишления само му губят времето, и след като изпи третото си кафе, седна отново с цигара в ръка и отвори вратата на празния апартамент.

ЛЕА: Закъснях… Имаше страшно много народ в метрото. Добър, вечер, Рьоне, добър вечер, Мишел! Виждате ли, вече знам името ви. Извинете ме само за минутка.

Леа излиза. Дълбоко мълчание.

„Нещо май не съм наред — си каза Серве, — едва си е дошла, а аз я карам да излиза отново.“ Сетне се съсредоточи и в продължение на няколко часа химикалката му бягаше неспирно по страниците на тетрадката. Когато телефонът иззвъня в два и трийсет и пет сутринта, почти бе привършил първото действие. Беше Несбит.

— Господин Серве Мон?

— Същият.

— Изтънчените голи мадами ви очакват.

 

 

Серве прекрачи някакъв неуспял да влезе при Виктор пияница, който бе заспал на тротоара, и застана до вратата. Вътре го пусна Кремер, един от „биячите“ на агенцията, чието зверско изражение и коженото яке имаха за цел да държат настрана зяпачите. Мертол се беше настанил до бара и отпиваше с отвращение от чаша мента, а Несбит, седнал връз тезгяха, пиеше както обикновено бяло вино. Виктор, с най-ледената си усмивка на лицето, играеше флипер с Мириам, а тя, щом видя влизащия Серве, изтича към него и го целуна по двете бузи.

— Как си, сладур?

— Добре съм. Ти ли ще позираш?

— Ами така изглежда.

— Моите поздравления. Какво четеш в момента?

— Какво? Много добре виждаш, че нищо не чета, след като си бъбря с теб.

— Да, наистина. На какво четеш, когато не си бъбриш?

— О, зависи. Много обичам Слотър^[8], и също оня другия, Ги де Кар^[9]…

— Гая трябва да е предоволен. Човек би помислил, че се намира в публичния дом на самия Гастон.

— Гастон ли? Сводникът на Март?

— Не знаех, че е на Март, но твърде е възможно.

Мертол му махна и той остави Мириам.

— Имаш ли каквото трябва?

— Имам всичко.

Под помътнелия поглед на Несбит Серве нагласи електронните си светкавици на различни места в залата. Кремер вкара една брюнетка, облечена в черна мушама, и тя седна в дъното на кафенето. Виктор, който не виждаше защо трябва да изменя на навиците си, я запита какво ще пие. Тя поръча кафе. Дебелата готвачка се настани на една табуретка до вратата на кухнята, с плетка в ръце и блеснали очи. Пристигнаха още две момичета — тъжни блондинки, които замислено се загледаха в приготовленията на Серве. Серве отиде при Мертол и Несбит.

— И сега какво точно ще правим?

— Няма нищо сложно… залата ще бъде както обикновено, с посетителите, които си консумират, и всичко останало… с изключение на това, че момичетата са голи.

Серве го погледна, без да продума. Несбит се наведе, за да напълни чашата си.

— Това ли е то изисканото? — запита Серве.

— Просто нямам думи! — промърмори Несбит. — Като картина на Кловис Труй^[10]. Само им липсват детелинки по задниците.

Виктор пусна желязната ролетка и тя изтрополя надолу с метален звън. Ресторантската зала, откъсната от света, се превърна в готов за отплаване кораб. Серве седна до брюнетката, която бъркаше кафето си.

— Как се казвате?

— Мари-Терез.

Каза го, като че ли му правеше някаква отстъпка.

— Работите ли?

— В момента съм разпоредителка в един театър. Правила съм куп неща.

— Добре. Слушайте сега какво ще правим…

Двете блондинки се казваха Жанин и Алис. Жанин, ниска и закръглена, със зле изрусени коси и намацани с чернилка очи, участвуваше като статистка в разни филми и позираше за някакво тайнствено предприятие, чието студио се помещаваше в един забутан склад към Порт дьо ла Вилет. „Приятелката“ й, Алис, беше машинописка и също се бе снимала при неизвестните режисьори от Ла Вилет.

Несбит и Серве се заеха с подреждането на декора. Помолиха Кремер да играе на флипера с безгрижен вид. Виктор се съгласи да остане на бара при условие, че няма да му се вижда лицето, а дебелата готвачка си остана на мястото. Куките чаткаха в дебелите й пръсти, очите й светеха, стоеше със зяпнала уста. Казаха на двете блондинки да седнат в залата и да разговарят с Несбит, който бе с гръб към обектива. Мириам, Мертол и Мари-Терез пиеха на тезгяха.

