Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

67.
Древна сияйност

Първата светлина.

Докато се носеха в гравитационната вихрушка — марсианската втора точка на Лагранж, — осемдесетте и седем цветчета се разтвориха около общия си център, като всяко от тях огъваше с електричество двайсет километра кераметал в съвършена полусфера, отразяваща звездната светлина в един-единствен фокус.

Спектакълът бе още по-грандиозен за зрителите, които гледаха от бавно въртящото се гравитационно колело на „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Огромният телескоп и всички звезди сякаш се въртяха в някакъв бавен валс.

— Толкова е прекрасно, като някакво фантастично космическо цвете — промълви Джени Пен. — Иска ми се родителите ми и мадам Доналдсън да можеха да го видят.

— Може би Лейси ще го види. След време — отвърна Куриерът на предпазливостта с успокоителен тон, долитащ от резонансната повърхност на кристалния му дом. Извънземният приличаше на отрязана глава, рееща се в полупрозрачен куб, понесен от робот. — Синовете й я замразиха, след като почина. Предвид сегашната скорост на технологичния ви прогрес вероятно след трийсетина години ще бъде съживена и…

— Няма да е същото — твърдо отвърна Джени. Въпреки дългата й семейна връзка с Куриера двамата винаги бяха на различни позиции по този въпрос. Тя беше на страната на Натуралистичната партия по въпросите на живота и смъртта. — Лейси страшно би искала да види разгръщането на телескопа със собствените си очи.

Джералд видя как симулираната уста на Куриера започна да се отваря, сякаш за да възрази, че органичните сензори нямат никакви преимущества пред механичните. Но явно това беше стар спор между приятели. Пък и в ума на древния космически пътешественик се въртяха други неща.

— Още не разбирам защо трябва да чакаме толкова много месеци преди да насочим погледа на тази великолепна машина към родния ми свят.

Джералд си имаше свои тревоги. Беше се свързал с отговарящите за търсенето и отбраната ИИ, които сканираха вътрешния край на пояса според заповедите му и бдяха за евентуални заплахи. Все пак отговори на Куриера:

— Знаеш защо обсерваторията беше построена на марсианската втора точка на Лагранж. Така можем да се възползваме от строителната площадка на Фобос и в същото време да стоим настрана от по-големите гравитационни кладенци. Това означава също, че телескопът ще бъде насочен предимно навън, не към Слънцето. Твоят роден свят е в посоката на Козирог, а сега съзвездието е твърде близко до Слънцето, за да може да се наблюдава безопасно. Ще е по-достъпен след половин земна година или една пета от орбитата на Марс. Бъди малко по-търпелив.

Последното беше насмешка, разбира се. И Куриерът лапна въдицата.

— Търпелив. Търпелив? — Зрителната му ивица сякаш проблесна. — След всички хилядолетия, които прекарах в смразяващия космос, след огненото приземяване и престоя в леда, след общуване с непредвидими примитиви, след като бях почитан, краден, отново почитан, после заровен и удавен, разпитван и удавен отново…

Извънземният пратеник внезапно млъкна и се люшна назад. Джералд вече познаваше Куриера достатъчно добре, за да е наясно с някои от настроенията му. В това число и с печалното осъзнаване.

— Ах, Джералд, приятелю, разбирам, че ме дразниш. Добре. Ще престана да настоявам да побързате. След хиляди години очакване хората да развият технологиите си, после още десетки години, докато решите да построите този инструмент, предполагам, че мога да бъда търпелив още няколко месеца.

Джени поклати глава.

— Или много повече. Много добре го разбираш. Дори този мощен телескоп може да се окаже недостатъчен, за да потвърди, че видът ти продължава да съществува на планета Турбулентност. — Тя използва китайското име, избрано от баща й преди десетилетия. — Би трябвало да успеем да получим спектрални данни за състава на атмосферата и достатъчно ясен образ, за да видим дали все още има океани. Наличието на метан и кислород ще докаже съществуването на живот. Ако засечем много хелий, това може да означава наличие на множество термоядрени реактори… или продължителна ядрена война.

