Кристофър Франк
Американска нощ (17)

IV

Висок, прегърбен, с безжизнен поглед и тъжно увиснали мустаци, Андрей Куполски не бе сред най-обичаните продуценти. Слабоволев, отпуснат и ленив, той прекарваше по десет минути над менюто, докато реши какво да яде, и по петнайсет минути сутрин пред огледалото, докато си избере връзка. На петдесетгодишна възраст лененожълтата му коса вече сивееше и дългото му лице се бе сбръчкало, придавайки му мрачния израз на бенедиктински монах. Луташе се с блуждаещ поглед из снимачните площадки, измъчван от вечните си финансови затруднения, изстрадвайки телом и духом всяка дреболийка, която би могла да забави снимките, макар и само минута. Веднъж един главен оператор го бе нарекъл „мокра връв“ — нищо друго не му прилягаше по-добре. Ала зад мрачния му вид, зад мудността му се криеха невероятна упоритост, неотстъпчивост и непоколебимост. Дори и циклон да пометеше декорите, дори и някоя актриса да умреше от левкемия, дори разпространителите да фалираха, Куполски пак успяваше да завърши филма си и в повечето случаи той се оказваше доходен.

Мишел Бание бе закачил работния график на стената в кабинета на продуцента. Правеше го за осми път. Куполски отхвърляше предишните един след друг, уверявайки асистент-режисьора, че може да го направи още по-добре — с по-кратки срокове и с по-малко разходи. Искаше да се групират актьорите и декорите така, че да се намалят колкото се може сумата на изплащаните хонорари и снимачният период, отказвайки да приеме, че става дума за две несъвместими неща.

— Осмо издание — съобщи невъзмутимо Бание.

Куполски кимна и свали очилата си, за да вижда по-добре. Режисьорът — Жан-Луи Льору — сновеше напред-назад до прозореца и се питаше как за три дни ще снима епизод, който изисква осем. На двайсет и девет годишна възраст той имаше два филма зад гърба си и още не беше разбрал, че преди започването на снимките основната грижа на продуцента е не да състави, а да измисли реален работен план, който да спечели одобрението на разпространителите, макар и след това да надвиши отпуснатите средства.

— Започва да се получава — каза Куполски след дълго мълчание.

Бание въздъхна беззвучно, а Льору спря да се разхожда из стаята.

— … но все още не е това, което трябва да бъде — довърши Куполски.

— Вече няма накъде да се свива — възрази Бание.

— Напротив — отвърна продуцентът, — винаги има начин, слушайте какво ви казвам.

Бание и Льору размениха отчаяни погледи. Висок, слаб и доста привлекателен, Льору тъпчеше нервно глинената си лула. Също както и Бание, той много добре знаеше каква промяна иска да предложи продуцентът.

— Ето на — започна Куполски, — имате пет нормални нощи… Много са. Оставям ви две, другите ще бъдат „американски“.

— Не! — отсече Льору.

Както повечето режисьори, Льору ненавиждаше метода на „американската нощ“, състоящ се в снимане през деня при употребата на специални филтри и насочване на ярка светлина върху обекта, към който е насочено вниманието.

— Защо не?

— Защото ще снимаме през август, и то в Мадрид. Няма защо да ви обяснявам, че ще бъде горещо. Повечето от нощните епизоди са с актьорско участие и никой няма да може да играе при тая светлина, която ще бъдем принудени да му насочваме в лицето.

— Плащам достатъчно много на актьорите — каза студено Куполски.

Бание свали очилата си, за да ги избърше, и малките му късогледи очички запримигваха на светлината.

— Можем да махнем две нощи — каза той примирително.

— Видяхте ли, че може! Аз какво ви казвах! — възкликна Куполски. — Кои ще бъдат те?

Бание взе една линия, за да посочи снимачните епизоди.

— Двайсет и шести и петдесет и втори. Няма много диалози и няма да има много едър план.

— Невъзможно! — отсече решително Льору.

Куполски изгледа един по един асистент-режисьора и режисьора.

— Бание е прав.

Льору се обърна рязко.

— Да, но не Бание прави тоя филм, а Льору. Казвам ви, че е невъзможно, поне за двайсет и шести епизод.

Куполски се хвана на въдицата.

— Но за петдесет и втори е възможно, така ли?

Льору вдигна рамене.

