Кристофър Франк
Американска нощ (5)

V

Касиерката на театъра беше болна от грип. Увита в цяла грамада разноцветни пуловери и шалове, откъдето надничаха червен нос и чифт сълзливи очи, тя гледаше втренчено в Серве, сякаш причината за всичките й мъки се криеше в него.

— Какво искате?

— Към кого трябва да се обърна, за да оставя един ръкопис?

— Пиеса ли е? — запита тя, сякаш го подозираше, че иска да остави някоя биография на Рилке.

— Да, пиеса.

— Записали ли сте името и адреса си?

— Да.

— Тогава дайте я на мен, в канцеларията няма никой. Аз ще им я предам.

— Добре. След колко време мога да очаквам отговор?

— Зависи. Може да стане след петнайсет дни, а може и след месец.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

 

 

Минаха два месеца, но известие така и не дойде. Обади се в театъра и го свързаха с някаква чиновничка от канцеларията.

— Как се казва пиесата ви?

— „Вечерна среща“.

— А името ви?

— Жером Боа.

— Почакайте малко така, ще попитам директорката.

След петминутен неразчленим и приглушен разговор гласът й отново прозвуча в слушалката:

— Госпожа Полет Фавр-Гру се е запознала с произведението ви. За съжаление обаче тя смята, че пиесата не е подходяща за нейния театър, най-вече що се отнася до броя на действуващите лица и до трите декора.

— Но в моята пиеса има само един декор и три действуващи лица.

— Така ли? — Тя замълча. — Почакайте малко.

Изминаха десетина минути, през които Серве чу някъде да хлопва врата.

— Господине?

— Да, слушам ви.

— Госпожа Фавр-Гру замоли да ви предам, че не е получавала вашата пиеса и че сигурно се е изгубила по пощата.

— Но аз я оставих лично.

— Така ли? На кого я предадохте?

— На касиерката.

— Добре. Не затваряйте.

Отново чакане. Серве запали цигара.

— Там ли сте още?

— Все повече и повече.

— Е, добре, вижте, касиерката не си спомня. Ако обичате, обадете се утре пак. Ще проверим.

— Да, благодаря ви.

На другия ден той се обади отново и говори със същата чиновничка.

— Вие ли се обаждахте вчера?

— Да, аз.

— Имате късмет, пиесата ви се намери.

— Прочели ли сте я?

— Пиесата ли?

Серве стисна зъби.

— Да, пиесата.

— Госпожа Фавр-Гру е много заета в момента. Замоли ме да ви кажа, че ще ви отговори писмено.

След един месец той отново се обади в театъра, за да научи, че госпожа Фавр-Гру е в чужбина и ще се върне чак през следващия месец. След още петнайсет дни получи кратка бележка:

Господине,

Госпожа Полет Фавр-Гру с удоволствие се запозна с Вашето интересно произведение. За съжаление обаче пиесата не отговаря напълно на духа на нейния театър и затова тя сметна, че трябва да Ви я върне.

Три дни по-късно ръкописът пристигна по пощата. Беше скъсан на няколко места, тук-таме имаше петна и на авантитулната страница някой си бе записал телефонен номер. Двете последни страници липсваха.

 

 

Седнал удобно на една от скамейките в бирария „Лип“, Пиер Ланиер предложи цигара на Серве.

— Скъпи приятелю, пиесата ви ме заинтригува. В нея има хрумване, дори нещо повече — интересно хрумване. Но трябва да ви призная, че по отношение на формата има още какво да се желае. Чувствува се, че сте нерешителен, бих казал дори, затруднен от собствените си герои. Казвам ви го, но съвсем не искам да ви обезсърчавам.

 

 

Театър „Луи льо Гран“ задържа ръкописа шест месеца и го върна обратно без никакво обяснение. Театр Модерн му изпрати по погрешка пиесата на някой си Жан Бусон, озаглавена „Последният коридор“, след което още на другия ден му я поиска и го замоли да се свърже с въпросния Жан Бусон, за да получи от него своя ръкопис. Освен това директорът на театъра, Серж Брифар, изразяваше съжаление, че е трябвало да отхвърли пиесата, която намираше за „интересна, макар и доста объркана“.

Жан Бусон живееше на улица Тампл, на един таван, пълен със стари вестници и дюшеци. Миришеше силно на хашиш. Бусон имаше дълги, изгубили блясъка си коси, бледо лице и безжизнени очи. Покани Серве да седне на един миризлив дюшек и цели десет минути рови в един шкаф, преди да намери ръкописа и да му го даде.

— Ето, вземи си творението. Четох го — не е лошо.

Клатушкаше се леко и изговаряше думите бавно и трудно.

— Защо не опиташ при Таблие?

