Кристофър Франк
Американска нощ (3)

III

В началото на сезона новата пиеса на Жан-Роже Пюкло ще бъде поставена от Габриел Мантобан в Театр де Вариете. Ролите още не са разпределени, но се знае, че Габриел Мантобан е ангажирал Пиер Рембо и младата актриса Надин Шьовалие. Пиесата е все още без заглавие. Действието се развива в наши дни, в един провинциален град, и третира проблемите на общуването между хора от различни националности в новите жилищни комплекси. Пиер Рембо ще играе ролята на работник, а Надин Шьовалие — на дъщеря му.

Серве сгъна замислено вестника и изгаси цигарата във вградения в страничната облегалка на креслото пепелник. Самолетът се готвеше за кацане на лондонското летище. През илюминатора вече се виждаше плетеницата от улици, ясно разграничими нощем по оранжевите светлини на неоновите стълбове. Различаваха се дори камионите, пълзящи по пътищата като светещи насекоми. Ала Серве виждаше също слънчевия, студен, бял и празен апартамент на улица Варен и дългите нервни пръсти на едно момиче, което не проронваше нито дума.

— Please fasten, your seat-belts and refrain from smoking^[1]!

Серве се приготви за митницата, мислейки за уклончивите отговори, които трябваше да даде, за да прекара апаратите си, три четвърти от които не бяха освободени от мито.

 

 

Загледа се захласнат от стаята си в хотел „Риджънт Палас“ сред гъмжащата тълпа на площад Пикадили — тягостна блъсканица на безлични същества с недружелюбни лица. На другия ден се отправи към студио „Пайнуд“, където Джеймс Бъфорд снимаше филм с Глория Бонати. Агенцията бе получила поръчка за цветни портрети на кинозвездата и това бе първият репортаж на Серве, откакто Гая го беше назначил на заплата. Не забрави да почисти обективите си, приготви четири апарата — два за черно-белите и два за цветните снимки. Дойде му също наум, че може да изпрати телеграма на Надин Шьовалие по случай премиерата на пиесата й.

Глория Бонати бе доста влюбена в режисьора си, та издържа благосклонно проточилото се регулиране на осветлението, което пък позволи на Серве да направи сполучливи цветни портрети. След завръщането му диапозитивите бяха веднага проявени, наредени на светлинната маса и донякъде направиха впечатление. Мертол, който бе против назначаването на Серве и се беше надявал, че той ще донесе от Лондон некачествени снимки, изведнъж помръкна. Гая също дойде да ги види — цъфна в репортерската зала като хипопотам в бяла риза, с гладко вчесани назад бели коси и прясно избръснато, набръчкано и натежало розово лице. Извика Пале-Дюлак и пред всички му нареди да се погрижи за продажбата. Деликатният и любезен пласьор, който ужасно мразеше да му дават наставления, пъхна репортажа в дипломатическото си куфарче, марка „Самсонайт“, и напусна агенцията, без да продума.

Продажбата се оказа превъзходна, гаранцията — значително надхвърлена и Серве установи, че е затвърдил положението си в агенцията. Ала съвсем не му остана време да се зарадва, тъй като се наложи да заснеме цяла поредица от произшествия и любопитни факти, поръчани му от Мертол. Така увековечи шейсетгодишен мъж, удавил прислужницата си във ваната, сляпо момиченце, което знаеше Балзак наизуст, някакъв сприхав пенсионер, стрелял по сина си с ловджийска пушка, и много други лица, които изведнъж се бяха отличили с нещо само за да си отмъстят за еднообразието на другите.

Новата пиеса на Жан-Роже Пюкло все още се репетираше и Серве продължаваше да мисли за телеграмата, която смяташе да изпрати за премиерата. Ала по волята на съдбата той видя отново Надин Шьовалие преди това, тъй като Мертол го изпрати заедно с Несбит да вземат интервю от автора.

Несбит караше стар ситроен, купен в Англия, с разбито купе, допотопен на вид, с издадени напред фарове и застрашителен радиатор. Серве се качи не без страх, докато Несбит въртеше манивелата, тъй като акумулаторът вече не бе в състояние да задвижи стартера.

— Когато съм трезвен, карам много добре — обясни Несбит, докато се настаняваше зад волана — твърдение, чиято истинност бе трудно да се провери, тъй като никога никой не го беше виждал трезвен.

