Дейвид Брин
Битие (5)

5.
Свободно падане

Докато капсулата му летеше към зенита, описвайки дъга високо над Земята, Хакер все още нямаше представа, че нещо не е наред. Тъкмо обратното, полетът се очертаваше като едно от най-гладките му суборбитални приключения.

„Какво чудесно корабче“ — помисли си той и потупа хибриднодиамантения конус на носа, който го обгръщаше тъй плътно, че му се налагаше да лети сгънат едва ли не като зародиш. Не че имаше нещо против. Това помагаше да се отделят сериозните играчи от онези типове, за които ракетите бяха само краткотрайна прищявка.

„Майната им на разходите. Това хоби е само за представители на Първото съсловие, по-ярко дори от траншейното ветроходство. Един от най-добрите начини да се изперчиш.“

Особено като се има предвид, че суборбиталният полет бе кратък — славно топване на пръсти в огромния космос. Скоро щеше да стигне върха на дъгата. Знаеше, че тогава ще дойде ред на меките йонни пламъци, отначало съвсем ефирни и чисти, които щяха да затрептят като призрачна ектоплазма по ръба на топлинния щит, само на сантиметри от главата му. Капсулата му вече се завърташе, за да насочи яката си аблативна задна част към Карибския басейн. От маневрата картината пред Хакер се промени и пред него се появи огромната набраздена от дюни шир на Южна Аризона, Ню Мексико и свободния щат Чиуауа…

… а над всичко това се разгърна още по-широката панорама от немигащи звезди. Много повече и по-ярки от онова, което можеш да видиш от повърхността на планетата.

„Някои наричат галактиката поредната пустиня. Повечето от онези слънца осветяват напразно празното пространство или стерилни камъни, айсберги и газови гиганти. И почти никога планета, на която има живот.“

Хакер не би могъл да избегне тази тема дори и да се опитваше. В края на краищата майка му издържаше модерни скъпи телескопи с толкова страст, колкото той вкарваше в бързо движещите се неща. И с подобни осезаеми резултати.

„Колко «органични светове» са открили със своите лъскави наземни и космически огледала, с интерферометрите си и останалите уреди, използвани за търсене на други Земи? Планети, които обикалят на подходящото разстояние от подходяща звезда, с нормална маса и измъчващи въображението следи от кислород? Пет или шест малки прашни кълба?“

Разбира се, някакъв вид живот вероятно се беше вкопчил в онези далечни пукнатини и тесни морета — и това се потвърждаваше от оскъдните спектрални следи. Бяха малко по-добри от Марс… но безкрайно по-недостъпни. Може би някой ден създадени от хората роботи щяха да прекосят невъобразимите разстояния, за да разгледат по-добре. Но дотогава?

Откриването на тези дълго търсени „живи светове“ имаше неочаквани ефекти, които изобщо не можеха да се нарекат вдъхновяващи или възторжени. „Откритието на века“. Но след пресяването на милиони звезди и дълго трупаното очакване хората се почувстваха подведени от някаква си шепа нищо и никакви камънаци. Общественото мнение (дори в дръзновения Китай) се насочи на вътре, далеч от мислите за открития космос.

„С изключение на неколцината останали мечтатели. Като мама.“

И такива като него, които можеха да превърнат всичко това в площадка за игри.

„Такава, която си струва и последния цент“ — помисли си той, докато отваряше пластмасова бутилка искрящо пино от лозята на Сизиги и изстиска инертна верижка компактни капчици. Кипящата течност оставаше на съвършени сферички, уловена от безтегловността и повърхностното напрежение, а после сферичките се пръскаха превъзходно в отворената му уста. Хакер се наслади на уникалния начин, по който вкусовете и ароматите гъделичкаха сетивните му окончания, които тук по някакъв странен начин не изглеждаха така преситени. Същото балансиращо усещане засягаше всяко друго възприятие. С изключение на слуха, естествено. Ушите му бяха запушени, за да могат тъпанчетата му да оцелеят по време на шумния полет.

„Татко щеше да одобри това“ — помисли си той и нарочно пропусна една капчица: остави я да се пръсне точно под носа му.

Разбира се, ако Ужасният ден не беше сложил драстичен край на страстния стремеж на Джейсън Сандър към удоволствията и угаждането. Понякога Хакер почти усещаше стареца до себе си по време на тези екскурзии. Или ексцесии. „Джей Ти казваше, че богатите имат специфично задължение — noblesse oblige. Бремето да се перчат!“

Да изследваш границите на изживяването, на възможностите, на благоприличното… дори на закона. Дълг, много по-важен от тривиалната филантропия. Да позволиш на целия свят да се възползва от ободрителния ефект на завистта.

