Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit américaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Кристофър Франк. Американска нощ

Френска. Първо издание

Рецензент: Мария Коева

Редактор: Албена Стамболова

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Николай Пекарев

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

V

С похвалното намерение след дългогодишно отлагане най-после да запълни една празнота в познанията си по литература, Надин бе взела със себе си в самолета „Одисей“ на Джойс. Ала едва бяха прелетели над Поатие и тя остави книгата, решила веднъж завинаги, че е направо невъзможна за четене. Съседът й — възрастен американец с изсечени черти, който с изумление я наблюдаваше как започва огромния том, й предложи един брой на „Нюзуик“, но тя с усмивка отказа. Изпитваше истинско облекчение при мисълта, че скоро ще се озове на снимачната площадка. Фостин Болвар-Клаус беше приела да се занимае с договора й и след две бурни срещи бе успяла да изтръгне почти приемливи условия от нерешителния Куполски. „Накарах камъка да пусне вода“, каза тя на Надин, когато й даваше документите за подпис.

Надин извади сценария от пътническата си чанта и прелисти епизодите, в които щеше да участвува. Бание й беше казал, че „има върху какво да се работи“, и не я бе излъгал. Макар и второстепенна, ролята бе добре обрисувана и героинята определено влияеше върху развитието на действието. Въобще не си правеше илюзии за ползата, която би могла да извлече за кариерата си, тъй като доста пъти вече получаваше хвалебствени рецензии, без това да накара нито един режисьор да я потърси през следващите шест месеца. Не отговаряше на модерния женски тип и го знаеше. Това я смущаваше само дотолкова, доколкото й пречеше да работи. Никога не си бе представяла, че може да бъде нещо друго освен актриса — професия, която упражняваше от близо десет години. Записана в картотеките като изпълнителка на романтични любовни роли, по време на краткия си престой в театралната школа бе играла най-различни неща, но никоя роля не й беше струвала толкова усилия, не беше изисквала такова съсредоточаване, такова дълбоко самонаблюдение, както Леа във „Вечерна среща“ от Жером Боа. „Никаква връзка с конкретната действителност“, бе казал Жак, няколко месеца преди да се самоубие, по повод на идеите на пиесата. Надин се намръщи — не искаше да мисли за Жак.

Някъде над Бордо самолетът проби облаците и полетът продължи сред ослепителна синева чак до Биариц, а оттам — до Мадрид. Надин побърза да намери куфара си на мръсното летище, напомнящо на гара Сен Лазар в Париж, излезе на горещата улица, където се носеше мирис на асфалт, и се настани в едно такси. Снимачният екип бе отседнал извън града, в богатското предградие Пуерта де Иеро. За да стигне дотам, трябваше да прекоси столицата от край до край, да чака по светофарите на безчислените широки и зловещи улици, между които булевард Хенералисимо, обграден от министерства и други печални административни сгради — прав, широк и притихнал под палещото слънце.

Таксито излезе от града, пое по една магистрала, пропътува по нея стотина метра и се отклони, за да прекоси село Пеня Гранде, състоящо се от унили модерни сгради, редуващи се с обширни и прашни строителни площадки, където на фона на червеникавото небе играеха множество кряскащи деца. Макар и построени съвсем наскоро, сградите вече изглеждаха потънали в мръсотия, сякаш някакво дълбоко отчаяние покриваше камъка като плесен. Таксито заобиколи количката на един продавач на дини и се спусна по криволичещ път до разнебитено и изорано шосе, за да стигне най-накрая до Аройо дел Прадо, тиха и слънчева, обрасла с дървета алея. Разположен малко навътре, хотел „Монте Реал“ излагаше към улицата извитата си фасада, заобиколена с дъгообразна алея за пристигащите коли.

