Кристофър Франк
Американска нощ (10)

X

Надин се събуди рано. Не можеше да разбере на какво се дължи неясното чувство на страх и обезсърчение, което я бе обзело, после се сети, че е настъпил денят на първото представление с публика. Измъкна се от леглото, без да буди Жак, влезе в кухнята, седна гола на една табуретка, наля си чаша мляко и започна да я пие на малки глътки. От ледената течност кожата по цялото й тяло постепенно настръхваше. Протегна ръце, прозина се, опъна нашироко двата си крака, вдигна единия на масата. Прииска й се някой да влезе. Ала нищо не помръдваше в апартамента. Запали цигара. Чу се шум от дизелов двигател — боклукчийският камион се изкачваше на първа скорост по улица Варен. Лек дъждец трополеше по прозореца. Надин се върна в стаята и застана до леглото. Загледа се в спящия мъж, поседя така, с ръце на хълбоците, после сложи единия си крак в средата на гърба му. Жак въздъхна и отвори едно око.

— Хайде да се любим — каза Надин.

 

 

Госпожа Менар влезе предпазливо в стаята на дъщеря си, остави подноса на нощната масичка и дръпна двойните завеси. Сивият ден нахлу в стаята и шумоленето на дъжда стана по-отчетливо. Соланж се намръщи, размърда ръце и крака, отвори очи и целуна майка си.

— Ужасно трудно заспах.

Без да отвърне, майка й подаде чаша кафе.

— Не забравяй какво ми обеща! — каза изведнъж Соланж.

Майка й кимна с усмивка — бе слабичка жена, по чието лице все още се отгатваха чертите на голяма красавица в стил 40-те години.

— Разбира се, няма да дойдем довечера.

— Аз ще ви кажа кога може да дойдете.

— Точно така, ти ще ни кажеш.

Жената тръгна към вратата.

— Не се сърди — добави Соланж, — но още не е съвсем както трябва, нали разбираш?

 

 

Месала, който се бе възползувал от нощта, за да препрочете едно от по-второстепенните произведения на Хегел, се протегна в леглото към девет часа сутринта и остави книгата. Измъкна се колебливо от двайсетината одеяла, които го бяха предпазвали от нощния студ, и отиде да стъкне огъня в смърдящата си печка. При шума от стъпките му младият плъх, който обитаваше стаята съвместно с режисьора, се прибра тихичко в дупката си.

 

 

В девет и половина Мертол събуди Серве по телефона.

— Флен^[1] — стачка — локаут — „Юманите гарантира“ — спешни — съобщи той в телеграфния стил, който отскоро бе възприел и с който много се гордееше.

— Прието — отвърна Серве, — край.

По леглото му и из цялата стая бяха разпръснати последните снимки, които бе правил на Надин Шьовалие.

 

 

Двете проститутки спяха прегърнати, с преплетени крайници. Едната бе пъхнала нежно ръка между краката на другата, гърдите им приличаха на подредени в кошница плодове. Гримът и червилото се лющеха и се топяха по побледнелите лица, повехнали като карнавални маски след празничния ден. Карл наблюдаваше безмълвно тази гледка, облечен в тежък ален халат, и всмукваше дълбоко цигарата си „Бенсън енд Хеджис“, с чаша кафе в ръка. Без очила изглеждаше по-млад, но не и по-малко равнодушен. Разтри ставите на ръцете си, които го боляха от сбиването, и въздъхна. Двете жени се бяха показали изобретателни и прелестно вулгарни, но не бяха могли да го накарат да забрави за наближаващото представление.

 

 

В деветнайсет и трийсет режисьорът събра актьорите на сцената. Бе застанал до самата рампа, облечен в три четвърти спортно палто, под чиято качулка лицето му се губеше в сянка. Приличаше на францискански монах от някоя мелодрама и думите му отекваха глухо в пустия салон. Карл стоеше в средата на сцената, блед като платно, и небрежно придържаше с два пръста на дясната си ръка тънък черен бастун. Подпряла брадичка на коленете си, с широко отворени очи, Соланж бе седнала на един сандък от декора и слушаше Месала. Надин сновеше между рояла и масата. На всяка крачка под късата пола се разкриваха дългите й бледи бедра. Косата й бе сресана на разкривен кок, устните бяха свити. Не беше гримирана. На последния ред на балкона седеше Серве — невидим за всички и неподвижен, с изгаснала цигара в уста и три никона през рамо.

