Кристофър Франк
Американска нощ (1)

I

Серве си тръгна от Националното събрание в пет часа сутринта, след като бе заснел излизащите депутати и министри, които се разотиваха бледи и изтощени от безкрайно нощно заседание. Цяла нощ бе играл на зарове в едно кафене на площад Пале Бурбон с някакъв сприхав и заядлив колега, от когото спечели близо седемстотин франка.

В устата му горчеше. Подкара спокойно колата си из пустите улици на столицата покрай кейовете на Сена, като изпразваше никоните^[3] си на червен светофар и пъхаше един по един филмите в джоба си. Сиво утро се стелеше над града. Булевард Себастопол миришеше на прокиснала бира.

Серве паркира на забранено място, огледа за момент небръснатото си лице в огледалото за обратно виждане, после уморено се измъкна от колата. Старицата бе там както всяка сутрин — възседнала купчина парцали и боклуци, кръстосала крака, прилична на грохнало източно божество. Гримирана предизвикателно, тя пушеше с наслада угарка от пура и се обвиваше в ореол от синкав дим. Серве я поздрави учтиво, а тя го дари с едва забележимо и величествено кимване.

Изкачи изтритите и мръсни стъпала до агенция „Гая-Бек“, където чистачките изпълняваха задълженията си с мълчаливата ненавист, присъща на професията им. Тръгна по коридора, прекоси две канцеларии, отделението за експедиране и влезе в лабораторията. Гланц-пресите се въртяха бавно и сребристите им барабани отразяваха зеленикавите пламъчета на неоновото осветление. Мършав и дългокос лаборант с подпухнали от безсъние очи сваляше вяло копията от машината и трупаше с безразличие на автомат кадри от уличен бой в Ирландия. Той стисна ръката на Серве и въздъхна.

Серве хвърли един поглед на снимките, пръснати по масата, после остави филмите си на плота срещу гланц-пресите. От снимката на стената, забодена с две кабарчета, хищно се усмихваше гола млада жена с големи восъчнобледи гърди и развети от студиен вентилатор коси. Серве си зададе за стотен път въпроса как тъкмо това тяло и тая усмивка бяха спечелили благоволението на лаборанта, който всеки ден пускаше най-равнодушно по петдесет подобни на нея в боботещата гланц-преса. От топлината и влагата снимката бе пожълтяла.

Някъде хлопна врата. Серве излезе от лабораторията и отиде в репортерската зала, преградена на тесни килийки, приличаща на замлъкнал и опустял кошер. Чистачките си бяха отишли. Запали цигара, прибра фотографската си чанта в един шкаф, спусна се по стълбите и тръгна към колата. Насред пътя се отказа, върна се обратно и влезе в кафенето на ъгъла. Поръча си кафе с мляко, захапа лакомо голямо парче бретонска палачинка — специалитет на заведението — и с пълна уста изигра една неуспешна партия флипер. Улицата се пробуждаше. Върволици коли чакаха пред червените светофари под лекия дъждец, който запръска и намокри асфалта, после спря, оставяйки улицата още по-мръсна отпреди. Серве се върна в агенцията, седна в едно кресло, вдигна крака на близкото бюро и заспа.

 

 

Два часа по-късно го събуди Уилям Несбит, който го питаше с тънкия си гласец не му ли се е „мяркал“ някъде сапунът. Серве отвори едното си око, зърна някаква секретарка, която се решеше на бюрото си, двама фотографи, споделящи спомени от Индокитай, и болезненобледото, преждевременно повехнало лице на англичанина Несбит, който ежедневно си правеше сутрешния тоалет в агенцията и поради това непрекъснато търсеше сапун. В агенцията въобще нямаше такова нещо, пък и никога не бе имало, ала Несбит живееше с убеждението, че някой безочлив колега редовно го задига. Серве поклати отрицателно глава, а Несбит го погледна съкрушено. През рамото му висеше съмнително чист пешкир, а от разкопчаната му светлорозова риза стърчеше мършав бял врат. Той се запъти тъжно към умивалните с провлечената си и отпусната походка, за да се отдаде на безотрадния си тоалет.

Серве погледна часовника си, видя, че е девет часът, и реши да се прибере да спи. Ала тъкмо бе стигнал до вратата, когато го извика Мертол, шефът на репортерите.

— Мон, в единайсет имаш репортаж.

Серве Мон се върна обратно и се облегна на бюрото, зад което седеше отпуснат мрачният и апатичен Мертол. Току-що избръснат, гладко причесан, розов и напарфюмиран, той бе навел конското си лице над едно контактно копие, оглеждаше го с лупа в ръка и цъкаше неодобрително.

— Спал ли си, какво си правил, не те знам, но почти всичките са недоекспонирани.

Серве взе лупата, която му подаде Мертол, за да огледа плодовете на нощния си труд. Наистина депутатите и министрите плуваха в непрогледен мрак и, общо взето, не можеха да се разпознаят.

— Светкавицата ми нещо не е в ред.

Мертол сви рамене, надвеси се отново над копието и огради с мек молив един по-малко тъмен кадър. Серве го наблюдаваше, заслепен от сивата му, лъснала от брилянтин глава, където гребенът бе оставил ясни следи.

— Цяла нощ не съм спал. Толкова ли е важен тоя репортаж?

— После ще спиш. Отиваш у госпожица Шьовалие.

— Тя пък коя е?

— Как коя е, онази от „Утре ще видим“.

— Не съм го гледал.

— Нищо, тъкмо ще го гледаш.

Серве взе листчето, което Мертол бе сложил пред него, и го пъхна в джоба си. После тръгна да търси Несбит. Намери го на бюрото му, захласнат пред внушителна чугунена тенджера на подставката за писане.

— Какво ще кажеш, а?

Серве огледа съда.

— Сега ли я купи?

— Да, на идване. Четирийсет франка, направо без пари!

За миг двамата потънаха в съзерцание на съда, после Серве се сети за какво бе дошъл.

— Ще ми дадеш ли самобръсначката си?

Несбит отвори шкафа и не без мъка тикна тенджерата при чифт пантофи и едно джобно издание на „Антихристът“^[4]. Във второто чекмедже намери електрическата самобръсначка.

— Заповядай.

Серве отиде в тоалетната и се опита да изтрие от лицето си нощната умора.

Към десет часа вече пиеше второ кафе в заведението на ъгъла с една мършава и намусена проститутка, която му говори за времето, за фризьора си — истински крадец, и за някаква сигурна сделка на третия тур на конните състезания в Сен Клу.

В десет и половина излезе от агенцията с провесен през врата никон и два филма 3-Х в джоба. Чувствуваше се капнал от умора, просмукан от уличната сивота и без никакво желание да снима някоя си Надин Шьовалие.