След като двайсет минути кара по невъобразим начин, Несбит дръпна ръчната спирачка и Серве си отдъхна.

Влязоха в мрачното фоайе на театъра, залутаха се из коридорите, отвориха множество врати, на два пъти излязоха на втори балкон и най-сетне стигнаха до партера. На сцената, осветени от голяма електрическа крушка, увесена на една жица, четирима актьори и една актриса се надвикваха пред дребен мъж, който ръкомахаше възбудено от първия ред. Изведнъж виковете стихнаха и пискливият глас на режисьора прониза тишината:

— Добре, деца, не е лошо. А ти, Жан, внимавай! Нали разбираш какво искам да кажа?

Въпросният Жан, набит рижав младеж, побърза да кимне.

— Това е заради…

— Знам, момчето ми, знам и точно затова те предупреждавам отсега, разбираш ли?

Жан засрамено погледна надолу.

Несбит и Серве се спогледаха и тръгнаха по пътеката към сцената. Несбит бе намотал около врата си въздълъг бледовиолетов шал и точно когато се готвеше да поздрави режисьора, Серве го настъпи за десети път. Хвана се за седалките, за да не падне, освободи врата си и се представи. През това време Серве гледаше Надин Шьовалие. Седнала върху петите си, тя разучаваше текста и дългите коси закриваха почти цялото й лице.

— Искате да говорите с Пюкло ли? Ей го там, приятелю, в дъното.

И наистина, в полумрака на последния ред се виждаше някаква фигура.

— Хайде още веднъж, деца.

Репетицията продължи. Серве и Несбит се наведоха над мъжа, който, с шапка и ръкавици, седеше неподвижно в дъното на залата. Серве се зачуди дали не е заспал, а Несбит — дали не е умрял. Но ни едното, ни другото беше вярно — очите му бляскаха изпод шапката и изглеждаше много ядосан.

— Какво искате?

— Идваме от агенция „Гая-Бек“. Говорихме с вас по телефона за едно интервю и няколко снимки.

— Никакви снимки, вече съм много стар. Какво искате да знаете?

— За какво става дума в пиесата ви?

— За нищетата и за предразсъдъците.

— Само за това ли?

— Не ви ли стига?

— Искам да кажа… каква е интригата?

— Когато ми задават въпроси, съм свикнал да казвам само най-общото. Останалото ме изморява. Ще ми дадете ли една цигара?

Несбит му подаде пакет „Синиър Сървис“.

— Благодаря. Та за кой вестник работите?

— Работим в агенция, агенция „Гая-Бек“.

— Не съм я чувал. В какъв тираж излизате?

Несбит поклати глава.

— Това не е вестник.

— Разбирам. Благодаря ви, господа.

И нахлупи шапката над очите си.

— Господин Пюкло, това е петнайсетата ви пиеса, смятате ли, че…

— Ама какво сте ми дали?

Пюкло гледаше цигарата си, както Макбет — въображаемия си кинжал. Хвърли я на земята и Серве побърза да я вдигне, преди да е прогорила мокета.

— Английски цигари… — изломоти Пюкло. — Не се учудвам, че вестникът ви не се купува!

Несбит пое дълбоко дъх и продължи:

— Господин Пюкло, какво мислите за съвременния театър?

— Че е слаб. И по мое време не беше блестящ, но сега е още по-зле. Виждате ли за какво трябва да пиша, за да привличам публиката. Исках да нарека пиесата си СМИГ^[2], но не ми дават. Всичко пропада, ви казвам, напълно пропада.

— Вълнуват ли ви социалните проблеми?

— А вас не ви ли вълнуват?

— Да, но…

— В сегашната политическа обстановка изкуството е наглост, ако не служи на трудещите се маси. Какво ще кажете, а? Като че ли слушате Сеги^[3]. Доста съм забавлявал буржоата, разбирате ли, край на всичко. Край на веселбата, ще видят те! Между нас казано, не си падам много по еротиката.

— Има ли такива неща в пиесата?

— Изглежда, че има. Поне режисьорът го казва. Но тя не иска да си свали парцалките.

— Кой не иска?

— Мадамката.

— Надин Шьовалие ли?

