Дейвид Брин
Битие (14)

14.
Съкровище

Нощта беше паднала преди доста време и батериите на фенера му вече се изтощаваха. Това, наред с пълното изтощение на самия Пен Сян Бин, го накара най-сетне да зареже изваждането на находки от скритото съкровище, което бе открил под потопеното имение. Пък и кислородът също бе свършил и гърдите му горяха от трите гмуркания без бутилка през тесния отвор, за да грабне каквото може — каквото проблесне пред очите му.

„Ще умреш, ако продължаваш така — най-сетне си каза той. — И до съкровището ще се добере някой друг.“

Последната мисъл го убеди окончателно.

Въпреки това имаше работа за вършене и без още гмуркания. Бин намери няколко прогнили дъски по морското дъно и закри с тях отвора, зейнал под основата на сградата. След това се гмурна още веднъж в тъмните сенки, за да засипе всичко с пясък. Накрая си почина известно време, вкопчил се в импровизирания сал под смътното сияние на лунния сърп.

„Не е ли казано, че мъдрецът трябва да разпределя амбицията си като мед по филията? Само алчният глупак се опитва да глътне наведнъж всичко.“

О, но нима съкровището не изкушаваше? Внимателно скрито от някогашния собственик на крайбрежното имение, който бе отнесъл тайната на скритото мазе със себе си — може би напук — чак до камерата за екзекуция и разчастване.

„Ако бяха присадили част от мозъка му освен очите, кожата и органите, някой е можел и да си спомни за скритото помещение.

Късметлия съм, че богаташът е тръгнал към смъртта си озлобен, без да каже на никого какво ще погребе надигащото се море.“

Най-сетне пое към дома, като се бореше с течението, което все се опитваше да го завлече в морето към натоварените корабни трасета. Пътуването беше мъчително: той клечеше на претоварения сал от полистирен и правеше изтощителната осмица… докато треперещите му пръсти не се схванаха и не изпуснаха греблото! Нощта го погълна, но нямаше смисъл да го търси или да проклина съдбата си. Не можеше да скалъпи ново. Въздъхна тихо, скочи в мръсната Хуанпу и започна да влачи сала с овързаното около кръста си въже.

На няколко пъти ревниво спираше, за да провери торбите с плячката, да ги преброи и да затегне вървите.

„Добре, че успях да скрия на сигурно в мазето и предишния си боклук, всички онези тръби и отчупени керемиди. Иначе щеше да се наложи да мъкна и тях.“

Залезът на луната само влоши положението. Целият естуар потъна в мрак, нарушаван единствено от примигващите звезди. И блясъкът на Източен Шанхай, разбира се, онази колоритна галактика на богатство, проблясваща и сияеща отвъд предпазната стена. И меката луминесценция на самата вода, която се оказваше особено ценна, когато лъкатушещият път на Бин го отвеждаше до някой от съседните домове, издигащи се в мрака като някакви мрачни средновековни замъци. Внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум, докато бързаше покрай наклонени стени и стърчащи подпорни стълбове.

„Мей Лин ще е наистина впечатлена от находката.“

Тази надежда му даваше сили, докато най-сетне не се появи неговото имение с познатия наклон, закриващ една килната ивица звезди. Така копнееше да се прибере у дома, че се отплесна… и едва не стана катастрофа.

Дори малко лунна светлина щеше да го предупреди за рояка медузи — облак от пулсиращи чадъри, които се носеха в залива, нищожна клонка от огромната заляла Източно Китайско море колония, която с всяка година ставаше все по-голяма и унищожаваше вековни риболовни територии. Повлечена от течението, туптящата маса полупрозрачни тела и развяващи се пипала се носеше право към него.

Бин трескаво се заотдръпва и едва се размина с приближаващата орда. Но въпреки това скоро откри на мъждукащата светлина на фенера, че е заобиколен от блуждаещи медузи. Дърпаше се от един куп и неизбежно се натъкваше на друг. Неспособен да ги избегне, той зарита… и усети внезапната изгаряща болка, когато едно пипало докосна левия му глезен.

Останал без избор, Бин се изкатери върху сала, като се молеше импровизираните връзки да издържат. Салът потъна под тежестта му и тялото му се озова във водата. Пипалата обаче не можеха да го достигнат. Засега.

Успя да разреже една стара тенекия за мляко и си направи нещо като весло (по-скоро черпак), с което загреба през тресавището от отровни създания. И дума не можеше да става да чака рояка да се пръсне. Дотогава теченията щяха да го отнесат някъде надалеч. Домът беше пред него и най-добрият избор бе да прибегне до груба сила.