Серве включи няколко пъти светкавиците, за да прецени осветлението и да се увери в синхрона с централния затвор на апарата си. После помоли момичетата да се съблекат. Мириам го направи пъргаво и с много чар. Тъмнооката Мари-Терез подреди грижливо дрехите си на един стол, като че ли се намираше в собствената си спалня, а блондинките се обърнаха с гръб и свършиха надве-натри. Не бяха красиви. Жанин бе едра и набита, дебела в кръста, с множество бучици по кожата на бедрата. Алис сякаш имаше повече ребра от което и да е друго нормално същество. Мириам, чието гордо с хубостта си бяло тяло сияеше на бара, се изплези на Виктор, а той поклати глава. Мари-Терез излагаше на показ повехналите си прелести. Серве започна с Мириам и Виктор до тезгяха и положи много усилия, за да запечати на лентата разкошните рижи коси, разстлани по белия гръб, и да забули Виктор в декоративна мъгла.

— Добре. Сега се обърни, седни на табуретката и кръстосай крака. Точно така. Не, не се усмихвай! Все едно, че не ме виждаш. Мисли си за нещо друго!

— За какво?

— За каквото искаш.

— Мога ли да мисля за теб?

— Щом искаш, можеш.

Извила гръб, за да покаже по-добре красивата си тежка гръд, с чаша в ръка и светско изражение на лицето, Мириам заби поглед в тавана. Серве се усмихна, натисна спусъка и десетте светкавици блеснаха едновременно.

— Много добре. А сега се наведи малко.

Тя се наведе. Недоволен, Серве отиде до нея, хвана я за хълбоците и й показа как да застане. Духна леко към дясната й гърда и зърното щръкна. После отстъпи назад под подигравателния поглед на Мириам и направи снимката. Трийсет минути по-късно все още снимаше до тезгяха, обезсмъртявайки този път тъмнокосата Мари-Терез, разговаряща с Мертол. Нямаше как да отлага повече това, което му оставаше.

Обърна апарата, промени осветлението и нагласи в кадър двете блондинки, седнали в залата. Погледна в рефлексния обектив, оправи фокуса и видя четири повехнали гърди, два чифта безизразни очи, тебеширенобяла кожа и зачервени ръце. „Господи — каза си, — дано не ми се случва да имам работа с тела, които не желая!“ Сетне поръча на Виктор скоч, за да си даде кураж, и го глътна на един дъх.

Несбит се бе запознал с Мари-Терез и Серве дочуваше разговора им, докато работеше. Колегата му беше наченал третата си бутилка „Гевюрцтраминер“^[11].

— С какво се занимавате, Мари-Терез?

— Разпоредителка съм.

— Много хубава работа имате.

— Скапана е.

— Какво говорите! Не може да бъде!

— Забавно ли ви се вижда? Да подлагаш ръка!

— Това е християнско занимание — рече Несбит и хвърли поглед към Мертол, който говореше нещо на Виктор.

— Как така?

— Кажете ми, Мари-Терез, как се запознахте с Мертол?

— В един таен бардак, в Аниер.

— Така си и мислех. Горкичката.

— Защо говорите така?

— За да съм в стил 1900 година. Би трябвало да добавя също: „Не ми казвайте нищо повече…“, за да звучи още по-мелодраматично. Лично аз съм против груповия секс — неприятен ми е почти като метрото във върховите часове. И освен това човек попада винаги на разни министри, които разюздано се отдават на долните си инстинкти, или пък на колоездачни състезатели в извънтренировъчен период… хора, с които не можеш да дружиш… Чудно ми е, че на вас ви харесва.

— Добре се плаща.

Несбит вече не я слушаше.

— Сигурно, сигурно… Ще ми дадете ли адреса си?

— Улица Анри Реньо сто четирийсет и пет.

— Отлично.

Той го записа на пакета си „Синиър Сървис“. После добави:

— Няма да искам веднага ръката ви, най-добре е хубавите неща да се запазват за накрая.

— Както обичате — отвърна Мари-Терез с пълно безразличие.

Несбит избухна в смях.

— Защо се смеете?

Той обгърна слабите й рамене.

— Просто така.

В пет часа сутринта всичко беше готово. Серве беше изпил четири уискита и главата го болеше. Дебелата готвачка спеше и хъркаше силно на стола си. От един час Виктор проявяваше вече нетърпение. Кремер бе спечелил двайсет и три безплатни игри на флипера.

Несбит реши да изпрати Мари-Терез, Мертол — двете блондинки, а Серве се съгласи да откара Мириам. Беше го помолила за това, докато той прибираше апаратите си, приклекнала до него само по колан и чорапи. Ала в колата Серве се умълча, погълнат от мисълта за Леа и за по-нататъшното й отношение към Мишел. Струваше му се, че засега тя се държи прекалено дружелюбно, и се питаше как да възстанови равновесието. Болките в главата не му позволяваха да мисли ясно, мозъкът му не работеше добре, но този въпрос непрестанно и упорито го занимаваше. Мириам протегна крака под арматурното табло на остина и заспа, облегнала глава на рамото на Серве. Той се помъчи да кара внимателно, избягваше да натиска рязко спирачките и мислеше за ролята на Мишел, която му се струваше недостатъчно убедителна.