За разлика от горещината навън в преддверието цареше полярен студ и чиновникът на регистратурата изрази на раболепен и неправилен френски възторга си от присъствието на Надин Шьовалие в хотела, бързайки да я отведе до удобната й просторна стая. Надин взе душ, преоблече се и слезе да разгледа хотела. Откри плувен басейн, бар, фризьорски салон и ресторант. В бара си поръча кафе и седна, за да изчака завръщането на екипа след снимките. Дойдоха си прашни и загорели един час по-късно от уреченото. Бание я целуна с почти искрена нежност по двете бузи, Льору й предложи нещо за пиене, а тоноператорът — Марк Валс, стар познат — постоянно й припомняше филмите, които бяха снимали заедно, изброявайки участниците във всеки екип. По-късно, на излизане от ресторанта, където вечеря с Бание, Надин срещна Клод Ландр в един от коридорите. С удивление забеляза колко се е разхубавила след „Утре ще видим“. Почерняла, със свободно разпуснати тъмни къдрици около красивото си усмихнато лице, тя тръгна право към Надин и я целуна.

— Отдавна не сме се виждали, а?

— Много отдавна.

Бяха й пъхнали под вратата графика за следния ден. Тя го прегледа, докато се събличаше, и установи, че ще бъде в първи кадър, че ще отиде на снимки с кола номер 2 заедно с главния оператор — Анри Шатлар. Заспа бързо.

 

 

Тежкият стар сеат, чийто двигател сякаш всеки момент щеше да откаже да работи, изкачи мъчително пътя за Бургос, управляван от един малък и весел шофьор, който надали имаше повече от единайсет години. Беше седем часът сутринта.

— Този не е чак толкова лош — каза Шатлар, сочейки към младоликия шофьор. — Внимавайте с дебелия Карлос — един такъв плешив, пуши пури. Човек трябва два дни да се възстановява, след като той го е возил.

Висок, с проницателен поглед и гъста бяла коса, Шатлар снимаше шейсетия си филм. Огледа мълчаливо лицето на Надин и после внезапно й каза:

— Бъдете добра, опитайте се да не почернявате.

Надин кимна. Проблемите с грима и осветлението й бяха ясни. Колата излезе от шосето за Бургос и пое по един коларски път. След час стигнаха до Каретера ди Колменар Виехо — пусто село, чиито къщи бяха покрити с изпокъсани и лепени един върху друг афиши за корида. Подминаха арената и навлязоха в полето в подножието на Сиера де Гуадарама, чиито върхове дори и през август бяха покрити с бели калпаци. Декорът — няколко избелели от слънцето къщурки, наредени край песъчлив път, достигаше до склона на гол хълм, покрит на места с пожълтяла трева. До караваните на актьорите бе опнат платнен навес, под който сядаха да се хранят, и друг, по-голям, за гримьорите. Струпани около една маса, откъдето долитаха подвиквания „buenas“, „com’esta?“[1], примесени със „здрасти“, членовете на екипа закусваха.

С чаша отвратително кафе в ръка, Надин влезе в един фургон, за да я облекат, после мина през ръцете на гримьорката, на която трябваше всичко да се показва. Най-сетне отиде при декора, където работниците поставяха релсите за камерата, а електротехниците бутаха огромните дъгови прожектори, вдигайки облаци пясък. Дойде Льору, придружен от Бание, и й обясни първия кадър. Трябваше само да слезе от една кола, да тръгне по късата улица и да влезе в една къща. Две минути преди започването на снимките в далечината се зададе един бентли — истинска антика, — повлякъл две кълбета прах, с блестящ на слънцето хромиран радиатор. Грамадната кола спря пред импровизирания стол и от нея слезе слаб прегърбен мъж, облечен целият в черно, с необичайна колонизаторска шапка на главата. Хуго Вайсман — фотограф на продукцията, — с орлов нос, с тъмна коса, падаща на дълги мазни кичури до раменете му, с огледални очила и три апарата минолта с огледално-рефлексни визьори през рамо, се приближи с тежка стъпка, видя стълба, оставена до един дъгов прожектор, и се покатери отгоре. Кацнал така нависоко, приличаше на меланхоличен лешояд. Безчувствен към слънцето и към горещината, той никога не се криеше под сянката и дълго стоеше в обедната жега, замислен и мрачен, с потънали в прахоляк черни дрехи. Служеше си с толкова остарял светломер, че вече не можеше да разчита на него, но това не му пречеше от време на време да го поглежда и да поклаща тъжно глава, установявайки резултата. Иначе Хуго Вайсман бе един от най-добрите и най-търсените фотографи на продукция.