„Тези ужасни твари ще избият цялата риба в естуара и ще ми съсипят мрежите“ — помисли си. Какъв щеше да е най-лошият резултат? Семейството му щеше да гладува. Може би седмици наред.

„Казват, че тези твари могат да се ядат, ако внимаваш. Да се пържат в сусамено олио. Кантонците ги ядели.“

Звучеше противно. Но можеше да им се наложи да опитат.

Последните сто метра бяха чиста агония. Сякаш някой бе подпалил дробовете и ръцете му. Успя да се сдобие с ново болезнено опарване по дясната ръка преди основният отвор на разнебитената къща най-сетне да зейне пред него. Естествено, се удари, когато салът се блъсна странично в атриума. Две от торбите се скъсаха и по стария покрит с паркет под се разпиляха проблясващи съкровища. Нямаше значение. Находките му вече бяха в безопасност и лесно можеше да ги достигне.

Трябваше да напрегне всичките си останали сили, за да замъкне една торба горе, да мине внимателно по наклонения покрив с разнебитените керемиди и най-накрая да стигне до навеса, където го чакаха жена му и детето му.

— Камъни?

Мей Лин впери поглед в нещата, които Сян Бин бе изсипал пред нея. Сиянието на зората се разпълзяваше по източния хоризонт. Тя вдигна фенера, за да разгледа малкото съкровище: затули светлината и говореше тихо, за да не събуди бебето. От косо падащите лъчи белегът на едната й буза изпъкваше — спомен от нараняването й като дете при ужасното земетресение в Хунан.

— И си толкова развълнуван от купчина камъни?

— Бяха на рафтове, внимателно подредени и с етикети — обясни той. Вече беше почистил двете рани и внимателно мажеше с мехлем язвата на левия си крак — една от няколкото, която се беше отворила отново след дълго затишие. — Етикетите няма как да се прочетат след толкова време. Но е имало стъклени витрини и…

— Не ми приличат на скъпоценни камъни. На диаманти или рубини — прекъсна го тя. — Вярно, някои са красиви. Но навсякъде можеш да намериш полирани от водата камъчета.

— Има и още, на специални поставки в центъра на стаята. Някои са в специални кутии от дърво и кристал. Казвам ти, това е някаква колекция. И трябва да е била ценна, щом собственикът я е скрил така, че…

— В кутии? — Интересът й отново се събуди, макар и съвсем малко. — Не ги ли взе?

— Взех няколко. Оставих ги на сала. Ужасно съм уморен. И гладен. — Подуши красноречиво към тенджерата, в която Мей Лин претопляше снощната вечеря, която беше пропуснал. Долови миризмата на някаква риба, пържена с праз, лук и онова червеникаво водорасло, което тя слагаше в повечето ястия.

— Сян Бин, донеси и от онези в кутиите — настоя Мей Лин. — Докато се върнеш, яденето ще се е стоплило.

Бин с радост би изгълтал храната и студена, но въздъхна примирено, събра сили и успя някак да задейства треперещите си мускули. „Още съм млад, но вече знам как ще се чувствам, когато остарея.“

Сивкавата светлина на утрото му помогна да мине по покрива и да се спусне по стълбата и стъпалата, без да се препъне. Ръцете му трепереха, докато развързваше още две торби, издути от предмети с остри ъгли. Мъкненето им нагоре и по покрива беше чисто съревнование на волята с агонията.

„Повечето от предците ни са живели поне толкова зле — напомни си той. — Докато положението в Китай не станало много по-добро за едно поколение…

… след което се влоши отново. За бедните.“

Разбира се, надеждата беше опасно нещо. От време на време можеше да се чуе как някой заселник като тях внезапно забогатял след щастлива находка. Но в повечето случаи реалността бе много по-сурова. „Може би в крайна сметка ще се окаже само частна колекция на някакъв любител геолог — помисли си той, докато се бореше с последните няколко метра. — Хоби на човек, скъпо лично за него, но без особена пазарна стойност.“

Все пак, след като се свлече за втори път на пода под навеса, намери в себе си достатъчно любопитство и сила да вдигне глава, докато чевръстите пръсти на Мей Лин се занимаваха с вървите. Тя обърна едната торба и изсипа съдържанието й — още камъни и две от споменатите кутии. Бяха изработени от фино резбовано дърво и имаха прозорчета, които проблясваха прекалено красиво, за да са от обикновено стъкло.

