Кристофър Франк
Американска нощ (11)

XI

Облечена в светъл, втален шлифер, с разпуснати по раменете дълги руси коси и изсечено от отвесната бяла светлина лице, тя стоеше облегната на стената, опряла едната си ръка на вратата — напълно невъзмутима. Без да каже дума, Серве извади от джоба си ключа, превъртя го и се отдръпна, за да й направи път да мине. Тя спря в средата на стаята, с ръце в джобовете, и хвърли бегъл поглед към мебелите, книгите, дребните украшения наоколо. Серве остави никоните в едно кресло и тръгна към кухнята.

— Кафе?

Тя кимна.

— Ако не ви затруднява.

С гръб към нея, Серве пусна топлата вода, изплакна две чаши, включи чайника. През това време тя разкопча едно по едно копчетата на шлифера си, нави грижливо колана, пъхна го в единия джоб, поколеба се за миг и сложи всичко върху апаратите на Серве. После отиде до прозореца и остана там, погълната от гледката: запусната триажна гара и докъдето поглед стига, блещукащи пресичащи се коловози.

Серве премести една ниска масичка, придърпа кресло, сложи двете чаши и захарницата на малка тенекиена табличка, безвкусно изрисувана от някакъв покорен от Мон Сен Мишел художник.

— Готово!

Надин се обърна, погледна към чашите и вдигна глава.

— Дойдох, за да ви кажа, че не харесвам пиесата ви.

— Така ли? — отвърна Серве и й посочи креслото с ръка.

— Исках да ви го кажа… още преди.

Тя отпи глътка кафе и му се усмихна бегло.

— Кафето ви е хубаво.

— Благодаря.

— Но това не означава, че не съм готова да си платя за всичко. Просто ви излъгах, когато говорихме първия път.

Серве бъркаше кафето си и замислено я гледаше. Навън някаква кола рязко спря.

— Исках да работя — продължи тя, — имах нужда от това. Дори и с Месала, дори и с онзи другия ненормален. Разбирате ли, не казвам, че е слаба. Просто на мен не ми харесва. Вече съм играла в слаби пиеси, а и всичките ми филми бяха слаби, но не е там въпросът. Вашата пиеса е много добре замислена, изразява съвършено схващанията ви. Но аз не ги споделям, отказвам да ги споделя. И все пак страхувам се, че може би сте прав и точно затова не я харесвам. Вашата пиеса е пълна с обяснения за човешките слабости, но в нея няма нито едно извинение за тях. Бездушна е и… въобще…

Наведе се, натопи устни в чашата, после продължи:

— Знаете ли, че тя никога няма да бъде изиграна, както сте я написали? Месала е сложил всичко в ред — погрижил се е за това. Колкото до останалото…

Тя стана, бутна креслото и отметна коси назад.

— Смятам, че се разбираме.

Серве не помръдна. Дългите тънки пръсти на Надин започнаха да разкопчават, да разгръщат, да събличат и да хвърлят. Малко по малко бледото й тяло се откриваше пред него — с плоския корем, широките рамене, дългите бедра, закръглените гърди с тъмни връхчета. Когато остана съвсем гола, застана неподвижно с отпуснати до тялото ръце, с полуразтворени устни. Серве я гледаше, а тя следеше изражението на лицето му.

Най-неочаквано Серве се сети за Мертол и за улица Варен. Обърна се, взе един никон от камината, зареди го и погледна през визьора.

— Мертол ми каза, че сте съгласна да позирате гола.

— Каза ли ви?

— Да, но след това.

Тя кимна.

— Разбирам. Е, можем да започваме.

— Да.

Серве остави апарата и се приближи. Тя протегна ръка, той я пое и я стисна в своята. Надин се усмихна иронично.

— Не така!

Серве въздъхна.

— Достатъчно ми е да знам, че… че съществувате някъде… и това е всичко.

— Би било много лесно, и за вас, и за мен.

