Дейвид Брин
Битие (15)

15.
Артефакт

— Има изтичане.

Не точно любимата фраза на астронавтите. Не и в космоса, където безценният въздух може да изтече за секунди. Или по време на навлизането в атмосферата, когато същите газове се превръщат от приятел в огнен враг — изгарящ, изпепеляващ и ревящ от другата страна на крехкия ти топлинен щит, търсещ начин да се добере до теб.

Но не, Джералд знаеше, че Акана Хидеоши има предвид друго изтичане. От онзи вид, който бюрократите вземат още по̀ на сериозно. Лицето на генерал-майора мигаше и се кривеше на плоския екран въпреки сериозните корекции на картината, а пращящите й думи едва се чуваха сред оглушителния рев, докато мъничката капсула връщаше Джералд към дома. Раздразнението й обаче се долавяше напълно отчетливо.

— Някой се е раздрънкал за малката ни находка. Слуховете са плъзнали из всичките десет съсловия. През последния час ми се обадиха петима сенатори, четирима трибуни, десетина новинарски агенции и бог знае колко високопоставени амазонки…

Лицето й на екрана се разми и почти изчезна, когато капсулата се разтресе и обърна заострения си нос за корекция на курса.

— Стеснихме вероятните източници до някое дрънкало… в Маршал, възможен шпионин в… централния компютър на НАСА-Хавана… и онзи турист богаташ, когото дундуркате там горе. Е на това му се вика благодар…

Образът на Акана се разпадна напълно и изчезна в шума, когато капсулата открадна ииресурси от комуникационната система и ги прехвърли към навигацията. Навремето нямаше да има абсолютно никакъв контакт през тази фаза от спускането, когато йонизираните пламъци те заобикалят като ореола на обхванат от праведен гняв светец. Или като нимб на падащ ангел.

Или като звезден пратеник, носещ нещо сияещо и мъчително интересно. Носител на добри вести може би. Или на лоши.

В нарушение на няколко правила той беше извадил Артефакта от контейнера му и го държеше в скута си като дете. От момента, когато люкът се затвори и изолира капсулата му от станцията, и по време на цялата поредица кратки включвания на двигателя, които насочваха спускаемия апарат към дома, той непрекъснато въртеше лъскавия цилиндър в облечените си в ръкавици ръце, оглеждаше го отвсякъде, насочваше към него всичките подсилени сетива, които бяха достъпни на костюма му. Всеки проблясък и всяко мъждукане се записваха — макар че какво ли означаваше всичко това…

Както и да е, изучаването на предмета бе по-добро от алтернативата да слуша скимтенето и воя на свръхнагорещената плазма, която започна да дращи кожата на капсулата. Никога не бе обичал тази част от работата си — да довери живота си на „спускаемия апарат“, раздут от двуметров куб до сегашните си размери и тежащ малко повече от него самия. Астронавтите навремето са се радвали на по-комфортни условия. Но пък и са били смятани за герои.

Изведнъж образът и гласът на генерала се появиха отново.

— … извикаха в Белия дом! И какво мога да им кажа? Че сме записали сто и двайсет неизвестни досега азбуки и системи от символи? И сме зърнали няколко десетки интересни неясни сфери, които биха могли да са други светове? Онези смътни фигури, които се издигат към повърхността и после потъват отново, подобно на загадъчните отговори на някаква игра?

— Ами да, можеш да започнеш с всичко това — отвърна той, макар да знаеше, че думите му няма да стигнат целта си. Единствено намиращ се на земята лазер можеше да пробие йонизираната обвивка. Засега комуникацията беше еднопосочна.

Същото се отнасяше и за Артефакта. Дни наред двамата със Салех го бяха облъчвали с дълги серии „СЕТИ послания“, съставяни от ентусиасти в продължение на шест десетилетия и вариращи от съвсем прости математически импулсни кодове до анимирани презентации хитроумно замислени да представят законите. Законите на физиката и химията. Законите на природата и на човечеството. Обезсърчени от неясния отговор (бъркотия двусмислени символи), бяха продължили с основни обучаващи програми. Като онези, предназначени за деца, които изучават втори език…

… и тогава най-неочаквано дойде заповед Джералд да слезе долу. Да отнесе предмета у дома, за да бъде изучаван в подходящи условия.