Таблие държа ръкописа цял месец и го изгуби, преди да е намерил време да го прочете. На Серве му оставаха още три екземпляра. Раздаде ги едновременно на трима режисьори. Реймон Майар му съобщи чрез помощник-режисьора, че в момента няма време за четене, тъй като е зает с поставянето на една пиеса за телевизията, но на жена му много е харесала „Вечерна среща“ и самият той се е зарекъл да я прочете при първа възможност. Клод Ландолфи въобще не съобщи дали е получил ръкописа. Мариел Лашиз му телефонира една неделя в десет часа вечерта и го помоли веднага да отиде при нея.

 

 

Живееше в луксозен апартамент на булевард Анри Мартен, където една пъпчива прислужница от испански произход го покани в обширна приемна, пълна с гости. Дадоха му чаша скоч, един миниатюрен еклер с шоколад и му представиха двамина млади поети, които го дариха с пламенни погледи, сетне се отдалечиха, без да продумат. Серве откри Мариел Лашиз в един ъгъл, седнала в компанията на снажен брадат мъж и кльощава брюнетка. Приближи се към тях.

— И онзи глупак ми каза: „Тургенев?“ — възкликна Лашиз.

Избухна смях. Брадатият се наведе към нея.

— Знаеш ли, че Поло пак ще поставя „Стомната“^[1] в „Ателието“^[2]?

— Предупредих го, че ще се провали.

— Говорил ли ти е за това?

— Да, но никога не слуша какво му казвам. Клайст не е за него, би трябвало да го знае. И на всичкото отгоре иска да вземе старата Баша.

— Не може да бъде!

— Уверявам ви…

— Той е луд…

— Вие ли сте Жером Боа?

Серве се сепна. Мариел Лашиз бе вперила в него настойчивия си проницателен поглед и стоеше, отметнала назад глава, заровила ръка в къдравите си сплъстени коси.

— Да, аз съм.

Тя се изправи с мъка.

— Елате с мен.

Хвана го под ръка и го отведе със себе си далеч от приемната, в една малка спалня, пълна с книги и списания.

— Седнете.

Серве седна на ръба на леглото. Мариел Лашиз се изтегна тромаво с цялото си тяло. Полата й се вдигна и откри две дебели бели бедра. Лицето й бе лъснало от пот. Миришеше неприятно.

— Прочетох пиесата ви.

В продължение на минута не добави нищо, само го гледаше настойчиво с малките си безцветни очички. Серве спокойно изчака, опитвайки се да не гледа към широката месеста ръка с черни нокти, с която тя мачкаше дясната си гърда.

 

 

Родена преди четирийсет и седем години в Румъния, Мариел Лашиз бе живяла заедно с родителите си като емигрантка в Южна Франция. Завърши блестящо образованието си в Марсилия и през 1938 година отиде в Париж с натъпкани с дипломи джобове. Три години по-късно, докато един лейтенант от Гестапо разпитваше портиерката й, тя избяга при партизаните, където взе участие в различни саботажни акции от по-второстепенна важност. През 1944 година я предадоха и арестуваха, след което я изпратиха в Бухенвалд. Когато се завърна оттам, научи за смъртта на родителите си в концлагера Треблинка.

Включи се активно в издирването и наказанието на германските помагачи от времето на окупацията, проявявайки особена жестокост по отношение на жените, които подлагаше на осемнайсет-двайсетчасови разпити, без ни най-малък признак на умора. През 1947-а издаде един кратък и сух роман, който разказваше за живота й в Бухенвалд в сантиментална и поучителна форма. През 1948-а излезе нейно есе, озаглавено „Кой спечели войната“, а през 1949-а се омъжи за младия филмов продуцент от ливански произход Реймон Б. Лашиз. В продължение на няколко години за нея не се чу нищо. През 1958-а започна да се занимава с кинорежисура — направи късометражен филм, посветен на живота на работниците от един завод в Сен Кентен, който спечели награда на фестивала в Тур и пожъна успех в доста страни. Оттогава насам ръководеше малкия, но доста известен театър на име „Монж“, който се намираше в 5-и район. Най-напред постави една пиеса на Брехт, сетне продължи с О’Кейси^[3] и Молнар^[4], все в същия строг и суров стил, който й бе присъщ. Ала съвсем неотдавна бе изоставила реалистичния театър, за да се отдаде на реакционна, наситена с религиозен дух драматургия. В апартамента си на булевард Анри Мартен издържаше неколцина млади автори на пиеси, както и една анемична поетеса на име Мари-Силвет Бенар.

 

 

— И какво е мнението ви?

Най-сетне Серве се бе решил да наруши дълбокото мълчание. Мариел Лашиз вдигна рамене.