В два часа следобед спряха работа, за да обядват. Яденето, сервирано от двама плувнали в пот келнери под миризливия навес, приличен на военна палатка, беше вряло говеждо яхния, каквато се яде обикновено в разгара на зимата. Надин с изненада установи, че в горещината и прахоляка зимното ястие не бе неприятно. Когато Бание я покани на масата на режисьора, поклати отрицателно глава. Не тачеше много тази привилегия, свойствена на йерархията в киното. Седна до мрачния Вайсман, срещу шефа на общите работници — невероятно красив мъж, чиято изключителна работоспособност й бе направила силно впечатление. Той ръководеше доста голяма бригада, ала извършваше съвсем сам половината от задачите, възлагайки с недоверие останалото на другите.

— Вкусно ли е? — запита го Надин, сочейки към яденето.

Той кимна с широка усмивка.

— Вие ли сте Надин Шьовалие? — обади се нисък глас.

Надин се обърна.

— Да.

Вайсман поклати глава и протегна ръка.

— Хуго Вайсман. Тук никой никого не представя. — После добави печално: — Много ми е приятно.

На третия ден от снимките се случи нещо, което силно озадачи Надин. Застанала край камерата, тя подаваше реплика на Клод в кадър, където Клод казваше само една дума, докато самата Надин имаше цели пет реда. След първата репетиция Клод тръсна глава и извика на Льору.

— Ела за малко да ти кажа нещо.

Излезе от декора, режисьорът я последва.

— Какво има? — запита Льору, когато останаха насаме.

— Ами това, че не разбирам нищо от кадъра ти. Тя говори, трябва да предаде някакво чувство, а ти съсредоточаваш всичко върху мен. Защо?

Льору я изгледа смаян.

— Искаш да я сложа в кадър и да снимам от обратна гледна точка?

— Струва ми се, че е по-логично. Не е ли така?

Льору поклати бавно глава. Кадърът начаса бе изоставен и два часа по-късно Надин трябваше отново да играе, но този път прожекторите бяха обърнати, а камерата — насочена към нея. Тя погледна най-напред Клод, а после Льору и се замисли.

 

 

Същата вечер, когато излизаше от басейна, Надин се приближи до Клод, която се бе изтегнала по корем на тревата с разкопчано горнище на банския. Седна до нея и й предложи цигара.

— Благодаря — рече Клод.

— Аз съм — каза невъзмутимо Надин.

Клод погледна нагоре и се усмихна.

— Льору е много симпатичен, но човек не трябва винаги да го оставя да прави каквото си иска. Ще ме закопчаеш ли?

Надин й оправи сутиена и Клод се обърна.

— Какво стана с теб? — запита тя с равен глас.

Надин сви рамене.

— Нищо особено. Не ми върви. Това е.

— А пиесата на Месала? Казаха ми, че си била страхотна.

Надин наведе очи.

— Издържахме осем дни.

Клод поклати глава.

— Ролята хубава ли беше?

— Повече от хубава — отвърна Надин.

Замълчаха. Надин гледаше втренчено края на цигарата си. Потръпна леко — захлаждаше се. Бание, който цял час бе правил работния график за следния ден, обикаляше около басейна, все още в прашните дрехи, с тъмни кръгове под очите. Спря се пред Клод и каза:

— В бара има някакъв мъж, който пита за теб.

