Кристофър Франк
Американска нощ (20)

VII

Жан-Клод Ебрар прие Себастиен Щайнер в един тесен кабинет, задръстен с книги и ръкописи, където се носеше мирис на тамян.

— Нека най-напред ви кажа колко бяхме щастливи, когато научихме, че още пишете. Ако не ме лъже паметта ми, последният ви труд, издаден от нас, излезе през 1953 година, нали така?

— Точно така — отвърна Щайнер, като забеляза дебелия си ръкопис на бюрото.

— Разбира се, няма нужда да ви казвам, че книгата ви е стройно и блестящо замислена, че… теориите ви са забележително добре развити… Вярно е, че от нея лъха известна студенина, малко е клинична, така да се каже, и че не полагате особени усилия, за да убедите читателя…

— Току-що казахте, че теориите са добре развити.

— Да, но за да накараш някого да приеме една философска теория, не е достатъчно само да бъде вярна, трябва също да бъде и привлекателна.

— Не познавам нищо по-привлекателно от истинността — каза Щайнер.

Ебрар примигна и въздъхна.

— Да, да, наистина.

Изведнъж го обзе ярост към началника му, който го бе натоварил с тази неприятна задача.

— И все пак струва ми се, че вашите прекалено… прекалено независими схващания няма да могат да привлекат особено много хора днес. Публикуването на вашия труд е свързано със значителен риск, който лично аз бих поел, но не мога да кажа същото за всички ръководители на издателството.

— Да — каза Щайнер.

Ебрар не почувствува в своя събеседник обичайното разочарование. Старецът го гледаше спокойно, с известно любопитство и доста безразлично.

— Ето — рече той, — връщам ви ръкописа.

— Благодаря — каза Щайнер.

Никаква враждебност, никаква горчивина. Ебрар отново се сети за някои пасажи от книгата и изведнъж всичко му се видя съвсем естествено, толкова естествено, че почувствува нужда да бъде прям.

— Вашата книга не ми харесва — каза той — и ще ви кажа защо. Не мога да приема, че някой се опитва да накара хората да понесат целия товар на слабостите си.

— Бих се съгласил с вас — отвърна Щайнер, — ако алтернативата не беше точно да се карат други да поемат това, което те самите могат да направят.

Ебрар поклати глава.

— Познавам вашата теория. Но милосърдието и справедливостта не са несъвместими.

— Тъкмо обратното — каза Щайнер — и аз съм го доказал.

Ебрар погледна часовника си.

— Извинете ме, но имам бърза среща…

Щайнер стана, взе ръкописа под мишница. Ебрар направи усилие, за да възстанови нормалните отношения.

— Не го вземайте много присърце.

Щайнер го погледна учудено.

— Какво да не вземам присърце?

Ебрар направи неопределено движение.

— Ами нашия отказ.

— Довиждане — каза Щайнер.

 

 

Лаборантът мълчаливо подреди кашираните фотоси пред Серве и Жюлиен Биан. Имаше тъмни кръгове под очите от недоспиване, тъй като цяла нощ беше преваждал три копня, върнати от Серве със следните думи:

— През какъв растер сте ги прекарали? Да не би да е през панталона ви?

Даниел Карон обичаше работата си. Изслуша докачено още веднъж изискванията на Серве и не вдигна глава до пет сутринта. Серве прегледа фотографиите набързо, обърна се към него и кимна. Лаборантът осъзна изведнъж, че одобрението на Серве му е много ценно.

Жюлиен Биан постоя неподвижен пред всяко едно от копията — елегантен, студен, с необичайна напрегнатост в погледа. После изведнъж наведе глава, за да скрие очите си, и каза тихо:

— Нали ви казах, че не е необходимо да ми ги показвате.

Серве се усмихна.

— Да кажем, че съм търсил някого, който да ме покани на обяд.