— Запитах се какво ли ви е накарало да пишете. Имате качества, чувство за сценичност, героите ви не са безинтересни. Човек би казал, че искате нещо да изразите, дори ми се струва, че знам какво, но то не е много интересно.

Тя загриза палеца си и го погледна студено.

— Нали?

Той не отвърна и Мариел Лашиз продължи:

— Днес се смята, че думите, зрелищността, театралността не дават възможност за изразяването на това, което би трябвало да ни вълнува. То надхвърля рамките на конвенционалния театър. Трябва да се търсят други методи, други изразни средства, нов език. А вас тези търсения не ви интересуват, възприели сте класически стил, почти като в театъра на булеварда, и все пак…

Тя потърка очи.

— Не знам какво да ви кажа, пиесата ви не е лоша, има някаква идея. Но вие самият наистина ли смятате, че моралните и психологическите проблеми, които сте искали да поставите, са от някакво значение за съвременния човек? Понеже вярвате в това, сте писали в стил театър на булеварда, опитвате се да закърпите рушащи се стени. Фройд само удължи още малко живота на психологическия театър, даде му последна отсрочка, нищо повече. Тревожа се за вас, така безразсъдно се напъхвате в толкова банална задънена улица.

Серве стана и запали цигара.

— Отправната точка трябва да бъде човекът — рече той — и аз няма да се откажа от това.

Тя отново вдигна рамене, този път презрително.

— Погледнете по-трезво на нещата. Не е важно дали ще бъдеш прав, или не, а да имаш право в съответния момент. Всичко останало са празни приказки. Ние следваме точно определена посока. Малко ни интересува дали сте с нас, или не. Вашият свят е на умиране, той загива и това си е. Ще погребем Прометей и без вашата шепа пръст. Но вие самият не знаете какво искате. Предварително сте осъден на провал.

— Възможно е. Но се лъжете, ако смятате, че не търся изход.

Тя се усмихна накриво и оголи жълтите си неравни зъби.

— Дайте ми една цигара.

Той се наведе. Тя хвана ръката му, за да насочи огънчето.

— Гледахте ли „Последни часове“?

Ставаше дума за пиесата, която се играеше в нейния театър.

— Не.

— Идете да я гледате. Критиците писаха, че е нещо голямо, истинско „слизане в ада“, „вик на тревога“, „изумителен разказ за неспокойствието на века“. А в действителност — едно нищо, най-долнопробна порнография с елементи на мистицизъм. Идете да я гледате и после ми кажете дали това не е също булеварден жанр, който умира пред очите на всички, на сцената, пред една публика, която вижда собствената си смърт и знае само да ръкопляска от страх, че ще я помислят за сбирщина от глупаци. Това може би ще ви предпази от големи разочарования.

— Много сте откровена.

— Нямам какво да губя. Те имат всичко. И ето, аз говоря колкото мога по-високо, по-силно, а те се правят на глухи. Не искат и да знаят, господин Боа. Да ви върна ли ръкописа?

— Ако обичате.

Тя разрови купчина списания до леглото и измъкна пиесата. През това време Серве бе извадил от джоба си един никон, от другия джоб — сто и десет милиметров обектив и вече сглобяваше апарата. Мариел Лашиз се обърна с ръкописа в ръка.

— Ето, вземете.

Той не отвърна. Тя се намръщи.

— Какво правите?

— Ще ви фотографирам.

— И с фотография ли се занимавате?

— И с фотография.

— Не желая да ме снимате.

— Защо не? Казах ви, че се мъча да разбера някои неща. Имам нужда от ваша снимка. Не се безпокойте, самият аз още не знам защо ми е.

Изведнъж на лицето й се изписа уплаха.

— Казах ви, че не желая. Приберете това.

Ала пръстите на Серве вече пробягваха по обектива, избираха скоростта, нагласяха диафрагмата.

Мариел Лашиз отстъпи назад, сякаш той имаше в ръцете си пистолет. Серве натисна спокойно спусъка.

— Готово. Аз не знам какво искам, а вие знаете. Съгласен съм. Но вие не знаете какво точно искате да разрушите и никой не е могъл точно да го определи. А няма нищо по-трудно от това да се бориш срещу враг, чиято истинска същност не познаваш.

— Напуснете веднага!

Серве й се усмихна широко.

— Довиждане, госпожо.

Още същата вечер изкопира снимката и я постави на камината, до жената с вечерната рокля. Сложени една до друга, двете снимки го поразиха.