Мириам живееше на приятна улица до Порт дьо Венсен. Серве внимателно я събуди.

— Хайде, върви да си легнеш.

Тя отвори очи, погледна към своята улица, която се виждаше в нощта, към неколцината минувачи, които вървяха забързано, с ръце в джобовете.

— Лека нощ.

Тя му подаде устните си и той я целуна набързо.

— Довиждане.

 

 

Тъй като беше изпратен от Мертол в Котре, Пиренеите, за погребението на трийсет и пет деца, загинали при автобусна катастрофа, той можа да се заеме отново с пиесата чак през следващата седмица, когато се завърна. Без да прочете написаното и убеден, че е много лошо, вече работеше само за да свърши, понеже обичаше да доведе започнатото докрай.

Мълчание. Мишел прави крачка назад, без да изпуска Леа от очи.

ЛЕА: Имате ли амбиции, Мишел? Някакви планове? Ще ми се да ги науча. Бих искала да знам защо сте дошли тук, какво сте искали да намерите, какво се надявате да получите. Толкова е лесно Рьоне да бъде подценен, да бъде изкаран жалък тип. Мисля, че вече съм ви го казвала. Всяка сутрин ние слизаме заедно в осем часа. Изпиваме по едно кафе близо до метрото, в бистрото, което се нарича „Курие дьо Брест“. Рьоне си поръчва голямо кафе с мляко и филия с масло, а аз — двойно еспресо с цигара „Голоаз“. Това не е навик, а цял ритуал.

„Прекалява — рече си Серве, — чак става жалка. Впрочем тя си е такава поначало, а и трябва да бъде такава. Сама се е обрекла непрекъснато да губи и да се извинява.“ В съзнанието му Леа вече нямаше нищо общо с Надин Шьовалие, беше си чисто и просто Леа. Запали цигара.

Тези сандъци, които ни служат за мебели, са взети от някакво пусто незастроено място, където Рьоне ме намери една вечер върху купчина кал, с подгизнали крака. Помисли ме за умряла… и тогава ме целуна.

„Сега пък много взех да дрънкам, а и теоретизирам“ — каза си Серве и задраска последното изречение. Но това го направи неспособен да продължи по-нататък. Заснова напред-назад покрай леглото, след четвърт час видя, че е останал без цигари, и използува случая, за да излезе.

 

 

Входът за артистите бе откъм тъмна уличка, отляво на театъра. През отворения прозорец на портиерната се разнасяше кадифеният глас на Леон Зитрон^[12], който отекваше между мръсните стени. Тя излезе първа — видя я ясно в рамката на вратата. Беше облечена в морскосиньо манто и говореше с някого. Серве прикри огънчето на цигарата си и отстъпи в тъмнината. Надин Шьовалие се превърна в силует — беше направила две крачки в уличката, но с лице към вратата и светлината.

— Ела, Жак, остави това.

Жак се очерта на свой ред на фона на светлината — обикновен мъж с очила, с широки и прегърбени рамене.

— Не ги обичам аз тия неща.

Гласът му бе плътен, дрезгав, немного звучен.

— Знам, и аз не ги обичам, но пазачът не може да се справи.

Минаха покрай Серве, без да го видят, без да си кажат нито дума. Тръгна след тях и видя, че се качват в едно зелено пежо 204, после ги изгуби в движението по Големите булеварди. Група младежи от предградията отминаха със смях и глъч, със стиснати юмруци, бели под неоновите лампи.

— Кво ще правим сега?

— Да се чупиме, а?

— Ти да не си мръднал случайно?

— Скива ли я оная?

— Коя бе?

— Е-е там, скива ли?

— Не е зле.

— Да й свирнем ли?

— Я се разкарай!

— Шубе ли те е?

— Що не се скриеш бе! Аз изчезвам.

— И кво ще правим сега?

Полъх на изкуствено веселие, на предизвикателна тъга. Още една пропаднала вечер, изгубени надежди, а на хоризонта — сянката на завода.

Серве тръгна бавно по тротоара и стигна до колата си, също като тях без никакво желание да се прибира. Седна зад волана и се загледа как булевардите се обезлюдяват и замират, как двойките потъват в метрото, хванати под ръка, как колите отминават към 14-и и 18-и район, към Сен Дьони, към Иври, към Коломб.