 

 

Тя живееше в модерна сграда на улица Варен. Името й не беше написано на нито една пощенска кутия, ала Мертол, който мислеше за всичко, бе отбелязал на листчето етажа. Вратата се отвори и на тъмната площадка се изсипа поток светлина. Отначало Серве видя само един силует. Попита го:

— Госпожица Шьовалие?

— Да, аз съм.

— Казвам се Серве Мон, изпраща ме агенция „Гая-Бек“.

— Заповядайте, влезте.

Току-що пробили облаците, слънчевите лъчи обливаха апартамента, който бе съвсем празен и боядисан целият в бяло, та на Серве му се стори, че влиза в хладилник. Облегната на вратата, тя го гледаше с лека усмивка.

— Отскоро съм тук и нямах време да си купя мебели.

Той кимна. Беше руса, слаба, със сиви очи и изпъкнали скули. Облечена бе в черен панталон и мъжка риза и тръгна боса по бежовия мокет към прозорците. Изглеждаше безразлична — не като човек, който крие чувствата си, а като някой, който въобще няма чувства.

Серве огледа празния хол и докато зареждаше апарата си, отчаяно затърси някаква грапавина, някаква подробност, която би могла да му послужи за кадриране на снимката. Беше взел високочувствителен филм, вече ненужен поради слънцето, което нямаше да позволи по-нататъшна разработка на кадъра. На всичко отгоре носеше само 35-милиметров обектив, тъй че не можеше нито да прави портрети, нито пък, заради празния апартамент, да снима сполучлив общ план. А момичето чакаше търпеливо, облакътено на прозореца. Серве съблече сакото си, поколеба се за миг и го хвърли на мокета.

— Трябва ли да се преоблека?

— Да, май ще е по-добре.

— Какво да си сложа?

— Някоя рокля.

Неочаквано му се прииска да види краката й, дори забрави, че панталонът дава възможност за по-разнообразни пози. Тя отвори един стенен гардероб и изведнъж подредените дрехи образуваха цветно петно в бялата стая.

— Тази става ли?

Серве отвърна, без да погледне:

— Да, много е добре.

Тя метна роклята през рамо, затвори гардероба и изчезна зад една врата, по всяка вероятност на банята. Серве се мъчеше да си я представи как спи направо на пода и се зачуди в кой ли край на стаята ляга. А може би спеше в средата, със скръстени на гърдите ръце? Зареди никона, доближи обектива до окото си и отново установи отчайващо бедния декор. На улицата върволица коли, блокирани от някакъв товарен камион, надуха клаксони и той не я чу кога се върна. Вдигна очи и я видя до себе си в бледовиолетова къса рокля, с дълбоко изрязано деколте, загледана в него без дори следа от женска боязливост.

— Добре. Ако нямате нищо против, ще започнем до прозореца.

Тя сложи дългата си тънка ръка на дървената рамка и втренчи поглед в отсрещната сграда. Той щракна два пъти, съзнавайки, че става лошо, после приближи и без да продума, разстла косите й по раменете. Тя не помръдна. Направи й още две снимки.

— А сега до вратата.

Тя прекоси бавно стаята и се облегна на вратата, със събрани крака, леко приведена, с отпуснати рамене и издадена напред шия. Това съвсем не вървеше за трийсет и пет милиметровия обектив на Серве — трябваше му деветдесетмилиметров, и все пак той направи снимката, после накара момичето да застане малко встрани, с опряна на рамката на вратата глава. Клаксоните засвириха още по-силно. Надин Шьовалие стоеше неподвижно. Щраканията на никона потънаха в общия шум. Серве отпусна ръка и се опита да размисли. Без да й казва нищо, тя отиде и легна в средата на стаята със скръстени на гърдите ръце.

— Там ли спите?

Не се изненада от въпроса му.

— Да.

Надвеси се над нея и щракна два пъти. Снимаше я като за портрети, които обаче нямаше да станат, тъй като трябваше да я доближи, а не искаше да го прави. Клаксоните замлъкнаха. Тя стана, а той погледна брояча на апарата. Бе направил дванайсет пози, а филмът имаше трийсет и шест. Реши да ги изщрака всичките.

Накара я да седне в дъното на стаята, в един от ъглите, облегната на стената, накара я да крачи в коридора, да се излегне, отново да стане, да коленичи, но най-дълго я задържа в средата на стаята, права и неподвижна, без нищо наоколо, опитвайки се по всякакъв начин да сломи нейната самоувереност, която все пак се оказа абсолютно непоклатима.

Когато останаха три пози, той спря. Спогледаха се и Серве се приготви за портретна снимка. Накара я да застане до прозореца, да погледне нагоре и се приближи. Тя потопи очи в обектива, а той натисна спусъка три пъти едно след друго. Когато свали апарата, тя вече плавно се отдалечаваше. Серве коленичи в тъмния коридор, за да извади филма, сложи го в джоба си и тръгна към вратата. Без да бърза, тя стигна преди него и му отвори, любезно усмихната и с леко наведена глава.

— Благодаря ви.

— Ще искате ли да видите контактните копия?

— Мисля, че няма да е необходимо.

— Добре. Довиждане.

Не се ръкуваха. Когато Серве се обърна на площадката, младата жена отново се бе превърнала в силует.

 

 

Както се страхуваше, всичките снимки бяха леко преекспонирани, бледи и невзрачни. Репортажът показваше безизразна млада жена насред празен апартамент и беше съвсем безинтересен. Серве се отпусна уморено в едно кресло пред секретариата, за да прегледа „Франс Соар“. Страшно му се искаше да вземе душ, но чакаше Мертол.

— Абе ти днес майтап ли си правиш с мен, а? Първите — недоекспонирани, тия пък — съвсем преекспонирани. И въобще кофти работа. Пет пари не струват. А тя дори беше съгласна да се съблече! Какви си ги оплескал пак?

Серве погледна Мертол смаяно.

— Съгласна ли беше? Сигурен ли си?

— Ами нали аз говорих с нея!

Серве работеше в агенцията от близо година „на парче“. Това значеше, че доходите му зависеха от продажбата на снимките му и че отговаряше истински за работата си единствено пред самия себе си. Мертол, който презираше работещите „на парче“, откакто вече не се числеше към тях, го отпрати със страдалческо изражение и изкрещя:

— Курбоа!

Многобройните пишещи машини, които тракаха наоколо, спряха за миг, точно колкото да подчертаят гръмогласното „Даа“, прозвучало от другия край на залата. Серве се отдръпна, но не излезе от бокса на Мертол. Видя как той вдига слушалката и набира някакъв номер с длъгнестия си, сякаш безкръвен пръст.

— Госпожица Шьовалие ли е? Тук е Мертол от агенция „Гая-Бек“. Извинете, че пак ви безпокоя, но никак не сме доволни от работата на нашия фотограф. Да, точно така… Станало е недоразумение…

Мертол съсредоточено разглеждаше върха на цигарата си.

