Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit américaine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Кристофър Франк. Американска нощ

Френска. Първо издание

Рецензент: Мария Коева

Редактор: Албена Стамболова

Коректори: Грета Петрова, Радослава Маринович

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Фико Фиков

Художник-редактор: Николай Пекарев

ДИ „Народна култура“ — София, 1990 г.

История

  1. — Добавяне

VII

Елегантен и загорял, Надан тъкмо се качваше в поршето си, за да отиде да изяде обяда, който съпругата му Елен приготвяше всеки ден, когато видя задалия се Серве.

— Тая сутрин някой те търси по телефона. Малката не можа да те намери.

— Благодаря ти.

Серве отиде до една бакалница на няколко метра по-нататък и купи килограм стафиди. После се качи в агенцията и влезе в кабината на телефонистката. Виолен имаше светли очи, руса, свободно пусната коса и малки, бели пухкави ръце. Боравеше със съединителите по таблото с чисто женска сръчност.

— Агенция „Гая-Бек“, моля… не затваряйте… търсят ви… Агенция „Гая-Бек“, моля… Той вече не работи тук, госпожо, съжалявам… моля…

Серве седна на една табуретка. Виолен му хвърли бегъл поглед.

— Много мило, че си дошъл да ми правиш компания.

Той кимна и й подаде шепа стафиди.

— Заповядай.

— Това, за да ме подкупиш ли, е?

— Точно за това.

Тя сложи две зрънца в устата си и го погледна лукаво.

— Е, казвай, какво искаш?

Той не отговори. Виолен си припомни юношеските години.

— … да видиш гърдите ми ли?

— Не смеех да ти го кажа — призна Серве невъзмутимо.

Виолен размишляваше.

— Ще струва скъпо.

Сетне добави, за да го успокои:

— Но пък си заслужава.

Серве се разсмя от табуретката си.

— Колко искаш?

— Две целувки — по една за всяка.

— Готово!

Двамата се спогледаха. Серве мислеше, че е глупава, но му харесва. Виолен мислеше, че му има нещо, но въпреки това го харесва. Тя вдигна пуловера си. Не носеше сутиен. Серве се наведе и долепи устни до светлите зърна на гърдите й — гърди на блондинка. Виолен спусна пуловера си.

— Трябва да се обадиш на Надин Шьовалие.

— Благодаря — каза Серве.

После излезе от централата.

През този следобед звъня три пъти на улица Варен и всеки път Жак му съобщаваше, че Надин Шьовалие не се е прибрала от зъболекар. Чак в шест часа успя да се свърже с нея.

— Търсили сте ме тази сутрин?

— Да, прочетох пиесата ви.

Тя замълча.

— Е, и? — запита той предпазливо.

Тя продължаваше да мълчи, после каза:

— Искате ли да се видим, за да поговорим?

Серве вдъхна дима от цигарата си.

— У вас ли?

— В девет удобно ли ви е?

— Да. До скоро.

Чак когато остави слушалката, Серве осъзна какво не беше в ред. Веднага се втурна в централата.

— Я ми кажи, кого потърси Надин Шьовалие?

Виолен го погледна объркано.

— Ами… теб.

— Да, но какво точно ти каза?

— „Господин Серве Мон, ако обичате!“, какво друго искаш да ми каже?

— Не потърси ли Жером Боа?

— Тоя пък кой е?

— Годеникът ми.

Серве излезе замислен от агенцията.

 

 

Жак се бе заловил да подреди колекцията си от снимки. Беше ги разпръснал из цялата стая и се опитваше да ги сортира по някаква сложна система на смесена класификация. Надин заобиколи Митчъм, прескочи Премингър, внимавайки да не настъпи Гарбо, Уайлдър и Бакланова, и стигна до Жак, който бе седнал в средата на голяма купчина снимки на Елизабет Тейлър.

— Наистина беше същият.

— Същият какво? — запита Жак, който се мъчеше да си спомни дали Лиз Тейлър се беше снимала в „Четирите дъщери на доктор Марч“ преди или след „Хайде де, татко“.

— Фотографът от „Гая“. Той е същият, който ми донесе пиесата.

— Така ли? — рече Жак и реши, че все пак „Айвънхоу“ идваше след това.

 

 

По правило Виктор не сервираше вечеря, но щом ставаше дума за някой постоянен клиент, пък бил той и трезвеник, от време на време се правеха отстъпки. И така, тази вечер Серве получи кремсупа от гъби и омлет с шунка. По това време на деня заведението нямаше голям оборот и Серве седна в дъното на залата до джубокса. Пусна няколко монети и се навечеря в компанията на Мари Лафоре. Някой си беше забравил вестника на скамейката и Серве се опита без особен успех да се заинтересува от някаква нова криза в Средния изток. Не можеше да се отърси от безполезните размишления около Надин Шьовалие. Между супата и сиренето погледна часовника си около дванайсет пъти.