Чудесно, направо страхотно. С изключение на допълнителната заповед да се пази пълно мълчание.

— Точно по тази тема са приети международни протоколи — бе възразил Ганеш. — Трябва да има открито споделяне на всички открития, които биха могли да имат нещо общо с живот и разум извън Земята. Такъв е договорът.

На което юристът от НАСА отвърна, че не са длъжни да оповестяват евентуална измама.

А в края на краищата можеше да се окаже именно измама. Членовете на екипа на генерал Хидеоши дори се обзалагаха. Най-големият залог? Че перуанският индустриалец Карлос Вентана, платилият да живее на станцията като гост, може да е внесъл тайно предмета в личния си багаж и по някакъв начин да го е изстрелял в космоса, за да бъде „открит“ от Джералд. Вентана определено имаше достъп до най-добрите дрънкулки на света и беше известен пакостник.

Не. Артефактът не можеше да е бил изстрелян от Вентана. Проблясваше на мониторите за боклук от месеци, орбитата му беше с повече от хиляда километра по-висока и можеше да се достигне единствено от улавящото въже. Фалшификат? Може би. Само че би трябвало да е изведен тайно и незнайно как на тази орбита от някой друг, разполагащ с огромни ресурси. И най-вероятно преди години.

— Направихме симулация с помощта на един от големите ИИ в Плекско — продължи Акана, когато шумът утихна. — Засега обектът показва две особености, които не могат да бъдат възпроизведени с известните ни технологии — липса на конкретен енергиен източник… и онзи многопластов оптичен ефект. Илюзията за безкрайна дълбочина от всяка гледна точка. Ако не беше това…

Гласът й заглъхна за пореден път, когато капсулата на Джералд мина през особено гадната фаза, известна като МДН — максимално динамично натоварване. На дисплея отляво управляващият ИИ нехайно преизчисли ниската, но значителна вероятност от катастрофа. Много, много по-добре беше да си намери нещо, с което да се разсее. С тракащи зъби Джералд даде субвокална команда:

„Музика! Тема, базирана на нещо от Елфман. Свободна импровизация, темпото да отговаря на околните звукови ритми.“

Внезапно гръмнаха духови и ударни инструменти, между които се вплетоха диви извивки на цигулки, заимствани от популярната през 2025 г. тема на композитора от „На Марс искат жени“, но иипреправена в кресчендо, за да отговаря на вибрирането на капсулата. Подобно нещо можеше да се направи само с неколцина човешки композитори. Както и да е, ако ти се налага да живееш известно време в бумтящ барабан…

Музиката му помогна малко и му позволи да отклони вниманието си от горещата плазма на сантиметри от главата му и да го насочи отново към Артефакта. Серия вихрушки сякаш се спускаха в млечните му дълбини, като се припокриваха и разделяха безкрайно в квазифракталната бездна.

Възможно ли бе предметът наистина да е пратеник от някаква извънземна цивилизация? Джералд винаги си беше представял първия контакт по начина, по който го показваха по филмите и виртуалките — странно изглеждащи космически кораби и загадъчни същества, слизащи по рампата… или с не толкова зрелищни, но все пак вълнуващи сигнали на екрана на някой радиотелескоп.

— Всъщност — бе казала Салех — този начин винаги е изглеждал много по-вероятен за повечето от нас.

Когато Джералд и Ганеш я помолиха да обясни, малайзийката остави тялото си да се рее хоризонтално и заговори:

— Преди четирийсетина години физиците Роуз и Райт от Ню Джърси изчислили, че за една високоразвита цивилизация ще е по-евтино да изпраща послания във формата на материални носители, в които е записано огромно количество информация, отколкото да излъчва радиосъобщения към далечни планети.

— Но как е възможно? — възрази Ганеш. — Радиовълните нямат маса. Движат се със скоростта на светлината. А едно материално тяло се нуждае от огромно количество енергия, за да достигне само една десета от тази скорост. И ще му е нужно много повече време, за да достигне целта си.

— Това е от значение само ако времето е проблем. Например ако искаш двупосочен разговор — отвърна Салех. — Но да предположим, че разстоянието изключва подобна възможност. Или просто искате да изпратите много информация в едната посока, като подарък. Тогава посланията в бутилка имат много големи преимущества.

— Какви?