— Ще бъдете ли така любезна да приемете друг фотограф? Заминавате, така ли? За Рим? Кога? Утре ли? А днес? Да, днес следобед?… Наистина много съжалявам, че…

В кабинета влезе огромен, спретнато облечен мъж с остри черти и буйна коса. Курбоа — „специалистът по мацки“ в агенцията — се хвалеше, че успява да съблича всички до една, и наистина обикновено постигаше целта си. За съжаление той бе по-силен в приказките, отколкото във фотографските умения, и снимките му често отразяваха много точно ситуацията, до която докарваше работата: някое склонило и съжаляващо вече за това момиче, застанало голо в зле отоплено студио. Понякога работеше заедно с друг фотограф, не толкова оправен, но затова пък по-надарен.

— Благодаря ви, много сте любезна.

Мертол остави слушалката и се обърна към Курбоа:

— Тръгваш веднага, искам я по-секси. Чака те.

Курбоа кимна, пъхна в джоба си листчето, което му подаде Мертол, и излезе от бокса. Серве го последва и започна да обикаля около едно свободно бюро с телефон — чудеше се дали да не се обади на момичето. След половин час, все още без да е взел решение, огладня, излезе от агенцията и се запъти към малкия ресторант долу, на чиято витрина пишеше „Кафе-ресторант «Метро»“, но който всички без изключение наричаха „При Виктор“.

 

 

Имаше слух, че Виктор е бивш сводник, купил ресторанта благодарение на незаконни печалби. Персоналът бе доста съмнителен и потвърждаваше тези предположения. Готвачката, нацапотена дебелана, изчезваше при пръв удобен случай на горния етаж с някой клиент, зажаднял за селяшка любов. Сервитьорът пък имаше вид на човек по-скоро годен да разпаря кореми, отколкото да ги пълни, и вършеше работата си по просташки начумерено. Все още чаровен, с волева брадичка и хем усмихнати, хем бездушни очи, Виктор свещенодействуваше зад тезгяха и сипеше шеги наляво и надясно, докато разливаше уискито и перното^[5] с поразителна бързина. Клиентелата му бе разнообразна: освен журналистите от агенцията, работниците от Халите и чиновниците от намиращата се в съседство служба за Обществено осигуряване, тя включваше порядъчен брой проститутки, две фъфлещи и сифилитични клошарки, пристъпващи в последната фаза от бурния си живот с весело и безобидно умопомрачение, и двама брадясали и оръфани субекти, които всеки ден унищожаваха сред напрегнато мълчание цели камари кисело зеле. Говореше се, че Виктор печели луди пари от ресторанта, което като че се потвърждаваше от скъпата му спортна кола, двата апартамента и вилата. Там беше винаги отворено и в колкото и часа да отидеше човек, можеше да намери Виктор зад бара, усмихнат и невъзмутим в карираната си риза с навити върху едрите му космати ръце ръкави. Това караше хората да мислят, че той въобще не спи.

Серве се запромъква между масите, каза отдалече „Здрасти“ на Виктор през гълчавата и тютюневия дим и зърна едно място в дъното срещу Уилям Несбит, до Мириам. Седна след едва чутото „Заповядай“ на англичанина и стисна ръката на Мириам, в чиято тежка бяла гръд се отразяваше синкавото осветление на заведението. Най-търсената проститутка на улица Сен Дьони или поне в участъка между улица Етиен Марсел и улица Де Ломбар, Мириам нямаше нито сутеньор, нито работно време, с което бе спечелила малко завистливото възхищение на „колежките“ си и прикритата враждебност на Виктор. Несбит поглъщаше изтънчено, с вирнат нос, огромна порция говеждо яхния.

— Вкусно ли е? — запита Серве.

Англичанинът тъжно поклати глава. Серве се обърна към бледоликия „убиец“, който чакаше поръчката, и поиска бифтек с пържени картофи. Мириам, която си бе избрала това име от списание „Конфиданс“ — така се беше подписало някакво нещастно момиче в труден пубертет, разказваше как е прекарала почивката си в Роаян, откъдето тъкмо бе дошла. Серве кимаше от време на време, колкото да вземе участие в разговора, промърморваше нещо под носа си или изразяваше учудване, а мислите му бягаха при бледата руса жена в празния, облят от слънце апартамент. Несбит привърши втората гарафа наливно вино и си поръча трета. После се наведе към Серве и му довери с надебелял език, че шизофренията го е подгонила по-силно от всякога. За да докаже, че е така, нарисува на покривката окръжност, а около нея — втора и трета. Сетне внезапно помръкна и се умълча пред изобилието от кръгове, излезли изпод перото му. Мириам разказа някаква забавна история и Серве направи опит да се разсмее. Безмълвен и недоумяващ, Несбит втренчи поглед в проститутката, като напразно се мъчеше да си обясни причините за грехопадението. Серве остави почти половината бифтек и запали цигара. Вече усещаше умората по друг начин. Бе го обхванала целия и го обгръщаше като чаршаф. Той гледаше ту посърналото лице на Несбит, ту гладката восъчнобледа гръд на Мириам и разсеяно слушаше разговора им. Несбит се опитваше да убеди Мириам, че „Граф Монте Кристо“ не е от Виктор Юго, а тя упорито и закачливо държеше на своето. Накрая Несбит се отказа, наля си още една чаша вино и поиска сметката. Серве използува случая да плати и своята и двамата се сбогуваха с Мириам, целунаха я по бузите и й пожелаха много успехи през следобеда.

 

 

На тротоара Несбит залитна леко и махна на един сакат в инвалидна количка:

— Такси!

Слисан, хромият се опита да ускори ход и количката се понесе с почти седем километра в час. Несбит понечи да тръгне след него и закрещя:

— Stop that man^[6]!

Сетне с помрачняло от някакъв горчив спомен лице поиска цигара от Серве и я запали. Изкачиха заедно стълбите и на вратата се сблъскаха с Курбоа, който току-що бе занесъл филмите си.

— Всичко наред ли е? — запита Серве.

— Разбира се. Искаш ли да пием по едно кафе?

— Да.

Оставиха Несбит и слязоха отново. На Серве не му се връщаше в „При Виктор“, но Курбоа нахълта там, без въобще да го пита.

Проправиха си път до бара, стиснаха ръката на Виктор над китката — той никога не се здрависваше под предлог, че са му мокри ръцете — и поръчаха две кафета.

— Тя каза ли нещо за мен?

Курбоа поклати глава.

— Не. Какво си направил?

— Нищо. Мертол не ме беше предупредил, пък и аз носех само трийсет и пет милиметров обектив. Нищо не можех да направя.

След кратко колебание Серве запита повторно:

— Ама наистина ли нищо не ти каза?

— Абсолютно нищо. Между другото бива си я.

— Да.

— Малко е слабичка.