 

 

Надин напусна грозотата на Хосе Антонио, с обширните извехтели кина, с шумните млечни барове и мръсотията, и тръгна към стария Мадрид. Скоро се озова на Пласа Майор, пред величествената статуя на кон. Вдигна глава и се загледа в нея. После бавно отиде до мястото, където синьо-златният автобус на хотел „Монте Реал“ ги бе очаквал преди повече от три седмици. Ако работният график беше спазен в срок, тя трябваше да си е заминала от Мадрид още преди десет дни, но той се бе оказал точно толкова нереален, колкото беше предсказал Бание, и с всеки измирал ден закъснението му се увеличаваше, също както и неспокойните бръчки по лицето на начумерения Куполски. След първия снимачен месец целият екип бе обхванат от отегчение. Актьорите се оплакваха, че забавянето ще се отрази на другите им ангажименти, и се шляеха около басейна, силно загорели и много изнервени. От десет дни насам Клод споделяше леглото на Мишел Бание и за нейно най-голямо учудване това й се харесваше все повече и повече. Всяка вечер по време на прожекцията на готовия материал Льору и директорът на продукцията си разменяха обиди под изнурения поглед на Куполски. И филмът се заснемаше както подобава — в пълен хаос и, общо взето, напълно нормално. Ако не се извиеше някоя пясъчна буря, ако не станеше земетресение или пък режисьорът не получеше сърдечна криза, на Надин й оставаше само един снимачен ден — утрешният. Същата вечер щеше да се върне в Париж със самолет. Бе живяла три седмици без нетърпение, изпълнена с душевно спокойствие, за което партньорите й, обзети от традиционната досада, се правеха, че й завиждат.

 

 

В приземния етаж на „Каса Пако“ цареше обичайният хаос, но Надин намери място, без да чака много. Сервираха й в същите горещи чинии и със същото жизнерадостно усърдие както тогава и все пак месото й се стори не така вкусно, а заведението — по-малко привлекателно. Тази вечер се прибра в хотела доста рано. Завари Клод и Бание, седнали в здрача край басейна. Държаха ръцете си и пиеха vino tinfo^[1].

— Търсихме те — каза Бание. — Последният ти ден е, а изчезваш…

— Имах работа в града — отвърна Надин.

Седна на масата и взе една цигара от пакета на Клод.

— Всичко наред ли е?

— Какво приказваш, ще се женим — каза Клод и избухна в смях.

 

 

Двайсет и четири часа по-късно Надин остави куфара си на мокета в гарсониерата на улица Варен. Направи си кафе, изяде една поизсъхнала сладка, която намери в кухненския шкаф, и се заразхожда с чашата в ръка, казвайки си, че вече си е вкъщи. Басейнът, хотелът, планината и старият Мадрид се отдалечаваха и очертанията им се смекчаваха, облечени в избелелите цветове на нереалното. Надин погледна към телефона и я обзе съмнение, каквото въобще не бе изпитвала в Испания. Сви рамене, съблече се и влезе в банята. Тъкмо пъхаше палеца на крака си под крана на чешмата — стар навик, който класическите майчини предупреждения бяха затвърдили завинаги, когато телефонът иззвъня. От нея се стичаше вода, мокетът се намокри под стъпките й, но тя стигна до апарата и вдигна слушалката.

— Ако знаете откога се опитвам да се свържа с вас! — каза Фостин. — Трябва да се обадите на Жермен Пийар, търси ви от цяла седмица. Поставя нещо в „Грамон“.

— Какво поставя? — запита Надин.

— Някаква пиеса, малко е налудничава. Казва се „Бебето не се прибира в салатиерата“. Мисля, че има хубава роля за вас. Обадете му се веднага.

— По това време?

— Защо не? Колко е часът? — запита Фостин Болвар-Клаус.

— Един след полунощ.

— Отлично! Ще го намерите в „Купол“. Той вечеря там всеки ден. И ме дръжте в течение!

Тя затвори. Надин бавно се върна в банята и облече хавлията.