В четири часа сутринта с натежали от умора клепачи седна отново пред тетрадката. Три часа по-късно пиесата бе завършена — две тетрадки, сложени една над друга. Беше написал заглавието на кориците: ВЕЧЕРНА СРЕЩА (II действие). Вече можеше да спи.

 

 

Люс Бертло завеждаше архива на агенция Гая-Бек повече от шест години. Познаваше агенцията от самото й откриване, когато се помещаваше в две мръсни стаи на улица Кроасан, близо до улица Монмартр, от времето, когато Гая сам пишеше текстовете на репортажите в три часа сутринта, с пура в уста, докато фотографите (тогава всичките работеха „на парче“) го настъпваха по краката и блокираха с частните си разговори малката телефонна централа с две линии. Тя беше създала и водила архива още от първия ден и ако агенцията, чиито печалби днес невинаги успяваха да оправдаят известността й, продължаваше да се спасява от дефицита, това бе благодарение на Люс Бертло и на огромното богатство на нейните папки. Държеше се твърде рязко, очите й бяха твърде студени, облеклото — твърде безцветно, за да бъде ухажвана или пък смятана за красива — за нея се сещаха само когато искаха нещо от архива и очевидно тя нямаше нищо против това. Затова изглеждаше малко изненадана, когато Серве сложи пред нея две тетрадки.

— Какво е това?

Тя отвори първата и прочете на титулната страница:

— ВЕЧЕРНА СРЕЩА — пиеса в две действия от Жером Боа.

— От един мой приятел е. Търсеше някой да му я препише на машина и аз се сетих за теб.

Тя прелисти няколко страници.

— Хубава ли е?

— Не знам, не съм я чел. Чакам първо да се препише. Разбира се, той ще си плати.

— Добре ли ще плати?

— Да.

Тя остави първата тетрадка, взе втората и бавно я прелисти.

— Ще мога да работя само вечер, вкъщи. Ще ми трябва една седмица.

— Мисля, че става.

— Добре. Благодаря ти, че си се сетил за мен.

— Няма защо.

Не се решаваше да излезе от помещението с хилядите класьори, с натрупаните папки, с разноцветните календарни планове. Люс бе оставила тетрадките в единия край на бюрото си и спокойно чакаше Серве да добави нещо или да си тръгне. Той стоеше неподвижен, приковал поглед в двете тетрадки. После вдигна глава, установи, че устните на Люс са красиво очертани, ала прическата не й отива, че няма какво повече да й каже и секундите се точат почти осезаемо.

— Довиждане.

— Довиждане.

 

 

Мертол, Надан, Несбит и Гоцоли се бяха надвесили над светлинната маса и прикрито се усмихваха. Присъствието на Гоцоли означаваше, че на изложените диапозитиви има голи жени. Серве седна уморено зад едно бюро и реши да се обади на Клод Ландр, за да я пита какво прави.

— Мон!

Викаше го Мертол.

— Ела да видиш!

Серве отиде при тях. Там бяха наредени снимките за „изискания“ репортаж, направени в заведението на Виктор, за който той съвсем бе забравил. Снимките бяха превъзходни, репортажът — отвратителен. Качествената работа подсилваше дори още повече смешната страна на всичко това, подчертаваше скверността на декора, жалкия вид на двете разголени блондинки, чиято смирена грозота насред кафенето напомняше донякъде Закуска на тревата^[13]. Както Серве го бе предвидил, единствена Мириам беше на ниво, посвоему излагайки като предизвикателство към другите бялото си тяло — пленително и недостъпно — насред тая тъмна дупка. Гая беше изгубил интерес към идеята и за всеобщо облекчение дори не дойде да види свършената работа. Само помоли Мертол да изпрати снимките в „Плейбой“, където, разбира се, не ги приеха. В края на краищата излязоха в едно английско списание, предназначено за войници, за фризьори и за жадни за снимки от подобен род ученици, зле отпечатани, лошо странирани и, за щастие, без подпис.

 

 

Три дни по-късно, в единайсет часа вечерта, когато Серве вече си бе легнал и препрочиташе за десети път „Червената жътва“^[14], телефонът иззвъня.

— Серве?

— Аз съм.

— Обажда се Люс. Знаеш ли, попаднах на една страница, от която почти нищо не се разбира. Приятелят ти трябва да си е бил пийнал. Невъзможно е да се разчете. Имаш ли телефона му? Искам да му се обадя.

— Той сега не е в Париж, мисля, че е в Рим.

— Колко неприятно!

Серве отметна чаршафи и завивки и се изправи в леглото.

— Може би ще успея да го прочета.

— Мислиш ли?

— Нека да опитаме. Ти къде живееш?

— Веднага ли ще дойдеш?

— А защо не?

Тя замълча.

— Не съм облечена.

— Аз съм със свободни разбирания. И също много обичам кафе. Хайде, до скоро виждане.

