Дейвид Брин
Битие (74)

74.
Отдавна изгубена кауза

Тор винаги беше изпитвала тайна симпатия към презрените. Като към осквернителите на гробове — недооценена професия с доста допирни точки с журналистиката. И двете включваха изваждане на показ на скрити неща.

Ограбващите царски гробници крадци от миналото са били рециклатори и са връщали богатствата в оборота. Златото и среброто са имали по-добри приложения, отколкото да лежат погребани в някакво мухлясало подземие — например можели са да стимулират търговията. Същото важи и за археолозите, които разкриват творбите на древни художници — майстори, заслужаващи много по-голямо възхищение от страна на човечеството, отколкото владетелите, ползвали услугите им.

Тор не беше дошла в Астероидния пояс да търси скъпоценни метали или музейни експонати. „Но въпреки това съм част от тази голяма традиция“ — помисли си тя, докато ръководеше рояка роботи, които режеха, разглобяваха и къртеха останки от праисторически космически кораб бебе, за да извлекат мозъка и елементи на двигателите му и да ги пратят към вътрешността на системата, за да бъдат проучени от човешката цивилизация.

„Почивай в мир. Никога няма да излетиш към небето. Но може би ще научиш нас как да излезем от люлката си.“

Нас? Може би металните човеци като Гавин някой ден щяха да поемат на път, за да открият какво е сполетяло ранните раси. „Освен ако не се поддадем на изкушението… и не предпочетем някой от лесните пътища. Като отказването от технологиите. Или ако се затворим в себе си. Или ако се превърнем в кристални вируси.“

Зърна партньора си на ръба на кратера — управляваше роботи, които отделяха и опаковаха в пяна само най-ценните части за дългото пътуване към Земята на борда на слънчев платноход. Гавин беше помолил да работи колкото се може по-далеч от „страховитите неща“ — мухлясалия хабитат в сърцето на астероида, в който някога бе имало годен за дишане въздух и течна вода.

— Знам, че трябва да проучим всичко това — каза й той. — Само ми дай известно време да свикна с идеята.

Как би могла да откаже на разумната молба, отправена без никакъв сарказъм? И тъй, тя потисна собственото си желание да захвърли всичко и да се втурне към онези рушащи се тунели, да рови из изкорубени херметични врати и срутени помещения, за да разкопае тайната, която лежеше погребана тук най-малко от петдесет милиона години.

„Можем да станем най-прочутите осквернители на гробници от времето на Хайнрих Шлиман и Хауард Картър.“ Реши, че за подобна слава си заслужава да почака мъничко.

Някои от роботите имаха трудности с разчистването на рухнал строителен кран, така че Тор се понесе с плавни подскоци към тях — разчиташе на маймунските си инстинкти, за да се хваща с изкуствените си ръце за изкривените греди, докато не стигна до удобно за наблюдения място. Слабата гравитация на астероида дърпаше механичните й крака надолу и настрани. Тор се задържа за крана с един от хващачите си, които й служеха по-добре от обикновените стъпала.

— Робот К, иди на дванайсет метра наляво и насочи лъча си надолу четирийсет и на изток шейсет. Робот Р, иди на петдесет метра в тази посока — тя посочи — и освети надолу четирийсет и пет и на запад трийсет.

Нужни бяха няколко минути с радар, лидар^[1] и стереоскопична визуализация, за да картира проблема — бъркотия развалини със съкровище от другата страна. Тук имаше не само сонди бебета, но и контролно устройство, което ги е създавало! Беше истинска находка, погребана под плетеницата кабели и отломки.

Тук органичният човешки мозък, развил се в първобитните шубраци, изглеждаше особено полезен. Чрез трикове с паралелна обработка на изображения, които можеха да се проследят назад до еоцена, Тор намери най-лекия път през развалините по-бързо, отколкото би го направил основният компютър на „Уорън Кимбъл“.

— Тръгнете по този маршрут… — Тя го отбеляза на картата за роботите. — Започнете да режете тук… тук… и…

Ослепително сияние изпълни кухината и хвърли рязко очертани сенки от металните греди. Болка прониза Тор и тя се сви: визьорът й потъмня със закъснение. Органичните очи сигурно щяха да ослепеят. Дори нейните импланти имаха проблем с компенсирането.