Курбоа схруска замислено бучка захар, сетне прегърна през кръста дебелата готвачка, която минаваше край тях.

— Не е като нея.

Дебеланата му се ухили и стрелна език между пълните си устни. Серве се извърна. Пред очите му бяха белите стени, сивите очи и гъвкавата походка по бежовия мокет, дългите ръце и крака на младата жена.

— Веднага ли ще ги направят?

— Какво?

— В лабораторията.

— Да, Мертол иска довечера да ги изпрати. Надан пише репортажа.

Надан работеше от дълги години в агенцията — заварил бе дори Леонар Бек, съдружника на Гая, починал от рак в гърлото скоро след създаването на фирмата. Всяка вечер той пишеше на синя хартия кратки сладникави текстове в един и същи стил, колкото и различни да бяха темите. Независимо дали ставаше дума за политика, за спектакли или за факти от рубриката „Произшествия“, Надан омотаваше всичко в пухкаво фразьорство, усвоено още при първите му изяви в печата отпреди войната.

Серве го завари седнал на бюрото, наведен над сините листове, по които писалката рисуваше изящни арабески, и прочете през рамото му:

На филмовия небосклон, където светилата изгряват и угасват по неотменните закони на касовия успех, раждането на нова кинозвезда никога не остава незабелязано. Когато тя се нарича Надин Шьовалие, когато е по-руса от Ева и още с първия си филм — Утре ще видим — си извоюва значителен успех, при това без да показва тялото си повече от допустимото за господата от Цензурната комисия, можем само да…

Надан остави писалката, запали един „Ротманс Кинг Сайз“ със запалка „Дънхил“. Всяка сутрин паркираше край тротоара поршето си, което бе купил на старо, и изкачваше усмихнат стъпалата на агенцията. Обичаше работата си, обичаше живота си, обичаше жена си, която често му се обаждаше по телефона, за да говорят за сина им, обичаше синята си хартия, паркера си, костюмите „Савил Роу“. Лосионът му за след бръснене беше с дискретен, но траен аромат. Беше винаги с безупречен тен, винаги любезен, винаги отзивчив.

— Ти ли я снима? — запита той Серве и се приготви да продължи изречението.

Серве поклати глава.

— Не, Курбоа. Но познавам бегло това момиче.

С Мертол беше някаква тъмнокоса девойка. Седнала чинно на стола до него, тя даваше вид, че не слуша безбройните му телефонни разговори, и наблюдаваше какво става наоколо със свенливо и същевременно иронично изражение. Мертол много държеше на реномето си на съблазнител, откакто поредната злоупотреба с алкохол го бе лишила окончателно от мъжките му способности. За да поддържа старата си слава, даваше мъгляви обещания на момичетата, които срещаше, че ще ги снима за реклама, и винаги ги канеше да го посетят в агенцията. Когато някоя дойдеше, се правеше, че не знае какво да прави с нея, хвърляше отчаяни погледи към фотографите, докато най-сетне не настанеше кандидатката за слава до бюрото си, като й връчваше поредния брой на „Филм Франсе“ и й нареждаше да стои мирно. Понякога идваха по две наведнъж, което много се харесваше на Мертол. Тогава мимиките, предназначени за фотографите, ставаха двойно по-чести; той слагаше дамите една до друга и ги забравяше. Те взаимно се проучваха с погледи и накрая започваха разговор, докато чакаха да ги извикат за снимки, което никога не ставаше.

Брюнетката за този ден изглеждаше тъжна и примирена. На Серве му се стори, че отгатва по непроницаемото лице на Мертол желание да не я наскърбява, и се обади в лабораторията по интерфона.

— Студиото свободно ли е?

— Да.

— Благодаря.

После тръгна към бюрото на Мертол.

— Мога да я взема веднага, студиото е свободно.

Мертол се ококори и изгледа Серве, като че ли го вижда за първи път в живота си.

— Кого ще вземеш?

— Госпожицата.

И посочи към брюнетката.

— Нали беше изморен?

— Вече не съм.

За да прикрие объркването си, Мертол вдигна слушалката и поиска агенция „Франс Прес“.

Серве каза на момичето да го последва. То стана с радост и облекчение. Минаха край тракащите телекси, прекосиха залата за експедиция, където Гоцоли, шефът на отдела, удряше печати на цяла купчина пликове. Той поздрави Серве, изви глава след момичето и си изтри челото със сополива носна кърпа на квадрати.

В студиото Серве включи два прожектора пред безизразния поглед на младата актриса и постави отзад парче синя хартия за фон. Видя в ръцете й някакъв сак и веднага я запита:

— Може ли да видя какво носите там?

Тя измъкна два панталона, чифт бикини, вечерна рокля и черен чорапогащник. Серве тъкмо се чудеше кое да избере: дали роклята или панталоните, когато някой почука на вратата. Беше един от лаборантите.

— Мон, Мертол те вика.

— Добре, идвам.

И подаде единия панталон на момичето.

— Обуйте го, връщам се веднага.

С цигара в уста, Мертол прелистваше „Франс Соар“. Серве го погледна мълчаливо. Без да вдига очи от вестника, Мертол изрече едва чуто.

— Не слагай лента.

Серве не отвърна. Гледаше към Мертол и забеляза, че вече не изглежда много млад. Мълчанието се проточи. Мертол обърна страницата.

— Чу ли какво казах?

— Да. Но няма да стане.

— Тогава ще е за твоя сметка.

— Добре.

Въоръжен с един хаселблад^[7] и три филма 6×6, Серве тръгна обратно към студиото. Когато минаваше край лабораторията, провря глава през вратата и запита:

— Кога ще стане Надин Шьовалие?

— Репортажът на Курбоа ли?

— Да.

— След четвърт час.

— Благодаря.

Брюнетката беше обула панталона и седеше неподвижно на фона на синята хартия. През цялото време го гледаше как намества триножника, как зарежда апарата, как завива обектива.

— Да се среша ли другояче?

— Мисля, че и така ще стане.

— Добре.

Включи един по един прожекторите и я обля с бяла светлина. Тя запримигва и вдигна ръка — мъчеше се да го види какво прави. Насочи светлината към фона, за да получи контражур, после сложи отстрани други, по-малки прожектори, чиито снопове събра в точно определени места. Работеше старателно и мълчаливо сновеше между уредите. Сетне съблече сакото си и каза:

— Легнете ей там, така, и се подпрете на лакът… да, точно така, но главата да бъде насам.

Тя изпълни нарежданията му и дългите й тъмни коси се разстлаха по синята хартия.

— Много добре. Сега не мърдайте.

После донагласи един от прожекторите, извади от джоба светломера, за да провери силата на осветлението по тялото и най-вече по лицето на момичето, което седеше в желаната поза без видимо усилие. Приближи апарата, нагласи бързо диафрагмата и скоростта, натисна три пъти спусъка, промени кадъра и отново започна да снима. Погледът й му се стори безизразен, насочи един малък прожектор към очите й и те изведнъж заблестяха. Бе решил да си свърши добре работата и прибягваше към всевъзможни технически трикове, за да подчертае най-доброто у нея.