— В краен случай.

Куполски се обърна замислен и се задълбочи в работния график. Бание и Льору избягваха да се гледат.

— Добре — каза Куполски. — Предлагам ви следното: слагате двайсет и шести и петдесет и втори като „американски“ и подписвам. Няма какво повече да говорим.

Льору се престори, че го разкъсват колебания, обърна се с гръб, за да смигне на Бание, и най-сетне се съгласи.

Когато продуцентът излезе от кабинета, Бание и Льору затанцуваха бясно, заудряха се по гърбовете и решиха още същата вечер да полеят победата при Ласер. Бяха се надявали да запазят поне една истинска нощ, а бяха спасили три.

— Ти сигурно си учил политика — каза Льору.

— В най-доброто училище — отвърна Бание. — Група „Жул Валес“ — Аниер.

Седнаха на една маса и заговориха за разпределението на ролите, уточнявайки списъците на артистите за всяка второстепенна роля.

— А за Елизабет? — запита Бание.

Льору сбърчи чело.

— Ами имаме Мартин Симонети, Клер Лагранж…

— Клер попрекали при едно свое „пътуване“ — каза Бание — и сега е в „Сент Ан“^[1].

— Без майтап? А Мартин?

Бание направи гримаса.

— Не е ли малко невзрачна?

— Може би да. А какво ще кажеш за малката Реми?

— Катрин ли? Да, може.

Изведнъж Бание удари по бюрото.

— Очевидно идеалното ще бъде… но не, тя никога няма да се съгласи.

— Коя?

— Не, не, говоря глупости.

— Кажи все пак де!

— Надин Шьовалие, по-добра няма да намерим. Но няма смисъл дори да мислим за това.

Заинтригуван, Льору го погледна внимателно.

— Шьовалие ли? Да, наистина добре играе. Но защо да не иска?

— Ролята е незначителна, а тя сега е доста заета, нали разбираш.

— Ами, поне от една година нищо не е правила.

— Тя в киното отказва всичко. Но в театъра… Не я ли гледа наскоро в „Комеди дьо л’Етоал“?

Льору, който никога не ходеше на театър, поклати глава.

— Не.

— Страхотна беше. Добре, да продължаваме нататък. А Франсин Лаборд? Не е лоша.

— Не, не, чакай! Много добра идея беше за Шьовалие. Я й се обади!

— Така ли мислиш?

— Нека да опитаме.

С привидно колебание Бание набра номера на Надин. На третото позвъняване тя вдигна слушалката.

— Надин, обажда се Бание. Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм. Слушай, точно работим по филма на Льору „Тихи стъпки“ и имаме трудности с една доста важна, но епизодична роля, нали разбираш. Льору се питаше дали не би се съгласила евентуално да я изиграеш като за приятели, нали разбираш?

— Той е до теб, така ли?

— Да, точно така.

— Разбирам. Е, добре, може би ще трябва да прочета сценария, а?

— Да, разбира се. Ще ти го донесат още днес. Ще видиш, ролята е интересна.

— Но малка, така ли?

— Не е много голяма, но е интересна.

— И кога са снимките?

— Август — септември, в Мадрид.

— Добре. Все пак изпрати ми го.

— Дадено.

— Ей, Мишел!

— Да?

— Знаеш ли, че си най-хитрият образ в занаята, когото познавам!

— Разбира се, че знам.

— Целувам те.

— Довиждане, Надин, благодаря.

 

 

Доктор Ли Вунг се наведе над Далила, огледа вече почти невидимия белег, опипа прешлените и внимателно прегледа гръдния кош. Накрая се отдръпна и каза:

— Сложете я да стъпи.

Щайнер вдигна кучето и го постави на земята, като нагласи задните му крака. При допира с покрития с плочки под те се задържаха за момент, после бавно се огънаха.

— Видяхте ли? — запита Щайнер.

Ли Вунг поклати глава.

— Това е локализиран рефлекс и нищо не означава. Лапите никога ли не мърдат, когато я разхождате с каишите?

— Не.

— Никога ли не маха с опашка, когато ви види?

— Не.

Ли Вунг погледна картона си.

— Вече има повече от четири месеца, откакто я оперирах.

После вдигна глава и погледна сериозно към Щайнер.

— Мисля, че е безполезно да продължаваме.