 

 

Два месеца по-късно Ландолфи му върна ръкописа с наложен платеж и без придружително писмо. Серве търси безуспешно на няколко пъти Реймон Майар. За сметка на това водеше все по-дълги и по-дълги разговори с госпожа Майар, която всеки път държеше да го увери във възхищението си от пиесата, с най-топли и все по-многословни речи. Серве престана да й се обажда, когато тя му предложи да обядват навън, за да могат по-спокойно да си поговорят за пиесата. После сложи в едно чекмедже двата екземпляра, които му оставаха, и замина за Лос Анжелис, за да снима вълненията, обхванали града.

Когато се завърна, вече бе забравил за пиесата, но не и за Надин Шьовалие. Отиде до Вариететния театър с намерение да гледа още веднъж „Трябва да се мине оттук“, но с изненада установи, че творбата на Пюкло е свалена от афишите. Името на Надин Шьовалие беше все пак между участниците в съвсем нов филм, който се даваше в едно кино на Големите булеварди. Серве отиде да го гледа. Беше криминален филм, направо претупан от режисьора, който се славеше с безразличието си към сюжета, а Надин Шьовалие играеше незначителна епизодична роля. Някъде към шестата ролка й нанасяха удар с нож и Серве напусна залата заедно с нея, като се питаше защо ли е приела ролята.

На другия ден прегледа в агенцията списание „Филм Франсе“ и откри, че Надин Шьовалие не участвува в нито един филм, който се снима в момента. За сметка на това пък Клод Ландр бе включена в три проекта, и то с коя от коя по-важни роли. Реши да й позвъни.

— Я виж ти! Мислех те за умрял!

— Още съм жив. Твоите работи май са потръгнали, а?

— Има такова нещо. Ще вечеряме ли заедно?

— Не тая вечер. Кажи ми, знаеш ли нещо ново за Надин Шьовалие?

— Още ли се интересуваш от нея?

— Да.

— Мисля, че в момента се снима в някакъв исторически филм в Италия или май беше уестърн, не съм съвсем сигурна. Но във всеки случай нещо добре платено.

 

 

Кученцето бе пораснало. Серве завари Лапад да пие обичайния си коняк в компанията на красиво женско куче с типичната за породистите кокери глава а ла Луи XIV, което обаче съвсем не бе изгубило страстта си към връзките за обувки. То ръфна приятелски ръката на Серве и по време на целия разговор подръпваше със зъби края на панталона му. Лапад не беше сам — на масата седеше някакъв белезникав тип с руса коса, облечен в костюм от черно кадифе, с изражение на хронична тревога на лицето.

— Серве, да ти представя Карл-Хайнц Цимер, драматичен артист, дошъл при нас отвъд Рейн. Карл, това е Серве Мон, безскрупулен журналист.

Немецът кимна.

— Много ми е приятно.

— Актьор ли сте?

— Да, в Германия. Играл съм във Франкфурт и Мюнхен, а също и в Хамбург, в „Гросе Шаушпилхаус“. И тук си търся роли, но познавам много малко хора и нещата изглеждат по-сложни. Опитвам се, нали разбирате.

Говореше почти без акцент, напевно и приглушено. Изведнъж Серве си даде сметка, че изражението му на силно безпокойство не бе нищо друго освен маска, наложена за пред хората, прикриваща нещо гладко и сурово, нещо неизразимо грубо.

Серве се наведе, за да погали кучето. Тогава видя обувките на Карл-Хайнц Цимер — тежки, нови и лъскави, с обковани в бляскава стомана токове. Когато се изправи, почувствува по преднамерено небрежното облекло, по розовите и поддържани ръце, по прясно избръснатото и вероятно напудрено лице онова неопределено нещо, което се излъчва от богатството.

— Дълго ли смятате да останете в Париж? — запита Серве, чудейки се защо Лапад не прави никакво усилие, за да поддържа разговора.

— Не зная. Ако не ми доскучае, ще остана. Намерих един прекрасен хотел, където се спи много хубаво.

Лапад стана.

— Ще ме извините, но не се чувствувам добре. Прибирам се.

Кучето опъваше каишката си.

— Какво ти е? — запита Серве.

— Временно неразположение. Хайде, до скоро виждане! Ела някой път да вечеряме заедно.

— Дадено — отвърна Серве и забеляза, че Лапад е доста блед, а погледът му — потъмнял.

Карл-Хайнц Цимер стана.

— Лекувайте се.

— Да, да. Довиждане.

Немецът го изпрати с поглед, сетне се обърна към Серве.

— Знаете ли, че е много болен?

Серве кимна.

— Да.

— Скоро ще умре, като брат ми.

— Брат ви ли?

— Да.

— От какво е умрял?

— От отвращение.

Карл-Хайнц Цимер го гледаше в очите напълно сериозен, сякаш искаше да го предизвика. Напуши го смях.

— Възможно е.