— Ще гледате към вратата и щом ви кажа, ще се обърнете към мен. Става ли?

— Да.

Изпипа кадъра, нагласи внимателно скоростта и сложи пръст на спусъка.

— Хайде сега.

Тя обърна глава и очите им се срещнаха. Рефлексният механизъм изтрака тежко. Изведнъж му се стори, че в тъмните й очи зейва някаква яма, че се е надвесил над черен и тайнствен кладенец. Изненадан, той я изгледа мълчаливо, сетне се зае да размества прожекторите.

— Сега облечете вечерната рокля.

Тя стана и отиде зад него.

— Ако искате, тук има кабина за преобличане.

— Няма нужда. Само не се обръщайте.

— Добре.

Смени обектива с гръб към нея, заслушан в шумоленето на падащите дрехи. Погледна часовника си и видя, че вече е минал четвърт час — контактните копия на Надин Шьовалие сигурно бяха отишли при Мертол. Запали цигара и започна да променя осветлението, опитвайки се да не мисли за това.

— Готова съм.

Роклята бе по-деколтирана и по-тясна, отколкото си бе представял. Откриваше раменете, гърба и голяма част от гърдите. Младата жена стоеше изправена, неподвижна, уязвима.

— Добре, но сега ще се срешите по друг начин, така не върви. Направете си кок.

— Добре.

Тя отвори чантата си. Той смени синята хартия с черен матов фон, изгаси всички лампи с изключение на две. Стана сумрачно. Тя се приближи и застана върху хартията.

— Искам да създам впечатление, че вървите нощем по улицата.

И се зае, с помощта на няколко прожектора с намалена мощност, да възпроизведе многобройните отблясъци на уличното осветление.

— Цветен ли е филмът?

— Не, черно-бял.

Тя кимна, явно разочарована.

— Как се казвате?

— Клод Ландр.

Замълча за миг и после добави:

— Това не е истинското ми име.

Мина повече от половин час, докато най-сетне нагласи позата. През цялото време сновеше безшумно между прожекторите и Клод Ландр виждаше само една подвижна и заобикаляща я сянка. Отдели най-много внимание на раменете и гърдите, за да подчертае заоблеността и белотата им.

— Киноактриса ли сте?

— Да. Поне се опитвам да бъда.

Замълча, после добави:

— Имах една дребна роля в „Утре ще видим“.

— Така ли?

— Гледали ли сте го?

— Не.

— О, беше съвсем кратка сцена, в началото. Впрочем и без това изрязаха половината.

— Надин Шьовалие ли играеше там?

— Да, точно тя.

— Добра ли е?

— Не е лоша.

— Сега не мърдайте.

Направи няколко снимки при различна скорост, после отстъпи крачка назад и изтри челото си. Умората отново го надвиваше.

— Да сложа ли банския?

Той погледна часовника си.

— Не знам дали ще имам време.

Мертол сигурно беше вече свършил с подбора на снимките — щеше да може да види контактните копия.

— Ще стане много бързо.

— Добре.

Докато я чакаше да се преоблече, отново постави синия фон. Погледна към нея и остана поразен — тялото й бе великолепно, с изящни китки и глезени, дълги стегнати бедра и леко заоблен корем.

— Как изглеждам?

Стори му се, че в гласа й има някакъв присмех.

— Много добре. Застанете ей там.

Изминаха дълги минути, докато намери най-подходящата поза и най-доброто осветление. Повече не проговориха. Най-сетне остана доволен.

— Така е добре. Не мърдайте повече.

Пъхна бързо нова касета в апарата, смени обектива и се наведе над визьора. Беше махнала горнището на банския. Превит над триножника, той не трепна, нагласи спокойно настройката и постепенно извади от мъглата грижливо осветеното, изопнато тяло, дългите крака, натежалата гръд с щръкнали тъмни връхчета.

Тя се облече набързо зад гърба му, тананикайки някаква нашумяла мелодия. Изглеждаше в добро настроение. Серве нареди прожекторите край стената и изгаси лампите с непроницаемо лице.

— Мислите ли, че някой ще ги купи?

— Никога не се знае.

— Каквото и да стане, благодаря ви.

— Няма защо.

— Вече можете да се обърнете.

Тя стоеше до вратата с чанта в ръка.

— Не ми казахте името си.

— Серве Мон. Ще искате ли да видите контактните копия?

— Да, ако може.

— Минете утре при Мертол, ще бъдат при него.

— Добре.

Серве отвори вратата, придружи момичето до Мертол. Както обикновено той говореше по телефона. Когато ги видя, веднага затвори.

— Свършихте ли?

— Да.

Момичето му обясни словоохотливо и въодушевено какво бяха правили, описа позите, осветлението, облеклото си. Мертол я изслуша, без да се усмихне. Серве извади филмите от касетите и прибра апарата в шкафа си.

— Отивам да ги дам в лабораторията.

Мертол се намръщи, но не каза нищо пред момичето. Серве ги остави насаме и тръгна към лабораторията. Същата вечер трябваше да бъдат разпратени седем материала и няколко лаборанти работеха трескаво пред гланц-пресите. Шефът на лабораторията, Дьоризие, попълваше фишове на бюрото си. Той бе винаги в добро настроение — от ония хора, които са забравили нещо много ценно по пътя, но отказват да си го признаят.

— Как си, Мон?

— Добре съм.

— Изглеждаш съсипан от умора.

— Нищо ми няма. Репортажът на Курбоа копира ли се?

— Помрьой го копира. Не ходи да му досаждаш.

Без да каже нищо, Серве отмести пердето и потъна в червеникавия полумрак на лабораторията. Няколко души работеха и говореха за някакъв ръгби мач на следния ден.

Постоя до вратата, докато очите му привикнат към тъмното, после потърси с очи Помрьой. Накрая го откри — беше наведен над една вана, топеше лист бяла хартия в проявителя и явно бе недоволен.

— Върви ли работата?

— Здрасти. Не, не върви. Курбоа пак ми е пробутал боклук.

— Лоши ли са?

— Отвратителни.

През тъмните отблясъци на течността изплува финото лице на Надин Шьовалие — много бледо, призрачно и далечно. После чертите се изясниха, сенките потъмняха и неумело кадрираният портрет доби окончателния си вид. Лаборантът извади копието и го лепна с гримаса на отвращение на страничната стена на ваната, понечи да го сложи във фиксажа, но се отказа и го скъса на две. После се върна към увеличителя и сложи лист чиста хартия на рамката.