Пазейки равновесие на предните си крака, Далила обикаляше лекарския кабинет. На завоите мъртвата тежест на задницата й я поднасяше, тя рязко се извиваше и тръгваше в обратна посока по белите плочки. Щайнер я наблюдаваше спокоен и невъзмутим, но Ли Вунг го видя как на два пъти преглъща.

— Тогава какво трябва да се направи?

— Ще й сложа успокоително, за да не чувствува нищо.

Лекарят приготви спринцовката. Далила вдигна очи към Щайнер и заскимтя въпросително.

— Да — каза той, — отиваме си.

Далила не обичаше да стои дълго при ветеринаря.

— Сложете я пак на масата, ако обичате.

Щайнер извика Далила. Тя спря, погледна към него и недоверчиво се приближи. Щайнер я вдигна и я сложи да легне на масата. За пръв път забеляза колко бяха отслабнали задните й крака. Иглата потъна в безчувствената кожа.

— Върнете се в чакалнята и й поприказвайте, за да се отпусне. До половин час ще заспи.

Щайнер седна отново на един стол с Далила в скута и зачака. Възрастна дама с бретонски шпаньол, целия в гнойни екземи, споделяше с една девойка с огромен немски дог, че „Уимпи“ е „чудотворен за децата“… И двете обърнаха глави към възрастния мъж с парализирания кокер. Можеха да го оглеждат колкото си искат, той не забелязваше нищо друго освен кучето си, говореше му нещо тихичко, милваше го по врата, приглаждаше дългите му уши. А Далила му близваше носа или ушите с ленива и дълбока нежност. Скоро очите й започнаха да се затварят и главата й се отпусна на рамото на Щайнер. Той застана неподвижно, с изправена глава, непроницаемо лице и малко по-бляскави от обикновено очи. Двайсет минути по-късно Ли Вунг отвори вратата.

— Спи ли?

Щайнер кимна, стана и влезе в манипулационната с кучето на ръце. Когато го сложи на масата, то вдигна глава, отвори широко учудените си очи и отново заспа. Ли Вунг хвана едната от предните му лапи, оголи вена с помощта на малка механична самобръсначка и я стегна с маркуче, за да я накара да изпъкне по-добре. Щайнер галеше кучето с машинални движения. Зад някаква врата зазвъня телефон, чуха се стъпки и се обади женски глас. Ли Вунг взе една готова спринцовка от бяло емайлирано подносче, вдигна я нагоре, пръсна капка течност и доближи иглата до вената.

— Чакайте! — извика Щайнер. — Сигурен ли сте, че повече няма никаква надежда да се оправи?

Ли Вунг въздъхна.

— Не мога да кажа със сигурност. Надеждата сега е минимална, почти не съществува, но не мога да твърдя, че въобще няма надежда.

Себастиен Щайнер кимна, после изведнъж каза:

— Не!

Ли Вунг чакаше невъзмутимо със спринцовката в ръка. Далила сигурно сънуваше нещо — излая глухо и после дълбоко въздъхна.

Щайнер отвори вратата, отнесе заспалото куче в кабинета си и го сложи да легне на одеялото. После седна на писалището, запали лулата си и отново се залови за работа. В една папка шестстотин страници чакаха за нанасяне на последните поправки. В продължение на час старият паркер тихо бягаше по хартията. Сетне Далила се протегна, отвори очи, разтърси дългите си уши и се огледа учудено. Повдигна се, запази равновесие на предните си лапи и обиколи стаята, като душеше всяка мебел, след което се отправи към чинията си, където намери парче сладкиш. Щайнер я проследи с поглед, усмихна се доволно, щом я видя да яде, и продължи да пише.

 

 

Към края на юли Серве влезе във филмовата кантора и се обърна към дребничката секретарка с аленочервени устни.

— Търся Мартин Делкроа.

Секретарката отмести две папки, затвори чекмеджето, вдигна телефона, обади се на Карло Ферцети в Рим, запали един „Кент“ и чак тогава благоволи да отговори.

— Имате ли уговорена среща?

— Да.

 

 

Ниска и закръглена, накъдрена като кукла, маскирала четирийсетте си години под дебел пласт фон дьо тен, Мартин Делкроа водеше едновременно три телефонни разговора. Направи знак на Серве да седне, привърши първия, втория и най-сетне третия разговор.

— Как си, момчето ми?