— Да, и затова вместо нея той ще съблече мъжете.

— Това най-хубавата ви пиеса ли е?

— Разбира се. Най-добре композираната, най-завършената и прочие, и прочие, познатата ви песен. И все пак през трийсет и седма снесох нещичко — казваше се… „Розово“. Гледали ли сте я?

— Не.

— Много сте млад. Твърде млад. Беше… голяма пиеса. Игра се три дни. Само три… И на третия в залата бяхме само аз и снаха ми.

Светкавицата от апарата на Серве обля старика с ярка светлина точно когато замахваше категорично с ръка.

— Нали ви казах, че не желая снимки!

Серве пристъпи напред.

— Ако искате, ще ви дам филма.

— За какво ми е? Все пак изпратете ми една, синът ми ще се зарадва.

— Разбира се.

— Но няма да го направите — рече Пюкло и потъна в креслото си.

Разговорът бе приключил.

Несбит прибра бележника, издърпа шала си, настъпен от Пюкло, и тръгна със Серве.

— Аз съм готов. Отиваме си, нали?

— Иска ми се да снимам момичето.

— Шьовалие ли? Не си заслужава. Изчакай до премиерата.

— Нищо не се знае. Ти тръгвай, а аз ще взема такси. Ето ти филма.

Той нави докрай лентата, от която бе снимана само една поза, и я подаде на Несбит.

— От колата ми ли се плашиш?

— Да.

— Хайде, всичко хубаво!

 

 

Серве остана в полумрака на залата заедно с неподвижния силует на Жан-Роже Пюкло. Клекна между два реда седалки, за да зареди отново никона си. Мантобан се бе качил на сцената, за да покаже на един актьор какво трябва да прави. Повтаряше непрекъснато: „Ясно ли е? Ясно ли е?“, и за по-голяма убедителност ту хващаше, ту пускаше ръката на Надин Шьовалие. А тя явно мислеше за друго. Мантобан я изтръгна от унеса й.

— По-ярко, моето момиче, така е бледичко.

Дребен на ръст, с прошарени коси, облечен в жълт пуловер и кафяв кадифен панталон, Мантобан говореше с писклив и същевременно метален глас:

— Аз ти искам зелено, а ти ми даваш синьо… разбираш ли?

Надин го гледаше, леко наклонила глава на една страна както обикновено.

— Ако си служехте с по-малко метафори от този род, които могат да означават най-различни неща, щяхме сигурно да се разбираме по-добре.

Мантобан направи обидена физиономия.

— Ти сама трябва да го направиш, моето момиче, аз не мога да върша работата ти вместо теб. Аз показвам, търся най-доброто. Я виж как си застанала… Оттук трябва да идва всичко, оттук!…

И опря дългата си възлеста ръка в корема на актрисата.

— Ясно ли е? Ясно ли е?

— Не. Не ми е ясно защо момичето реагира по този начин и подозирам, че и на самия автор също не му е ясно.

Мантобан потърка челото си.

— Виж какво, моето момиче…

Прекъсна го силно хихикане, идващо от дъното на залата: авторът се смееше.

— Добре, хайде отначало. Надин, помъчи се малко, а? Нали знаеш, че разчитам на теб.

Надин сви рамене, а режисьорът се върна в залата. Тя застана в дъното на сцената, с лице към празните редове. Отметна коси от лицето си с рязко движение на главата и тъкмо се канеше да започне, когато я заслепи силна светлина.

Мантобан скочи.

— Какво значи това? Никакви снимки по време на репетиция! Колко пъти е казвано! Изгонете го!

Но в залата нямаше никой освен автора, който — всички го смятаха за напълно вдетинен — се кикотеше като малоумен. Надин разтърка очи, остана за миг загледана замислено в залата и започна отначало.

 

 

— Добре, че поне си ти! — въздъхна Помрьой, остави „Философията в будоара“^[4] и влезе в лабораторията, последван от Серве. Наведени над ваната, двамата видяха как сцената на Вариететния театър изниква от течността. Помрьой се намръщи.

— Не трябваше да снимаш със светкавица. Какво си правил?

— Светкавицата беше за друго. Не я дръж дълго, беше тъмно.

— Знам си работата.

— Ще се преекспонира.