В края на полезрението й светна диагноза, от която по гърба й полазиха ледени тръпки. Кохерентни монохроматични отражения. Мощен лазер.

„Лазер? Кой стреля, по дяволите…?“

Потисна страха си. Първата й мисъл бе, че някой от роботите се е повредил. Започна да изрича общата команда за изключване… и тогава прозвуча сигнал за бойна тревога!

„Значи е оръжие“ — коментира някакво спокойно кътче от съзнанието й.

Ослепителната светлина изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и остави всичко в почти непрогледен мрак; единствено далечното слънце осветяваше ръба на кратера.

— Гавин! — извика тя. — Внимавай за…

Прекъсна я рязък вик.

— Тор! Нападат ме!

Тор преглътна сухо и каза:

— Гавин… дай подробности!

Разтуптяното й сърце беше част от оригиналната екипировка. Човешка органика 1.0, препускащо като полудяло. По-бързо и от отговора на партньора й.

— Аз… намирам се в една цепнатина в скалата. Онова, което е останало от мен. Тор, отрязаха ми ръката!

Те? Идеше й да закрещи. Кой… или какво… са „те“?

Вместо да запищи от паника, Тор успя някак да се овладее и да заговори като командир.

— Скафандърът ти здрав ли е? Ядрото ти… — Беше приклекнала на място, където преди малко имаше плътна сянка, и се молеше гредата все още да се намира между тялото й и стрелеца.

— Да, но смъди! И ръката отлетя. Дори да успея да се разкарам оттук, резервната е боклук. Ще ми трябват седмици, за да отгледам нова…

— Няма значение! — прекъсна дрънканиците му Тор. Трябваше да го накара да се съсредоточи. — Имаш ли представа къде точно се намираш? Роботите ти могат ли да посочат мястото?

— Не. Три са на парчета. Пратих другите да се скрият. Може би „Уорън“…

Да му се не види. Думите му сепнаха Тор. Ако неприятелят беше свалил кораба…

— „Уорън Кимбъл“, състояние!

Последва дълга мъчителна пауза, може би три секунди. Тор започна да си представя как всичките й надежди рухват.

След това се разнесе глас, който така искаше да чуе.

— Не съм повреден, капитан Повлов. Агресорът се намираше от другата страна на астероида. В момента оттеглям всички сетивни системи, излъчватели и сервизни роботи освен онзи, който предава този сигнал. Той използва сгъваема антена.

— Добре! Активирай военните протоколи.

— Протоколите активирани. Системите за проследяване и оръжията в готовност. Определям курс към вас.

Тор щеше да прехапе долната си устна, ако имаше такава. Решението не беше от лесните.

— По-добре засега остани на място. Лъчът беше адски мощен. В момента двамата с Гавин сме в безопасност…

— О, я говори само за себе си! — намеси се младият й партньор. — Нямаше да го кажеш, ако на някое органо-момче му бяха клъцнали ръката!

— … но ще сме прецакани, ако корабът бъде повреден.

Това затвори устата на Гавин. Добре. Неговото местоположение бе много по-лошо от нейното. Не биваше да излъчва повече сигнали от необходимото.

— „Уорън“, имаш ли телеметрия от роботите, за да анализираш лъча?

— Разполагам с достатъчно данни за предварителна преценка, капитане. Ако се съди по мощността, продължителността и цвета, давам осемдесет и пет процента вероятност да сме били атакувани от СФУК.

— Мамка му!

В широкия Астероиден пояс, пълен с останки от стари извънземни машини, имаше само един останал функциониращ тип — Свързани с фракции унищожители на конкуренцията.

Преди повече от две десетилетия, по-малко от година след като Джералд Ливингстън откри първия космически фомит, дойде Нощта на лазерите, когато наблюдателите от Земята гледаха изумени как смъртоносни лъчи се кръстосват високо в небето. Същия ден стотици заровени кристали по цялата планета взривиха части от себе си, за да привлекат вниманието на хората и да бъдат изкопани. Всички тези отчаяни опити се случиха веднага щом световните медии предадоха официалната реклама на Хаванския артефакт, предлагаща на човечеството сделка за един вид безсмъртие.