 

 

Жермен Пийар, рошав младеж на двайсет и осем години, с развинтено въображение и много силно чувство за абсурд, чийто предишен спектакъл, „Аншоа в гриса ми“, бе спечелил одобрението на критиката и на публиката, определи среща на Надин в два часа след полунощ на следния ден. Очевидно беше нощна птица. Обграден от шумните си приятели, той я прие много непринудено, разказа й пиесата си за три минути, прочете й два откъса с равен глас, който много добре пасваше на глупаво-смешния текст, и след като се увери, че Надин ще бъде свободна когато трябва, й даде ролята без каквито и да било други формалности. Надин събуди Фостин Болвар-Клаус на свой ред в три часа през нощта, за да й съобщи новината.

 

 

На третия ден след завръщането си стана късно и се мота вкъщи чак до следобед, после излезе до Сен Жермен де Пре, за да си купи вестници. Спря стъписана пред витрината на една книжарница, където бе изложен афиш със снимка на Надин Шьовалие. Никой досега не бе й правил такъв портрет. Никога не бе виждала това лице — не че й беше чуждо, тъкмо обратното. Сякаш фотографът бе успял да хване чертите й, озарени от отражението на най-съкровеното, което носеше у себе си. От друга страна, посредственото отпечатване на афиша не можеше да скрие бляскавата яснота на снимката, сякаш всичко, което не беше от първостепенна важност за образа, бе изтрито; сякаш всичко несъществено и банално бе пометено; сякаш някой се бе подиграл с реалността. На афиша се четеше следният текст:

ФОТОИЗЛОЖБА НА СЕРВЕ МОН

Октомври — ноември

Галерия „Жулиен Биан“

ул. Генего, Париж (6-и район)

Откъм улицата се виждаха само черно матово стъкло и вратата, където бе залепен афишът. Надин постоя известно време нерешително на отсрещния тротоар, като безуспешно се опитваше да различи нещо иззад тъмната витрина на галерия „Жулиен Биан“. Най-сетне вдигна рамене, пресече улицата и бутна вратата. На входа помещението бе съвсем тясно, но изведнъж бързо се разширяваше и образуваше просторен триъгълник. По покритите с корк стени бяха окачени двайсетина фотоса в различни големини. В един от ъглите, зад малко металическо бюро, седеше елегантна руса жена, която попълваше покани. Когато видя Надин, вдигна глава, отправи й бегла усмивка и отново се зае с работата си. Двама посетители се разхождаха между снимките — петдесетинагодишен зле облечен мъж с издута чанта в ръка и слаба жена с дълги разпилени коси и орлов нос. В галерията цареше приглушена тишина.

Фотосът заемаше цяла стена — бе два метра висок и толкова широк. На него се виждаше голата и окървавена Надин Шьовалие с израненото тяло, застанала на едно скалисто възвишение на фона на огненото небе. Надин наведе глава и се обърна към малкия портрет, окачен до вратата — беше на Мариел Лашиз, коленичила на някакво легло, с вдигнати ръце, разрошена, очевидно изправена срещу някаква неописуема заплаха. След това спря пред изображението на нощна улица, по която вървеше висок възрастен мъж с къса бяла коса, крепящ с някакви каиши задните крака на пъргав кокер с големи влажни очи. Странно, в снимката нямаше нищо тъжно — старецът излъчваше непоколебима самоувереност и от всичко, чак до начина, по който държеше каишите, лъхаше само спокойна загриженост, лишена от всякакво съдържание. По-нататък бяха окачени два привечерни пейзажа, в които всеки елемент се открояваше с нереална точност: яки дървета със снажни стволове и усукани клони, излизащи от тъмна и тлъста земя, се издигаха величествено към небето; доменни пещи разчупваха в светлосянката равната и навъсена линия на хоризонта. С крайчеца на окото си Надин забеляза, че двамата посетители си бяха тръгнали, един по един. Устоя на желанието да застане пред огромния фотос в дъното и продължи методичната си обиколка. Тъмната жена с голи рамене и надменни очи, която излизаше от осветения с неонови реклами вход на нощен бар, събуди у нея странна и далечна болка. По какви незнайни пътища вървеше тя, че имаше такъв образ, такъв поглед, такава осанка? И как се получаваше така, че гледайки я, на човек изведнъж му се приискваше да разкърши рамене и дори да се усмихне? Несъмнено жената с бомбето, облегната на купчината развалини, бе мъртва — жената с разкъсани дрехи и помътнял взор, — намерила достойнство в смъртта, и сякаш нищетата, мъката и умората бяха напуснали това тяло, оставяйки само спомена за изгубена надежда, празна обвивка, мъртва статуя.