— Какъв мъж?

— Не знам, идва от Париж. Мисля, че е фотограф.

— Серве? — запита Клод. — Серве Мон ли се казва?

— Да, мисля, че е той.

— Ах, колко се радвам! — възкликна Клод, скочи рязко и се затича към хотела. Кърпата й остана на тревата.

Бание погледна Надин, сви рамене и се отдалечи.

Надин остана неподвижна край басейна. Пушеше цигара след цигара. Свечеряваше се.

В осем и половина клиентите, които пиеха аперитива си на терасата, видяха как Надин излиза по бански от тъмнината отвъд басейна и влиза бавно и безучастно в хотела. В стаята си се преоблече, прегледа новия график, изтегна се на леглото и започна да разучава сцените за следния ден.

 

 

Когато в девет и половина слезе в ресторанта, там бяха останали само членовете на снимачния екип. Четирима млади актьори си разказваха шумно разни случки на чаша сангриа[2], Льору вечеряше с Клод Лакомб, пристигнал от Париж, където бе прекарал трите си свободни от снимки дни, Бание седеше с Вайсман и Шатлар, Марк Валс споделяше с някаква млада актриса приключенията си в Мартиника през войната, а пък Клод и Серве ядяха печен овнешки бут в другия край на залата. Високият и мургав управител на ресторанта, който приличаше на Кристофър Лий в ролята на Дракула, но нямаше огромните му кучешки зъби, поздрави Надин с угодническа усмивка и й предложи една малка маса в ъгъла. Ала Бание се отдели от компанията си и се приближи.

— Няма ли да дойдеш при нас? Тъкмо се чудех какво става с теб.

Вайсман, който бе сменил черните си прашни одежди с чисти черни дрехи, този път без колонизаторската каска, стана тъкмо когато Надин седна. Шатлар й се усмихна сърдечно. Заговориха за изтеклия снимачен ден: за реквизитора, който бе станал симпатичен на целия екип с маймунската си физиономия до деня, в който всички научиха, че неустоимият чаровник е населил мадридските предградия с незаконни деца; за директора на продукцията — упорит корсиканец, чиято дребнава пестеливост разсмиваше всички; за Лакомб — изпълнителя на главната роля във филма, който бе ужасно слаб като актьор; за дейната и жизнерадостна скриптерка Консуело — бременна в шестия месец, чието набито око безпогрешно улавяше неточностите в монтажа; за Клод, по адрес на която се коментираше дали ще отстъпи най-сетне пред ухажването на Шатлар — той пък от своя страна въобще отказваше да признае такова нещо. По време на вечерята Надин поглеждаше от време на време към масата на Серве и Клод, но когато привърши с кафето, изведнъж установи, че ги няма. Двама сервитьори разчистваха масата.

— Здравей, как си? — запита Серве.

Надин се обърна, вдигна глава и се усмихна.

— Я виж ти! Значи си в Мадрид!

— Да, поканиха ме. Утре ли си на снимки?

Надин кимна.

— Тогава ще се видим там — каза той с равен глас.

Надин го представи на останалите. Познаваше се с Вайсман — бяха се срещали на много снимачни площадки.

— Все така ли пристигаш в последната минута с лимузината си?

— Все така — отвърна Вайсман със задоволство.

— Значи ставаш най-късно от всички. Още не съм имал време да си наема кола. Ще ме вземеш ли със себе си?

— Дадено.

— Утре снимаме с „американска нощ“ — обади се Шатлар.

Двамата фотографи се намръщиха. Серве погледна към Надин.

— Няма да ти бъде студено. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Надин.

 

 

Имаше чувството, че кожата на лицето й се подува, обтяга и се надига на мехури. Шатлар бе насочил към нея три дъгови прожектора и два други по-малки, за да създаде изкуствен „нощен“ контраст с обляното в слънце възвишение.

— Ще издържиш ли?

Надин разпери ръце.