— Съществуват два вида покани — говореше Месала. — Тези, които се раздават на приятели, за да се пълни салонът през мъртвия период след генералната репетиция, и тези, които се пращат на организации и агенции, за да осигурят пробна публика. Довечера ще имаме зрители от втория тип. Те ще бъдат ограничени, но изпълнени с добра воля, ще искат да се посмеят и в по-голямата си част ще страдат от хроничен бронхит. Реакциите им ще бъдат променливи и искрени — почти на нивото на тези на група деца пред кукления театър в Люксембургската градина. Вече сте предупредени. Не правете нито стъпка, за да се доближите до тях, играйте си пиесата, дори и да чувствувате, че те гледат нещо друго. Най-вече не си въобразявайте, че разбирате какво искат от вас, и не мислете, че можете да им го дадете. Те не знаят, а и никога не са знаели какво искат. Само понасят. Ако се отклоните, макар и на педя, от пиесата, за да се доближите до тях, ще се озовете в пустиня. — И Месала посочи салона с пръст: — Пустинята, това са те. Благодаря ви за вниманието.

После излязоха от театъра — Месала с Карл, Соланж с Надин. Серве остана в същото положение. Асистент-режисьорът Серж говореше нещо с уредника, а един от работниците метеше сцената. Сетне те също си тръгнаха и на тяхно място дойдоха две чистачки, които свалиха калъфите от креслата и събраха фасовете. Най-после Серве стана и излезе навън. Реши да опита да хапне нещо.

В ресторанта имаше доста хора. В дъното на залата Месала разговаряше тихо с Карл. По-нататък, до вратата, Надин и Соланж чоплеха една доматена салата. Надин го видя и в погледа й нещо помръкна. Серве затърси свободна маса, като си мислеше с тъга за малкия ресторант на улица Фалгиер и за безмълвната, но сигурна компания на Себастиен Щайнер. Реши да си тръгне и се обърна така, че да не срещне отново очите на Надин. Неочаквано една ръка се пъхна в неговата и някой го прегърна през рамо.

— Къде така?

Серве се наведе над нервно усмихнатата Соланж и я целуна по връхчето на носа.

— Искаш нещо да ми предложиш ли?

Тя стисна пръстите му и каза:

— Нямаме време.

Той въздъхна. Соланж се опита да го заведе до своята маса.

— Ще дойдеш ли при нас?

Серве се обърна и видя Надин, седнала с изправен гръб, със сенки под очите, равнодушна и студена.

— Не съм гладен.

— Тогава пий едно кафе.

— Много си мила, но не искам. До скоро виждане.

Излезе от ресторанта, тръгна нагоре по улицата, стигна до колата си и седна зад волана. Отново заваля. Стъклата започнаха да се замъгляват, водата се стичаше по предното стъкло и барабанеше по покрива. Извади от жабката един никон и го зареди с високочувствителен филм.

 

 

Началото на пиесата бе обявено за девет часа, но в девет и десет, според спазваната от парижката публика традиция, зрителите все още влизаха в салона. Очевидно разпоредителят, който проверяваше билетите, имаше силно чувство за обществено благоприличие. Начинът, по който бяха насядали зрителите, свидетелствуваше за явна дискриминация. На първите редове в партера се мъдреха главно елегантни личности, примесени тук-таме с някой случен „интелектуалец“ в мръсна риза и с критичен поглед. На първи балкон и по задните редове на партера преобладаваха „празничните“ облекла, розовите и оранжевите манта, блузите на цветя, деколтираните рокли, откриващи тлъсти и бели гърди, напудрените лица изпод старателно направени на „трайно къдрене“ прически, свидетелствуващи за дълги часове, прекарани в тесни фризьорски салончета. На шепота от партера се противопоставяше пискливият кикот от първи балкон.

На втори балкон имаше един-единствен зрител — Серве. С фотографски апарат на колене, той чакаше от осем и четирийсет и пет. Вече бе заснел едно празнично пременено семейство, очарователна особа с вирнато носле и къса рокля, както и немощен старец, когото занесоха на ръце до креслото. Разгледа програмата и установи, че снимката на Надин Шьовалие е отпечатана наопаки заради графичното оформление. Прочете абсолютно непонятния текст, написан от Месала, чийто последен параграф го накара да се замисли.

Театър на мигновението, на мълниеносното и непосредственото, театър дълбоко интимен и интуитивен, прецизен по форма и гъвкав по съдържание — такава е творбата на Жером Боа, изразяваща едно недоволство, премного разпространено, за да бъде пренебрегвано, един социален недъг, чието невидимо присъствие е нещо като четвърто действуващо лице в това изключително и необичайно произведение, което поставих с голямо удоволствие. Желая на Жером Боа творбата му да срещне сред публиката същия дълбок отзвук, който предизвика у мен.

Лоран Месала

„Така поне човек знае за какво става дума“, рече си Серве и погледна часовника си за трийсети път.

Лампите угаснаха, уредникът удари три пъти и завесата се вдигна над празната сцена. Месала бе грижливо осветил декорите, намалявайки силата на прожекторите, умножавайки сенките и контражуровете. През прозореца светлините на града блещукаха в далечината, съвсем като истински. Входната врата се отвори и влезе Карл, последван от Соланж. Серве въздъхна облекчено. Беше се опасявал, че актьорите няма да успеят да възпроизведат както трябва пред публиката необходимото напрежение, и то от самото начало на пиесата. Ала Карл играеше със студен поглед и точни нервни движения, а Соланж затвори вратата след себе си толкова внимателно, колкото го изискваше ситуацията. Карл подаде първата реплика с превъзходно изпълнена фалшива лекота, издавайки още от този момент смущението на своя герой.