Така и стана. Хвърлиха снимката, изкопираха нова, пуснаха я в гланц-пресата, докато Дьоризие бе с гръб към тях, и Серве я отнесе вкъщи. Сложи я при другите, без да я погледне, и след като се навечеря на улица Фалгиер, отиде да пие едно кафе във „Флор“. Лапад държеше чаша коняк и я разклащаше със сериозно изражение.

— Здравейте, учителю!

— Седнете, момчето ми, и ми кажете нещо за вселената.

Серве се настани, махна на келнера и си поръча кафе.

— В началото е имало взрив.

— Така ли? — рече Лапад, живо заинтригуван.

— Страхотна експлозия.

— Да, ясно.

— Последвал е процес на непрестанно разширение.

— Точно така — рече Лапад, сякаш Серве потвърждаваше най-ужасните му опасения.

— И засега ние имаме полза от това — растем, движим се, забавляваме се.

Лапад поклати глава.

— Никога няма да свикна с това. С нощта, която ни заобикаля, с тишината, с очакването…

Той пресуши съкрушен чашата си и поръча още една на келнера, който донесе кафето на Серве. Сетне запали дълга тънка пура.

— Няма да се дадем, момчето ми. Вчера написах половин страница — четиринайсет реда по тринайсет думи на ред, и за какво мислиш, че се говори там? Едно на хиляда шанс да отгатнеш! За мен. За мен! Разбираш ли за какво става дума?

И насочи пурата си към Серве.

— Бях забравил за вселената.

— Много лошо — каза Серве.

— Както казваш, лошо е.

Серве стана — бе видял в залата Клод Ландр.

— Всичко хубаво, Hombre^[5]!

— Auf Wiederhören.^[6]

Седеше с някакъв рус младеж, облечен в кожено яке. Серве застана зад стола й и я хвана за рамото. Тя вдигна глава и каза тихо:

— Не знам дали имам желание да говоря с теб.

— И аз се питам същото — отвърна Серве.

— Не ми се обади никакъв.

— Нито пък ти.

— Но мислех да го направя. Да ти представя Джеймс — сравнително симпатичен е.

Джеймс кимна и в очите му блесна познатата искрица ирония, с която често се прикриват ония, които малко говорят и почти не мислят.

— Ще седнеш ли? — запита Клод.

— Не знам.

— Разкарай се оттук, мръсник такъв!

— Желая ви приятна вечер! — отвърна Серве.

Купи си едно филмово списание в търговския комплекс отсреща и се прибра вкъщи, за да го чете. Преди да заспи, хвърли един поглед на снимката на Надин Шьовалие. Изглеждаше много слаба, както беше застанала в средата на сцената — от осветлението бузите й бяха хлътнали. Серве се загледа в свитите в юмруци ръце и в отражението на светкавицата в светлите й очи.

 

 

„НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ СТОП ПОЗДРАВИ СТОП СЕРВЕ МОН“.

Смачка бланката и взе друга.

„ТРИ ПЪТИ МАЙНАТА МУ СТОП СЕРВЕ“.

Подаде листа на чиновничката зад гишето, но тя му го върна.

— Не е разрешено да се пишат такива неща в телеграма, господине.

— Така ли?

— Да, съжалявам.

— А по телефона може ли?

— Да, господине.

— Добре.

Взе трета бланка:

„ЖЕЛАЯ УСПЕХ СТОП СЕРВЕ“.

Точно тогава си спомни, че в театъра пожеланието за успех носи несполука, и хвърли листа. Запали цигара и огледа пощенската чиновничка. Слабичка, руса и спретната, тя отмяташе някакви цифри в една тетрадка.

— А вие какво бихте написали?

— За кого е?

— За една актриса, за премиерата на пиесата й.

— „Желая успех“ не става ли?

— Не е толкова просто — каза Серве. — Все пак благодаря ви.

Четвърта бланка:

„С ВАС СЪМ СТОП НАЙ-ТОПЛИ ЧУВСТВА СТОП СЕРВЕ МОН“.

Подаде я на девойчето, което започна да брои думите.

— Чакайте, не става. Не мога да пиша това.

Пета бланка:

„ОБИЧАМ ВИ СТОП АНАТОЛ“.