— Погледни историята, синко — беше му казал веднъж баща му. — Прогресът се прави от хора, които се опитват да не изостават от другия. От другата нация или компания, от по-добрите или от съседите. Това е нашата роля, нашата трудна задача — да сме съседите! Стимул за всеки завистлив, амбициозен и изобретателен кучи син, който се опитва да бъде като нас. Това е ужасно важна работа, Хакер. Макар да се съмнявам, че някой някога ще ни благодари за нея.

Татко му беше чешит, дума да няма. Майка му, естествено, бе съвсем друга история.

За краткото време (само няколко минути), през което капсулата му се носеше към връхната точка на траекторията си, всичко изглеждаше нормално. Забързаните мисли на Хакер забавиха ход, докато се наслаждаваше на интерлюдията с шампанското и гледаше ту прашната диря на Млечния път, ту живата панорама на Земята под себе си.

„Милиарди други може и да са забравили тази мечта. Професионалните астрономи помогнаха за убиването й, като направиха изследването на космоса свръхангажиращо колективно, работа за откачалки. И досадно.

Да не забравяме и другите представители на моята каста, които си купуват места за луксозните «космически» совалки… или се наслаждават на безтегловни ваканции в орбиталния «Хилтън». Перчене без заслуга. Приключение без риск. «Постижение» без нито грам работа.“

Хакер разтри мазолестата си ръка, цялата в белези от искрите от оксижена и безбройните часове в работилницата, където бе помагал на хората си да създадат малката ракета почти от нулата. Или поне от един наистина добър комплект. Което си е почти същото.

„А единиците като мен връщат романтиката!“

Забеляза някакво блещукане през прозрачния диамантен конус на носа. Нещо се движеше бързо на фона на неподвижните съзвездия.

„Говорим за вълка, а той… Не… това не е «Хилтън». Твърде силно отразява светлината. Трябва да е старата космическа станция. Все още обикаля около Земята. И там все още работят неколцина специалисти и твърдоглави учени. На обществени разноски.“

Адски тъпо.

„Да вземем последните четири хилядолетия. Имало ли е някакво истинско развитие, което да не е било задвижено от аристокрацията? Не, разбира се…“

Изведнъж остро, болезнено ярко сияние озари капсулата! Хакер се намръщи и закри очи с ръка.

Изруга на глас и усети как думите вибрират в гърлото му, макар че запушените уши не ги регистрираха. Звуковият имплант в мандибулата му обаче преведе предупреждението на компютъра.

ВХОДЯЩО ЛАЗЕРНО СЪОБЩЕНИЕ.

Внезапните му опасения се потвърдиха: екранът на панела грейна в холографски режим. Онзи надут рус кретен „лорд Смитс“ се зарея към Хакер, при това се хилеше. И не беше вдигнал само визьора този идиот, а бе махнал целия си шлем, противно на всички правила. Въпреки скъпата биоскулптура лицето на барончето изглеждаше деформирано от грозно зейналата уста (безтегловността правеше подобни неща с някои хора), оформяща думи, които се зареяха между тях заедно с пръски слюнка.

Пипнах те, Сандър! Свършено е с теб!

Хакер тракна със зъби, за да предаде субвокалния си отговор.

Какви ги дрънкаш, Смитс?

Наред с отпечатаните думи кикотът на благородника улучи един от модулите за вибрация в импланта и челюстта на Хакер затуптя.

Прицелил съм се право в теб. Ако това беше истинско, щеше да си като пушена сьомга в чинията ми.

Хакер осъзна…

Смитс си играеше на „космическа война“. Някои от новаците бяха луди по нея по време на обучението и не слушаха старите кучета. Търсеха вълнението на съперничеството, а не само балистичния полет. Спускаш се върху противника и го „застрелваш“ по време на апогея.

Идиотска забава. По цял куп причини.

Застави нервите и мускулите в гърлото му да оформят остри думи, които бяха предадени през четирийсетината километра помежду им.

Смитс, глупак такъв! Няма да играя тъпата ти игричка. След малко започва обратното навлизане. Трябва да проверя…

Русият кретен се усмихна презрително.

Типична парвенюшка страхливост. Знам, че си използвал симулатора, Сандър. Наясно си какво да правиш и имаш нужното оборудване. Страхлив двуличник.