Серве, който не се беше виждал с аташето по печата повече от два пъти в живота си, кимна и отвърна:

— Добре съм.

— Слушай тогава. Нали знаеш, че обикновено работя с „Гама“?

— Да.

— Клод иска обаче непременно да уредим нещо с теб. Не зная защо, а и не е моя работа. Тя има договор за главната роля в тоя филм и това между другото й дава основание да ми трови живота. Значи предлагам ти десет дни, но при условие че ще спазваш изключителното право на „Гама“ върху френските всекидневници. Това устройва ли те?

Серве поклати глава.

— Нищо не съм искал от Клод и няма защо да ми правите услуги. Освен това тая сутрин бяхте по-възпитана по телефона. А колкото до десетте ви дни, знаете къде може да си ги сложите. Приятна вечер.

Той тръгна към вратата. Смаяна, Мартин Делкроа скочи иззад бюрото си.

— Чакай, глупако! Ти мен познаваш ли ме, а?

Серве спря и я погледна.

— Не много добре.

— Тогава седни да си поговорим, искаш ли?

Върнаха се на местата си.

— Добре — рече Мартин, — да не би да искаш да ме накараш да дам филма на Гая?

Серве поклати глава.

— Не искам абсолютно нищо, освен да ви замоля да говорите другояче с мен. Къде е графикът?

— Зад теб.

На стената бе закачено фотокопие на работния график. Серве стана, разгледа го, отбелязвайки си снимачното време, предвидено за всеки декор, и дните с участие на Клод. Съвсем случайно погледна списъка на ролите и изпълнителите, където зърна неочаквано името на Надин Шьовалие. Тя имаше три снимачни седмици — от 24 август до средата на септември.

— Добре — каза Серве. — Ще дойда към трийсети август и ще си тръгна на осми септември.

Мартин Делкроа се усмихна подигравателно.

— Ама разбира се, тъкмо ще уцелиш голите сцени.

— Ще има ли такива?

— Като че ли не знаеш! Добре, хайде, ще се оправя някак си с „Гама“.

— Много сте мила — каза Серве. — Ще ми запазите ли стая?

— Ако се сетя.

— Ще помоля Клод да ви подсети — каза Серве.

 

 

Тъкмо паркираше колата си пред агенцията, когато зърна Карл-Хайнц Цимер, застанал под навеса на един вход, увлечен в разговор с една мургава проститутка в минижуп.

Серве се приближи и го тупна по рамото. Карл бе очарован.

— О, Жером! Търсих ви няколко пъти, но все ви нямаше. Няма да ви представям тази особа, не си заслужава.

Облечен както винаги елегантно, хванал дълъг черен бастун в ръка, той извървя няколко крачки със Серве по тротоара.

— Какво става с вас?

— Нищо особено — отвърна Серве. — А с вас?

— Връщам се от Хамбург — каза Карл — и смятам скоро да замина за Лондон. Малко съм поизморен от Париж.

Минаха покрай кафенето на Виктор.

— Ще пийнем ли по нещо?

Карл кимна.

— Добре, съгласен.

Седнаха в салона. Серве вече не стискаше ръката на Виктор. Мириам стоеше на мястото, което отсега нататък щеше да й бъде постоянно — в сянката отстрани. Избягваше да поглежда към Серве.

— Заради мен изгубихте много пари — каза Серве, след като сервитьорът „убиец“ прие поръчката.

Карл поклати глава.

— Не говорете глупости. Баща ми ще плати малко по-малко данъци тази година, това е всичко.

Серве с изненада установи, че изпитва известно облекчение. Карл грижливо запали една тънка пура.

— Няколко пъти ходих във „Флор“, но не видях нашия приятел Лапад.

— Той умря — каза Серве.

Карл шумно се изсекна.

— И аз така си помислих.

Разбъркаха кафетата си, установявайки едновременно, че нямат за какво да говорят. Серве погледна към масата, където Мириам седеше неподвижно и пушеше цигара пред чаша вишновка. Рижите й коси проблясваха в полумрака. По липса на друго разказа историята й на Карл, който прояви известен интерес.

— Мъжът на бара ли е Виктор?

— Да, той е.

Карл се, загледа в Мириам, после във Виктор и поклати глава.