— Чакай, не знаеш къде да дойдеш!

— Слушам те.

— Улица Верньой трийсет и четири, петият етаж, вляво.

Сградата бе мрачна, килната на една страна и с олющена фасада. Намираше се малко преди улица Бон. Нямаше асансьор и по стълбите миришеше на свещи. Люс отвори вратата намръщена.

— Влизай. Сега вече е свършено с доброто ми име.

— Ти имаше ли въобще добро име?

— „Сериозна, никъде не ходи, слуша музика, поздравява всички по стълбите, включително и шантонерката от втория етаж, много рядко получава писма, никакви гости, особено през нощта.“

— Виж какво, моето момиче…

— Сядай.

Жилището беше съвсем миниатюрно, много подредено, много чисто, имаше малко книги, малко плочи, репродукция на Клее, едно тясно легло, малка масичка, няколко навяващи тъга дреболии върху избърсана от прахта етажерка. Серве се чувствуваше прекалено висок, дебел и несръчен, за да се движи в единствената стая. Страхуваше се да не блъсне, да не счупи или развали нещо. Седна и се заслуша в потракването на порцелановите съдове, долитащо от кухненския бокс — приспособен за целта вграден гардероб, където Люс топлеше водата и сипваше нескафето. Беше облечена в морскосин халат, съвсем същия на цвят като мантото, което носеше няколко дни по-рано Надин Шьовалие.

— Беше ли заспал, когато се обадих? — запита Люс.

— Ами, заспал! Тъкмо изпълнявах съпружеските си задължения.

— Без майтап? А тя нищо ли не каза?

— Разбира се, че каза. Помоли ме да ти благодаря.

Тя се обърна към него и се разсмя, а той изведнъж се почувствува по-добре в лилипутската обстановка. После стана, отиде до масата и видя тетрадката, отворена на злополучната страница. Беше я писал на разсъмване, след дълги и изморителни часове работа, и наистина почти нищо не се разбираше. Той седна с молив в ръка и се престори, че разгадава думи, които знаеше наизуст.

— Искаш ли захар?

— Да, четири бучки.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Люс смръщи вежди, пусна четири бучки захар в чашата и разбърка кафето с отвращение.

— Ето, сиропът ти е готов.

— Благодаря.

— Разчиташ ли?

— Да, всичко е наред.

Тя се наведе до него, за да гледа. Той пишеше думите с главни букви, надявайки се да прикрие приликата между собствения си почерк и почерка на господин Жером Боа. Люс ухаеше на сапун. Сигурно се беше къпала същата вечер.

— Готово. По-нататък разбираш, нали?

— Да, там е много по-ясно. Смятам да свърша до утре вечер.

— Идеално.

Доизпи кафето си и стана. Облегната на стената, тя го гледаше безучастно.

— Благодаря ти, че дойде.

Той вдигна рамене.

— Благодаря за кафето.

Замълчаха. Той направи няколко крачки към вратата.

— Сега ще продължиш ли, или ще си лягаш?

— Ще продължа.

— Добре.

Той спря с ръка на дръжката и се обърна.

— Знаеш ли, предпочитам да не говориш много за пиесата в агенцията.

— На кого пък да говоря?

— Не знам, само така ти казвам…

— Разбира се. Лека нощ.

Той отвори вратата, потърси копчето на автомата и не можа да го намери.

Тя се подаде навън, за да му го покаже, протегна се и неволно се притисна до него за миг.

— Готово. Няма да те целувам заради съседите.

— Разбира се. Как изглежда „шантонерката от втория етаж“?

— От тия, дето имат вид на трескави, нещо като начален стадий на туберкулоза, нали се сещаш? Две очи и нищо повече, и ръце като кибритени клечки. Всяка, неделя чете Пруст.

— Значи не е в ред, така ли?

— И още как! Трябва да чукнеш шест пъти и да изсвириш с уста първите три такта на „Танца на смъртта“ от Сен Санс.

— На всичко отгоре много обича музика, така ли?

— Не си ли чувал, че женското тяло е най-хубавият музикален инструмент?

— Чувал съм, но аз нямам слух.

Тя замълча.

— Знам. Хайде, довиждане.

После затвори вратата и в същото време стълбищният автомат изгасна. Намери копчето пипнешком, слезе долу и се качи в колата.

 

 

Поколеба се за миг, тръгна по улица Бак, в посока към булевард Сен Жермен, и паркира на пешеходната пътека, на ъгъла с улица Сен Бьоноа. Във „Флор“ беше пълно с народ и тъкмо щеше да си тръгне, когато зърна Несбит, седнал насаме с една елегантна жена. Англичанинът му махна да иде при тях.

— Здравей, Мон. Да ти представя бившата си жена Натали. Натали… Серве Мон.