Серве видя до Помрьой две контактни копия и едвам се въздържа да не ги грабне. Лаборантът запали лампата, подържа няколко секунди ръката си в светлинния сноп, преброи шепнешком до девет и изгаси крушката. После въздъхна, стана от копирния апарат с листа в ръка и отново топна пръст в проявителя, натискайки хартията, която плуваше в течността. Серве се приближи. Пред очите му от небитието изникнаха бледите зърна на две гърди, а след тях — тънкият крак, плоският корем и тъжното лице. Помрьой разтърка очи и изсумтя:

— Това работа ли е според теб?

Неконтрастна, статична и несръчно направена, снимката бе наистина слаба, а студеното безразличие на модела я правеше направо зловеща. Помрьой я пусна все пак във фиксажа, после я хвърли пренебрежително във ваната с течаща вода. Серве я проследи с поглед и когато я видя в улея, водещ навън, заобиколи и я съзря в големите мивки, до гланц-пресите, клатушкана от водовъртежа. Извади я и я лепна на белите плочки.

— Твоя ли е? — запита един глас.

Зад Серве бе застанал Сюлер, най-добрият фотограф в агенцията, пълен и сериозен мъж, който непрекъснато пътуваше в чужбина.

— Не, на Курбоа.

— Аха. Коя е?

— Надин Шьовалие.

— Сладка е. Ама снимката…

— Да — рече Серве.

После подаде копието на най-близкостоящия лаборант.

— Моля те, гланцирай ми това веднага и ми го остави настрана.

Извади от джоба си двата филма 6×6 и ги отнесе на Дьоризие.

— Не мога. Мертол ми каза да не ги вземам.

— Хайде де, направи ги!

— Съжалявам.

— Запиши ги за моя сметка.

— Частно ли е?

— Да.

— Добре, но най-рано утре, имаме много работа.

— Съгласен съм.

Дьоризие взе един фиш и започна да го попълва.

— Какво си снимал?

— Една мацка.

— Как се казва?

— Не знам. Клод… Клод не знам коя си.

— Клод Незнамкояси — повтори сериозно Дьоризие и се разсмя като глупак.

Серве излезе от фотолабораторията, прекоси репортерската зала и се спусна по стълбите. Влезе в „При Виктор“, поръча си двойно еспресо и го изпи на един дъх. Пред джубокса две проститутки слушаха в захлас „Тази вечер съм сама“ — Виктор умееше да подбира плочите си. Болеше го главата. Плати, качи се отново в агенцията и отиде да прибере снимката. Пъхна я в един плик и я взе със себе си.

 

 

Живееше в една гарсониера зад гара Монпарнас, на седмия етаж на стара сграда на улица Фалгиер. Собственичката бе натрупала вътре всевъзможни обемисти мебели, между които огромен бюфет с дърворезби, старомодна библиотека и внушително, но удобно легло. Серве се съблече и постоя две минути под студения душ. После си свари кафе и се настани в едно кресло, хванал с една ръка чашата, а с другата — снимката на Надин Шьовалие.

Бе седнала направо на мокета, подгънала крака, с изправен гръб и отпуснати върху бедрата ръце. Беше навела встрани обрамчената си с руси коси глава, която изглеждаше малка в сравнение с тялото. Под широкото чело светлите очи гледаха гордо и равнодушно към фотографа. Ала гърдите, по-големи, по-чувствени, отколкото си ги беше представял, с настръхнали зърна, някак странно противоречаха на очите — те не бяха равнодушни. Серве изучи подробно дългите й, свити пръсти, ясно очертаните скули и хлътналите й страни, плоския малък корем. Необичайно дългият, гъвкав врат създаваше същото чувство за уязвимост както и гръдта — уязвимост, над която погледът властвуваше и смазваше, но не можеше съвсем да унищожи.

Серве остави снимката, стана и както бе по хавлия, се заразхожда напред-назад из стаята между леглото и прозореца. Спря веднъж, за да изгаси фаса си и да запали нова цигара, после още веднъж, отвори „Артистичен справочник“ и потърси между снимките Надин Шьовалие. Беше представена с някакъв стар портрет, на който едва я позна: сресана на кок, с по-кръгловато лице и странно начервени месести устни. Сравнявайки двете снимки, Серве реши, че ги делят пет или шест години. Погледна за телефона й в долния край на страницата, но адресът не бе същият и той предположи, че и с телефона сигурно е така. После отново се заразхожда из стаята. Беше седем часът вечерта.

 

 

В осем часа се облече, за да иде да вечеря. Не беше много гладен, но искаше да си легне рано. Много често се хранеше в един малък ресторант на улица Фалгиер, където сервираха все едно и също ястие и беше съвсем евтино. Постоянните посетители си имаха собствени салфетки, който подреждаха в специални преградки до вратата. Бяха все възрастни хора, живеещи в квартала от трийсет години насам. Сервитьорката, стара мърморана, беше направо влюбена в клиентите си и ги обслужваше, без да се престарава, но с внимание. Помагаше й слабо момиче с болнав вид, което тя ругаеше безспир. Съдържателят, огромен и плешив, седеше важно на касата, захапал изгаснала цигара „Житан маис“, и четеше вестник „Екип“ през дебелите стъкла на очилата си в масивни рамки.

Един от постоянните посетители беше приятел на Серве — сух и прошарен, късо подстриган възрастен мъж, спретнато, но бедно облечен, очевидно безпаричен, на име Себастиен Щайнер. Преди години бе публикувал няколко икономически труда и едно философско есе. Все още пишеше, но вече без да прави каквото и да е усилие да публикува нещата си. Жена му бе загинала преди десет години при автомобилна злополука и той живееше сам в мрачен четиристаен апартамент, който много приличаше на музей. Една вечер, когато бе поканен на кафе, Серве разгледа с възхищение снимките на очарователната и засмяна жена, за която Себастиен Щайнер казваше, че „няма как да я забрави“. Говореше за нея без мъка, с равнодушно изражение, точно както разказваше за икономическите теории, които горещо бе защитавал навремето и чиято приложимост днес никой не поддържаше. Библиотеката му се състоеше от пълните събрани произведения на Бьом-Баверк^[8], Менгер^[9] и Лудвиг фон Мизес^[10], памфлетите на Бастиа^[11] и огромно количество криминални романи, главно от Хамет, Чандлър, Кейн и Спилей. Впрочем той си приличаше с Марлоу, героя на Чандлър, по вечно незавършената партия шах, която играеше сам със себе си нощем, когато не можеше да заспи. Откакто бе умряла жена му, спеше само по три часа на нощ, обикновено на разсъмване, когато боклукчиите се задаваха от другия край на улица Дюто.