РЬОНЕ: Още я няма.

Съблече палтото си, остави го, после отиде и се облегна на рояла. Соланж остана до вратата. Двамата замълчаха. Сетне Карл вдигна глава и впери поглед в Соланж с неизразима злоба.

РЬОНЕ: Студено ли ви е?

МИШЕЛ. Не, защо?

РЬОНЕ: Още стоите с палто.

Замислена, Соланж се съблече и запита с точно толкова недоумение, колкото трябваше:

МИШЕЛ: Вече на „ви“ ли ми говориш?

Карл се поколеба за миг, сетне отвърна:

РЬОНЕ: Не.

Резкият му глас прекъсна последните шумове в залата — всички слушаха.

 

 

Това продължи около двайсет минути, след което интересът започна постепенно и упорито да спада, най-напред на първи балкон, а не след дълго и в цялата зала. Някакъв тип на третия ред направи всичко възможно, за да си изхрачи дробовете и се разбуха в нескончаем пристъп на кашлица, а една дама с шапка на първи балкон се зае да търси в най-сериозните реплики неподозирани комични отсенки и заиздава постоянно и тънко носово хихикане, което пък на свой ред предизвика всеобщ смях сред публиката. Серве видя как на първия ред един от зрителите се обърна с гръб към сцената, за да чете програмата си на светлината от прожекторите. В края на действието завесата се спусна пред шумяща и неспокойна зала, изпълнена с кихавици, кашляне, със скърцане на столове и непрестанен брътвеж. Чак тогава Серве осъзна, че не е направил нито една снимка.

През целия антракт остана на балкона, седнал в креслото си също така неподвижно, както Пюкло, когото бе наблюдавал няколко седмици по-рано. Чувствуваше се по-самотен, по-откъснат от всички и по-озлобен, отколкото би могъл въобще да си представи. Изведнъж замечта за някоя пустинна пещера на самотен остров, за монашески живот в компанията на опитомена чайка или на делфин приятел, където щеше да напише студени и безмилостни творби, които никой никога нямаше да прочете. Ала това разнежване бе неочаквано прекъснато от появата на двойка пришълци, които излязоха на балкона и веднага спряха. Жената бе облечена в безформена рокля — също като тялото й, а от двете страни на сплескания й нос мигаха малки, мъртвешки изцъклени безцветни очички. Мъжът се потеше в кафеникав вълнен костюм, лицето му бе на червени петна, косата — като четина, челото — набраздено от дълбоки бръчки, изразяващи едновременно плахост и жлъч. Двамата се спогледаха, после се обърнаха към Серве.

— Объркали сме се — каза мъжът. — Бяхме долу.

— Мислиш ли? — отвърна жената, загледана с любопитство в Серве.

На Серве изведнъж му се дощя да се разсмее. Хвана никона, фотографира ги набързо и им каза:

— Благодаря!

 

 

Първото действие определяше отношенията между героите и постепенно разкриваше психологическата обрисовка на характерите в подкрепа на темата. Семейната двойка и тяхната гостенка взаимно се измерваха, опипваха, правеха си невярно звучащи признания, после се отмятаха от думите си и вместо тях изпадаха в още по-лъжливи, още по-неубедителни откровения. Сред тая плетеница от невероятни твърдения проблясваха сухи и резки фрази — понякога банални, понякога незавършени, в които се забелязваше неволна искреност. Натрупвайки тези моменти до самия край на действието, Серве бе довел развитието на играта до същността на темата. Нагледният урок можеше вече да започне, ала имаше опасност психологията на героите да не издържи и теорията да изпепели човешкото присъствие, като киселина, оставяща след себе си само скелети — нетрайни личности, неуспели да се защитят от намеренията на своя създател, терзани от неговата воля, докато не се превърнат в безплътни и променливи абстракции. Не без притеснение Серве дочака вдигането на завесата за второто действие.