Обиди, целящи да го предизвикат. Хакер знаеше, че не трябва да им обръща внимание.

Но никой не можеше да нарече един Сандър „парвеню“!

„Баба ми е изиграла «Полароид», после «Ксерокс» и накрая «Майкрософт». После е купила «Върджин» и «Телкрам» на безценица и ги е продала скъпо, докато твоята фамилия още е оплаквала Кромуел в Камарата на лордовете.“

Ръцете му полетяха и извикаха процедури, които обърнаха комуникационния лагер и задействаха късообхватния радар, за да засече Смитс сред йонната мъгла. И да, Хакер наистина беше прекарал доста време в симулатора на „космически войни“ в тренировъчния лагер. Кой би устоял на подобно изкушение?

Страхливец! Бий се!

Точката на радара се раздвижи и се разпадна на множество примамки — стар трик в електронната война, на който Хакер бързо отвърна с филтрираща програма. „Няма да ми се измъкнеш толкова лесно.“

Част от него осъзнаваше, че обратното навлизане в атмосферата е започнало. По топлинния щит се появиха слаби проблясъци, които започнаха да изместват далечните звезди. Проверките чакаха…

… но колко пъти ги беше правил заедно с екипа си? Сто? „Нека капсулата си свърши работата — реши той. — Този ИИ в някои отношения е по-съобразителен от мен.“

Междувременно кретенът със синя кръв продължаваше да се киска и да сипе предизвикателства. След като Хакер успя да пробие електронния му камуфлаж, Смитс използва двигателите за маневриране, за да не му позволи да се прицели в него.

„Малоумник! Заобикаляш автоматичните системи за управление точно когато на ИИ може да му се наложи да направи промени.“

Лицето на холоекрана сякаш с всяка секунда ставаше все по-възбудено и налудничаво.

Хайде, Сандър! Можеш и по-добре! Нещастно издигнало се магазинерче!

Хакер примигна. Дори барончето не беше толкова тъпо при нормални обстоятелства. Нещо явно не беше наред.

Престана да се опитва да го улучи и вместо това излъчи предупреждение:

Смитс, сложи си шлема! Май сместа ти за дишане е сбъркана. Съсредоточи се върху управлението или мини на автопилот…

Нямаше смисъл. Лицето ставаше само по-разкривено, по-зачервено… почти безумно. Думите излитаха от устата му, получерни, виеха се като някакъв злословещ тайфун. Да не говорим, че кретенът още няколко пъти освети с лазера си капсулата на Хакер, като крещеше: „Победа“ при всяко попадение.

А сега е ред на последния удар… Сандър!

Хакер бързо взе решение. Най-доброто, което можеше да направи, бе да премахне дразнителя. Затова прекъсна напълно контакта с рязко стискане на зъби. Отърваването от разкривената подигравателна физиономия определено му се отрази добре.

„Ще докладвам този тип на Космическия клуб! Може би дори на Съсловния съвет“ — реши той, докато се мъчеше да се успокои и да загърби инцидента. Около него заиграха още йонизирани пламъци, протягаха се нагоре, опипваха капсулата като търсещи пипала, мъчеха се да проникнат вътре. Тунелът осеяна със звезди чернота пред него ставаше все по-тесен, от всички страни се появиха цветовете на обратното навлизане. Разтърсващи вибрации отекнаха по гръбнака му.

Хакер обичаше тази част от суборбиталната екскурзия, когато стремглаво спускащата се капсула се тресеше, резонираше и стенеше, изпълвайки всеки нерв и кръвоносен съд с повече радостна възбуда, отколкото можеш да намериш където и да било другаде от тази страна на Ню Вегас. По дяволите, даже повече и от Ню Вегас.

Разбира се, това беше и частта, когато някои богати сноби драйфаха в респираторите си. Или започваха да крещят от ужас и не млъкваха през цялото спускане. Но все пак не можеше да пожелае подобно нещо на Смитс.

„Дано този глупак да си е сложил шлема. Може би трябва да опитам още веднъж…“

Зарева сирена.

Не я чу директно със запушените си уши, а я усети като трептене в челюстта. Думите на компютъра запулсираха настойчиво:

ГРЕШКА В НАСОЧВАЩАТА СИСТЕМА…

НЕУСПЕШНА КОРЕКЦИЯ НА ТРАЕКТОРИЯТА…

ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА НОВАТА ЗОНА НА КАЦАНЕ…

— Какво? — извика Хакер, макар че трясъкът наоколо погълна думите му. — Я стига глупости! Платих за тройно осигуряване…

Млъкна. Нямаше смисъл да крещи на един ИИ.