— Ако е кратко — да, но ако е дълго…

Лакло поклати глава и накара да отклонят единия от дъговите прожектори, за да смекчи блясъка на сините лъчи в очите й.

— А така?

— Така е малко по-добре. Смяташ ли, че гримът ще издържи?

Лакло се приближи, за да я огледа.

— Би трябвало. Изтрай само две секунди и си свободна.

Направи няколко бързи проверки със светломера и после изгаси светлината. Надин въздъхна и седна на един нисък бял зид. Работниците се суетяха около нея, развиваха кабели, дълбаеха дупки, за да застопорят прожекторите. Някои ядяха сгънати на две омлети и наоколо се носеше отблъскващата миризма на пържен зехтин. Надин седеше, зареяла поглед в далечината, и пушеше „Хабанос“. През нощта беше свършила френските си цигари. Най-сетне дългият черен бентли се появи в облак от прах, носейки се с пълна скорост. От него слязоха Вайсман и Серве, които обсъждаха разпалено качествата на никона и на лейкафлекса. Без да погледнат Надин, тръгнаха към Марк Валс, който бе седнал зад камерата под един оранжев чадър, донесен специално от Париж, за да се осведомят кога ще се снима първият дубъл.

 

 

Някъде сутринта пристигна Клод — гримирана, готова за снимки и в отлично настроение. Затича се към Серве и го целуна, сетне отиде да стисне ръката на Льору. Шатлар и Бание се спогледаха. След като се нахраниха, преди да започнат отново работа, Надин видя Клод и Серве на склона на хълма — Серве й правеше снимки.

Следобед снимаха първата от „голите сцени“, както ги бе нарекла Мартин Делкроа. Съвсем голата Надин, надупчена от куршуми и окървавена, трябваше да издъхне в ръцете на Клод в една пустинна местност. Бяха избрали терен на стотина метра от декора и няколко камиона извозваха техниката дотам.

— Всички, които не ни трябват, остават тук — заяви Бание, — включително и фотографите.

— Съжалявам — обади се Вайсман, — но Куполски особено държи да има този епизод на снимка.

Бание вдигна рамене.

— Да, но няма Куполски да се съблича гол. Попитай Надин.

— Добре — отвърна Вайсман без въодушевление и се запъти към фургона, където гримираха Надин.

— Искаш ли да я попитам аз? — предложи Серве.

Вайсман кимна с облекчение.

— Ще ми направиш голяма услуга.

 

 

Гримьорът по специалните ефекти тъкмо рисуваше внимателно струйка кръв около гърдата на Надин, когато Серве почука на вратата на фургона.

— Кой е? — запита Надин.

— Серве.

Тя кимна.

— Влизай.

Серве седна в едно кресло. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила.

— Моят приятел Вайсман ме изпраща, за да те питам дали си съгласна да бъдеш фотографирана в тази ужасяваща сцена.

Надин отмести едното си бедро, за да даде възможност на гримьора да изсипе червената течност, после погледна безучастно към Серве.

— Въобще не ме интересува.

Серве кимна.

— Ще се зарадва, като разбере.

После стана и се запъти към изхода, но спря.

— Трябва да се сложи малко черно на местата на дупките от куршумите, иначе няма да изглежда като истинско.

Избра един тъмен молив от кутията на гримьора, наведе се над Надин и добави тук-таме по някоя точка.

— Готово.

— Благодаря — каза Надин, мъчейки се да види очите му иззад тъмните стъкла.

Взря се в лицето й.

— Добре ли спа?

Тя се поколеба и отвърна:

— Не.

Спогледаха се.

— Ще се видим след малко — каза Серве.