Ако през първото действие зрителите не бяха пожелали да се заинтересуват от двойствените, но привидно банални отношения на героите, то през второто нещата се промениха поради открития упадък на тези отношения чрез словесни изблици, неочаквани мълчания и издайнически обрати в поведението. За изясняването на своите идеи Серве се бе спрял на драматичен похват, лишен от всякакви обяснения и откровения. Поведението на героите не се наблюдаваше отстрани, то се чувствуваше и теоретическият замисъл на автора можеше да бъде проумян от зрителя само посредством анализа на авторовото недоумение пред държането на трите действуващи лица и пред привидните им душевни пориви. Тъкмо тук, според Серве, бе силата на пиесата, тъй като той се бе стремил да избегне каквото и да е разграничаване от публиката, карайки я да преживее една концепция чрез собствените си реакции, за да я осмисли още по-добре. Тази вечер част от намеренията на автора трябваше да се осъществят по необичаен начин. Зрителите следяха с интерес развитието на действието, бяха напрегнати, внимателни… и абсолютно недоверчиви. Приемаха нереалното поведение и отношения на героите, без ни най-малко да успеят да си ги обяснят. Драматичният похват изпълняваше превъзходно ролята си, без обаче да задействува втория процес — на анализа. Известно време зрителите бяха смълчани и доволни, сетне започна да се забелязва известно раздвижване, признак на смайване и недоумение: сподавен смях, шушукане, резки обръщания по столовете и многозначителни въздишки. На всичко това актьорите отвръщаха с ожесточено вживяване в пиесата. Карл се бе затворил здраво в образа си и изживяваше прекалено жлъчно емоционалните си скокове; Надин, която видимо не срещаше някакви особени трудности, издаваше вълнението си, забравяйки да поддържа силата на гласа си, който на моменти се чуваше едва до десетия ред; Соланж се поддаде на натиска на публиката за около десет минути и с всеки изминал миг ролята й се изплъзваше все повече и повече, докато Надин не се възползува от една сцена, където трябваше да й говори по-отблизо, за да й вдъхне увереност и самообладание с ледения си поглед и дългите си слаби ръце.

Развръзката наближаваше — Серве я очакваше с голямо любопитство. Според сценария героят на Карл — неуспял музикант, трябваше да седне на пианото, за да изпълни една прелюдия — единствената творба, която въобще някога бе композирал. Серве искаше произведението да бъде силно, кратко, богато на реминисценции (Карл Орф, Рахманинов или нещо от тоя род), но в същото време достатъчно красноречиво, за да изрази жестоко подиграната и опозорена поради духовна слабост творческа воля. Карл, който се занимаваше с музика, бе оповестил, че композицията ще бъде от самия него, но че ще я изпълни чак на първото представление с публика. Не без колебание Месала се бе съгласил.

И очакваният миг дойде. Соланж, гостенката с разбити намерения, със смъкната маска, по-жалка дори от двамата съпрузи, хранили надежда, че ще почерпят от нея сили, за да продължат нататък, стоеше на вратата, с палто в ръка. Надин, съпруга прекалено снизходителна към мъжа си и прекалено взискателна към себе си, размишляваше до прозореца върху този нов провал, а Карл беше седнал до пианото и не виждаше вече нищо друго освен себе си — раздробен на хиляди частици, пръснати като късчета счупено стъкло. Вдигна бавно ръце над клавишите, смъртноблед и напълно безчувствен, като сомнамбул.

Серве вече бе имал възможност да се убеди, че Карл-Хайнц Цимер не прави никога нещата на половина. Караше колата си с грубото умение на професионален състезател, биеше се със студената резултатност на трениран командос, дори от почерка му, който Серве бе видял на един плик, лъхаше педантична точност. Под несръчните му салонни маниери се криеха освен блестящия ум — много опасен, понеже подхранваше една болезнено изострена чувствителност, с която живееше в идеално съгласие — редки способности за всякакъв вид ръчен труд.

В шест такта Карл доказа, че има техниката и слуха на виртуоз. Свиреше без изящество — главата му бе на няколко сантиметра от клавишите, а лактите — вдигнати и разперени настрани. Творбата му бе изпълнена ту със злокобен трясък, ту с възторжен подем, който срещаше някаква невидима преграда и се удавяше в тъмни водопади, навяващи мисълта за унищожение и смърт. Зрителите посрещнаха тоя музикален щурм с недоумение, изживяха заедно с Надин и Соланж мълчанието, което последва, и останаха така до окончателното спускане на завесата. Ръкопляскаха вяло, без въодушевление.

Надин обяви имената на участниците — направи го с безразличие.

— Пиесата, която току-що изпълнихме за първи път пред вас, е написана от Жером Боа. Постановката е на Лоран Месала. Декорите са на Мишел Пернети.

Нямаше нови ръкопляскания за извикване на сцената. На гардероба Серве се заслуша в коментарите.

— Много е специално — обърна се една дама с бледосини коси към възрастния си кавалер.

Той кимна.

— Нищо ново не са измислили — сподели един господин с дъщеря си, — но Ибсен го правеше по-добре.

Месала бе кратък:

— Деца, утре в четири. Ще има някои промени.

— На текста ли? — запита Надин.

— Разбира се.

Сетне се обърна към Серве:

— Нощта е наша, мили приятелю. Да тръгваме.

Серве стисна ръката на Карл, на Надин и на Соланж, сетне придружи Месала до гарсониерата, където режисьорът свари кафе. В пет часа сутринта приключиха с промените, предназначени да направят пиесата по-разбираема за публиката, която нямаше да има нищо общо с хората от предната вечер.