Серве стисна дългата хладна ръка и седна на крайчеца на скамейката.

— Добър вечер.

— Добър вечер, господине. Интересувате ли се от проблема за издръжката?

Серве вдигна вежди.

— Не особено.

— Жалко. Понеже точно това е темата на разговора ни с бившия ми съпруг, а той ви покани на нашата маса с намерението да го отклони в друга посока. Но тъй като съм дошла дотук, за да говоря единствено за това и за нищо друго, съжалявам много, че ще трябва да ви отегча.

Несбит си играеше с чашата си „Гевюрцтраминер“. Беше блед, с тъмни кръгове под очите.

— Натали работи в Министерството на финансите — довери той на Серве, като че ли това обясняваше всичко.

Серве кимна. Жената му се видя красива. Той стана.

— Радвам се, че се запознахме, госпожо.

— Аз също, господине. Сигурно друг път ще можем да си поговорим повече.

— С удоволствие. Желая ви приятна вечер.

— Благодаря, подобно.

Несбит го изпрати с поглед, като корабокрушенец, гледащ след кораб, който не е видял сигналите му за помощ.

 

 

На другата сутрин Серве се отби в архива. Люс Бертло се беше качила на една табуретка и търсеше някаква папка.

— Добре ли спахте, госпожице?

— Господин Мон! Обикновено въобще не се виждаме, а сега — всеки ден. Как да го разбирам?

Серве се заозърта свенливо.

— Не знам.

— Срамувате ли се?

— Май че да.

Тя слезе с папката и я сложи на бюрото си.

— Безразличието ти ме учудва. Искаш ли да дойдеш да си го вземеш довечера?

— В колко часа?

— В единайсет. Мисля, че ще съм свършила.

— Окей. Да донеса ли нещо?

— Цветя ли?

— Може и салам.

— Каквото искаш. Я ми кажи, ти не прави ли репортаж за една дама на име Клод Ландр? „Синемонд“ ми иска снимки, а не мога да намеря нищо. При това съм сигурна, че ги видях в лабораторията.

— Да, правих наистина, но беше частно. Негативите са у нея. Мога да й ги поискам, това сигурно ще я интересува.

— Приятелка ли ти е?

— И още каква! В училище си търкахме гащите в един и същи…

— Хайде, изчезвай!

 

 

Клод го посрещна разчорлена, с размазан грим по очите, останал от предната вечер. Изгледа го смаяно, без да продума.

— Ти луд ли си да ме будиш по това време?

— Часът е десет и половина и славата е пред теб.

— Славата ли?

— Мога ли да вляза?

Беше си подала само главата през открехнатата врата. Отмести се и той влезе. Беше гола, само с долнище на пижама и с шалче от „Ермес“ на врата.

— Така ли спиш?

— През зимата си слагам вълнен шал.

— Права си. Човек не знае кога ще му излезе късметът.

— Искаш ли кафе?

— Това е добра идея.

Седна на разхвърляното легло и зърна един дебел ръкопис на килимчето до краката си.

— Това новият ти филм ли е?

— Имам страхотна роля: седем сцени, сто и двайсет реплики.

— И колко думи?

— Още не съм ги броила.

Той прелисти сценария.

— Криминален ли е?

— Да, нещо от сорта на „последния удар на царя на апашите, който вече е стар и трябва да си напълни джобовете, преди да отиде да прекара последните си дни във Флорида заедно с любовницата, кучето и спомените си“.

— Ти ли си любовницата?

— Да. Между другото, ролята не е лоша. Бенвил ще е режисьор.

— Значи няма да струва.

— Не твърдя обратното, но ролята не е лоша. Все още ли го пиеш с четири бучки?

— Да.

— Заповядай.

Подаде му чашата и запита:

— Кажи ми сега, защо ме събуди в ранни зори?

— „Синемонд“ иска твои снимки.

Тя запали цигара и седна до него с чаша в ръка.

— За корицата ли?

— Разбира се.

— А името ми?

— С едър шрифт, петсантиметрови букви.

— Това е интересно. Предполагам, че искаш негативите.

— Точно така, ако обичаш. И престани да ме съблазняваш.

Тя му се усмихваше, облегната на лакти, в поза, която особено подчертаваше гърдите й.

— След първия път не вярвах, че някога пак ще се видим, знаеш ли?

Той поклати глава и стана.

— Ще ми дадеш ли негативите?

Тя му ги даде.

 

 

Сред гъст цигарен дим и непрестанна блъсканица Серве се наобядва заедно с Несбит и Мириам при Виктор. Ястието за деня — огромна порция говеждо варено, което Несбит опитваше недоверчиво — имаше, общо взето, определен успех и дебелата готвачка се вихреше в тропическата горещина на кухнята си, лъснала от пот и пуснала най-широката си усмивка.