В девет без десет той позвъни на вратата на Надин Шьовалие. Жак го покани да влезе и му заръча да стъпва внимателно, заради снимките. Серве избра пътя, който го отведе от Братя Маркс до Карол Ломбард, през Луиз Брукс, Богарт и Ейнджи Дикинсън.

Надин седеше до прозореца, облегнала чело на стъклото. Беше облечена в къса рокля. Погледът на Серве се плъзна нагоре по бедрата й и той изпита неясна болка някъде дълбоко у себе си.

— Добър вечер.

Тя го погледна мълчаливо, сетне го запита:

— Вечеряли ли сте?

— Не — отвърна Серве, мислейки за Клод Ландр.

Подаде й ръка, за да й помогне да стане, и за миг му се стори, че тя няма да я поеме. После тънките й сухи пръсти се хванаха здраво за него. Лицето й мина близо до неговото. Той си наложи да я пусне пръв.

— Жак, аз излизам.

Жак вдигна глава от списъка на филмите на Никълъс Рей.

— Добре.

Тя взе палтото си от вградения гардероб и Серве отвори вратата. Зачакаха мълчаливо пред асансьора, избягваха да се гледат. Когато слязоха долу, Надин предложи на Серве един ресторант на няколко метра оттам, където вероятно имаше навик да ходи.

Заведението — доста зловещо, с изгубили цвета си стени, украсени със скици с въглен, изобразяващи някакви неясни фолклорни танци, се състоеше от две разположени една над друга зали. Надин избра горната. От шумното приземие се озоваха в празно, вмирисано и тихо помещение, където единствената сервитьорка поздрави Надин без голямо въодушевление. Серве заключи, че сметката й на кредит сигурно е доста набъбнала в това заведение. Той посочи една маса до прозореца, който гледаше към голяма, потънала в тъмнина строителна площадка, чиито дълбоки изкопи напомняха на огромни гробове. Разгледаха менюто под овчия поглед на сервитьорката и Надин си поръча обилна вечеря. Серве поиска двойно кафе. Надин се намръщи.

— Не сте ли гладен?

— Благодаря, вече ядох.

Тя го изгледа мълчаливо.

— Пак излъгахте, нали?

— Да, пак.

Той се усмихна и остави листата. Струваше му се, че някаква стена, която сякаш ги бе разделяла и която се бе мъчил да преодолее от месеци насам, току-що се беше срутила. Извади от джоба си един никон и го сложи на масата.

— Спомняте ли си първия път, когато се видяхме?

— Във Вариететния театър ли?

Сега лъжеше тя. Ако не си беше спомнила за първото му посещение, никога нямаше и да помисли да го търси в агенцията. Серве запали цигара — наслаждаваше се на момента.

— Казвам се Серве Мон и съм фотограф.

— Също и писател, нали?

— Може би. Искам да чуя какво ще кажете вие по този въпрос.

Надин наряза селския си пастет на малки парченца и взе решение.

— Пиесата ви много ми харесва.

Обясни му, че одобрява героите, правдивостта на ситуациите, като се имат предвид теориите, които трябва да прокарат, че вижда в лицето на Леа привлекателна героиня с богата душевност, чиято роля е готова да играе под ръководството на Лоран Месала. Сетне съвсем неочаквано смени темата, заразпитва го за дейността на агенция „Гая-Бек“, за работата на фотографите и защо бе използувал псевдоним, което беше леснообяснимо. Прояви интерес към отговорите му, изслушваше го с внимание, без да забравя за яденето си, което дискретно довърши докрай. Серве не можеше да разбере как така стената се бе издигнала отново толкова бързо между тях. През цялото време, докато носеха ястията, той изчисляваше колко време му остава да бъде още с нея и напразно се опитваше да наруши тягостното настроение, което цареше на масата. Изучаваше ръцете й, врата й, устните й, представяше си под дрехите тялото, което вече познаваше до най-малките подробности.

— Бихте ли казали на Месала да ми се обади?

Беше пъхнала ключа си в ключалката и се готвеше да се ръкува с него. Серве се питаше дали Жак си е легнал.

— Да, разбира се. Доволен съм, че пиесата ви харесва.

Тя сведе поглед.

— Лека нощ.