Серве се прибра на разсъмване, хвърли се изтощен на леглото и начаса заспа. В девет часа Мертол го събуди и го изпрати във Вилжюиф, за да посети някаква глухоняма осемдесетгодишна старица, която бе построила в градината си петметрова кула с капачки от „Кока-Кола“.

Рано следобед се върна в агенцията и хлътна при Виктор, за да хапне нещо. Там завари Мириам с напудрените гърди, която бе прекарала десет дни при семейството си в Тулон. Разказа му за краткотрайния си годеж с един честен рибар на име Емил, който бе поискал, също като главния герой в „Деде от Анвер“^[2], да я откъсне от уличния живот и да направи от нея „почтена“ жена. Тъй като тая перспектива не я бе въодушевила особено, Мириам му беше отказала не без да пролее неизбежните за случая сълзи.

Серве се върна отново в агенцията, за да провери как излизат снимките му, после седна в репортерската зала с вестник в ръце. В главата му непрекъснато се въртеше представлението от предната вечер, наново изживяваше всяка сцена от пиесата и се питаше дали направените през нощта промени няма да нарушат равновесието на спектакъла. В шест часа тръгна към вратата с намерение да се измъкне незабелязано, ала Мертол го извика:

— Къде си се разбързал, Мон? Имам работа за теб!

Серве го погледна мълчаливо.

— Тая вечер не съм свободен. Вземи някой друг.

— Няма кого. Ще трябва да отидеш!

— За какво става дума?

— За една пиеса в „Комеди дьо л’Етоал“.

Смаян, Серве се приближи към шефа на репортерите.

— Каква пиеса?

— Откъде да знам, някаква пиеса.

Мертол затърси из чекмеджето си, извади една покана и се зачете в нея.

— Казва се „Вечерна среща“ и е с кака ти Шьовалие.

Серве поклати глава.

— Ти шегуваш ли се или какво? Въобще не си заслужава.

— Търговска поръчка! В архива имат двама клиенти.

— Двама клиенти ли?

— Щом ти казвам. Значи отиваш, нали?

Без да каже дума, Серве взе поканата и бавно тръгна към архива.

Люс гледаше нещо в една папка. Беше облечена в елегантен костюм и бе гримирана повече от обикновено. Серве седна на края на бюрото й и се наведе над русата глава на младата жена.

— Значи имаш двама клиенти за „Комеди дьо л’Етоал“, така ли?

Люс погледна с насмешка поканата, която й показваше.

— Как си, Серве?

— Добре, а ти?

— И аз съм добре.

Тя наведе очи и затвори папката.

— Ще заведеш ли майка си?

— Къде?

— На премиерата.

Серве се намръщи.

— Какви ги дрънкаш?

— Поканата ти важи за двама. Ако не водиш майка си, разбира се, в случай че си имаш такава, би могъл да заведеш една млада жена, която е жертвувала свободното си време, за да ти печата ръкописа.

Серве загледа изисканото й облекло, грижливо направения й грим, малко резките движения.

— Имам си майка.

Тя вдигна рамене.

— Значи толкова по-зле за мен.

— Но въпросът не е в поканите, покани има достатъчно. Ще вечеряме ли заедно преди това?

Люс извади от чантата си цигари и запали, отбягвайки погледа на Серве.

— Добре.

Серве пъхна поканата в джоба си и тръгна към вратата.

— Ще дойда да те взема. Благодаря ти, че ме подсети.

— За премиерата ли?

— За майка ми.

 

 

Надин изпи последната глътка кафе, остави чашата и се обърна към Жак, който бе седнал на мокета и се опитваше да нареди хронологично снимките от Home from the Hill^[3].

— Предпочитам да не идваш тая вечер. Още не е съвсем както трябва.

Малко изненадан, той вдигна глава.

— Така ли?

— Ще дойдеш по-нататък.

— Както кажеш. В „Шайо“ дават The Fountainhead^[4], Манюел ми звънна тая сутрин.

— Е, добре, иди там. След няколко дни ще играем много по-добре.

Жак кимна.

— Добре. Да дойда ли после да те взема?

— Няма нужда. Сигурно ще има промени по текста.

Тя стана и влезе в банята.

Замислен, Жак отново се върна към снимките си, ала не можа да се съсредоточи върху Еленор Паркър и Робърт Мичъм^[5]. Оттатък се чу шум от течаща вода и той си каза, че Надин се къпе. Някъде далеч отекна църковна камбана, Надин затананика нашумяла мелодия.

 

 

Сексшопът се намираше на ъгъла на булевард Севастопол и улица Урс. На витрината бяха изложени афиши, разнообразни четива и многозначителни кукли с мърдащи се крайници. Серве бутна вратата, проправи си път между посетителите, които разглеждаха книгите и списанията в напрегнато мълчание. Прелисти някаква брошура, посветена на методите за лечение на преждевременната еякулация, на смущенията в оргазма и на мъжката диспареуния, сетне се доближи до касиерката — руса жена със силно начернени очи и мрежица от бръчки по горната устна и по челото.

