Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit américaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Кристофър Франк. Американска нощ

Френска. Първо издание

Рецензент: Мария Коева

Редактор: Албена Стамболова

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Николай Пекарев

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

Втора част

„Stranger“, said the voice in Arabic — „stranger, wherefore art thou so much afraid?… Is there that about me which should affright a man? Then surely are men changed from what they used to be!“

H. Rider Haggard, „She“[1]

I

Лицето на Алберт Кнопоки бе на червени петна, носът му — сплескан, ноктите — черни. Дясното му око сълзеше и той постоянно го бършеше с мръсна носна кърпа.

— Заповядайте! — каза на Жак и му посочи зеленото пластмасово кресло пред бюрото си.

Жак седна, кръстоса крака, после пак ги събра. През това време господин Кнопоки го наблюдаваше с лявото си око, без да спира да попива другото.

— Господин Жак Марте, нали? — каза той, поглеждайки листчето, което му бе дала секретарката.

— Точно така.

— Отлично — каза мъжът, видимо доволен. — Какво образование имате?

— Юридическо — отвърна Жак наслуки.

— Интересно — отбеляза мъжът, — но в случая безполезно. Какво друго?

— Само това.

— Обявлението ли ви привлече?

Жак сви рамене.

— Добре, няма значение. Ние извършваме национална анкета по поръчка на организаторите на Автомобилната изложба. Ще трябва да проявите инициативност, психологическа дарба, динамизъм. Динамичен ли сте?

— Да — отвърна Жак и наведе глава.

 

 

Половин час по-късно пиеше кафе на площад Терн и разглеждаше списъка, който му бяха дали. Почти всички хора, на които трябваше да задава въпроси, живееха на булевард Пол Вайан Кутюрие в Иври[2]. През прозорците на бистрото виждаше забързаните минувачи с вдигнати яки срещу студения вятър, пъхнали ръце в джобовете, и му се стори, че всички те се радват на свобода, от която току-що се бе лишил. Откакто Надин бе заминала за Лион, където й бяха предложили трийсет реплики в една комедия в театър „Селестен“, той напразно търсеше някакво приемливо решение на проблема със свършващите се пари. От майчиното му наследство, получено преди пет години, бяха останали само една предполагаема картина на Мейсоние[3] без подпис и две икони. Пиесата на Серве Мон бе донесла на Надин едва стойността на трийсет представления по профсъюзните тарифи, точно колкото да платят наема за два месеца. След фалита на малкото филмово списание, на което беше главен редактор, Жак нищо не бе предприел, нищо не бе спечелил, отбягвайки ден след ден, а после година след година дори мисълта за някаква работа, затваряйки се постепенно в някакво друго съществувание, изпълнено със снимки, с гледане на филми и със самотни разговори с жена си. Както голяма част от хората като него, той малко по малко се бе приближил към предните редове в киното, бе стигнал накрая до първия ред, там, където човек потъва в картината, пленен от съня и станал сам част от него. Отначало увлечен по филмите на Форд, Хоукс или Уолш, Жак постепенно ги бе изоставил заради Минели и Кюкър, чиито пищни творби му позволяваха още повече да забрави това, за което не искаше да мисли. През последните месеци му беше трудно да гледа Надин в очите. Измежду приятелите им вече се виждаше само с киноманите — единствените, към които все още изпитваше някакви симпатии. Дори обявлението не бе намерил сам — попадна случайно пред погледа му, оградено с червено мастило от Надин в деня преди заминаването й за Лион, когато й телефонираха, за да я извикат. Беше го отбелязала за себе си и после бе забравила. След тридневно колебание Жак се реши и така се озова в кабинета на господин Кнопоки.