 

 

Надин Шьовалие пристигна рано в театъра. От предната вечер не бе яла нищо и се чувствуваше леко замаяна — краката не я държаха и дишаше тежко. Влезе в гримьорната си, без да поздрави портиера, хвърли се на разнебитения диван и затвори очи. Когато ги отвори, видя купчина телеграми на тоалетната масичка.

 

 

— Серве, ти вземаш зала „Олимпия“. Искам баба Сара Богин от всички страни, и най-вече…

— Не, ще взема Вариететния.

Мертол присви очи и остави цигарата си.

— Вече го дадох на Мане.

— Прати него в „Олимпия“ на мое място.

— Не разбирам защо.

— Имам си причини.

Мертол го изгледа с пренебрежение, после продума:

— Много си досаден.

— Благодаря ти, братче. Ще пийнем ли по едно?

Към седем часа в бар-ресторанта на Виктор се чувствуваше известно затишие. Пак имаше хора, но публиката бе най-разнородна — странна смесица между дневните и нощните клиенти. Мертол поръча обичайната си мента със сода с обичайната си въздишка. Серве поиска кафе и проследи жадния поглед на Мертол към бутилката „Лонг Джон“ зад бара.

— Все още ли отказваш?

— Дори не мисля за това — отвърна Мертол неубедително.

Виктор се надвеси иззад тезгяха.

— Какво ще кажеш за довечера?

Мертол поклати глава.

— Останал съм без пукната пара.

— Тъкмо ще си върнеш парите.

— Какви ги дрънкаш!

— Значи отказваш, така ли?

— Калдие ще бъде ли?

— Да, Калдие и Рошмон.

— Окей.

Два пъти седмично Мертол, Калдие (счетоводител) и Рошмон (главен счетоводител) играеха нощем на зарове с Виктор в задната стаичка на ресторанта. Понеже се събираха много редовно и винаги в един и същи състав, в крайна сметка никой не печелеше и никой не губеше: по закона на вероятностите с течение на времето всичко изгубено и спечелено се преразпределяше помежду им. Все пак обикновено губещият играч бе по-въздържан, а печелившият се чувствуваше задължен да го насърчава. Ала каквото и да станеше, сбирките винаги се провеждаха сред облаци гъст цигарен дим, под овчия поглед на дебелата готвачка, която плетеше някаква безформена и безконечна дреха от розова прежда, поглъщайки на малки глътки аперитив „Мари Бризар“ чашка след чашка. Серве често я наричаше Пенелопа, без да й обяснява какво означава това, и дебеланата, убедена, че става дума за някакъв мръсен намек, не пропускаше да прихне в гърлен смях.

 

 

Докато чакаше да стане време за началото на пиесата, Серве изяде едно „Уимпи“^[7], обилно полято с всички сосове, любезно предлагани от заведението, и се опита да смути някаква жена, която вечеряше с мъжа си през две маси от него. Тя го погледна гневно, а сетне отбягваше очите му през цялото останало време, спокойно разговаряйки със своя съпруг. Обезсърчен, Серве напусна ресторанта и тръгна към театъра пеша, през Големите булеварди.

Първото действие беше режисирано несполучливо и протече в тягостна тишина. Надин Шьовалие не се появи, но през цялото време се говореше само за нея. Всъщност всичко се развиваше в голям жилищен блок, където две семейства — едното еврейско, а другото арабско, старателно се отбягваха и тайно се презираха взаимно. Проблемът, върху който бе изградена пиесата, произтичаше от любовните отношения, възникнали между дъщерята на израелтянина и сина на мюсюлманина и довели до забременяването на момичето. Пюкло бе разработил сюжета като комедия на булеварда, жанр, в който навремето бе постигнал завидни успехи. Всичко това водеше до невероятна смесица от истерични реплики, затръшнати врати, семейни скандали между родителите, любовни сцени между децата им, която само доказваше, че за Пюкло нищо не се е променило в най-добрия от възможните светове^[8] и че му е достатъчно да замени салона с кухня, а спалнята — със задръстен от боклукчийски кофи коридор, за да си мисли, че придава „социален оттенък“ на пиесата. Серве се зачуди дали Пюкло се подиграва със самия себе си или с времето си, или пък и с двете наведнъж. Ако публиката си беше платила билетите, може би щеше да намери на какво да се посмее, ала на генерална репетиция публиката не плаща и си поставя за цел, ако се смее, да го прави съвсем пестеливо или още по-добре въобще да не се смее.