— Здравей, мамо.

— Как си, момчето ми?

— Добре.

Серве я целуна по бузата и се облакъти на касата, за да огледа магазина.

— Тук май върви по-добре от гладачницата.

Госпожа Мон вдигна рамене.

— Горе-долу върви. Какво ново?

Серве се взря в непроницаемото лице на майка си.

— Нищо особено. Минавах оттук и влязох да те видя.

— Добре си направил — каза жената с безразличен глас, загледана в един изчервил се над списанието си посетител.

Серве отстъпи крачка назад и отвори напосоки някаква книга.

— Имаш ли новини от баща си?

— Не. А ти?

— Нито дума. — И добави едва чуто: — Глупакът му с глупак.

— Живее си живота — каза Серве.

— Тя му изневерява — прошепна жената, — изневерява му, аз знам. Казаха ми. Ляга с който й попадне, където завари, както й дойде. Така му се пада!

Премести един тефтер пред себе си, после добави:

— Той щял да се развежда.

— А защо не?

— Само не това. Иска много лесно да се отърве.

Серве я изгледа мълчаливо.

— Искаш ли билети за театър?

Озадачена, тя обърна глава.

— За театър ли?

— Да, авторът на пиесата ми е приятел.

— Нали знаеш, не съм много по театрите…

— Знам.

Двамата замълчаха. Серве тръгна към вратата.

— Е, хайде, довиждане.

— Довиждане. Ако видиш баща си, кажа му, че няма защо да се връща повече тук.

Серве се усмихна.

— Няма да се върне, и ти много добре го знаеш.

Жената поклати глава, сякаш знаеше някаква тайна.

— Все пак му кажи — повтори тихо тя.

 

 

Както обикновено Надин влезе в гримьорната си два часа по-рано. Завари купчина телеграми и бавно ги отвори, седнала пред тоалетната масичка. Между тях имаше една от Жером Боа: С НАЙ-ДОБРИ ПОЖЕЛАНИЯ И БЛАГОДАРЯ; и още една — от Серве Мон: СЪВПАДЕНИЯТА ВИНАГИ ЗАВИСЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕТО НА АВТОРА. Тя запази първата и хвърли втората. Десет минути по-късно портиерът на театъра качи два букета — единият от Месала, другият от Жак. Надин запали цигара, изтегна се на дивана, отпуснала дългите си тънки ръце от двете страни на тялото, и остана така повече от час, опитвайки се да забрави за собствения си ден и да навлезе в света на една друга жена с името Леа.

 

 

— Притесняваш ли се? — запита Люс.

Серве поклати глава.

— Не съвсем. Във всеки случай не колкото вчера.

Седяха в малък ресторант на улица Кентен Бошар и ядяха огромни порции филе на скара „по американски“. Серве бе оставил в краката си фотографската чанта.

— Знаеш ли, че ме придружаваш за първи път на репортаж? Често ли възнамеряваш да го правиш?

— Колкото пъти поискаш — отвърна сериозно Люс.

Серве протегна крак и го допря до нейния. Люс се наведе над чинията си и мигът отлетя.

 

 

Тази вечер в залата влезе Серве Мон, а не Жером Боа. Преметнал три никона през рамо, той обходи първите редове в партера и обезсмърти всички, които Месала и директорът на театъра бяха намерили за уместно да поканят. Бе малко изненадан, когато срещна между критиците доста известни личности, драматурзи, кинозвезди и модни шивачи, както и двама млади режисьори от предградията, чиито смели постановки, неуспели да привлекат публика, бяха предизвикали оживени коментари в пресата.

Седнала на шестия ред, с програмата на колене, Люс гледаше упорито към завесата. От скованата й стойка лъхаше известно вътрешно напрежение. От време на време Серве спираше и търсеше с очи русата й глава.

В девет и половина последният зрител — възрастен критик — бе заведен до мястото си и представлението започна. Ала не бяха изречени и три реплики, когато Серве изпита неудържимо чувството, че трябва да излезе. Не можеше да разбере на какво се дължи това желание да избяга, да бъде другаде, но знаеше, че не иска в никакъв случай да преживее отново представлението от предната вечер. Затова предпазливо открехна вратата в дъното на залата и се промъкна във фоайето, където една от разпоредителките, заета с приготвяне на кошница с „Ескимо“ за антракта, го изгледа учудено. За да не й остане длъжен, той направи същото и се втренчи в нея с изумление, сякаш никога в живота си не бе виждал разпоредителка, сладоледи „Ескимо“ или дори кошница. Сетне тръгна по един дълъг и тъмен страничен коридор, който го изведе зад кулисите.