Нощта се спускаше над булевард Сен Жермен и интензивността на уличното движение започваше да намалява. Някакъв продавач на вестници ругаеше млада жена на терасата на кафенето. Серве се приготви да си тръгва.

— Интересувате ли се от театър? — запита Цимер, сякаш бе доловил намерението на Серве и искаше да му попречи да стане.

Серве доизпи чашата си и спокойно я остави.

— Да, малко.

Сетне добави, след кратко мълчание:

— Написах една пиеса.

— Така ли? Тъкмо ще мога може би да я прочета.

Серве се зачуди по какъв повод беше казано това „тъкмо“.

— Да, може би.

Дойде му наум, че сигурно постъпва глупаво или че най-малкото зле си прави сметките.

— Имате ли свободен екземпляр?

— Трябва да ви предупредя, че пиесата беше отхвърлена от не помня вече колко театри.

— Няма никакво значение.

Нервността на немеца видимо нарастваше. Човек би казал, че няма да може да спи или да яде, преди да е прочел пиесата.

— Добре. Елате тук утре вечер по същото време. Ще ви я дам.

— Нали разбирате, може би ще мога да направя нещо.

Серве се престори, че не разбира.

— Да, има една добра роля. Но е много трудно да се уреди поставянето на пиеса.

— Ще ви чакам утре с ръкописа?

— Да, да. Ще дойда.

— Добре. Аз отивам да гледам стриптийз. Искате ли да отидем заедно?

— Не, благодаря.

Карл-Хайнц Цимер остави в чинийката банкнота от петстотин франка.

— Обичам стриптийза — продължи той с равен глас, — лошия стриптийз в малките частни заведенийца, нали разбирате… Много е важно жените да бъдат грозновати и несигурни в себе си. Посредствеността е винаги интересна, не смятате ли?

Серве се изправи, закопчавайки шлифера си.

— Не бих казал подобно нещо.

— Обичам също да гледам от първия ред долнопробните певци, както и публиката, публиката от народа. В Хамбург често ходех да се разхождам на пристанището и винаги обличах едно много скъпо кожено палто.

Серве му подаде ръка.

— До утре.

— Довиждане. Не забравяйте пиесата.

Серве не забрави и на другия ден завари немеца седнал сам в дъното на залата, потънал в последния брой на „Тел Кел“^[5].

— Интересно ли е? — запита Серве и посочи списанието.

Цимер вдигна рамене.

— Човек не може да чете само сериозни неща.

Серве не остана с него. Само сложи ръкописа на масата и му даде телефона си. След два дни актьорът му се обади в два часа сутринта и поиска да се срещне с него. Видяха се в кафене „Сен Клод“, за да променят обстановката.

— Пиесата ви не прилича на вас, интересна е. Вик на ужас, нали така? Ще я поставим. С трима актьори и един декор няма да е много скъпо. Около сто хиляди франка, не повече.

— Трябва да се намерят.

— Имам ги.

Серве разбърка мълчаливо кафето си. Немецът се наведе.

— Ще играя пианиста и ще дам парите. Пиесата ви ми харесва.

Серве поклати глава с израз на леко недоверие.

— Добре. Имате ли режисьор?

— Мислих по този въпрос. Хайде да не правим глупости. Имам предвид Месала.

— Много слабо го познавам. Негова ли беше постановката на Бюхнер^[6] миналата година в театър „Йовр“?

— Да, негова. Познавам го лично и ще му предложа да прочете пиесата. А за жената, миля, че ни трябва Мишел Кастен.

Серве бавно запали цигара.

— Аз пък си мислех за Надин Шьовалие.

— Оная от киното ли?

— Да.

Цимер се намръщи.

— Ще видим.

— Нека все пак да говорим с Месала, трябва да се намери театър.

— Вече му се обадих. Довечера имам среща с него.

 

 

Лоран Месала прочете пиесата за двайсет и четири часа и поиска да се запознае с автора. Придружен от Цимер, Серве влезе през една петъчна вечер в гарсониерата на булевард Сен Жак, която режисьорът обитаваше повече от двайсет години.

Очукан, облепен с афиши коридор водеше към главната и единствена стая — мрачна бърлога с необичайна и зловеща мебелировка и претрупани стени. Месала стисна сърдечно двете ръце на Серве и го покани да седне на един от многобройните пуфове, наредени около зловонната печка. Бе плешив и дебел, с дебели бърни на възжълтото лице и приличаше на Буда.

— Радвам се да се запознаем. Карл ми е говорил много за вас и освен това, разбира се, прочетох произведението ви.

Серве не можеше да понася думата „произведение“. Едва се въздържа да не се обади. Карл бе застанал пред библиотеката и прелистваше с интерес някакъв дебел том. Очевидно нямаше намерение да участвува в разговора, поне в началото. Серве изпитваше непреодолимо желание да избяга.