През първия антракт Серве засне две кинозвезди, пиещи уиски с бивш министър, за когото се шушукаше, че се готвел да издаде сензационни мемоари, и един известен писател, който се преструваше, че не вижда друг известен писател само на метър разстояние от него. Критиците — повечето безразлични, някои със светски маниери, а други — подчертано „интелектуални“, разговаряха със съпругите, приятелите или доверениците си за всичко друго освен за пиесата. Били Мерл споделяше с една приятелка неприятностите по колата си, а Пол-Мишел Ламбер хвалеше на жена си българския филм, който бе гледал същия ден в едно малко кино в Латинския квартал. Серж Брабан пък жално се оплакваше от обувките си, които му убивали на палците на двата крака.

Когато се връщаше към мястото си, Серве забеляза изненадан Пюкло, седнал на последния ред в партера, с все така нахлупена на главата шапка, с ръкавици и вдигната яка. Имаше чувството, че не е помръднал още от репетициите — само е повдигнал леко крака, за да могат чистачките да изметат угарките от цигарите му.

Докато в първото действие Пюкло бе отделил място единствено за експозицията на драматическата ситуация, и то с цялата показна бавност, присъща на театъра отпреди войната, във второто вече задействуваше цяла поредица от тривиални недоразумения, чиято цел бе да отворят очите на главите на семействата и благодарение на които майките изпадаха в истерия, а красивите им невинни деца — в най-искрено изумление. Надин Шьовалие положи доста усилия, за да направи героинята си правдива, но това наруши цялостното равновесие на изпълнението и създаде чувството, че играта й е мудна и неестествена. Възлюбленият й не се затормози много-много с някакви си там психологически скрупули и без свян се отдаде на страстните си южняшки пориви. Рембо в ролята на достолепен старец от предградията бълваше, ломотейки, монолози на църковен идиш, като полагаше неистови усилия, за да изтръгне от публиката някоя и друга усмивчица от немай-къде. Все пак при спускането на завесата се чуха откъслечни ръкопляскания, след което всички се втурнаха към бюфета.

Серве си купи програма и през целия антракт разглежда снимката на Надин Шьовалие — доста скован и прекалено осветен портрет, изработен в ателиетата „Валоа“.

Съвсем подобно на второто по ритъм и настроение, третото действие ставаше невероятно сълзливо към края. Беше изпълнено с трогателни и цветисти реплики настрани на двамата бащи — благодарение на децата си те отведнъж се издигаха над жалките предразсъдъци и се домогваха до висша степен на братство между хората. После Пюкло престана да подражава на „Ромео и Жулиета“ и почерпи последното си вдъхновение от Молиер, за да завърши с всеобщо помирение под присмехулния и добродушен поглед на един кмет с прогресивни убеждения, вмъкнат на самия край, за да раздава правосъдие и да поучава. Публиката въздъхна облекчено и посрещна с известно оживление съобщенията, направени от Рембо с прегракнал от умора глас:

— Пиесата, която имахме удоволствието да изпълним за първи път пред вас, е написана от Жан-Роже Пюкло.

Надин Шьовалие стоеше на авансцената като лунатичка, с блуждаещ поглед и непроницаемо лице. Серве вдигна апарата.

— Режисьор — Габриел Мантобан.

Чула ли беше щракването? Гледаше право в обектива.

— Художник — Патрис Маршан.

Изключено. Тя не виждаше нищо, просто чакаше всичко да свърши.

— Звукооформител — Мишел Табур.

След три биса на сцената, резултат на глуха борба между ентусиазирания уредник и сдържаната публика, лампите в залата светнаха и зрителите се изнизаха сред приглушени коментари. Само Пюкло остана неподвижен, като закован за креслото си, и Серве отново се зачуди дали не беше умрял по време на репетициите, без да го забележи никой. Сетне зърна една малка врата до първите редове и я отвори. Водеше направо зад кулисите, където уредникът ругаеше реквизитора, понеже бил забравил да сложи някакъв пепелник на определеното място. Серве сви по един страничен коридор, изкачи стълбите, задръстени от дърдорещи зрители, и стигна до гримьорните. Пред вратата на Пиер Рембо се трупаше възбудена тълпа и Серве чу как една дама шепне на друга:

— Изключително! Каква дълбочина!