 

 

Тази вечер той ядеше на обичайната си маса, в ъгъла, далеч от шума. Когато забеляза Серве, му кимна и се наведе, за да отмести другия стол. Двамата невинаги разговаряха, но Серве нямаше нищо против да се храни мълчаливо. Сервира му слабичката сервитьорка, която успяваше да запази непоклатимо спокойствие въпреки неспирния поток от ругатни на другата. Себастиен Щайнер четеше вестник „Монд“. В другия край на залата двама възрастни клиенти се препираха за някаква неизвестна никому и отдавнашна битка, говореха за стратегия и придвижване на войскови части и чертаеха с молив по масата картите на военните действия, обрекли на безименна смърт вече изчезнали и забравени войници.

— Нещо май не е наред, а?

Серве вдигна глава.

— Ами, всичко е наред. Тая сутрин провалих един репортаж.

Щайнер вдигна рамене, допи кафето, преброи внимателно парите си и изсипа монетите в чинийката.

— Оставям ви вестника.

— Благодаря, лека нощ.

— Лека нощ.

Серве изпрати с поглед високата, изправена фигура на мъжа, който прекоси залата. После разтвори „Монд“-а. В очите му веднага се наби набрана с едър шрифт реклама, която гласеше:

УТРЕ ЩЕ ВИДИМ

 

Режисьор Жан Ласко

С участието на Серж Мейн и Надин Шьовалие

Голям филм за любовта, страстта и свободата!

Препоръчваме ви да го гледате веднага!

Гледали са го вече над 400 000 парижани!

УТРЕ ЩЕ ВИДИМ

Не го пропускайте!

Серве намери място за паркиране на улица Одеса, недалеч от кино „Брьотан“, където даваха „Утре ще видим“. Остана му време да разгледа рекламните снимки. Надин Шьовалие бе показана в най-различни ситуации: как се целува със Серж Мейн, как му удря плесница, как го напуска, как се среща с него. На едната от снимките излизаше от ваната с увита около кръста хавлия и ръце, кръстосани на гърдите.

Салонът беше почти пълен и Серве, който не се бе редил на опашка, понеже много мразеше опашките, намери свободно място едва на третия ред, между някакъв мустакат зрител, който четеше списание „Планет“, и една бременна, изцяло погълната от рекламния филм за праха за пране „Омо“.

Серве се настани в креслото си. Умората пробягваше на вълни по цялото му тяло. За да си уплътни времето, докато течеше документалният филм, си купи сладолед „Ексимо“ и започна да го ближе колкото може по-бавно. В късометражния филм ставаше дума за някакво мъгливо езеро, вдъхновило много поети за безброй стихове. Режисьорът не бе пропуснал никой от тях, а операторът не спести на зрителите нито един бряг, облак, чукар, дърво или здрачен хоризонт. После дойде ред на прегледа, който даде възможност на публиката да освирка държавния глава, за когото бе гласувала и когото щеше да преизбере идния път, и на рекламата за следващата програма — някакъв датски филм за възрастни, в който се разказваше за нерадостната критична възраст на една болна от фетишизъм стенограф-машинописка.

Най-сетне филмът започна с това как в оживената столица пристига едно любознателно девойче от тихата далечна провинция. Девствената Клотилд с малко скованата външност на Надин Шьовалие стана най-напред продавачка, после машинописка и накрая манекен, влизайки в интимни отношения с неколцина различни по възраст и тип мъже. Имаше някакъв дългокос скулптор, после сдържан и суховат чиновник, един духовит (ала повърхностен) пияница и накрая писател, надарен с голямо вътрешно равновесие (ролята бе изпълнена неубедително от Серж Мейн, който бе дублиран). Същият този писател най-напред й разкриваше удоволствията на клиторния оргазъм, а после — ориенталската си философия, където основно място заемаха свитите как да е цигари. Той я спасяваше от нощните барове и от страниците на списание „Ел“, за да я поведе към нов живот, изпълнен със съзерцание по бреговете на Марна.

Серве разпозна Клод Ландр в образа на строга портиерка цербер в нощен бар. Имаше една-единствена реплика, и то половината от нея с гръб към камерата. Най-голямо удоволствие му доставиха монтажните преходи, когато Надин Шьовалие вървеше по улиците, качваше се по стълби, слизаше от таксита — в тях собственият й характер личеше по-силно от характера на филмовата героиня и Серве отново си припомни плавната походка, леко приведената глава на момичето, с което се бе запознал сутринта.

 

 

В полунощ беше отново зад волана на път за улица Фалгиер. Но едва отворил вратата на апартамента, я затвори отново, слезе долу, качи се в колата и се върна в агенция „Гая-Бек“.

Подобно на всички фотографи, които понякога оставяха филмите си посред нощ, той имаше ключ. Промъкна се безшумно в пустата агенция, чиито помещения бяха слабо осветени от лампата на един стълб на улица Сен Дьони, и се шмугна в лабораторията. След кратко колебание запали крушката и се настани на бюрото на Дьоризие, за да разгледа подготвените през деня репортажи. Между тях беше и този за Надин Шьовалие — осем снимки, придружени от сладникавия текст на Надан, извъртян на циклостил, със зацапани букви. Негативите обаче не бяха в папката. Серве отвори големия стенен класьор и ги намери на мястото им, подредени на буква „К“, сред многото репортажи на Курбоа. Запали червените лампи, увери се, че ваните са още пълни, пусна водата в мивките, съблече сакото си и седна пред един увеличител с кутия фотохартия в ръце.

От седемдесет и двете снимки, направени от Курбоа, извади шейсет и седем, като остави онези, които на практика бяха негодни поради технически дефекти. Работата бе дълга и изтощителна. Разработваше някои от кадрите, следеше с най-голяма точност времето за експозиция, измерваше продължителността на престоя в проявителя, отделяйки на посредствената работа на Курбоа внимание, каквото нито един лаборант не му бе посвещавал досега. В четири и трийсет последното копие падна от хромирания барабан на гланц-пресата.

Когато се върна на улица Фалгиер, той се съблече набързо и се изтегна в старовремското си легло с ново кафе и купчината снимки в ръце. Имаше портрети, в които отново срещна острия поглед, вглъбената усмивка и сведената глава, но най-вече имаше актове, където малко по малко откри цялото й тяло. Дълго гледа източения превит гръб, тънкия кръст, дългите бедра, високите гърди — едри и издути, с тъмни, ясно очертани ареоли, гънката на слабините, изящните дълги пръсти, широките рамене, дълбоките вдлъбнатини над ключиците, по детски заоблените задни части, нежните ръце, и мълчанието. Беше очевидно. Снимките бяха правени в мълчание. Не си бяха говорили между позите. Никой не бе продумал, нищо не се бе случило между модела и фотографа. Мълчанието на апартамента без мебели и без цветове царуваше навсякъде и Курбоа не бе успял да го победи. Не я беше предумвал, както му бе навик, за да я съблече — бе го направила сама и той беше снимал онова, което бе пожелала да му покаже. А всъщност тя не даваше нищо от себе си — оставаше гладка и непроницаема като статуя.