Защо всичко това стана в един и същи съдбовен ден? Нужно бе известно време, за да съберат всички елементи от пъзела и да схванат какво се е случило — причината новината да предизвика такъв брутален ефект. „И явно още не е свършило.“

— „Уорън“ — каза тя. — Може да не е съвпадение, че бяхме атакувани малко след като си се оказал зад скалата.

Не последва незабавен отговор — на корабния мозък му отне време да обмисли тази възможност. Тор изпита краткото модерно задоволство, че човек може да измисли нещо по-бързо от един ИИ.

— Ако правилно схващам думите ви, капитане, според вас СФУК се страхува от мен. Повече, отколкото аз би трябвало да се страхувам от него?

— Това може да обясни защо е изчакал да се скриеш и едва тогава да стреля по Гавин и мен. Ако е решил, че си твърде силен, за да бъдеш предизвикан… е, в такъв случай май може да дойдеш да ни вземеш.

— И по-бързичко — промърмори Гавин. И преди Тор да успее да го сгълчи, отново потъна в радиомълчание.

— Освен ако машината не е възнамерявала да ни прилъже да стигнем точно до това заключение — предположи корабният мозък. — А може да има и друга причина засега да си остана на мястото.

Тихо прещракване подсказа на Тор, че „Уорън“ минава на сериозно кодиран сигнал.

— Току-що потвърдих двупосочен канал с „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Намират се само на три светлинни минути от нас.

Е, най-сетне малко късмет! Изведнъж Тор се почувства не така самотна.

Но пък… Дори с термоядрено-йонните си двигатели големият добре въоръжен крайцер трябваше да маневрира седмици, за да синхронизира орбитите и да се добере до тях. Въпреки това екипажът може би щеше да е в състояние да помогне по друг начин. Провери отново кодирането и се обърна към „Уорън Кимбъл“:

— Може ли „Ибн Батута“ да използва сензорите си?

— Корабът има отлични системи, Тор. Според последните сведения насочваха сензорите си в посоката, от която дойде лъчът — район с каменни отломки, обикалящи този астероид на приблизително пет километра оттук, с размери двайсет километра на север на четирийсет по посоката на въртене. Ще им трябват няколко минути за прецизно насочване на уредите. Освен това има и забавяне във времето. Моля, запазете търпение.

— Кажи им да не използват активен радар — каза Тор. — По-добре засега СФУК да не научава за тях.

— Предадох молбата ви. Може би ще стигне до тях навреме, за да я изпълнят. Моля, запазете търпение.

Този път Тор не отговори, а загледа бавно въртящите се звезди. Земята и Слънцето не се виждаха, но можеше да различи Марс, който сияеше в светла охра в съзвездие Змиеносец, без изобщо да примигва. И Тор осъзна нещо неприятно — че е по-добре да започне да взема предвид десетчасовото „денонощие“ на астероида.

„На север по посоката на въртене… — замисли се тя. — Приблизително натам…“ Не можеше да зърне нищо от „района с каменни отломки“, които вероятно се състояха от въглеродни материали, които поглъщаха светлината. Добро място за скривалище. Много по-добро от нейното. Бързо изчисление потвърди страховете й.

„С тази скорост на въртене гредата няма да ме защитава още дълго.“

Огледа се и видя няколко по-добри убежища, сред които и пропастта, където лежаха мъртвородените кораби бебета. За съжаление щяха да й трябват твърде много секунди, за да се прехвърли с подскоци и прелитания до някое от тях. А през това време щеше да е на прицел.

„Защо му е на един СФУК да стреля по нас?“

Бойните устройства си оставаха загадка. Повечето бяха замрели след Нощта на лазерите. През всичките години оттогава, докато човечеството правеше първите си предпазливи крачки извън родния си свят и започна да проучва края на Астероидния пояс. Тор помнеше само двайсетина случая, когато древните машини бяха засичани да използват смъртоносните си лъчи… най-вече за да унищожат някой блестящ кристал или съседа си, но от време на време стреляха и по земни кораби с убийствена точност и без видима причина.