— Какво ще пиете?

Месала зададе въпроса си с известен страх, сякаш се опасяваше, че Серве ще поиска някаква много специална напитка, с каквато той не разполага.

— Не пия — отвърна Серве, — ако имате кафе…

Месала видимо изпита огромно облекчение.

— Ще стане за секунда.

Скочи пъргаво от пуфа въпреки килограмите си и се отправи към другия край на стаята, който служеше за кухня.

Пет минути по-късно вече поднасяше на гостите си някакво гъсто черно питие в безформени чаши, смътно напомнящи по форма на етруски съдове.

— Ами… да поговорим за вас. По-млад сте, отколкото мислех, и никак не приличате на Хъксли^[7]. А аз си представях, че приличате на него. От друга страна, не може да се каже, че сте Чехов.

Това бе почти обвинение. Серве отвори уста, за да се опита да обясни, че никога не е претендирал… но Месала махна с ръка и побърза да го прекъсне:

— Намеренията ви са ми безразлични. На пиесата ви й липсва човешка плътност… много е крехка. Ако я поставя, ще трябва да се работи върху нея, да се напълни канавата, която сте направили, да й се даде плът и кръв, а освен това и краят съвсем не върви. Никак не струва, предупреждавам ви.

И той потопи внезапно овлажнелия си поглед в очите на Серве.

— Огорчих ли ви?

— Не — отвърна Серве.

— Толкова по-добре. Когато Карл ми донесе „Вечерна среща“ и ми обясни, че иска да я постави, тоест да я финансира, се изплаших. Карл е буйно момче. Но пък има вкус.

На свой ред Карл стана обект на овлажнелия поглед.

— Можеше и да се излъжеш, но смятам, че си попаднал на истински автор.

Малко объркан от това минаване на „ти“, Серве погледна към Карл, сетне към Месала.

— Е, добре — започна той. — Мислили ли сте в кой театър може да се постави?

Месала вдигна рамене.

— Театри колкото щеш, но смятам, че „Комеди дьо л’Етоал“ ще ни свърши добра работа. Нито е много малък, нито много голям, сцената има дълбочина, органът не е от времето на кръстоносните походи, а и не е много скъп.

— А ролите?

Месала запали една турска цигара.

— Карл иска да играе Рьоне. Смятам, че може да го направи, но няма да е лесно. Добре ще е да бъде подпомаган от някоя опитна актриса. Точно затова помислих за Мадлен.

— Мадлен ли? — запита Серве.

— Да, Мадлен Паре.

Ставаше дума за една четирийсетгодишна актриса, която от десет години играеше второстепенни роли в Театр насионал попюлер.

Серве поклати глава.

— Много е възрастна.

— Аз не смятам така.

Всички замълчаха. Карл изучаваше килима, който между другото беше отвратителен, а Месала се усмихваше на нещо в себе си. Серве се наведе.

— Аз имах предвид Надин Шьовалие.

— Оная от киното ли? — запита Месала с интонация, с каквато би си послужил, за да каже „оная уличница ли?“.

Освен това Серве забеляза, че той използува същите думи като Карл три дни по-рано.

— Тя играе и в театъра, взе участие в пиесата на Пюкло.

Месала се замисли.

— Това театър ли го наричате?

Серве въздъхна и много бавно запали цигара.

— Ако това ви забавлява, да поиграем на дефиниции. Театър: художествена дейност, при която заобикалящият ни свят се представя на определена публика с помощта на актьори и декори. Да чуем сега вашата.

Месала изглеждаше огорчен. Разпери ръце.

— Не желаете да се разбирате с мен. Не можем да вземем това момиче, въобще не става за вашата пиеса. Съжалявам.

И наистина, изглеждаше готов всеки момент да се разплаче. Карл стана и се обърна към него.

— Трябва да се помисли.

Месала дълго клати глава. Човек би казал, че Карл току-що е изрекъл някоя смайваща философска мъдрост.

Тогава Месала замоли Серве да му каже нещо за пиесата си. Серве си спомни за теориите, които бе създал, за да обоснове пиесата, и ги изложи с безизразен глас, без да се обръща нито към Месала, нито към Карл. Месала го изслуша мълчаливо, облегнал тройната си брадичка на своята малка пухкава ръка, усмихнат като родител, присъствуващ на раздаването на наградите в края на учебната година. Когато Серве млъкна, остана за миг неподвижен, сетне се изправи живо.

— Даа. Слушах ви внимателно. Изненадан съм. Бях разбрал съвсем друго. Виждах нещо по-просто и по-… отчаяно. Отдавах студенината на творбата ви на липсата на опит. Но вече не съм толкова сигурен. Ще прочета отново пиесата от гледна точка на това, което ми казахте току-що, и после ще поговорим пак.