Несбит не спомена нищо за срещата им от предната вечер и Серве сметна за безпредметно да говори за това, още повече, че англичанинът, по-блед и по-сбръчкан от обикновено, не криеше лошото си настроение.

— Нещо май не е наред, а? — попита го Мириам, която винаги се чувствуваше добре.

— Има нещо такова.

Несбит отстрани внимателно с ножа си едно парченце тлъстина, като някой лекар по съдебна медицина, извършващ аутопсия. Сетне добави, без да вдига поглед:

— Гая иска да ме уволни.

— Не може да бъде! — извика възмутено Мириам.

Серве вдигна изненадан глава. Несбит заговори приглушено и изведнъж акцентът му, обикновено незабележим, започна отново да се чувствува:

— Повика ме една заран в кабинета си и ми каза: „Господин Несбит, смятате ли, че вършите някаква работа тук?“ — представяте ли си? Как може да се задават такива въпроси!

— А ти какво му отвърна? — запита Мириам, заинтригувана от тайните на наемния труд.

— Ами рекох му: „Да…“ Какво искаш да му кажа? И тогава той ме попита: „А каква по-точно?“

И Несбит загледа с опулени очи ту към Мириам, ту към Серве.

— Не можах нищо да му отговоря. Смотолевих нещо и накрая той ми благодари за посещението и ми каза, че мога да си тръгвам. Това може да значи само, че ме уволнява, нали?

Серве вдигна рамене.

— Човек може да очаква всичко от него.

На Мириам й беше много мъчно. Пусна едно коляно на Несбит, за да му покаже, че е така, а той си наля шестата чаша вино.

— Разбираш ли, Серве, има някои въпроси, които доброто възпитание не позволява да бъдат задавани, и един от тях е да питаш тоя и оня какво върши.

Серве наведе глава, за да скрие усмивката си. После реши, че Мириам ще може по-добре от него да утеши Несбит, набързо привърши с яденето и ги остави сами. Трябваше да прави репортаж в 19-и район, където някаква готвачка в детска градина беше подправила супата с препарат против глисти за ветеринарни цели. Мертол искаше снимка на готвачката, на детската градина и на децата в болницата. Каза, че щял да бъде доволен, ако може да се направи снимка и на супата.

 

 

Люс прие розата с усмивка.

— Това ли е саламът?

— Да.

— Много хубаво мирише. Влизай.

Той седна на леглото, а тя наля вода в една ваза, сложи в нея розата и я постави внимателно върху камината.

— Още не съм свършила. След петнайсет минути ще бъде готово. Да ти направя ли кафе?

— Ако обичаш.

Тя сложи чашата пред него, увери се, че има цигари, и се върна на машината. Пишеше много бързо, на нервни откоси, без да отмества поглед от тетрадката. Пръстите й бяха къси, дланите — квадратни, но въпреки това в ръцете й имаше някакво изящество, някакъв особен чар, дължащ се без съмнение на пъргавината им. Той се обърна към малката библиотека и очите му пробягаха по заглавията на книгите. Имаше малко романи, няколко биографии, очерци, между които „Интелектуалната свобода в СССР“ от Сахаров, и два тома на Ленин. Художествената литература беше представена от Киплинг, Луис Карол, Стендал, Дюма, Жул Верн и Суифт. Малко изненадан, Серве ги разгледа по-отблизо. Видя най-великата до най-неизвестната от всички творби на Юго: „Човекът, който се смее“ и „Книгата на Монел“, „Дракула“ от Брам Стокър, както и „Брулени хълмове“, „Фермата“ от Оруел — на английски, и „Тенекиеният барабан“ от Грас. Беше започнал да препрочита първите страници на „Човекът, който се смее“, когато Люс свали последния лист от машината.

— Готово.

Обърна се към него и го видя какво чете.

— Ако искаш, мога да ти я дам.

— Имам я. Препрочитах началото. Свърши ли?

— Да, всичко.

— Колко страници излезе?

— Осемдесет и три. Струва ми се кратичка.

— Възможно е. Как я намираш?

Тя наведе глава, за да помисли.

— Не е лоша. Мисля, че е малко…

— Какво?

— Малко нагласена, изкуствена. Смятам, че диалогът нещо не върви. Не е достатъчно естествен. Отдавна ли го познаваш?

— Кого?

— Жером Боа.

— Да, доста отдавна.

— Трудно ми е да ти обясня, понеже не си чел пиесата… Писал ли е и други?

— Нямам представа. Не вярвам.

— Когато я прочетеш, ще поговорим, ако искаш.

— Добре.

Серве стана и сложи под мишница папката, където тя бе подредила екземплярите. Все още седнала, Люс го гледаше мълчаливо.