Вратата се затвори след нея. Серве слезе с асансьора. Когато вече беше на улицата, се върна обратно, качи се пеша и позвъни на вратата. Отвори му Жак.

— Извинете ме, забравих да кажа нещо важно на госпожица Шьовалие.

— Почакайте малко.

Серве стоя около минута на площадката, сетне Надин се появи по хавлия.

— Какво има?

— Забравих да ви кажа, че Месала и Цимер ме познават единствено с името Жером Боа.

— Добре. Довиждане.

Серве се качи в колата и седна зад волана, с изгаснала цигара в уста. Не знаеше какво да прави. Нямаше никакво желание да се прибира вкъщи. Беше десет часът вечерта, а трябваше да отпразнува една победа, победа с лице на поражение.

 

 

Кафене „Флор“ бе претъпкано с народ. Серве си проправи път през залата, без да успее да намери маса. Точно тогава зърна Клод Ландр, седнала с някакъв мъж на около четирийсет години, облечен в костюм от виненочервено рипсено кадифе, с папийонка на врата. Говореше много оживено, а Клод го слушаше и кимаше със зареян поглед. На масата имаше едно свободно място. Серве се приближи и извади никона от джоба на шлифера си. Вдигнаха глави при второто изщракване. Серве невъзмутимо превърташе позите и натискаше спусъка с трескавата бързина, присъща на някой младок, който работи на парче и за първи път присъствува на слизането на папата от самолет. Изумена, Клод опули очи. Мъжът бе не по-малко слисан. Най-сетне Серве прибра апарата и седна.

— Няма ли да ме представиш? — обърна се той към Клод.

Тя се обърна към мъжа:

— Серве Мон — Ги Деласт.

— Много ми е приятно — рече Серве и си поръча едно кафе на минаващия келнер. — Режисьор ли сте?

Мъжът изглеждаше притеснен:

— А, не, не съм.

Серве сви вежди.

— Отдавна ли се познавате?

Клод погледна часовника си.

— От почти двайсет минути. Господин Деласт беше така любезен да ме покани на масата си, когато видя, че няма къде да седна.

Серве се вторачи мълчаливо в мъжа.

— Поне каза ли му, че сме сгодени?

Съвсем объркана, Клод наведе глава. Ги Деласт реши, че е дошъл моментът да се обади:

— Господине, повярвайте ми, че…

— Добре, добре — рече Серве. — Колко й предложихте? Десет хиляди? Двайсет хиляди?

Мъжът се изчерви.

— Но…

— Петдесет хиляди? Много добре ги познавам хората като вас. Мислите си, че всичко може да се купи, и сте напълно прав. Само че бъркате, като предлагате пари. За всяка сделка си има разменна монета. А вашата, господине, не върви в тоя случай!

Серве стовари юмрук по масата, чашите се раздрънчаха. Деласт подскочи, а Клод избухна в смях. Някои от посетителите се обърнаха. Серве вдигна апарата и фотографира една руса дама с тънък врат и безжизнен поглед. Тя веднага извърна глава. Деласт се наведе, за да извади чантата си изпод масата, сетне стисна ръката на Клод. Успяваше да запази донякъде достойнството си. Серве си каза, че сигурно излиза рядко вечер и че в лицето на Клод е видял да се реализира една отколешна мечта на буржоата: срещата със случайността и любовта за една нощ. Проследи го с поглед, докато се отдалечи и изчезна в тълпата на булевард Сен Жермен.

— Какво те прихвана? — запита Клод.

Без да отвърне нищо, Серве се настани на скамейката до нея, облегна рамо на нейното и сложи ръка на крака й. Тя го изгледа мълчаливо. Видя му се красива с тъмните си коси, с изящния си нос, с неспокойните си очи.

— Помогни ми — каза й той.

 

 

Коремът й бе гладък, бедрата — съблазнителни и налети, създаваше усещане за необятност. Гърдите й плуваха някъде отгоре, докосваха го, топло се наместваха върху него, коремът й хлътваше. Серве рязко стана и се изправи яростно над нея. Сложи я да легне, разтвори краката й, ръцете й, отстъпи назад, за да я погледа. Беше красива. Той застана на колене на ръба на леглото, целуна я по върха на носа, по клепките, по слепоочията. Тя го обхвана през кръста, притисна го, поиска да го доближи към себе си. Но го видя, че се отдръпва. Бе неспособна да го привлече.