 

 

Когато се налагаше, Анри Шатлар беше бърз, ала умееше също да работи бавно и спокойно, ако държеше да постигне някакъв по-особен ефект. Със светломер в ръка, навъсил вежди, той се въртеше на едно място, поглеждаше от време на време замислено към небето и се почесваше недоволно по главата, като се мъчеше да намери най-доброто решение. През това време Клод спореше с Бание, Льору изучаваше сценария, Валс ругаеше звукооператора си испанец, понеже от началото на деня четири пъти бе вкарал микрофона в кадър, а Надин, застанала настрани, гола, обляна в изкуствена кръв, размишляваше. Сепна я щракането на никона на Серве на няколко метра от нея.

— Ела с мен — каза той.

Подаде й ръка, помогна й да стане и я заведе по-нататък, зад купчина скали. Слязло ниско, слънцето хвърляше дълги тънки сенки върху песъчливата земя.

— Застани тук, срещу слънцето.

Тя го послуша. Серве вдигна един апарат, после друг, като се колебаеше между няколко обектива. После клекна. На фона на червеното сияние кръвта по тялото на Надин блестеше. Направи снимката, стана и се приближи до нея.

— Надин! — извика Бание в далечината.

Тя се обърна, сложи за миг ръка на рамото на Серве.

— Трябва да тръгвам.

Серве завари Хуго Вайсман, застанал на четири крака на няколко метра от камерата с минолтата в ръце — гледаше нещо в пясъка. Отиде до фотографа, наведе се и видя скорпион. Нежнорозовото насекомо се движеше бавно по земята с извадено жило.

 

 

Същата вечер, докато Клод вземаше душ, телефонът иззвъня. Увита в пешкир, тя изтича по мокета.

— Добър вечер — каза един нисък печален глас. — Обажда се Хуго Вайсман.

— Добър вечер — отвърна Клод озадачена.

Откакто бяха започнали снимките, не бе успяла да размени и две думи със сдържания и мрачен фотограф на продукцията.

— Познавате ли Толедо? — запита бавният глас без някаква особена промяна в интонацията.

— Не — каза Клод.

— Тогава можем да вечеряме там. Казаха ми, че гледката на крепостните стени вечер си заслужава да се види.

На Клод й стана смешно.

— Не знам.

Измина дълга пауза. Никой не проговаряше. После Вайсман каза рязко:

— Да не говорим повече за това.

И затвори телефона. Объркана, Клод се върна под душа. После се облече и поиска от телефонистката стаята на Вайсман.

— Тук Хуго Вайсман. Слушам ви.

— Съгласна съм — каза Клод, — но при условие, че няма да си слагате шапката.

— Тя е от много високо качество! — отвърна Вайсман. — Но както и да е, аз и без това я слагам рядко вечер. Какво ще кажете за осем и половина в бара?

— Съгласна съм.

Вайсман затвори и поиска стаята на Серве.

— Ало?

— Всичко е наред! — каза Хуго Вайсман.

Серве остана за миг неподвижен, загледан през прозореца във вечерта, която се спускаше над наситеносиния басейн.

Изтегната на леглото, Надин разучаваше както обикновено епизодите си. Вдигна телефона, без да спира да чете.

— Надин, тук е Серве.

— Добър вечер.

— Какво ще кажеш за един добре изпечен петстотинграмов бифтек?

Надин остави сценария и отпусна глава на възглавницата.

— Ще кажа да. Къде е той?

— В „Каса Пако“, в стария Мадрид.

— Имаш ли кола?

— Ще поискам от хотела.

— Окей.

— Искаш ли в девет в бара?

 

 

По същото време в Париж иззвъня телефонът на Люс Бертло. Тя тъкмо се прибираше от агенцията. Беше Себастиен Щайнер.

— Надявам се, че не ви безпокоя.

— Съвсем не, как е Далила?

— Добре е.

Той замълча.

— Искам да ви замоля за една услуга и не знам как да започна.

— Като ме поканите на кафе — каза бързо Люс.

 

 

Портиерът на хотела съжалявал, но всички коли били излезли. За сметка на това автобусът бил свободен и на разположение на господин Мон.

— Автобусът ли? — запита Серве.