Отмести поглед към гърдите й. Тя вдигна ръката му, която все още държеше, и я положи върху тях. Протегна лице към него. Устните им се срещнаха, поколебаха се за миг, после се сляха. При първия досег езиците им трепнаха. Серве усещаше в дланта си как се втвърдява зърното на гърдата й. Неочаквано Надин се дръпна рязко. Бе навела глава както обикновено и едната й ръка още обгръщаше врата му.

— Съблякох се, за да ни бъде много трудно. Хайде, гледайте ме.

Осъзна, че е права. Затова, вместо да се съблече до нея, галейки тялото й, отиде в другия край на стаята и бавно свали дрехите си. Тя не отмести поглед от него, не седна, не направи нито едно движение. Стоеше изправена, с прегънат в коляното крак, със свити юмруци. Дойде първа при него.

— Ще го направим ли?

Той я притисна до себе си и затвори очи при досега на кожата й. После я вдигна, отнесе я на леглото, разтвори бедрата й и сложи глава между тях. Тя рязко се дръпна, после притихна. Когато се изправи, Серве видя, че лицето й беше сгърчено, очите — отворени и неподвижни.

— Не искам така! — каза той.

Тя обърна глава. Косите й бяха разпилени. Гледаше тъжно.

— Извинете ме.

После го хвана за рамото и се притисна до него.

— Много искам, кълна ви се!

И за да го увери, сложи ръката му между краката си, с жалка усмивка.

Серве посочи купчината дрехи на креслото.

— Вижте какво, направихме каквото можахме. Дрехите ви са там, идете да си ги вземете.

Тя го погледна, мъчейки се да отгатне мислите му, после скочи от леглото. Започнаха да се обличат.

— Искате ли цигара? — запита Серве.

— Да, много.

Той щракна запалката. Тя всмукна лакомо дима, после каза:

— Ще ви черпя нещо за пиене.

— Къде?

— В търговския комплекс. Ще купим и вестници, за да видим рецензиите. Обзалагам се, че Били Мерл пак ще ме съсипе.

Докато завързваше връзката си, Серве я погледна крадешком. Изглеждаше весела, по-лошо дори: успокоена.

— Да, но Ривиер ви харесва.

— Откъде знаете?

— Четох рецензиите за пиесата на Пюкло.

Седнала на ръба на леглото, Надин оправяше косата и грима си.

— Били сте доста смел.

Готвеше се да тръгва. Серве се обърна, за да скрие очите си.

— Ако слушате, ще ви черпя един огромен сладолед с течен шоколад, с банани и много сметана.

Серве стоеше, без да помръдне, и гледаше към триажната гара под бледата, засенена от облак луна. Надин стана, пъхна гребена в чантата си и щракна закопчалката.

— Хайде, да не стоим повече тук.

Той си каза, че все пак ще трябва да се върне вкъщи, но не промълви нищо.

В колата тя пусна радиото и заприглася на някакъв нашумял певец, докато Серве караше към Сен Жермен де Пре. Вестниците още не бяха дошли. Седнаха на горния етаж, до един прозорец, който гледаше към площада.

— Хубаво е това, което сте направили — каза тя и го погледна иззад огромния бананов сладолед. И добави: — Много е ласкателно.

— Как така?

— Каквото и да казват хората, жената се купува.

Усмихваше се, но не изглеждаше да се шегува. После продължи, отмервайки изреченията си с лъжичката, от която се стичаше шоколадов сироп:

— Исках да ви измамя, смятах, че го заслужавате. Но не ме бива за такива неща. А иначе, вярвайте ми, много обичам да се любя.

Серве бе построил нещо като крепост от своя сладолед с кафе. Вдигна глава и я погледна.

— Добре. Кажете ми нещо за Жак.

Тя веднага стана сериозна.

— Не, господине.

— Боже мой, колко ли ви харесва пиесата ми! — обади се Серве и се разсмя. Тя го погледна студено.

— Не е толкова просто.

— Толкова просто като кое?

— Като това, за което си мислите.

Той, разбира се, беше взел апарат. Погледна я и прецени как ще излезе.

— Разбира се, че е просто.

За известно време тя сякаш се замечта за нещо, после изведнъж каза:

— Вие сте луд.