 

 

Тъй като Карл беше без кола, Серве го закара до площад Опера, където имаше среща, както му каза, с някакъв поляк травестит, любител на Верди, а после отиде на улица Дюто. Себастиен Щайнер бе в отлично настроение, а Далила толкова оживено подскачаше на предните си крака, че след първото тягостно впечатление човек забравяше за недъга й.

Тя го посрещна с радостно скимтене под бащинския поглед на Щайнер.

— Ще вечеряте ли с нас?

— В ресторанта ли?

— Не, тук.

Серве го погледна.

— Вие готвите сега, така ли?

— Принуден съм до известна степен да го върша. А освен това трябва да отпразнуваме нещо. — Той посочи дебелия ръкопис на бюрото си.

— Свършихте ли?

— Не съвсем, но почти. Още петнайсет дни работа.

— И доволен ли сте от себе си?

Щайнер извади от джоба си една лула и я захапа.

— Казах каквото имах да казвам. Останалото…

— Да — каза Серве.

 

 

В четири часа сутринта последният посетител — бивш работник в Халите, понастоящем клошар — излезе от кафенето и Виктор, който плакнеше чаши на чешмата зад тезгяха, реши да затвори за един час. Мириам, която се бе върнала половин час преди това, стоеше на обичайното си място, неподвижна в мрака. Поведението й безпокоеше и дразнеше Виктор — той никога не бе предполагал, че първоначалният шок ще изисква толкова време, за да премине. Имаше нещо много досадно в това рижаво привидение, стоящо, в дъното на заведението му като призрака на Банко^[2].

— Ще пиеш ли нещо? — запита я той, за да наруши тишината.

Призракът бавно поклати глава, Виктор сви рамене, сложи последната чаша и изпразни мивката от чистата вода. Остъклената врата хлопна и той вдигна глава. Беше някакъв посетител — русокос, облечен в елегантен тъмен костюм. Зад малките му очилца в златни рамки се криеха много сини очи, а в ръката си държеше дълъг и тънък чер бастун. Стоеше до вратата и го гледаше с безразличие. Виктор понечи да го поздрави, но не го направи, тъй като някакво шесто чувство го подсещаше, че не става дума за обикновен клиент. Мъжът бавно поклати глава и направи няколко крачки с напълно безизразно лице. Запъти се към салона и спря пред масата на Мириам.

— От философска гледна точка, като се изключи Тома Аквински^[3], трябва да се приеме, че средновековието е било истинска катастрофа — каза той с равен глас, в който се долавяше лек напевен отвъдрейнски акцент. — Но ние му дължим едно много особено схващане за уважението, а именно за уважението към жената.

Карл-Хайнц Цимер се поклони почтително на Мириам, която го гледаше със зяпнала уста.

— За съжаление, нямам нито кон, нито шпага, нито далечен хоризонт, на който да се появя. Затова ще трябва да си понапрегнете въображението.

Тогава Виктор видя как мъжът се обръща към него и бавно се приближава. Той пъхна ръка в чекмеджето, където държеше нож. За пръв път от далечните му юношески години го беше страх.

 

 

На другата сутрин Серве намери всички в агенцията силно развълнувани. През нощта при Виктор се бе случило нещо ужасно. Уведомени от анонимно телефонно обаждане, полицаите бяха отишли и намерили в пет часа сутринта истинско бойно поле. Нито едно от огледалата, украсяващи стените на кафенето, не бе останало цяло. Машината за еспресо се валяла в средата на салона, на земята, осеяна със счупени бутилки. Навсякъде били разпръснати остри парчета стъкло. Намерили един окървавен нож и парчета от разкъсани дрехи. По пода били струпани обърнати и изпочупени маси и столове. Полицията открила кървави следи по стените, по земята и по мебелите. Виктор лежал под тезгяха в неописуемо състояние — с натрошени на много места ръце и крака, със счупен таз, смазан гръден кош, с отрязано ухо, със смазан нос и раздробена челюст. Дясното му око било извадено, но останал жив. Сякаш противникът му специално бе внимавал да не му нанесе нито един фатален удар. Бил целият разнебитен, обезобразен, осакатен завинаги и жив. Полицията търсеше Мириам, за чието присъствие в момента на боя свидетелствуваха някои улики, а именно дамската й чанта, но тя бе изчезнала.

Мертол беше не по-малко учуден, когато Серве избухна в смях, научавайки новината.