С известна гордост служителят заведе Серве зад сградата, където бе паркиран един бледосин автобус с опушени стъкла, на който от двете страни със златни букви бе изписано името на хотела.

— Но все пак не мога да отида с това на ресторант! — каза Серве.

— Защо не? — запита портиерът объркан и малко засегнат.

— Но ние сме двама!

— Не разбирам — отвърна служителят. — Този автобус може да превози трийсет души…

Серве се усмихна и накрая отстъпи. Трийсет минути по-късно той даваше път на Надин, за да се качи в автобуса.

— Какво е това?

— Хотелът няма повече коли — отвърна Серве невъзмутимо.

Седнаха на една от задните седалки, докато изисканият шофьор, облечен в униформа със същите цветове като колата — бледосиньо сако и златната връзка, — пускаше в движение дизеловия двигател.

Автобусът заобиколи хотела и мина пред терасата, където Льору, Бание и Шатлар си пиеха аперитива. Със зяпнала уста, те изгледаха Надин и Серве в дъното на празния рейс. Надин се разсмя, Серве също. Без да разбира нищо, но очарован от видимото им добро настроение, шофьорът прихна на свой ред. Автобусът изви покрай Пуерта де Иеро и се насочи към Мадрид.

 

 

Люс взе Далила на коленете си, опитвайки се да не гледа колко ужасно се огъват задните й крака, докато Себастиен Щайнер нареждаше чашите, захарницата и кафеварката на ниската масичка.

— Може да започвате — каза Люс. — Вече седнах.

Щайнер премести захарницата към нея.

— Ако не се лъжа, вие сте преписали пиесата на Серве.

— Да — каза Люс.

— Мислех си дали ще ви е възможно да направите същата услуга и на мен. — Той запали лулата си и продължи: — Питах в различни специализирани бюра, но за съжаление се оказа, че цената е много над моите възможности, особено след операцията на Далила. Разбира се, аз държа да ви заплатя.

— Да — каза Люс. — За кога го искате?

— Не зная, когато ви е възможно.

Стана и взе от бюрото си обемистия ръкопис. Люс бавно прелисти седемстотинте страници.

— Това е огромен труд.

Щайнер вдигна рамене.

— Знам. Ако не можете, няма да ви се сърдя.

— Не говорех за себе си, а за вас.

— А, така ли — отвърна той с равен глас.

Ръката, в която държеше лулата, леко трепереше.

Люс го погледна мълчаливо.

— Ще го имате след около петнайсет дни.

— Наистина ли? Но най-напред ми кажете колко…

— Ще бъде скъпо — каза Люс — и ще трябва да платите веднага.

— Но…

— Един билет за кино.

Щайнер се намръщи.

— Искате да идете на кино?

— Много държа.

Объркан, Щайнер извади портфейла си от джоба.

— Ами…

— Искам да отидем заедно.

Щайнер погледна Люс, като че ли го беше поканила на нещо ужасно и богохулно. Тя погледна часовника си, стана и сложи Далила на канапето.

— Гледали ли сте „Рио Браво“?

 

 

„Каса Пако“, известна с големите си и вкусни бифтеци, се намираше на малък тъмен площад в сърцето на стария Мадрид, недалеч от прочутата Пласа Майор, и изглеждаше доста невзрачна отвън. Серве се бе погрижил да запази маса, но въпреки това се наложи да чакат търпеливо двайсет минути в шумната зала на приземието, където разнородната клиентела консумираше tapas[3] и tio pepe[4] сред весела гълчава. Качиха се на горния етаж, където им посочиха малка маса до прозореца, при което установиха, че шумът, изглежда, беше нещо обичайно във всяко кътче на „Каса Пако“. Едно семейство — четирима възрастни и три деца, всичките зачервени и истерични — поглъщаше грамадни парчета месо сред силни крясъци. Замаяни от целия този шум, Надин и Серве дочакаха най-после двата огромни и сочни бифтека, които наистина си заслужаваха всички понесени до този момент неприятности. Въобще не се мъчиха да разговарят, само обмениха няколко доволни кимания с глава и безпомощни усмивки.