Портретът от афиша бе окачен до бюрото на уредничката, ала Надин въобще не обърна внимание на това. Стоя дълго, загледана в снимката, в съзнанието й пробягваха репликите на Леа, пред очите й изпъкваше силуетът на Серве Мон, застанал зад кулисите, и най-вече споменът за първата й среща с един изморен фотограф със странен поглед между четири бели, облени от слънце стени. Накрая отиде в дъното на залата и стоя петнайсет минути пред окървавената жена — прекалено слаба за нейния вкус, — излязла от някакви тъмни дълбини, чиято поза, поглед и дори телосложение изразяваха най-пламенното отрицание на страданието, което човек би могъл да си представи. Много бавно Надин се обърна и отмести поглед към тъмнокосата жена с голите рамене, после пак се върна към жената от скалите. Изведнъж се разсмя и бързо излезе от галерията, съпроводена от леко учудения поглед на уредничката.

 

 

Улица Фалгиер дремеше под бледото есенно слънце. Надин влезе в сградата, изкачи петте етажа, постоя за миг неподвижна пред вратата и най-сетне почука. Марсел Буде извика нещо раздразнено, дръпна от печката тенджерата шкембе-чорба с мадейра и отиде да отвори. Надин погледна с изумление дебелата жена с отпуснати меса.

— Какво искате? — запита Марсел Буде, поклащайки многобройните си брадички.

— Господин Серве Мон, ако обичате.

— Той вече не живее тук.

— А, така ли? Знаете ли новия му адрес?

— Не, попитайте портиера.

— Благодаря.

— Няма защо.

На партера пред портиерната Надин остана смаяна от едно загадъчно послание, окачено на стената: В името на спокойствието на сградата наемателите се умоляват да затварят вратите след двайсет и един часа.

Когато чу звънеца, портиерът въздъхна и се запъти към остъклената врата.

— Кажете, моля?

— Търся господин Серве Мон. Бихте ли ми дали новия му адрес?

Портиерът поклати глава.

— Нямам го. Но той го е съобщил в пощата, за да му предават кореспонденцията. Можете да му пишете.

— Благодаря.

Когато се прибра на улица Варен, се обади в агенция „Гая-Бек“. Виолен я уведоми, че не й е разрешено да съобщава адресите на фотографите, обаче би предала с удоволствие съобщение на Серве Мон.

— Благодаря ви, но не е необходимо — каза Надин.

Седна с един блок хартия за писма, изпуши три цигари, без да напише нито ред, сетне отиде отново в галерията на Жюлиен Биан и стоя там, докато затвориха.

 

 

Себастиен Щайнер зави на ъгъла на улица Волонтер и тръгна по улица Вожирар. Вървеше бавно и се стремеше да отгатва къде ще спре Далила, за да не стане така, че като се засили някой път повече и спре внезапно, каишките да я повалят. Минаваше полунощ, 15-и район отдавна спеше. Тук-таме някоя кола профучаваше с голяма скорост, но тротоарите бяха пусти. Щайнер сложи изгасналата си лула в уста, спря, за да даде възможност на Далила да проучи миризмите на една ограда, после продължиха нататък. Незабелязано за Щайнер задните крака на кучето конвулсивно се раздвижиха, описвайки съвсем слаби и отпуснати движения във въздуха. Дори самото животно сякаш не си даде сметка за това. Когато стигнаха до края на тротоара, Щайнер се обърна.