Другата заклати енергично глава.

Пред гримьорната на Надин Шьовалие нямаше никой. Серве се облегна на стената и разви обектива на никона, за да може да прибере апарата в джобовете си. Понечи да запали цигара, но се отказа и я прибра в пакета. После почука.

— Влезте.

Най-напред съзря една възрастна дама, седнала на дивана, с дълго цигаре в ръка. До нея жена с черни коси, на неопределена възраст, облечена в избелели джинси и износено яке, изтегнала се лениво, безразлична, гледаше мрачно. Когато вратата се отвори докрай, Серве видя Надин Шьовалие, седнала по халат пред тоалетната масичка. Половината й лице бе намазано с крем, а другата половина все още бе покрита с дебел пласт сценичен грим.

— Сигурно не си спомняте за мен…

— Не, не, спомням си, струва ми се…

Наистина го позна, но не знаеше къде, нито кога го беше срещала. Това бе достатъчно за Серве и той се представи:

— Серве Мон.

Тя се извърна, за да представи другите.

— Мирна Лобович, Габриел Дьорош.

Кимнаха си взаимно. Надин се обърна към тоалетката и продължи да размазва крема по лицето си с крайчеца на пръстите. Гледаше в огледалото към Серве.

— Хареса ли ви?

Той стоеше, облегнат на вратата. Отведнъж реши:

— Не.

Тя спря да разтрива челото си и го загледа настойчиво.

— Защо?

— Лошо написано, лошо изиграно от повечето актьори и глупаво поставено.

Тя остана невъзмутима, до такава степен лишена от всякакъв израз, че му се стори съвсем безжизнена, като заспала под маската от крем. Възрастната дама размърда цигарето си.

— Много сте строг, господине.

Другата обърна презрително глава.

— Сигурно предпочитате останалите пиеси на Пюкло…

— Съвсем не.

Жената се наведе с неочаквана твърдост и блясък в очите.

— Възхитена съм от тази пиеса. Тя удивително точно поставя някои… сериозни проблеми на нашето време. Точно затова я препоръчах на Надин.

Всички замълчаха. Серве хвана дръжката на вратата и каза:

— Надявам се, че сте й направили услуга.

Надин запали цигара.

— А вие съмнявате ли се, господин…

— Мон. Серве Мон.

Тя прокарваше четката през дългите си коси с наведена глава.

— … да, господин Мон?

— Изиграхте и се вживяхте в един недостоен текст, не бяхте добра. Но…

— Но какво?

— Мисля, че можете да бъдете голяма актриса.

Тя не отвърна. Четката шумолеше в косите й. Възрастната дама се размърда на дивана.

— Надин, ако ви пречим…

— Не, не, никак. Жак ще дойде всеки момент.

Серве забеляза забодените на стената телеграми: ПРЕГРЪЩАМ ТЕ МНОГО СИЛНО СТОП ГАБРИЕЛ; С ТЕБ НА СЦЕНАТА СТОП ЦЕЛУВКИ СТОП ПИЕРО; НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ СТОП ПЮКЛО, и така нататък. Отмести поглед и потърси телеграмата от въпросния Жак, но никоя не бе подписана с това име.

— Е, аз ще тръгвам — каза той.

Тя му подаде разсеяно ръка.

— Довиждане.

 

 

Серве мина през агенцията, за да остави филмите си, и се прибра вкъщи, където прекара цял час пред снимките на Надин Шьовалие и заспа едва късно през нощта.

Въпреки това в осем сутринта той вече бе в агенцията, нещо съвсем необичайно за него, и преглеждаше пресата. В сутрешните вестници бяха излезли две рецензии.