Бутна чинията и погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— А вестниците?

— Ще ги прегледате без мен.

Един елегантен младеж, придружен от тънкокрака девойка, застана до масата.

— Свободно ли е? — Сочеше към двете празни места.

— Не — отвърна Серве, — чакаме едни приятели.

Младежът не изглеждаше много убеден.

— Уверявам ви — продължи Серве, — чакаме ги всеки момент. Един кинокритик и жена му. Правим си групов секс всеки петък вечер.

Момчето не можа да издържи и се изчерви. Надин го огледа от глава до пети и се обади:

— Знаете ли, те и без това закъсняват. Няма ли да можете да ги заместите за малко, ако мога така да се изразя? Не ми изглеждате зле.

— Наистина, в него има нещо — съгласи се Серве. — Я да видим малката…

Двамата се обърнаха към девойчето — прекалено гримирано, с тясна къса поличка и впито в тялото пуловерче. Гледаше към Надин, онемяла от изненада.

— Хайде да тръгваме — каза младежът.

И се отдалечиха. Надин се разсмя, после погледна лакомо към едва наченатия сладолед на Серве.

— Не искате ли повече?

— Отстъпвам ви го — отвърна той и бутна чинийката към нея.

Тя гребна изискано с лъжичката от купчината сметана. Серве я наблюдаваше мълчаливо. Бе облегнал глава на дясната си ръка и нещо го смущаваше. Намръщи се, мъчейки се да разбере какво е то, после осъзна, че дланта му все още ухае на Надин. Горчива тръпка разтърси цялото му тяло. Надин унищожаваше сладоледа с бързи и красиви движения. Той вдигна апарата и щракна.

— Пак ли?

— Ще бъдете в добра компания.

— Не разбирам.

— Веднъж една тъмнокоса жена, наметната с пелерина, излезе от някакъв нощен бар.

— Е, и какво?

— Аз бях там.

Надин се намръщи.

— Коя беше тя?

— Не знам.

Тя сви рамене, порови в чантата си, извади няколко банкноти и ги остави в чинийката.

— Аз черпя.

Серве взе ръката й, но тя веднага я дръпна.

— Почакайте — каза той, — отивам да видя за вестниците.

— Не, тръгвам си.

Серве я погледна. Тя поклати глава.

— Хайде, идете за вестници.

Той слезе в приземието, купи двата излезли сутрешни вестника и се върна горе. Надин си беше отишла, а на тяхната маса седяха двамата свенливи младежи. Държаха се за ръце. Серве пъхна вестниците под мишница, качи се в колата и се прибра.

Прегледа ги в леглото, опитвайки се да забрави за тялото, което бе галил там преди по-малко от час.

РЕЦЕНЗИЯТА НА БИЛИ МЕРЛ

ВЕЧЕРНА СРЕЩА от Жером Боа

(„Комеди дьо л’Етоал“ — 21 ч)

Това е пиеса — така както е представена в „Комеди дьо л’Етоал“, — която предизвиква пълно недоумение и ужасна скука. След първия четвърт час зрителят установява, че абсолютно нищо не разбира, че ситуацията и героите, които му се показват, не приличат въобще на това, което сам е могъл да изпита и да познае в живота, че му липсват опорни точки, че губи почва под краката си, че се обърква и най-сетне, доста преди края на действието, че затъва. Нека се опитаме все пак да предадем съдържанието. (…) Зрителят, който не знае какво трябва да покаже тяхното поведение, но все пак схваща, че съществуват някакви скрити намерения, се стреми отчаяно към евентуално пояснение, надявайки се във всеки един момент на някой по-силен проблясък, способен да разпръсне гъстата мъгла. Трябва да признаем, че проблясъци не липсват, но единствената полза от тях е, че ви захвърлят в още по-непрогледна тъмнина, до степен, че финалната развръзка — една прелюдия, изпълнена от съпруга на пианото с трясък и самоувереност, ви оставя озадачени и измамени, а сивото ви вещество страда от мускулна треска, тъй като достойните му за уважение усилия да разбере са се оказали напразни. Играта на актьорите заслужава все пак известно внимание. Стори ми се, че Карл-Хайнц Цимер малко преиграва в ролята на съпруга, а красноречивите му жестове губят от силата си поради лошото му произношение. Младата Соланж Менар прави многообещаващ дебют, разкриващ някои очевидни качества като свежест, чар и чувствителност. Що се отнася до Надин Шьовалие, тя почти ми помогна на моменти да разбера пиесата — толкова вълнуваща, точна и прекрасно завършена е нейната игра. Все още не съм имал възможност да похваля работата на тази актриса, затова с голямо задоволство установявам, че е постигнала напредък и висока техничност в изпълнението. Само може да се съжалява, че е вложила толкова плам в защита на една очевидно изгубена кауза.