— Обади се на посрещащите съдове и им кажи…

ГРЕШКА В КРИПТИРАНЕТО НА КОМУНИКАЦИИТЕ…

НЕ МОГА ДА ЗАРЕДЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАДАДЕНИЯ СПЕКТЪР ЧЕСТОТИ…

НЕ МОГА… ДА СЕ СВЪРЖА… С ПОСРЕЩАЩИТЕ… ЕКИПИ…

— Премахни криптирането! Изпрати съобщението без кодиране. Потвърди!

Не беше време да се измъква от папараци и екоманиаци. Има случаи, когато трябва да се пази тайна. И други, когато това е безсмислено.

Само че този път корабният ИИ изобщо не отговори. Трептенето в челюстта на Хакер се превърна в жално бръщолевене, субпроцесорите продължаваха да дрънкат неразбираемо. Хакер изруга и заблъска капсулата с юмрук.

— Изръсих се куп пари за най-качествения комплект. Някой ще си плати за това!

Думите бяха сурови безмълвни вибрации в гърлото му. Но Хакер щеше да запомни това обещание. Беше подписал отказ от претенции по силата на Международния договор за екстремни спортове. На Земята обаче имаше петдесет хиляди частни детективски и правозащитни служби. Някои щяха да заобиколят правилата на Гилдията на ченгетата — срещу тройна такса.

„Ъгълът на навлизане е сбъркан — осъзна той, докато мозъкът му се тръскаше в шлема като зар в чаша. — Тези малки спортни капсули… са със силно ограничени параметри. След секунди… може да се превърна в много богат въглен.“

Нещо у Хакер ликуваше при тази мисъл. Ново изживяване, което да опъне нервите ти. Профучаване с рев покрай смъртта. Но дори това беше вгорчено от един вбесяващ факт.

„Не получавам онова, за което съм платил.“

 

 

ЕНТРОПИЯ

Като разглеждаме дългия списък заплахи за съществуването на човечеството, може би трябва да започнем с природните катастрофи. Именно те са заличили предишните тартори на планетата. Свирепите динозаври и други господстващи зверове са посрещнали участта си с тъпа изненада, без да имат ръка, лапа или нокът, с който да й се противопоставят.

И тъй, какво може да ни стори вселената? Какво ли не. Слънчеви суперизригвания, свръхнови и гигантски черни дупки, които могат да профучат покрай нашето слънце. Или микроскопични черни дупки, които да се сблъскат със Земята и да ни изгризат отвътре. Или да попаднем в прожектора на някой магнетар^[1], в поток гама-лъчи или да бъдем изненадани от титанична експлозия в центъра на галактиката.

Ами ако Слънчевата система се забие на висока скорост в някой гъст молекулярен облак и към нас се посипят милион комети? А какво ще кажете за класиките в жанра? Като сблъсък с астероид? (По-нататък ще се спрем подробно на тази тема.) Да не забравяме и супервулканите, които продължават да трупат сили под Йелоустоун и на десетина други горещи местенца — гигантски магмени резервоари под огромно на лягане, които непрекъснато търсят къде да освободят напрежението. Да, вече се подплашихме веднъж. Но едно средно по мощност оригване не премахва заплахата. Става въпрос за кога, а не за дали.

Списъкът на природни катаклизми на фондация „Спасителна лодка“ е доста дълъг. Десетки и десетки сценарии, всеки от които достатъчно вероятен — чак до неизбежния край на Слънцето. Навремето ни уверяваха, че това ще се случи след пет милиарда години. Само че сега астрономите твърдят, че постепенното увеличаване на температурата на нашето светило ще достигне смъртоносната точка много по-рано! Прага, когато Земята вече няма да е в състояние да се отърси от достатъчно топлина, та дори да успеем да заличим всяка следа от парникови газове в атмосферата.

Кога ли? Неудържимото разпространение на пустините може да започне само след сто милиона години. Колкото да мигнеш с око! Горе-долу толкова време, колкото е било нужно на първите мънички бозайници да се подадат от дупките си, да зяпнат димящите останки от някой тиранозавър и да се превърнат в нас.

А може и ние самите да гръмнем веднъж завинаги всичко и да оставим само малки създания да щъкат сред руините ни.

Животът може би има само още един шанс да оправи нещата.

Рогът на изобилието на Пандора