— Например изразходваното общо количество енергия. Докато пътуват през пространството, лъчите се разширяват и сигналите отслабват и стават недоловими, освен ако лъчът не е много мощен и кохерентен. Райт и Роуз изчислили, че за излъчването и на съвсем кратък радиосигнал, който да е достатъчно мощен, за да бъде уловен на разстояние десет хиляди светлинни години, ще е нужна трилион пъти повече енергия, отколкото за изстрелването на същите данни, кодирани в малък снаряд.

— Ако се приеме, че не ти пука кога ще достигне целта си.

— О, материалното послание е по-добро дори по отношение на времето! Вярно, пристига по-късно. Но ако е насочено правилно, за да бъде уловено в съответната звездна система, то може да остане на орбита в продължение на векове и дори хилядолетия, много след като радиосъобщението е минало и заминало. Представете си как подобен пратеник тихо си обикаля и чака деня, в който някой ще мине да види какво има да му каже. Поздрави от далечна раса.

— Имаш предвид сценария със спотайващия се наблюдател — отбеляза Джералд. — Обсъжда се вече близо век. Машини, които чакат някъде на Земята да се развият форми на живот, способни да…

— Не бих нарекла посланика на Райт-Роуз точно „машина“. И „спотайващ се“ има активно, дори донякъде злонамерено значение. В случая става въпрос за съобщение от типа „хей, здрасти!“, записано на мъничко парче материя. Каква неприятност би могло да причини едно толкова пасивно и безобидно нещо?

 

 

Чак сега Джералд започна да обмисля обяснението на Салех за предмета в скута му. Инструментите на костюма му не дадоха повече отговори от онези, които бе успял да получи на станцията — спорадични изблици на мистериозни символи. Краткотрайни изображения на загадъчни сфери, намеци за забулени фигури, които понякога приближаваха на групи по две или три само за да избледнеят отново и да се разтворят в мъглата.

И все пак този път имаше известна разлика. Топлина, когато цилиндърът лежеше в скута му, а не на студената лабораторна маса. Още по-интересното бе, че образите сякаш се скупчваха под онази част, която докосваше с ръка. Капсулата се мяташе и тресеше — вече навлизаше в по-плътните слоеве на атмосферата. Той стисна здраво Артефакта…

… и видя нещо като цветни вълни под ръката си. Пулсираха настойчиво, сякаш дърпаха пръстите му и се опитваха да се освободят.

„От какво да се освободят? От хватката ми?

Или да смъкнат ръкавицата?“

Колко дълго се беше взирал, погълнат от шарките, забравил за страх и време? Секунди? Или минути? Една, най-много две… достатъчно, за да мине през най-лошата част от спускането. Страховитото премятане поутихна и Джералд най-сетне отпусна стиснатите си зъби. Флуоресцентните пламъци покрай тесния прозорец отслабнаха…

Водещият парашут се отвори с пукот, последван от рязък тласък, от който ремъците се впиха в тялото му…

… и там, където доскоро имаше обсипана със звезди чернота, а после свирепи пламъци, сега се виждаше синьо небе. И дисплеят за състоянието на системите светеше в оптимистично зелено.

Вниманието му обаче не беше привлечено от тези цветове. Джералд продължаваше да се взира в проблясващото нещо, което бе уловил и измъкнал от дълбините на космоса.

Или той самият беше уловен?

„Реагира на топлина и докосване — отбеляза си Джералд. — Но не по начините, които опитахме в лабораторията. Единственото, което не направихме…“

Притиснал Артефакта между коленете си, той освободи закопчалката на лявата си ръкавица и потръпна от поредното нарушаване на правилата. Онова, което се канеше да направи, не беше кашер. Прекият контакт можеше да доведе до замърсяване. Това винаги бе основна грижа с прибраните от космоса неща.

Освен ако.

Всеки момент щеше да се отвори основният парашут. След това — ако имаше късмет — щеше да се появи самолетът, който да го поеме във въздуха и да го откара към близкия космически център „Марти“ на НАСА в Хавана. А оттам нататък кой знае дали щеше да има друга подобна възможност?

„Това е непрофесионално“ — сгълча го някакъв вътрешен глас, докато Джералд съзерцаваше голата си лява ръка.