Въоръжените кораби, изпратени да проучат района, така и не откриха стрелците. Въпреки огромните награди, предлагани за всеки заловен жив или мъртъв СФУК, те винаги изчезваха (или се покриваха добре) много преди пристигането на хората.

„Накрая решихме, че трябва да са останали от последната битка, бушувала в Слънчевата система в далечното минало. Оцелелите, сключили дяволска сделка с междузвездните кристали. Бойна машина се съгласява да помогне на една фракция кристални фомити, като елиминира конкуренцията. От своя страна фракцията връща услугата, след като овладее местната цивилизация. За оказаната помощ СФУК може да си спечели важна роля в новия режим.“

Биолозите твърдяха, че виждат ясни паралели с начина, по който някои заболявания вършат смъртоносната си работа с помощта на вируси и бактерии, които им проправят пътя. Един екзосоциолог се обзаложи, че Последната война на машините, разразила се в Слънчевата система преди десетки милиони години, вероятно е била предизвикана от пристигането на кристалните капсули. Че те вероятно са заразили някои от по-старите механични сонди и са ги прилъгали с убедителни предложения за безсмъртие и размножаване. Тази теория можеше да обясни и Нощта на лазерите.

„Когато изглеждаше възможно Хаванският артефакт да спечели човечеството без съперници, всички останали фомити е трябвало да заложат всичко, за да привлекат вниманието ни — или като жертват части от себе си, за да изпратят сигналите изпод земята, или като излъчат от небето рискованите съобщения «ето ме и мен». Но тези СФУК устройства са дебнели епохи наред и са изчаквали момента да се сражават на страната на един или друг кристал. Да помогнат на една фракция да бъде чута… или да унищожат останалите и да не им позволят да излъчат рекламите си.“

Всичко това имаше смисъл от дарвинистка гледна точка… или поне така обясняваха големите светила, напомняйки на всички, че еволюцията си има своята свирепа логика.

„Но какво може да спечели този СФУК, като стреля по нас?“

Сети се за скоростта на въртене и си помисли, че в момента по-важен е един друг въпрос.

„Как да се измъкна оттук?“

Нямаше да е достатъчно само да се мести покрай старата греда, която бе тясна и перфорирана в другата посока. А Гавин вероятно бе в още по-лошо положение. „Трябва да направим нещо, и то бързо.“

— „Уорън“, „Ибн Батута“ сканира ли вече района?

— Да, Тор, с пасивни телескопи. Резултатите им не са категорични. Картографирали са скалите и пясъчните облаци и са открили няколко аномалии, които биха могли да се използват като скривалище от стрелеца. С активен кристал биха могли да засекат резонанса на обогатен метал…

— Или да се объркат от никела и желязото в астероидите. А и веднага щом пуснат активни лъчи, проклетото нещо ще разбере, че си имаме съюзник. Ще може да се премести много преди да получат обратния сигнал и да стрелят. Шест минути са адски много време.

— Не виждам недостатъци в разсъжденията ви. В такъв случай може би най-добрият избор си остава вече предложеният — да изляза от сянката и да ви прибера. Както казвате, машината може да се въздържи от сражение с противник с моите размери.

— Ами ако грешим? Ами ако проклетото нещо открие огън?

— В такъв случай ще вляза в битка.

— Първият изстрел няма да е твой. Нито дори вторият.

— Така е. Според изчисленията ми в най-лошия случай — и ако е отличен стрелец — СФУК може да извади от строя основното ми оръжие и да атакува главните двигатели. Аз обаче ще успея да маневрирам с помощните, така че двамата с Гавин да стигнете до мен. Дори да остана напълно безпомощен, вътрешното ми противорадиационно убежище би трябвало да ви запази в безопасност, докато не пристигне помощ.

— Зарежи това! — неочаквано се намеси друг глас. — Аз мога да се изключа за един-два месеца. Но Тор ще умре от глад или ще полудее за толкова време!