Серве стана.

— Значи се разбрахме.

Месала ги изпрати до вратата. В коридора той хвана неочаквано Серве за ръката.

— Ако ще работим заедно, ще трябва да ме подкрепяте. Помислете върху това, важно е.

Серве го увери, че ще помисли.

 

 

Карл и Серве изпиха по едно кафе, преди да се разделят.

— Какво ще кажете? — запита Карл.

Серве вдигна рамене.

— Не знам.

— Аз пък мисля, че го спечелихме. Добре направихте, че му говорихте така. Следващия път бъдете по-твърд.

— Как така?

Карл се усмихна неопределено.

— Ще видите. Разкажете ми за Надин Шьовалие. Познавате ли я?

— Не.

— Смятате ли, че е добра актриса?

— За ролята — да.

— Добре. Възможно е, много слабо я познавам. Знаете ли, че Месала вече ми беше говорил за пиесата. Нищо не бе разбрал. Струваше му се, че става дума за някаква история с едипов комплекс, разбирате ли, при жената. Много фройдистки е настроен. Това е болестта на нашето време. Вашите обяснения го изненадаха и сега ще размисли. Той не е глупак, уверявам ви.

Карл му подаде ръка.

— Довиждане, Жером.

— Всичко хубаво, Карл.

Започваше да вали. Карл вдигна яката си и излезе от кафенето тичешком, поклащайки се тромаво. Два метра по-нататък се подхлъзна по мокрия тротоар, изгуби равновесие и изведнъж се сгромоляса. Изправи се под безразличните погледи на минувачите и се отдалечи, с цъфнало на гърба на бежовото му палто петно.

 

 

Серве изчака дъждът да поспре, за да стигне до колата си. Поколеба се за миг, сетне тръгна към агенцията. Всички си бяха отишли. Мина през „Флор“, но не намери нито един познат. Тогава реши да отиде пеша до улица Верньой.

 

 

Люс Бертло го изгледа, без да се усмихва.

— Прието е в такива случаи да се звънне един телефон.

— Знам. Заета ли си?

— Да.

— Жалко.

Канеше се да си тръгне, когато тя го дръпна за ръката.

— Влизай, глупчо.

Той затвори вратата след себе си. Както обикновено всичко беше грижливо почистено и подредено в миниатюрното апартаментче. Люс беше облечена в стар пуловер и овехтял панталон. Не бе гримирана.

— Какво мога да направя за теб?

Серве се замисли.

— Хайде да идем да вечеряме.

— Да идем — съгласи се тя. — Но не съм нито облечена, нито гримирана, нито сресана.

— Ще те почакам.

Люс сви рамене.

— Щом искаш.

Седнал на леглото, Серве я наблюдаваше как се гримира, как реши дългите си руси коси, как си избира костюмче и блуза от тесния гардероб. Малко по малко раздразнението, което му бе останало от разговора с Месала, изчезна.

— Обърни се за момент.

Той се обърна с гръб, за да може тя да се съблече.

Когато поръчаха вечерята и ордьоврите вече трябваше да пристигнат, Люс извади от чантата си един флумастер и започна да рисува върволица от човечета по книжната покривка.

— Ще ми кажеш ли сега защо ме покани? — Тя продължаваше да гледа надолу.

— Просто така. Трябва ли да има причина?

— Мисля, че да. Но може би се лъжа. Какво стана с пиесата?

— Не ми се говори за това.

— Така ли? Колко души знаят за нея освен мен?

— Никой не знае.

— И не си ме поканил, за да говорим за нея, така ли?

— Не.

Тя се усмихна недоверчиво и се зае да рисува голо тяло — някаква дългокоса жена с огромни гърди. Ордьоврите пристигнаха. Люс остави флумастера и взе вилицата. Серве забеляза бързите й, точни и все пак много женствени движения.

— Какво става в агенцията? — запита той.

Тя вдигна глава и потопи сините си очи в неговите.

— Хайде да се споразумеем. Аз няма да ти говоря за пиесата, а ти няма да ми говориш за агенцията. Окей?

— Окей.

Люс се обърна към малката гола жена от покривката:

— Сега той се чуди за какво да си приказваме.

Серве наля виното и хвърли поглед към залата на малкия ресторант, където десетина посетители вечеряха, разговаряйки тихо. Точно така беше. Не знаеше какво да й каже и не го беше грижа за това. Яде малко. Изучаваше Люс, начина, по който косите й се плъзваха по рамото, когато навеждаше глава и поднасяше храната към устата си, бледите й устни, дългия й врат с дълбоки вдлъбнатини над ключиците, толкова бял, че имаше синкав оттенък, и най-вече очите й — много изразителни, иронични и същевременно простодушни, където необяснимо защо откриваше познати светлинки, като далечен спомен от първите си юношески срещи.