— Прибираме ли се? — каза той и погледна кучето.

Изведнъж сви вежди — беше му се сторило, че вижда как опашката на Далила трепва за миг в полумрака. Направи една крачка, последван от кучето, чиито задни крака описаха бързо движение встрани. Себастиен Щайнер се наведе и го погали по врата. Опашката се раздвижи за миг и отново замря.

— Добре — каза Себастиен Щайнер.

 

 

На другия ден — неделя, докато Серве разглеждаше по пижама цветното приложение на „Сънди Таймс“, на вратата се позвъни. Облечен в оранжев костюм от рипсено кадифе, който въобще не му отиваше, на прага стоеше Несбит — восъчноблед, остарял и усмихнат.

— Днес станах рано — каза той вместо обяснение.

Серве отстъпи назад и го покани.

— Мислех, че си се върнал в Англия.

— Пак си дойдох — каза Несбит и се тръшна в едно кресло, — и то завинаги. Вече не мога да понасям англичаните. Между другото, ще се женя.

— Мислех, че вече си го направил.

— Отдавна се разведох. Значи така. А нямаш ли случайно нещо за пийване?

— Искаш ли кафе?

— Не. Е, какво да се прави, нищо тогава. Значи така. Не искаш ли да се запознаеш с нея?

По всичко личеше, че задава много възлов въпрос — стоеше с ококорени очи и протегнати ръце. Серве се опита да спечели време.

— С кого?

— С бъдещата ми жена. Мисля, че ще бъде добре да се запознаеше нея.

Тонът му ставаше настойчив и загадъчен. Серве направо се убеди, че въпросната особа ще направи всичко възможно, за да му намери едно място в ЮНЕСКО.

— И как ще стане това?

Несбит избърса несъществуващата пот от бледото си чело с ожесточението на учител по литература, който се опитва да обясни съгласуването на времената на някой слаб ученик.

— Виж какво, хайде да идем на обяд, само тримата, много ще бъде приятно, а?

Серве поклати неопределено глава.

— В колко часа?

— Имам среща със Сабрина в един.

Беше точно дванайсет. Серве се избръсна набързо, навлече панталона, ризата и якето си.

 

 

Сабрина закъсняваше. В един и петнайсет, когато Несбит вече беше изпил порядъчно голяма част от бутилката алзаско вино, тя все още не беше дошла.

— Хайде да започваме — изрече Несбит с неочаквано нетърпение в гласа.

— Можем да почакаме още десет минути — каза Серве.

В малкия ресторант на улица Бонапарт беше доста оживено. До закачалките имаше посетители, които чакаха да се опразни някоя маса, а сервитьорките се суетяха между салона и кухнята.

— Добре тогава, пет минути — каза Несбит.

Серве бръкна в джоба си, за да извади цигарите, и видя, че е празен.

— Не може да бъде!

— Какво има?

— Излязъл съм без цигари, без документи, без пари и така нататък.

— Какво от това? Нали съм те поканил?

— Добре, тогава купи ми като начало цигари.

Несбит изпълни молбата му.

— Тя е немкиня — каза той изведнъж, като че ли това обясняваше всичко. — Голямо семейство от Мюнхен, баща й е директор на „Шпигел“. Говорихме с нея да ме назначи в представителството в Лондон.

— Не е зле.

— Чакай, това не е всичко. Чичо й е шеф на бюрото на ЮПИ в Париж и също може да уреди нещо тук.

— Много хубаво…

Серве внимателно наблюдаваше Несбит — лицето му бе тебеширенобяло, подпухнало и изморено, изпод разкопчаната яка на съмнително чистата риза надничаше слабият му бял врат, черните му нокти бяха осеяни с бели петънца.

— … а кожата й — продължаваше англичанинът с блеснал поглед — е розова, сияйна, не много отпусната, но пухкава… на задника й напомня на…

— Не се вживявай много — каза сериозно Серве.