Месала се бе качил на една табуретка, недалеч от кабината на организатора, до някакъв пожарникар, който дъвчеше дъвка. Серве с изненада забеляза, че режисьорът е без шапка, без палто, без одеяло, дори беше леко облечен, с разкопчана на пухкавия си врат риза, и този път се бореше не със студа, а с горещината. Беше плувнал в пот от глава до пети — ризата му бе залепнала под мишниците, увисналите му бузи лъщяха, едри капки покриваха бялото му теме. Погледна Серве, без да го вижда, сетне отново обърна очи към сцената, където се бе появила Надин.

Серве бе изумен от неестествения вид на декора и актьорите, гледани иззад кулисите. Облени в светлина, намазани с грим, съществуващ сякаш отделно от истинските им лица, чиито контури едвам се отгатваха отдолу, актьорите излъчваха нервно напрежение, което като по чудо не се усещаше извън рампата. Движенията на Карл не се поддаваха на волята му, направлявани от незнайно каква неконтролируема инерция; Соланж напомняше на лунатичка — сценичната треска бе издълбала пропаст между това, което можеше, и това, което трябваше да прави; Надин, гледана толкова отблизо, като че ли не претърпяваше някакви особени промени, ако не се смяташе постоянното усилие, което се усещаше поради недоловимото треперене на цялото й тяло. Серве стоя неподвижен в продължение на десет минути до една подпора от декора, после тихичко се измъкна през стоманената врата, която водеше към гримьорните.

Намери лесно стаята на Надин, но изчака за миг, докато се убеди, че костюмиерката, която гладеше някаква дреха в съседното помещение, не го е чула. После се вмъкна в гримьорната.

Облегна се на вратата и бавно огледа тоалетката, отрупана с бурканчета крем, с четки и гребени, с купчина телеграми, над която два букета красяха огледалото; голата малка масичка; дивана; паравана, над който бяха небрежно хвърлени дрехите на Надин — пола, пуловер, сутиен. Приближи се и постоя за миг пред тях, после се обърна и запали цигара. Откри едната от двете си телеграми, забодена на рамката на огледалото, а другата — в кошчето за боклук. Прочете бележките на Жак: ЦЕЛУВАМ ТЕ И МИСЛЯ ЗА ТЕБ; на Месала: БЛАГОДАРЯ СТОП ТОВА Е ВСИЧКО; и на някой си Антоан: МНОГО ЦЕЛУВКИ СТОП С ТЕБ СЪМ.

Високоговорителят над вратата предаваше тихо пиесата. Едно неочаквано избухване в смях на цялата зала привлече вниманието на Серве. Заслуша се грижливо в следващите реплики, за да установи какво го беше предизвикало. Седна на дивана и започна да следи пиесата, но думите достигаха до него откъслечно, заглушавани от шепота в залата, от сухата кашлица на организатора, който седеше до самия микрофон, и от непрекъснатото пращене в уредбата. В този си вид творбата му се стори някак странно близка до това, което бе чувствувал, докато я пишеше. Малко по малко пиесата на Жером Боа „Вечерна среща“ погълна цялото му внимание. Дори забрави, че по средата на действието Надин напуска сцената за десет минути. Чу последната й реплика, преди да излезе, и чак тогава осъзна, че тя сигурно ще се върне в гримьорната. Стана бързо, отиде до вратата, но вече беше късно. Стъпките й отекваха в коридора.

Замря за миг, сетне отстъпи назад и отново седна на дивана. Стъпките на актрисата спряха пред вратата, тя натисна дръжката и точно когато отваряше, се чу гласът на костюмиерката, която не можеше да намери една блуза, необходима за второто действие. С глух и отпаднал глас Надин отговори, че я е оставила в гардеробната. После влезе, бутна вратата обратно и седна пред тоалетната масичка. Серве я гледаше как покрива лицето си с пудра „Лайхнер“. Чак тогава тя го видя в огледалото. Ръката й застина, както беше с пухчето, после бавно го остави.

— Добър вечер — каза Серве.

Тя кимна, взе една четка от масичката и се среса. Серве се загледа в дългите й тъмни пръсти, обхванали дръжката. Вдигна никона и щракна. Тя не трепна — слушаше пиесата по високоговорителя. Тогава той се изправи, извади пакет цигари от джоба си и й го подаде. Тя поклати глава и стана от табуретката.

— Мой ред е.

И излезе. Серве се заслуша в стъпките й по коридора и не след дълго я чу да произнася реплика на сцената. Излезе от театъра през служебния изход.

 

 

Седна зад волана и стигна чак до Дефанс, мислейки, че си отива вкъщи, и без да си дава сметка, че се движи в обратна посока. В Курбвоа направи полукръг, скоро стигна до Порт Дофин и навлезе в Булонската гора. Неочаквано в светлината на фаровете изникна някаква проститутка — бяла като смъртта и разчорлена, с рижава коса и кървавочервени устни. Удари рязко спирачките.

— Ще дойдеш ли за малко с мен? — запита тя.

Серве погледна към зловещата маска, която едва прикриваше едри и груби черти. Тя се наведе към него и веднага се превърна в неясен силует.