 

 

Доларът падна в плювалника, търкулна се и спря. Дийн Мартин сложи нервно ръка на устата си, наведе се и се пресегна. Един крак в ботуш го изпревари и със силен ритник запрати плювалника далеч извън кадъра. Започваше прожекцията на „Рио Браво“^[8]. Серве изпитваше дълбоко задоволство. Гледаше филма за десети път, и то с човек, който въобще не го беше гледал. Вече предвкусваше насладата от откритието заради нея. Отново срещаше хилядите дреболии, изпипани грижливо и с любов, които правят от филма на Хокс един от най-големите филми на всички времена. Люс седеше, изправила гръб, с кацнали на върха на малкото й носле очила, с полуотворена уста. От време на време Серве се обръщаше, за да види какво впечатление й прави дадена сцена. Тя откриваше възрастния Уолтър Бренън и веселия му старчески смях, прелестната Ейнджи Дикинсън с богатата, многолика игра, с присмехулните и нежни усмивки, духовитото и проникновено превъплъщение на Мартин и монолитния, великолепен Уейн — неустрашим гигант, който съвсем сам помиташе цели векове от мистично страхопочитание. След половин час Серве забрави за Люс, отново погълнат от филма, изпълнен с чувството на спокойна увереност от досега с един връх на киноизкуството, обзет от преклонение пред човешките възможности.

Тогава се случи тъкмо това, от което винаги се плашеше, когато влизаше в някое кино в Латинския квартал — разнесе се хихикане, обичайната реакция на студентите „интелектуалци“ или псевдокинолюбители, които не могат да изтърпят лиричните, вълнуващи или алегорични сцени, без да се изкискат, в желанието си да обезсилят вълнението, което самите те отказват да изпитат. В случая се касаеше за две двойки, седнали зад Люс и Серве, които се стремяха да обърнат на смях всяка една от по-силните сцени. Серве на няколко пъти ги помоли да млъкнат, но без резултат. В продължение на петнайсет минути напразно се опитваше да не мисли за тях. Всяка подигравка, всяко подвикване го засягаше дълбоко.

— За последен път ви моля да млъкнете.

— Ти ли ще ни кажеш бе! Я си гледай работата!

Серве се надигна от стола си, обаче Люс пъхна ръката си в неговата. Беше усмихната. В същия момент четиримата зрители се успокоиха и прожекцията продължи без прекъсване. Серве задържа ръката на Люс.

Когато лампите светнаха, Люс дръпна ръката си, за да извади цигари от чантата. Не каза нищо за филма. Серве продължаваше да седи, с поглед, прикован в мръсната завеса, която покриваше екрана на последния кадър от „Рио Браво“. Една ръка го перна леко по ухото и някой каза подигравателно:

— Ей, малкият, много си нервен! Не трябва толкова да се вълнуваш!

Серве стана и се извърна. Момчето беше двайсет и две — двайсет и три годишно, дългокосо, с тъмна рошава брада. Зъбите му и малките му безцветни очички проблясваха. С ледена усмивка Серве му протегна ръка в знак на помирение. Момчето се зарадва и също подаде своята. Тогава Серве бързо, методично и без видимо усилие му я счупи на две места. Сетне хвана Люс под ръка и двамата напуснаха салона. Момчето се строполи, виейки от болка.

 

 

Серве караше спокойно, съсредоточен в уличното движение.

— Къде си се научил на това? — запита Люс след малко.

— При скаутите. Хареса ли ти филмът?

— Разбира се. Прекрасен е. Иначе не харесвам уестърните.

— Аз пък не мога да понасям „съвременните драми“ — каза Серве.

Люс се обърна — лицето на Серве бе непроницаемо. Пет минути по-късно колата спря на улица Верньой.

— Лека нощ, Люс.

— Искаш ли да се качиш? Ще ти направя кафе.

— Друг път.

Тя наведе глава и затърси дръжката на вратата.

— Както искаш.

Отвори я и каза:

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря, че дойде.

Люс все още се колебаеше.

— Какво ще правиш сега?

— Ще спя.

— Е, и аз ще спя.

Тя млъкна за миг. Моторът бръмчеше тихо на бавни обороти.

— Много добре се забавлявах, знаеш ли, радвам се, че се сети за мен. Но…

Серве се обърна към нея.

— Но какво?

— Нищо. Лека нощ.

Тя прекоси тротоара и влезе в къщата. Серве се върна на улица Фалгиер. Преди да си легне, десет минути разглежда снимките на Надин Шьовалие.