Били Мерл

Серве препрочете материала, после бавно отвори другия вестник.

ТЕАТЪР

ВЕЧЕРНА СРЕЩА от Жером Боа

(не струва)

Кой е Жером Боа? Млад автор, който ни поднася първата си пиеса? Псевдоним на загрижен за реномето си известен писател? Не знаем, но това, в което сме сигурни, е, че би било само от негова полза, ако си поизясни някои неща.

(…) Постановката изглежда сносна, макар и малко тромавичка, а в изпълнението има още много какво да се желае. Все пак трябва да споменем името на Надин Шьовалие, която прави каквото може.

Раул Герзес

Серве запали цигара и погледна часовника си. Минаваше два и половина. Посегна към телефона.

 

 

Жак не спеше. Филмът на Видор, The Fountainhead, който беше гледал във Филмотеката, му бе оставил вкус на пепел в устата. На излизане от салона Манюел заяви, че това е „фашистки“ филм. На Жак му се искаше да се съгласи с него, ала не можеше толкова лесно да отрече тоя бароков паметник в прослава на индивида. Тягостното чувство, предизвикано от филма, някак странно се засилваше от неопределената, но мъчителна тревога за Надин, която в два часа сутринта още не се беше прибрала. В главата му отекваше една фраза, изречена от Гари Купър в края на филма: I came here to say that I do not recognize anyone’s right to one minute of my life. Nor to any part of my energy. Nor to any achievement of mine. No matter who makes the claim, how large their number or how great their need. I wished to come here and say that I am a man who does not exist for others.^[1]

Тази фраза звучеше като далечен упрек, сякаш за да му напомни за някакво тъмно предателство, извършено от него спрямо собствената му личност. Жак прерови фишовете си, намери заглавието The Fountainhead и се запита коя ли е тая Ейн Ранд^[2] — авторката на книгата и на сценария. Изведнъж реши в никакъв случай да не чете романа.

Минутите минаваха и той за трети път отиде в кухнята, за да си налее чаша вода. Имаше нещо заплашително, нещо безвъзвратно в тишината на апартамента. Отвори прозореца и изпита детинско облекчение, когато чу далечния тътен на уличното движение. Вратата се отвори и влезе Надин. Хвърли шлифера си на мокета и застана на прага на кухнята, където Жак, облегнат на хладилника, пиеше чаша вода.

— Как си? — запита тя.

Той поклати глава, забеляза, че е нервна.

— А ти?

— Не беше много лошо.

— А промените по текста?

— Нямаше. Бях у Мон да пийнем по нещо.

— Авторът ли?

— Да.

Тя го погледна и мълчаливо зачака някакъв по-определен въпрос, какъвто той се въздържа да й отправи. Вместо това каза:

— Не можех да заспя.

И вдигна чашата с неясно движение.

Телефонът иззвъня. Жак погледна учудено часовника си.

— Кой може да бъде по това време?

— Аз ще отида — каза Надин, прекоси коридора и вдигна слушалката.

— Ало?

— Сбъркахте. Мерл пише само хубави неща за вас.

— Така ли? А за пиесата?

— Утре ще видите. Приятни сънища.

— На вас също.

Двамата затвориха. Когато Надин се обърна, Жак стоеше в рамката на вратата.

— Изглежда, че Мерл е написал хубава рецензия за мен — каза Надин.