 

 

Хуго Вайсман говореше от близо час, и то добре. Клод не можеше да повярва на очите си, слушаше го, често се смееше и откриваше под мълчаливата му и мрачна външност острия ум на високообразован човек. Никога не би заподозряла, че е толкова умен. Седяха на терасата на един ресторант, откъдето се откриваше прекрасна гледка към великолепния Толедо, лежащ в краката им, потънал във вечерни светлини. Бяха се нахранили отлично и пиеха бавно кафето си в свежия полумрак. Клод се бе приготвила да отбива неумели ухажвания, ала нямаше никакви ухажвания. Към края на вечерята дори започна да ги очаква с интерес. По пътя на връщане разбра, че няма и да има. Докато управляваше в нощта дългия и мощен бентли, Хуго Вайсман й говори за една известна теория, според която земята била куха и населена отвътре с тайнствените обитатели на царството на сенките. След това отклони темата върху развитието на нов тип мистицизъм у младежите, между които и четиринайсетгодишният му син, и най-сетне направи възхитително сбит преглед на представата за бог в религиозната литература въобще. С ясното съзнание, че принизява разговора към много банално ниво, Клод запита за съпругата му и научи, че Сара Вайсман била заминала преди десет години на гости на някаква своя братовчедка в Канада и още не се е завърнала.

— Права е — каза Вайсман. — Няма смисъл да прекосиш Атлантика само за петнайсет дни. Човек трябва да има достатъчно време, за да посети родния си край.

Изрече го толкова непринудено, че Клод се поколеба дали да се засмее, но не посмя.

 

 

В два часа след полунощ на Пласа Майор все още имаше хора. Мъже и жени се разхождаха на двойки около величествената конна статуя, а самотни жители на Мадрид бързаха да стигнат до колите си, оставени в обширния паркинг, прокопан неотдавна под стария площад. Надин и Серве вървяха бавно по неравната настилка и се наслаждаваха на относителното спокойствие и на нощния хлад.

— Вече не си спомням къде определихме среща на шофьора — каза Серве.

Надин спря, като се мъчеше да се ориентира.

— Ей там, зад стълбите.

— Да, наистина.

Той запали цигара.

— Ти искаш ли?

— Не… Жак умря.

Той се обърна — тя се взираше в него настойчиво, с широко отворени очи.

— Самоуби се.

Серве не каза нищо, само я гледаше.

— Няма да ти обяснявам защо го е направил — добави тя с твърд глас.

— Не го познавах — рече Серве.

Надин поклати глава с горчива усмивка.

— О, напротив.

И неочаквано се строполи на земята, свита на кълбо, като кукла на конци, която изведнъж са пуснали. Серве се наведе, видя сълзите, които се стичаха тихо от неподвижните й очи. Клекна до нея и стоя така, без да мръдне, понеже знаеше, че не може да й помогне. След трийсет секунди тя се раздвижи, бръкна в джоба на Серве, за да извади носната му кърпа, и стана.

— Мина ми.

Но не й беше минало. Серве отведе до рейса един автомат. През целия път тя гледа през прозореца, седнала с изправен гръб, сякаш не искаше да се опира на облегалката.

Серве я отведе до вратата на стаята й. Тя обви безжизнено ръце около врата му, облегна за миг чело на гърдите му, после го пусна. Той слезе в бара, поиска чаша плодов сок, седна на терасата и стоя там неподвижен до разсъмване.

Бележки

[1] „Добър ден“; „как сте?“ (исп.). — Б.пр.

[2] Испанско питие от червено вино и портокали. — Б.пр.

[3] Вид мезета (исп.). — Б.пр.

[4] Испанско алкохолно питие (исп.). — Б.пр.