Тор се трогна от загрижеността на партньора си. Не се сещаше друг път да е реагирал по такъв начин.

— Благодаря, Гавин. Само не излъчвай. Това е заповед.

Гавин млъкна с прещракване… може би навреме, за да не позволи на врага да го локализира с абсолютна точност. Тор прецени възможностите си.

От една страна, „Ибн Батута“ можеше да се окаже мощен съюзник, стига да успееше да изненада неприятеля с къс радарен лъч и да установи местоположението му. То обаче щеше да е остаряло преди сигналът да се е върнал. Тоест на практика могъщите оръжия на кораба бяха безполезни.

От друга страна, „Уорън Кимбъл“ беше много по-близо, но пък бе много по-слаб противник. И му трябваха няколко минути, за да излезе от сянката на астероида, като през цялото време щеше да е уязвим за първия изстрел. Или първите няколко.

Провери наличността на роботите. Десетина все още бяха в горе-долу прилична форма, недалеч от нея. Или до Гавин.

„И накрая… аз също съм тук.“

Оформящият се в главата й план не й харесваше особено. Прекалено много й напомняше отчаяната мярка, която бе взела преди години на борда на обречения цепелин заедно с храбрия мъж, на когото бе кръстен корабът й.

„Но не виждам други възможности.

И избирането на момента е от жизнена важност.

Може би трябваше да си остана на Земята и да продължа да съм обикновена репортерка.“

— Добре — каза Тор. — Ще направим следното…

 

 

САМОТНОТО НЕБЕ

Предизвикателство номер четири към потайниците

Ако наблюдавате нашата телевизия, радио и интернет — и причината да не отговорите е, че ни изучавате и следвате политика на ненамеса, нека приемем, че разбираме тази концепция.

Изучаването на по-примитивни раси или култури може да изисква мълчание за известно време, за да могат наблюдателите да не влияят върху естественото поведение на обекта. Конкретната ви причина може да е научна безпристрастност, желание да ни оставите да се порадваме още малко на нашата „невинност“ или може би защото сме уникални по някакъв начин. Можем да си представим множество причини да искате потокът информация да тече само в едната посока — от нас към вас, но не и обратно. Подобни разсъждения са обичайни и за човешките наблюдатели.

Разбира се, някои от нас могат да възразят, че е било жестоко от ваша страна да не се свържете с нас по време на ужасните световни войни или през гибелната Студена война, когато новината за контакта е можела да ни спести разминаването на косъм със самоунищожението. Или че е трябвало да ни предупредите за опасностите от екологичната деградация и от много други спънки. Или че е безсърдечно да не споделите с нас технологии, които биха ни помогнали за решаването на много проблеми и да спасят живота на милиони.

Някои хора с право могат да посочат, че сме си спечелили огромно достойнство, като сме се оправяли съвсем сами. Те се гордеят с факта, че показваме всички признаци, че постигаме зрелост със собствените си тежки усилия. Ако причината да мълчите е желанието ви да запазите достойнството ни, в това също би могло да има смисъл…

… стига да не е просто извинение и оправдание, с което прикривате някакви по-егоистични мотиви.

Да се намесваме или не? Това е морален и научен въпрос, на който отговаряте с мълчаливо наблюдение, за да видите дали ще решим сами проблемите си. (Може би се справяме по-добре, отколкото сте очаквали?) Дори е възможно причините ви да са изключително основателни.

Но ако продължите тази политика, не можете да очаквате голямо доверие или благодарност, когато най-сетне преодолеем трудностите си и се превърнем в пътуващи между звездите възрастни без ничия помощ. О, ще се опитаме да сме дружелюбни и честни. Но вашето дълго мълчание ще направи приятелството ни трудно, поне в началото.

Ние разбираме хладнокръвната научна безпристрастност. Но се замислете — вселената понякога върти номера на могъщите. В някоя далечна епоха ролите ни могат да се сменят. Надяваме се, че ще ни разберете, ако бъдещото ни отношение към вас се определя от вашето поведение към нас в миналото и настоящето.