— Е, хайде, да те оставя да спиш — рече Серве.

Люс оправи една от гривните на китката си.

— Серве — започна тя с неочаквана благост в гласа, — знаеш ли с какво се занимавам в агенцията?

— Разбира се.

— Подреждам, каталогизирам и разпространявам снимки, нали така?

Серве сви вежди.

— Да.

— А какво придружава снимките? Обяснителни текстове… написани от кого? От фотографа. Откакто си започнал да работиш при Гая, съм имала достатъчно време, за да науча почерка ти, не смяташ ли?

Серве кимна и започна да подхвърля запалката си в шепа…

— Значи си разбрала…

— От самото начало. Това ме озадачи… исках да разбера защо един добър фоторепортер, който може би по-късно ще стане добър фотограф въобще, му се е приискало да напише пиеса. — И посочи с пръст към тетрадката. — Не съм сигурна, че успях да намеря отговора там.

— Така ли?

Тя поклати глава и стана.

— Прегледай отново диалозите и прикрий малко по-добре теориите си — само ще спечелят от това. И благодаря ти за розата.

Изпрати го до вратата.

— Всичко хубаво, господин Боа.

Той седеше объркан, не можеше да се накани да си тръгне и я гледаше настойчиво.

— Нали ти казах, че не съм голям познавач на музиката. Не можеш ли да бъдеш по-ясна?

Тя се усмихна.

— Наспи се хубаво, Серве.

И понечи да затвори вратата.

— Чакай, не съм ти платил!

Той извади от джоба чековата си книжка. Вратата се затвори.

 

 

Поправките му отнеха цяла седмица. Отначало реши само да премахне отрицателната форма и да избегне въпросите с инверсия, за да направи диалога „по-естествен“. Но това не го удовлетвори. Тогава се наложи да оправи изцяло няколко сцени, както и половината от второто действие, което удължи с десет страници. Вече не изпитваше никакво удоволствие да се връща към героите си и да ги кара да говорят. Мразеше празния апартамент, който вече нямаше нищо общо с апартамента на улица Варен. Леа му се струваше едновременно прекалено сложно устроена и повърхностна, като абстрактно произведение, чиято психологическа обосновка, твърде често подчинена на теорията, му изглеждаше неубедителна.

Когато свърши, беше три часът сутринта, сряда срещу четвъртък. През тази нощ направи нещо, което не бе правил от години насам — снима за собствено удоволствие.

Пътуваше с колата към Сен Жермен де Пре, търсейки някакъв отворен бар, за да отпразнува сам окончателното завършване на пиесата. На седалката до него имаше един никон, който бе забравил да прибере, зареден с филм и с поставен деветдесетмилиметров обектив. На червен светофар го вземаше и го насочваше към каквото се появи пред очите му — към пустите улици, към кофите за боклук, към сгушените до железните решетки на метрото клошари. От притуленото преддверие на един нощен бар в обектива му попадна някаква жена във вечерна рокля, с разголени рамене, чиито черни коси се спускаха на вълни по бялата й кожа, а тъмните й очи искряха с неизразимо високомерие. Той натисна спусъка, без да се колебае, подчинявайки се на някаква непреодолима повеля. Непознатата отмина, качи се в едно червено порше и изчезна. Светна зелено, Серве потегли и тръгна към агенцията.

Закрачи пред кабината за проявяване на филми с нетърпение, каквото не бе изпитвал от първите си стъпки в професията. Сепна се, когато звънът на часовника му извести края на операцията, и въздъхна облекчено при вида на ясния и контрастен негатив. Десет минути по-късно в проявителя се появи една непозната жена, хваната в кадър до коленете, в бледата светлина на единствения уличен стълб, величествено самотна сред безлюдната улица. Извади десетина копия, едва тогава реши, че е доволен, отнесе вкъщи трите най-добри и ги нареди върху леглото си. В продължение на повече от час стоя, загледан в тях, напълно забравил за поправения ръкопис на пиесата, над който бе работил всяка нощ от седмица насам.

Носът й бе по-скоро дълъг, лицето — прекалено триъгълно. Косите — водопад от тъмни вълни, обрамчващи и подчертаващи бледото лице — бяха съвършени, също както раменете, вратът и дългите ръце. Но над всичко това властвуваха очите — горди, високомерни, бляскави черни очи. Тази жена сякаш се бе освободила от всякаква вътрешна борба. За нея не представляваше никакво усилие да върви на тънките като игли токчета, с голи рамене, с гримирани очи, по сивия асфалт в една обикновена нощ. Серве не искаше и да знае откъде идва тя, накъде отива или дори поне името й. Но дълго се мъчи да разбере защо току-що бе направил най-значителната снимка в кариерата си.