За първи път Бин видя пламък в очите й. Или поне интерес. Тя вдигаше камъните един по един, въртеше ги на светлината на фенера… после дръпна завесата, за да пропусне острите хоризонтални лъчи на слънцето, което тъкмо надничаше над Източно Китайско море. Бебето се събуди, зашава и захленчи. Бин си сипа яхния от тенджерата.

— Отвори я — настоя Мей Лин и му тикна в ръцете по-голямата кутия. Той остави с въздишка храната и взе кутията, която по големина и тегло бе горе-долу колкото главата му… е, може би малко по-тежка. Започна да откъртва ръждясалата закопчалка, а Мей Лин взе малкия Сяо Ен, за да го нахрани.

— Май е по-добре първо да я почистим — каза той. — А не да я чупим само за да видим какво има вътре. Самата кутия може да е ценна…

Внезапно дървото се разцепи с трясък по една пукнатина. Мътна вода се изля в скута му, последвана от някакъв обемист предмет, толкова гладък и хлъзгав, че едва не се изплъзна от ръцете му.

— Какво е това, съпруже? — попита Мей Лин. — Пак камък ли?

Бин го завъртя в ръцете си. Нещото беше тежко и твърдо, със зеленикав оттенък, като на нефрит. Но можеше да е просто полепнала по повърхността слуз. Избърса го с един парцал. Истински нефрит с подобни размери щеше да се продаде доста добре, особено щом вече е оформен с такъв приятен контур — като издължено яйце. Той продължи да го търка и го вдигна към слънчевите лъчи, за да го разгледа по-добре.

„Не, не е нефрит.“

Разочарованието обаче бавно се превърна в почуда, тъй като слънчевата светлина като че ли потъваше в лъскавия овоид. Повърхността му потъмня, сякаш предметът жадно пиеше светлината.

Мей Лин промърмори изумено нещо… и ахна, когато камъкът смени цвета си пред очите им…

… а след това започна да излъчва собствена светлина.

СКАНАЛИЗАТОР

Марша Хатами: Отново сме заедно. Преди паузата чухме професор Ноозон, нашето любимо научно светило и чешит, да изразява съмнение относно някои от предпоставките зад проекта „Златно ухо“, който е най-мащабната програма на СЕТИ, водена от другия ни гост, доктор Хана Спиърпат. Професоре, вие заявихте във вашия цветист растастил, че икономиката ще играе решаваща роля в решенията, вземани дори от високоразвити извънземни култури. Нима свръхсъществата няма да са надскочили подобни неща като парите?

Професор Ноозон: Изглежда вярно, може да са какви ли не видове! Някои може да са суперсоциалистически кошерни обитатели, самовглъбени и почитащи себе си айндроиди, ши-ши фу-фу вавилонски капиталисти, мистиковани магьосници… или дори хиперпросветени растатвари, живеещи в димния пръстен на свещени юмаромати. Разнообразието е огромно, така че кой знае какви „изми“ и „скизми“ си имат?

Д-р Спиърпат: Какво? Вижте, познавам ви като студент от Тюлън. Говорехте нормален английски, преди да прихванете този измислен ямайски жаргон! Така че просто го кажете на човешки език, става ли? Да не би да твърдите, че всяка извънземна култура ще има пари?

Професор Ноозон: С каквато и система да се управлява една свръхкултура, някои неща се диктуват от простата физика. Някакъв непорочен маяк, който непрекъснато врещи „здрасти!“ във всички посоки векове наред е просто безумно — и определено по-дразнещо за съседите, отколкото някоя банда глухи барабанисти! Особено ако дотогава ще са открили и по-ефективни начини да го правят.

Марша Хатами: По-ефективни ли?

Професор Ноозон: Преди много време, в началото на века, трима бели каубои — Бенфорд, Бенфорд и Бенфорд — показаха, че всяка цивилизация, която иска да излъчи послания към други цивилизации, за да установи контакт с тях, ще го прави периодично, а не постоянно. Ще използват тесни насочени лъчи и ще осветяват с тях за кратко вероятните обиталища на по-млади цивилизации, после ще продължат нататък, цел след цел, преди да започнат отначало. Разбрахте ли?

Д-р Спиърпат: Това е така нареченият „пинг“. Прочутият УАУ сигнал^[1] може да е точно такъв.

Професор Ноозон: Точно така. Простите сметки го показват — този подход използва по-малко от една милионна от енергията на крещящите маяци, които търси СЕТИ. Ами просто помислете. Ако и учителят, и ученикът изследват небето, като скачат от място на място с тесен лъч, каква е вероятността и двамата да гледат в една и съща посока едновременно? Почти никаква, нали? Така няма да стигнем доникъде!

Марша Хатами: А коя стратегия би била по-добра?