Първият клиент живееше в тясно апартаментче на осмия етаж в голям жилищен блок — някакъв сприхав пенсионер, който отговаряше крайно въздържано на въпросите на Жак, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да издаде някаква тайна. Втората поред — някоя си Шарлот Бавий — го почерпи с кафе и цигари, настани го на една кухненска табуретка, осведоми го за размера на наема си, за имената на децата си и как сестра й била умряла от левкемия, след което му съобщи, че тъй като не притежава никакво превозно средство, сведенията й въобще не представляват ни най-малък интерес. Жак ходеше от врата на врата, с мрачно лице и папка под ръка, нагазваше в мизерията на всекидневието, както Ричард III в своето море от кръв, затъваше неумолимо във физическа и умствена гнусота, в еснафщина, в злоба и чуваше от всички, под една или друга форма, че не били получили своя дял от живота. Той, който никога не се бе интересувал особено от политика, осъзна изведнъж, че след повече от век индустриализация французите си оставаха верни на феодалното схващане за придобитото, а не произведено богатство, което трябва само правилно да се разпредели. Разбра също, че тази вярност въобще не се дължи на невежество. В три часа следобед, след като някаква свадлива жена му размаха под носа дървения крайник в ръкавица, който й служеше за ръка, за да му даде да разбере, че въобще не може да кара кола, Жак напусна Иври.

 

 

Когато спираше на червен светофар, той късаше формулярите в папките на малки парченца и ги изхвърляше с шепи през прозореца на колата. В седемнайсет часа, след като бе натоварил цялата си колекция от снимки, спря на площад Репюблик и влезе в магазинчето на братя Къртис. Завари само Джими Къртис — по-големия. Набит и плешив, усмихнат, но без чувство за хумор, Джими описа колекцията. Отидоха му повече от два часа. Най-сетне му попълни чек и Жак го отнесе. Вечеря в някакъв ресторант на булевард Сен Мишел, после закара колата в един сервиз, близо до Порт д’Орлеан, чийто собственик му беше познат. Поговориха половин час, изпробваха колата и Жак прибра втори чек в джоба си. Остана му тъкмо време да стигне с метрото до „Стюдио Аксион Лафайет“, където даваха Му Sister Eileen[4] от Ричард Куайн.

 

 

Прибра се в апартамента на улица Варен, спа лошо, стана към осем часа, изпи едно кафе в барчето на ъгъла и в девет часа влезе в „Креди Лионе“ на булевард Сен Жермен, където внесе двата чека на името на Надин. Отиде си вкъщи, седна пред един бял лист и го покри с драскулки. После взе друг лист, написа Надин и стоя така повече от половин час, неподвижен, с писалка в ръка.

В тринайсет часа седна в една закусвалня „Уимпи“ на Големите булеварди с флаконче таблетки и последния брой на списание „Позитив“, съдържащ изчерпателно изследване на творчеството на Франк Капра[5]. Изгълта таблетките една по една с водата, която му сервираха с кафето. Плати сметката, извървя бавно трийсетина метра и влезе в малкия киносалон „Ар е есе“, където даваха Silk Stockings[6] на Мамулиан, с Фред Астер и Сид Шарис. Салонът бе почти празен — две възрастни жени на балкона, десетина зрители в партера и разпоредителката. На първите редове нямаше никой. Жак се запъти натам и се отпусна уморено, с отмалели крака, облегнал глава на гърба на креслото. Така се случи, че този следобед даваха много дълъг документален филм, посветен на творчеството на Холбайн[7]. Жак дори не можа да види надписите на Silk Stockings.

Бележки

[1] „Страннико — каза гласът на арабски, — страннико, от що си тъй изплашен? Има ли нещо в мен, което може да изплаши човек? Тогава сигурно хората не са вече това, което бяха.“

X. Райдър Хагард, „Тя“

(англ). — Б.пр.

[2] Индустриално предградие на Париж. — Б.пр.

[3] Ернест Мейсоние (1815–1891) — известен френски художник портретист и скулптор. — Б.пр.

[4] „Сестра ми Айлийн“ (англ.). — Б.пр.

[5] Франк Капра (1897) — американски режисьор от италиански произход. — Б.пр.

[6] „Копринените чорапи“ (англ.). — Б.пр.

[7] Ханс Холбайн (1497–1543) — немски художник и гравьор. — Б.пр.