 

 

Месала искрено се зарадва на новината. Свърза се начаса с Надин и я покани вкъщи на чаша турско кафе. Серве също бе поканен, но трябваше да прави репортаж в предградията и не можа да отиде. На следния ден научи, че актрисата бе направила добро впечатление на Месала и дори бяха говорили за заплащането. Три дни по-късно Карл-Хайнц Цимер се обади на Серве, за да го уведоми, че Месала е поръчал макетите на един млад художник декоратор измежду своите приятели и би желал Серве да ги види. Серве завари режисьора свит до печката, наметнат с едно старо килимче с ресни. След като дълго се оплаква от студа (в действителност времето бе доста меко), той измъкна изпод изтърбушения си диван голяма картонена папка и нареди на пода половин дузина акварели. Всичките изобразяваха стая без мебели, с един прозорец и три врати. Бяха нахвърляни небрежно, с широки мазки на четката, без никаква грижа за подробности или за перспектива, до такава степен, че Серве се чувствуваше неспособен да избере един или друг от тях. За да достави удоволствие на Месала, той най-сетне се спря на последната рисунка, понеже цветовете му се нравеха. Месала вдигна ръце, забравяйки за килимчето, което се изплъзна и падна на земята, и го увери, че той самият определено предпочита въпросния макет. След като извършиха ритуала с турското кафе, заговориха за третата роля — ролята на момичето, която още не бе поверена на никого. Месала предложи да направят прослушване, за да открият някой неизвестен талант. Точно тогава пристигна Карл-Хайнц Цимер, придружен от бледа и слаба жена, облечена в износено и безформено кожено палто. Тя се хвърли в обятията на Месала, който я представи на Серве. Беше някаква руска актриса, на име Таня Бойловна, за която казваха, че е изиграла по незабравим начин Настася Филиповна[1] в театър „Вийо Коломбие“ през 1948 година. В замъгления й поглед се рееха неясни спомени за театъра от миналото. Приличаше на призрак и говореше тихо, сякаш се страхуваше да не изплаши носталгичните картини, които носеше у себе си.

 

 

Прослушването се състоя през една дъждовна съботна утрин в пустата зала на „Комеди дьо л’Етоал“. Още в десет часа първите кандидатки бяха вече пристигнали — едните елегантни и нагласени под чадърите си, другите мокри от глава до пети, със смъкнати кокове и размазан грим по очите. Помощникът на Месала — хилаво и женствено момче на име Серж, приемаше актрисите, записваше имената им и ги отвеждаше в прашното фоайе, чиито мръсни стени и износени тапети изпъкваха още повече на бялата дневна светлина.

 

 

Месала се появи към единайсет, неузнаваем под три навлечени едно върху друго палта, с омотана в някакъв изпоцапан шал глава. Седна на десетия ред, стисна ръката на Серве и се впусна в яростна и жлъчна тирада по адрес на парижкия градски транспорт, на който се дължеше закъснението му.

През това време актрисите чакаха. Някои четяха вестник, отбелязваха разни съобщения в „Льо Текнисиен дю филм“, други стояха, без да правят нищо. Когато видяха влизащия Серве, всички го изгледаха за миг, питайки се дали това не е режисьорът. Серве забеляза едно момиче, седнало на бара с провесени крака и цигара в уста. Изглеждаше безгрижна и не се притесняваше като другите. Серве се приближи и я запита за името й. Тя вдигна рамене.

— Не съм дошла, за да ме прослушват. Тук съм, за да подавам реплики на ей оная невротичка там.

„Оная невротичка там“ беше черноока, пребледняла като платно и дебела. Седеше на земята с едно томче пиеси на О’Кейси в ръка. Разговорът спря дотук, тъй като дългоочакваният Серж се появи със списъка си и извика първата кандидатка — блондинка с ъгловато лице и с невероятното име Марион Лорд.

Серве седна в дъното на партера, сещайки се за Пюкло във Вариететния театър. Марион Лорд се качи на сцената и за малко не се изгуби в дълбоката тъмнина, която цареше там. Месала изпрати Серж зад кулисите, където той намери и запали, след около минута очакване, работната лампа — огромна матова крушка, която висеше от скелето над сцената и пръскаше ярка вертикална светлина. Месала остана недоволен и незабавно експедира асистента си при органа, да включи няколко прожектора. Откъсната от залата и облята в жълта светлина, Марион Лорд се наведе тревожно напред в опит да отгатне кога ще трябва да започне. Неспособна да види залата, тя внезапно се бе почувствувала глуха за всичко, което се отнасяше до нея.

— Какво ще ни представите, госпожице? — запита Месала с учудващо силен глас.

— Мара от „Благовещение“[2].

— Хайде, започвайте.

Момичето отстъпи крачка назад, притискайки длани в бузите си. Секундите минаваха. Тя не помръдваше. Най-сетне отпусна ръце и леко се разкрачи, за да стъпи по-здраво на краката си.