Професор Ноозон: Търсачите като Хана приемат, че можем да търсим насочено, докато извънземните предават във всички посоки. По-разумно е да търсим във всички посоки, а те да предават насочено.

Д-р Спиърпат: За подобен метод ще са нужни стотици радиотелескопи, пръснати по целия свят, които да покриват небето. Мога ли да попитам нашия шоумен и „учен“ кой би платил подобно огромно начинание?

Професор Ноозон (смее се): Стотици? Боже мой, хиляди! И какво от това? Да ги направим евтини, прости и тривиални, така че да ги използват куп братя и сестри аматьори от всяко кътче на чудната ни планета! Всяка чиния в задния двор ще претърсва само една тясна ивичка в небето. И само една! Вързани помежду си, домашните устройства ще образуват най-грамадния телескоп, гледащ във всички посоки едновременно! И той ще ни даде възможност да забелязваме кратки сигнали от далечни цивилизации… стига извънземните да ги има. Но също така ще има и една много важна, направо страхотна допълнителна полза.

Марша Хатами: Каква по-точно, професоре?

Професор Ноозон: Че как… ще направят много по-трудно някой гадняр или крадец да се промъкне при нас! Представете си планета, на която милиони аматьори си имат търпеливи автоматични антени, зяпнали във всички посоки. Грамадна мрежа без централно управление. Каква полза ли? Край на страшните глупави истории за гадни НЛО, докарващи плешиви призраци да се гаврят със свестните хора! Край на историите за НЛО! Ще е чудесно! (Смее се.)

Марша Хатами: Е, доктор Спиърпат? Какво ще кажете за тази идея — че трябва да сменим големите скъпи телескопи на вашия институт със световна мрежа аматьорски чинии, покриващи цялото небе?

Д-р Спиърпат: Ще кажа, че е забавна. Приятелите ни в СЕТИ лигата се опитват да постигнат нещо подобно. Жалко, че сценарият на така наречения професор Ноозон се основава на една несигурна предпоставка.

Марша Хатами: Каква предпоставка, докторе?

Д-р Спиърпат: Че на високоразвитите извънземни цивилизации ще им пука за неща като икономиката. Или „ефективността“!

Професор Ноозон: Ха! Всичко ще зависи от това колко са напреднали! Но въпреки всичко имат думата законите на физиката. Дори извънземните да имат страховита цивилизация на трето ниво по Кардашов и да могат да използват енергията на цяла галактика, ще им се налага да преценяват приоритетите си! Каквато и да е технологията им, ще искат да изберат методи, които да постигат целите им без прахосване…

Д-р Спиърпат: „Ефективност“ е идея на нашето време, която приема, че обществото се състои от групи с различни интереси и противоречащи си приоритети. Днес бедните имат по-малко влияние върху богатите, но все пак имат някакво влияние. При подобни условия съм съгласна, че дори могъщите трябва да се съобразяват и да балансират целите си, за да удовлетворят колкото се може по-голяма част от обществото. Но вашата предпоставка, че това важи и другаде, си е чисто пространствено-времеви шовинизъм! Дори не всички човешки цивилизации са действали на този принцип. Мога да се сетя за няколко, захванали се с гигантски проекти, без изобщо да се интересуват за ефективността.

Марша Хатами: Ще дадете ли пример, докторе?

Д-р Спиърпат: Разбира се. Древен Египет. Когато са издигнали пирамидите така, че да наподобяват съзвездието Орион. Грамадните им размери са предавали визуално съобщение както през времето, така и на боговете наблюдатели, за които са вярвали, че живеят горе: „Вижте! Ние сме разумни и сме тук!“

Марша Хатами: Тази теория за Орион е спорна…

Д-р Спиърпат: Така е. Онова, което не е спорно, е, че фараоните от Старото царство са излели невероятни ресурси в начинанието си, без изобщо да се замислят за „конфликт на интереси“. Просто са направили най-голямото и най-забелязващо се нещо, което било възможно.

Марша Хатами: Тоест… ако ви разбирам правилно… и се надявам, че не ви разбирам… искате да кажете… че стратегията на СЕТИ е да открие мощни маяци, които излъчват постоянно и във всички посоки… алтруистично… посланията на цивилизация, която не изпитва нужда да го прави ефективно… защото…

Професор Ноозон: … защото практикуват някакъв свръхнапреднал еквивалент на тирания. Галактическо потисничество може би? Или робство? Ужас! Значи това са просто… гадняри… Този път ме хвана в липса на въображение, Хана. Хич, ама хич не си бях и помислил за такова нещо.