— … на грис, драги мой, на чиния с грис. Да не говорим за гърдите. Там нещата са съвсем прости, понеже тя въобще няма такива. Нито една! Човек би казал, че е момче, разбираш ли? А освен това не е прочела дори и една книга, след като някакъв глупак й е препоръчал Балзак. Чете само списания — „Твен“, „Щерн“ и „Ла Мезон дьо Мари-Клер“… Бистра като водица, разбираш ли? С нея човек си отпочива напълно! Но какво прави, че не идва? Хайде да започваме.

В два часа вече бяха на сиренето, а розовата и пухкава Сабрина още не се бе появила. Несбит кълцаше на геометрични фигурки парчето си „Бри“ и съвсем неочаквано подскочи.

— Сетих се! Тя е отишла в другия ресторант! Там, където обикновено ходим двамата.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Ти стой тук, а аз ще отида да я взема.

И той бързо излезе от салона. Серве довърши сиренето си и запали цигара. Трийсет минути по-късно разбра.

 

 

Младият готвач, който трябваше да заведе Серве в полицията, се оказа разбрано момче.

— Всеки ден се случват такива неща, откъде можете да знаете! Но обикновено си плащат.

Полицаите пък заклатиха глави, регистрираха оплакването и поканиха Серве да седне на една тясна пейка. Когато формалностите бяха приключени и готвачът си тръгна, предложиха на Серве да телефонира на някой познат, за да му донесат пари.

— Прекрасна идея — каза той, — и аз я предлагах на собственичката на ресторанта в продължение на цели десет минути, но без никакъв резултат.

Полицаят поклати глава за десети път, избра грижливо една химикалка измежду десет други напълно еднакви и вдигна очи.

— Кажете номера.

Серве мълчаливо се вторачи в него.

— Кажете номера — повтори усърдно полицаят.

— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем — отвърна Серве.

 

 

Звънът на телефона събуди Надин, която от скука бе заспала на мокета.

— Солферино шейсет и шест — седемдесет и осем? — запита бавно един глас на фона на тракаща пишеща машина.

— Да.

— Не затваряйте.

— Надин, здравей! Аз съм.

Надин се обърна бавно по гръб и сложи апарата на корема си.

— Здравей.

— Обезпокоих ли те?

— Да, спях.

Серве се усмихна.

— Извинявай, но имам нужда от теб. В момента съм в полицейския участък на шести район.

— Какво?

Той й обясни набързо какво се беше случило. Надин го изслуша, хапейки горната си устна.

— И не намери никой друг, за да ти помогне?

— Никой. Сигурно всички са заминали за уикенда.

— Да — каза Надин.

Замълчаха.

— Ще дойдеш ли? — запита Серве.

— Не зная дали ще мога веднага — отвърна Надин.

— Това не е важно.

— Имам сума неща да върша, нали разбираш?

— Много добре — отвърна Серве.

— Може би към пет или шест часа, ако ми остане време.

— Чудесно! — рече Серве.

— Но може би през това време ще намериш някой друг?

— Щом ти казвам, че всички ги няма.

— Добре.

Надин се поколеба.

— Серве?

— Да.

— Може би ще бъде още по-късно.

— Няма никакво значение, тук въобще не затварят.

Надин мълча дълго, после се изправи на мокета.

— Ще дойда.

Сложиха слушалките. Полицаите никога не бяха виждали някой да се връща с такава готовност на малката твърда пейка, да сяда с такава радост и да отправя към недотам чистия таван на участъка подобен поглед.

 

 

Надин влезе в банята, взе душ, дълго се реса, грижливо се гримира и дълго седя пред вградения гардероб, за да си избере рокля. Най-сетне излезе навън и отиде пеша до Сен Жермен де Пре. По булеварда се разхождаха многобройни семейства с кучета и детски колички. Надин не ги видя. Откри едно кафене срещу участъка, седна на терасата и си поръча чай. Седя там близо час. Изпуши много цигари и изпи чая си, загледана в сивата фасада с надпис Полиция.

 

 

В четири часа стана, пресече улицата й влезе в участъка.