Здравейте, татко! Здравейте всички! Вперили сте погледи в мен и знам какво си мислите: „Виолен е мъртва.“

Ниският й глас трептеше от вълнение. Ръцете й, вдървени от двете страни на тялото, трепереха.

Хубавият зрял плод, хубавият златист плод падна от клона и за нас остава само зимната ядка — отвън горчива, а отвътре твърда като камък. Кой ме обича? Кой въобще ме е обичал някога?

Гласът й секна, тя пое дълбоко дъх и отметна глава назад.

— Добре, благодаря ви.

Гласът на Месала разпръсна напрежението като удар с камшик. Момичето се отпусна. С ръка пред очите, то се опитваше да види режисьора иззад ослепителните прожектори.

— Приготвила съм също Силвия, ако…

— Не, благодаря. Оставете телефона си, преди да си тръгнете.

Сутринта продължи по същия начин и Серве изслуша безбройни откъси от сцени, прекъсвани от носовия глас на Месала. И така, той видя една след друга три Хермиони[3], две Анни (от „Ричард III“), три Камий, между които една от „С любовта шега не бива“[4] и две от „Орас“[5], както и десетина Силвии от „Игрите на любовта и на случайността“[6]. Пълничка девойка със закачлив поглед каза няколко реплики от „Не се разхождай съвсем гола“[7], с участието на един мършав фигурант, дошъл да й помогне, а две жени на неопределена възраст изиграха сцена от „Слугините“[8] с усърдие, но без талант. В два часа следобед Серве се готвеше да си тръгва, за да търси някакъв сандвич, когато видя да се качва на сцената момичето, което бе забелязал във фоайето заедно с „оная невротичка там“.

— Добре. Какво сте подготвили?

Нервната брюнетка излезе напред, за да отговори, но заплете крака в някаква жица и се просна с трясък на земята. Възцари се гробна тишина. Придружителката й гледаше безразлично към нея, Месала чакаше, Серж си чоплеше носа. Момичето стана.

— Извинете ме — каза тя, вдигайки от земята текста си. Цялата й рокля бе покрита отпред със сив прахоляк.

— Ударихте ли се?

— Не, не.

— Какво сте приготвили?

— Ролята на Бланш от „Трамвая“[9].

— Слушаме ви.

В ролята на невротичната Бланш Дюбоа тя се разкри като абсолютно некадърна. Примесваше прекалено истинската си нервност с твърде явно преиграване, наблягаше за миг на истинската си същност, а сетне съчетаваше непохватно всичко това с изкуствени ефекти. В замяна другата актриса направи една солидна, богата и емоционално обагрена Стела, и то с убедителна лекота, показвайки неочаквани възможности. С изящна физика въпреки дребния си ръст, тя успяваше да пресъздаде верен и интересен в психологическо отношение образ независимо от неумението на партньорката си.

— Много ви благодаря. Госпожице, вашето име, ако обичате.

Брюнетката се наведе.

— Вече го казах на господина, Елизабет Тор…

— Не вие, госпожице, а вашата приятелка.

„Приятелката“ вдигна глава.

— Аз ли? Ама аз дойдох да подавам репликите, това е всичко.

— Не сте ли актриса?

— Да, актриса съм.

— Свободна ли сте в момента?

— Да.

— Тогава бъдете така любезна да ни кажете името си.

— Соланж Менар.

— Оставете телефона си на моя асистент, когато тръгвате, благодаря ви.

Малко позамаяни, двете момичета напуснаха сцената. Месала направи знак на Серве да се приближи.

— Видяхте ли?

— Да.

Прослушването приключи в четири часа следобед. Месала и Серве бяха единодушни, че Соланж Менар е подходяща. В пет часа Серве се качи на самолета за Куала Лумпур, където имаше неколкостотин убити в резултат от масовите вълнения в китайските квартали.

Бележки

[1] Героиня от „Идиот“ на Достоевски. — Б.пр.

[2] „Благовещение за Мария“ — мистерия в четири действия и пролог от Пол Клодел (1868–1955). — Б.пр.

[3] Героиня от „Андромаха“ на Расин. — Б.пр.

[4] Комедия от Мюсе. — Б.пр.

[5] Трагедия от Корней. — Б.пр.

[6] Комедия от Мариво. — Б.пр.

[7] Пиеса от Жорж Федо. — Б.пр.

[8] Пиеса от Жан Жьоне. — Б.пр.

[9] „Трамвай Желание“ от Тенеси Уилямс. — Б.пр.