— Още не — отвърна Серве. — Не съм готов.

И натисна педала за газта.

 

 

Когато се промъкна на балкона, второто действие течеше вече от десет минути. По всичко личеше, че това представление е доста различно от предишното. Актьорите се владееха по-добре и затова владееха и самата зала. Освен това публиката беше съвсем друга. Измежду седемстотинте зрители две трети следяха повече или по-малко развитието на пиесата, без да губят нишката, но и без да изпитват някакво особено удоволствие.

Карл завърши апокалиптичната си зловеща прелюдия на пианото и през залата премина развълнуван шепот; при падането на завесата се чу всеобща въздишка, като че зрителите бяха стояли със затаен дъх от самото начало на действието. Аплодисментите бяха по-силни в сравнение с предната вечер.

Серве изслуша последните реплики със стиснати юмруци, изпитвайки нелепия подсъзнателен страх, че всяко отпускане на мускулите и на вниманието му може да струва интереса на публиката. Изправи се с овлажняло чело, с изгаснала в устните цигара и се смеси с тълпата, за да отиде зад кулисите. Месала, плувнал в пот както никога досега, го дръпна за ръката.

— На Били Мерл дали му хареса, а?

— Нямам представа.

Месала го изгледа недоверчиво.

— А на Ламбер?

— Съжалявам! Гледах пиесата, а не критиците.

— Няма що! Много подходящ момент за гледане на пиесата! — процеди Месала извън себе си.

После се овладя и повлече Серве към сцената, където, неясно защо, работниците се опитваха да изправят някаква огромна стълба.

— През второто действие размислих и ми се струва, че ако поразширим репликите на Карл, ще може да…

— Само не тая вечер — каза Серве. — От четирийсет и осем часа не съм спал.

— Спал ли? — запита Месала, сякаш ставаше дума за нещо нередно и под неговото достойнство.

— Точно така. Утре ще говорим.

Дойде Карл — много блед под грима и залитащ от умора. Серве му стисна ръката.

— Благодаря ви. Вече сте почти безупречен.

Неочаквана усмивка озари лицето на безучастния Карл-Хайнц Цимер. Той кимна мълчаливо. Две ръце обвиха врата на Серве, две свежи устни се прилепиха до неговите.

— Доволен ли си?

Той прегърна Соланж, махна косите от слепоочията й, обхвана с длани главата й.

— Много съм доволен.

— Ама сериозно?

— Не се шегувам.

Соланж се смееше весело и буйно го притискаше в обятията си — млада и щастлива.

— Иди веднага да го кажеш на Надин. Малко е особена тази вечер.

— Особена ли?

— Да, не знам какво й става.

Серве се отдръпна, за да я погледне по-добре, и съзря в очите й почти майчинска загриженост.

— Какви ги дрънкаш?

— Иди при нея, глупчо.

 

 

Серве изкачи стълбите, тръгна по коридора и точно когато вдигаше ръка, за да почука на вратата на гримьорната, си спомни, че е оставил Люс в залата. Веднага се върна, отиде в партера, но там нямаше никой. Излезе във фоайето, заобиколи групичките разговарящи, огледа опашката пред гардероба, но не успя да намери Люс. Нямаше и помен от нея — нито в преддверието, нито навън, между редицата от таксита, сред разотиващите се двойки, в гълчавата на пожеланията за „лека нощ“. Постоя за миг бездеен, после отново се втурна в театъра, ала на входа го спря един контрольор.

— Затворено е, господине.

— Трябва да се видя с един човек зад кулисите.

— Тогава минете отзад, господине.

Серве пак излезе, заобиколи театъра и тръгна по дългия коридор, който водеше към гримьорните. Завари Месала сред група зрители — чуруликащи жени и сериозни дългокоси младежи с очила. По-нататък Карл и Соланж говореха с приятели.

Спря пред гримьорната на Надин и почука. Никой не му отговори. Почука отново — пак нищо. Тогава влезе. Стаята бе празна — Надин Шьовалие си бе отишла.

 

 

Дълго стоя така неподвижен, загледан в тоалетната маса, където я бе видял да пудри лицето си, в паравана, където бяха висели дрехите й, в ограденото с телеграми огледало, където тя бе забелязала отражението му. Накрая затвори вратата, махна за поздрав на Месала, Карл и Соланж и излезе от театъра.

Седна зад волана и се отправи към Монпарнас, стигна до улица Рен, реши да се върне и направи голяма обиколка, за да мине през улица Варен. Ала и там не спря и в един часа след полунощ остави колата на улица Фалгиер. Изкачи бавно стълбите, метнал никоните през рамо, спря на площадката на втория етаж, за да си запали цигара. Сградата му се стори прекалено тиха, сякаш наемателите го чакаха със затаен дъх да мине. Автоматът угасна и той пипнешком намери ключа. Пред вратата го чакаше Надин Шьовалие.