„Така е. Но пък не съм се чувствал «професионално» от години.“

Голите пръсти спряха над полупрозрачната повърхност и по нея пробягаха вълни, сякаш предметът се подготвяше за контакта. Каквото и да имаше вътре… то по някакъв начин знаеше. Усещаше близостта на жива плът.

„Ами ако наистина е извънземно? И опасно?“

Неволно си представи издължения овоид, стиснат между бедрата му, като нещо от научната фантастика. Кукувиче яйце. Троянски кон. „Замърсяването“ можеше да действа в двете посоки. Дали нямаше да допусне ужасна грешка, като докосне нещото?

„И ако техниците в Хавана мислят по същия начин, може никога да не се стигне до този опит. Ще го изучават десетилетия наред зад стъклена преграда, без дори да се осмелят на този прост тест.“

Нов рязък тласък разтресе капсулата — основният парашут се освободи от гнездото си, бързо се разтвори и се наклони автоматично, и пое управляването на спускането. Малката капсула започна да се люлее в жив ритъм — още една опасност по-малко по пътя до твърдата земя. Лудите извивки на „На Марс искат жени“ се смениха с по-тържествени, спокойни и поучителни пасажи от композицията „Батман“.

ИИ имаше ли да каже нещо? Нещо за отговорността?

„Добре тогава. Да направим компромис.“

— Акана Хидеоши — каза той и чукна със зъб за ПРЕДАЙ.

След миг тя се появи, този път без смущения, изпълни с холографските си детайли една четвърт от тясното пространство.

— Съжалявам, Джералд. Имаше тревога. Някакво богато леке разбило суборбиталния си фалос наблизо. Наложи се да отклоняваме исканията на адвоката му, на майка му и на цялата аристоменажерия, да зарежем всичко и да тръгнем да търсим някакъв си тип трилионер. — Сви презрително рамене и добави: — Е, виждаме те. Оспреят ще те прибере след…

Акана примигна — най-сетне видя, че Джералд посяга към Артефакта в скута си.

— Спри! Какво… Джералд, недей! Не прави нещо, за което ще…

Той й се усмихна тъжно.

— Генерале, умолявам за пълна карантина. По-добре ми пригответе легло в лабораторията за проби. И извикайте психиатрите.

— Джералд, сложи си ръкавицата! Това е заповед!

Полихромните шарки се завихриха към показалеца му, сякаш жадуваха да го докоснат.

„Или се готвят да се защитят“, неочаквано си помисли той.

„Е, защо да не проверим?“ Обхванат от внезапно желание, Джералд прескочи предпазливото докосване и решително опря цялата си длан върху прохладната заоблена повърхност. И…

„И какво?“

Нямаше внезапно разтърсване, токов удар или някаква друга подобна реакция като в евтините филми. А просто нови светлинни вълнички, не по-зрелищни от онези, получени при хвърляне на камъчета в нефтено петно. И дори те започнаха да се свиват и събират, образувайки граница, очертание с грубите форми на ръката му.

Контурът в никакъв случай не бе съвършен. Всъщност, докато двамата с Акана гледаха, Джералд си даде сметка, че съответствието е дефектно. Някои от пръстите бяха твърде къси. Други два пък се изтеглиха, сякаш бяха от тесто, със сантиметри по-дълги от неговите.

Кокалчетата бяха по-издути. И тогава той осъзна…

„Шест са.

Шест пръста.“

И…

„Ръката е… по-тънка от моята.

Китката също.“

Изтънена китка, преминаваща в тънка подлакътница, която се появи, когато мъглата се разпръсна още и разкри по-големи дълбини. Вместо обемистия жълт костюм, другата ръка като че ли бе в широк бял ръкав.

От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.

„Ограничен?“

Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този — странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…

… и после — докато затаяваше дъха си — се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.

Внезапно малката капсула се разтресе — самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.

Устата не се раздвижи, но мембраните по бузите го направиха. И онова, което се появи, изненада Джералд повече от всичко.

Не беше звук, а букви. Букви от латинската азбука, издухвани от подобните на хриле отвори, появяващи се като вълни от недоловим звук, трептящи по границата между двата свята — неговия външен и другата вселена вътре в Артефакта. Сякаш полепвайки по вътрешната повърхност на заобления прозорец, те се запремятаха и образуваха една-единствена дума точно до мястото, където едната длан се срещаше с другата.

Поздрав.

Това беше всичко.

И засега бе напълно достатъчно.