РЕЦЕНЗИЯТА НА БИЛИ МЕРЛ

ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ от Жан-Роже Пюкло

(Театр де Вариете — 21 часа)

Снощи Жан-Роже Пюкло, на когото дължим толкова приятни вечери, ни събра на проблемен водевил. Водевил по форма, проблемен по съдържание. Не съм сигурен доколко е сполучлива една такава комбинация и още от встъпителните сцени се опасявах, че от всичко това ще се роди недоносче. За жалост опасенията ми отчасти се оправдаха. Отчасти, понеже Пюкло не би могъл да напише скучен диалог, да построи безинтересни ситуации, да създаде безцветни герои. Иззад елементарните поуки на сюжета, които оставям на зрителя да открие сам, прозира духът на стария майстор, хуморът на истинския драматург. Що се отнася до играта, трябва да призная, че съм очарован. Гръмогласен и крещящ, умоляващ и сладостно жаловит, Пиер Рембо включи цялата гама на необятния си талант за най-голяма радост на аудиторията. Такъв актьор винаги обогатява ролята си, вплитайки в нея хилядите дребни неща, които й придават неизразимия привкус на автентичността. В ролята на младия влюбен Марк Офре полага доста усилия и още отсега се изявява като истински актьор. За жалост не мога да кажа същото за госпожица Шьовалие, чиято прекалена мудност и неестествена сдържаност нарушиха ритъма на някои сцени, които много биха спечелили, ако бяха изпълнени с повече вдъхновение.

ТЕАТЪР

ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ от Жан-Роже Пюкло

Нека бъдем откровени: Пюкло има напредък, голям напредък, и пиесата му, която се играе в момента на сцената на Театр де Вариете, не рискува да намали с каквото и да било заслужената му слава. Става дума за нова версия на „Ромео и Жулиета“, превърната този път в поучителна комедия, изпълнена от прекрасни актьори, в доста несръчната постановка на Габриел Мантобан. След потискащото първо действие Пюкло възвръща едно бледо подобие на формата си и действието се втурва напред с достатъчно голяма бързина, за да не му доскучае на човек. Доколкото може народна по вдъхновение, на моменти назидателна, понякога смешна, често пъти стигаща до простащина, пиесата ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ има все пак своето голямо предимство в лицето на Пиер Рембо. Огромното, мощно и живописно въображение на този майстор на сцената спасява представлението. Общо взето, добра игра, макар и с известни резерви, на Надин Шьовалие, която се оказва по-безинтересна на сцената, отколкото на екрана.

Раул Герзес

Надин се събуди от звъна на лъжичката, ударила се в чинийката. Отвори очи, видя до себе си Жак, застанал с чаша кафе в ръка. Зад него по мокета бяха пръснати сутрешните вестници. Срещна в очите му съчувствие и скрита болка и отново го съжали за странната му способност да натрупва мъката в себе си. Пое чашата с усмивка и посочи към вестниците.

— Лоши ли са?

Той кимна утвърдително. В апартамента на улица Варен все още нямаше никакви мебели, но мокетът бе осеян с книги.

В единайсет часа Серве купи първия следобеден вестник, а в четиринайсет — втория. В първия въобще не ставаше дума за Надин и пиесата се претупваше набързо в четири реда, а вторият се произнасяше по въпроса с типичната въобще за изданието неяснота.

С ТРЯБВА ДА ОТСТЪПИМ Пюкло си е опитал силите в един жанр, който не му се удава добре. Опитвайки се да съчетае влечението си към комедията с някои достойни за похвала, макар и малко странни обществени проблеми, той в крайна сметка не успява да задоволи нито любителите на водевила, нито привържениците на политическия театър. И все пак пиесата му ще развълнува „третата публика“, анонимната тълпа почитатели на Пиер Рембо, чийто доскорошен талант се е изгубил в жалката му и посредствена игра, за която предпочитам да не говоря. Същата тази публика ще намери от всичко по малко в тая творба хибрид и ще се срещне с една доста красива и малко неумела млада актриса, която не желае да се съобразява с другите. Бих искал тук да изразя цялата си симпатия към нея.

Клод Липщиц

Серве остави вестника и установи, че Мертол си е намерил нова жертва — някаква безвкусно облечена, анемична и остроноса блондинка с безцветни месести устни. Това му напомни за нещо и той помоли телефонистката да го свърже с един номер.

— Ало?

— Клод, тук е Серве.

— Не може да бъде! Какво те прихваща?

— Сетих се за теб.

— По какъв случай?

— Каня те на вечеря.

— В осем в „Лип“ става ли?

— Значи в осем.

— Серве?

— Тук съм.

— Благодаря ти.

Тя затвори. Кльощавата блондинка, седнала до Мертол, кихна във виолетовата си кърпичка.