 

 

— Дьоризие, ще пуснете филма на Мон като спешен.

Серве занесе филма си в лабораторията и тръгна да си търси пласьор. В агенцията имаше двама — изискан мъж на име Пале-Дюлак, който добре си пийваше с редакторите от „Жур дьо Франс“ и им пробутваше като никой друг снимки за светската хроника, и един къдрав, нервозен младеж, който не бе говорил с никого на „ви“ през живота си и който можеше да прекоси цял Париж, яхнал солекса^[12] си, по-бързо от полицейска или пожарникарска кола. Казваше се Льороа. Серве го намери в архива на приказки с новата секретарка.

— След три четвърти час ще имаш нещо за „Франс Соар“.

— Така ли? Какво?

— Един тип на покрив.

— Пак ли бе?

— Изборът не е кой знае колко голям.

— Скочи ли долу?

— Не.

 

 

Тоя ден в „При Виктор“ сервираха кускус. Несбит, както обикновено без настроение, го покани на масата си. Серве стисна ръката му и седна.

— Нещо ново?

Несбит поклати отчаяно глава.

— Тая сутрин някой пак беше свил сапуна.

— Нямаш късмет.

— Запознах се с едно интересно момиче. От учените, сещаш ли се, quite articulate^[13].

Несбит, който много добре знаеше френски, непрекъснато вмъкваше в речта си английски изрази, когато беше в лошо настроение. Изпи на един дъх чаша вино и отново поклати глава.

— Много съм изморен. Цяла нощ разговаряхме. Следва теософия и семантика. Май че си пада по Солерс^[14]. — Сетне въздъхна и продължи: — Все пак малко ми е кофти, че си пада по Солерс. Неприятно, нали?

— Ами да, доста.

— Не знам какво да мисля. А тя е прелестна, разбираш ли… с огромни крака… Сигурно ще се оженя за нея. — И пак въздъхна. — Само дето тоя Солерс малко ме смущава.

Несбит гледаше мрачно в кускуса си.

— Поисках ръката й в шест часа сутринта, близо до площад Перейра. Беше страхотен студ.

— Е, и какво?

— Отказа ми, обаче го направи много мило. Днес трябва да й се обадя, но мисля, че съм изгубил телефона й. Бях го записал на един пакет цигари и сигурно съм го хвърлил. Не си ли виждал някъде пакет „Синиър Сървис“?

— Не.

— Родителите й са много богати. Имат аптека в Лизьо. Впрочем тя ми напомня за една жена — немкинята, с която се запознах в Насау, страхотна мадама. Имаше невъобразимо големи крака.

Две ръце закриха очите на Серве и притиснаха главата му до топла и благоуханна гръд.

— Здравей, Мириам.

— Как си?

Целунаха се по двете бузи. Несбит й подаде чаша вино, но тя отказа. Вече била яла и нямало да остане с тях. Несбит разтърка чело с трепереща ръка и каза тихо:

— God, I’m tired^[15]!

 

 

Серве прекара следобеда в агенцията, отпуснат зад едно бюро, в четене на стар брой от списание „Експрес“. Към три часа телефонът иззвъня.

— Да?

Гласът на телефонистката беше ленив, но чаровен:

— Ти ли си, Серве? Точно теб търсят.

— Кой се обажда?

— Някаква мадама. Май че от мацките на Мертол.

— Тогава свържи я с Мертол.

— Той не иска да говори с нея, каза да я свържа с теб.

Серве вдигна глава и срещна студения поглед на Мертол.

— Е, казвай де, ще говориш ли, или не? Не мога така да те чакам цял следобед.

— Добре, дай ми я.

— Ало?

— Серве Мон е на телефона. Слушам ви.

— Обажда се Клод.

— Моля?

— Клод Ландр.

— Много съжалявам, но не разбирам…

— Вчера ме снимахте.

— А, да, извинете. Не вярвам да са готови, но чакайте така. Ще попитам какво става.

Остави слушалката и се обади в лабораторията по интерфона.

— Дьоризие там ли е?

— Какво има?

— Готови ли са снимките шест на шест от вчера?

— Бях ти казал за довечера.

— Знам. Готови ли са, или не?

— До един час ще имаш контактните копия.

— Благодаря ти.

После взе отново слушалката.

— Няма да стане по-рано от довечера, госпожице.

— Имам една среща в шест часа и няма да мога да се освободя преди осем. Много ли ще бъде късно?

— Да, ще оставим за утре.

— Така ми се искаше да ги видя тая вечер.

Серве замълча и запали цигара.

— Господине?

— Слушам ви.

— Не може ли да ги оставите някъде, откъдето да ги взема?

— Улица Фалгиер двайсет и пет. След осем ще бъдат при портиера.

— Много ви благодаря.

— Дочуване.

Сложи слушалката и отново взе „Експрес“-а. В дъното на залата две секретарки се караха за някаква гума. Госпожа Меринг, представителката на „Щерн“, говореше много високо на немски с Германия. Надан гледаше през прозореца с доволна усмивка, изписана на загорялото му лице. Льороа влезе забързано и се обърна към Серве:

— Пет стотарки. Ще гледат да я пуснат в последното издание. Доволен ли си?

— Да.

Интерфонът изпука и от бюрото на Мертол се разнесе строгият глас на Гая:

— Мертол, как стана така, че външен човек е снимал Сен Дьони?

Мертол се намръщи.

— Нямаше никой друг.

— Само не ми говори глупости.

Гая млъкна, после се чу изтракване. Мертол записа нещо в бележника си, усърдно наведен над писалката. Льороа смигна на Серве и излезе.

Серве стана и отиде при Мертол.

— Ще ми дадеш ли телефона на Надин Шьовалие?

— Защо ти е?

— Искам да й продам една пералня — отвърна Серве с каменно лице.

Мертол му подаде тефтерчето си и Серве преписа номера. Върна се на бюрото си и даде поръчка на телефонистката, която почти веднага му позвъни отново.

— Записана е на „Отсъствуващи абонати“. Искаш ли да й предадеш нещо?

— Не, няма нужда.

Слезе в „При Виктор“ и си поръча кафе. Дебелата готвачка си пееше в кухнята. Двама посетители играеха на зарове в края на тезгяха.

— Чисто ли го искаш? — запита Виктор, като сложи чашата на бара и понечи да сипе вътре малко калвадос.

— Чисто.

Виктор върна отегчено бутилката на мястото й и взе отново недопушената цигара, която бе оставил на края на мивката. Някакъв анемичен младеж играеше настървено на флипера и след всяка топка изтриваше потта от челото си и бършеше ръце о панталона си. Неочаквано влезе Несбит, целият засиял, размахвайки празен пакет от „Синиър Сървис“.

— Намерих го в кошчето.

— Обади ли й се?

— Да, тая вечер ще се видим. Ще й направя айриш стю^[16].