— Уверявам те, че това никога не се е случвало.

— Можеш да гарантираш, че не се е случвало през последните трийсет хиляди години? Както и да е, признавам, че ако засечем бързо разпадащи се странични продукти от индустрия в атмосферата, това може да означава съществуване на технологична цивилизация. От друга страна, подобни следи може да липсват, защото твоите хора са преминали към по-добри безотпадъчни източници.

— Този апарат може ли да сканира и за радиосигнали?

— Може и ще сканира. Засега с устройствата си на Земята не сме чули от родината ти нищо освен фонов шум. Но пък е възможно да използват високоефективна техника за съобщения, при която почти няма изтичане на сигнали. Земята е била най-шумна по време на Студената война от седемдесетте години на двайсети век, когато военните радари са тръбели денонощно наред с безбройните цивилни телевизионни станции. След това планетата ни е станала по-тиха и по-малко прахосническа. А твоята може да се е развила още повече след изстрелването ти в космоса.

— Но нашето прекрасно ново цвете… — продължи тя и кимна към огромния телескоп, простиращ се на четирийсет километра и проблясващ от отраженията на далечното слънце, — може да ни позволи да подслушваме много по-добре. Разбира се, ако някой все още използва радио или лазери на или близо до родната ти планета.

— Значи можеш да разбереш нетърпението ми — отбеляза Куриерът.

— Разбира се, че мога. — Джени се усмихна. — Но ние избързваме. Преди Турбулентност да попадне в полезрението ни, ще обърнем Голямото око на Доналдсън-Чан към системи, от които твърдят, че са дошли други артефактни извънземни.

— Родините на глупците и лъжците — промърмори Куриерът, както беше мърморил по време на първия Велик дебат между артефактите, още преди раждането на Джени. Вежливостта го накара да продължи, макар и неохотно. — Разбира се, надявам се всички те да са преживели чумата и да ги откриете живи и в добро здраве.

Ясно беше, че Куриерът не очаква това да се е случило. Другите затворени в кристалите същества също не го очакваха. Думите бяха като молитва, повтаряна от всички извънземни.

Джералд слушаше разговора с половин ухо. Основната му грижа нямаше нищо общо с планети на светлинни години оттук. Наблизо имаше други опасности. Обърна се към отбранителния ИИ на кораба.

„Някакви признаци за активност по вътрешната страна на пояса?“

След като беше научил модния начин на съобщения с мисъл, вече не му се налагаше да изпраща субвокални гласови команди към ларинкса си, като почти ги изговаряше с мускули. Отговорът дойде като тих звуков сигнал и бързи символи в горната лява четвъртина на полезрението му.

Не засичаме никакви неизвестни активни обекти.

Изображението се появи навсякъде около Джералд и го потопи в леко извита арка от малки смътни светлинки, показващи астероиди с размери до няколкостотин километра. Започвайки от позицията на „Ибн Батута“, на около милион километра навън от Марс, гъстотата на радарните отражения се повишаваше непрекъснато, за да достигне пика си на половината разстояние до орбитата на Юпитер. Джералд можеше да види и да усети носещите се отломки — въглеродни, каменни и метални, — останали от формирането на Слънчевата система. Ако се съсредоточеше върху една, тази част от Пояса щеше да бъде увеличена, за да покаже всички известни на човешката наука детайли за мястото. Затова внимаваше да не се заглежда.

Джени и Куриерът гледаха как гигантските цветчета на телескопа се отварят окончателно и бързо преминават в работно състояние, извършвайки с иитоматична скорост тестове за калибриране. Умът на Джералд обаче беше насочен повече към изобразените данни.

„Техниките за визуализация стават все по-добри. Сякаш мога просто да се пресегна и да разбутам всички тези астероиди…“

В отговор на неизказаната команда корабният ИИ промени симулацията и накара всички естествени скали да изчезнат; останаха само петънца (много по-малко, но въпреки това многобройни), които се движеха предимно във вътрешния кръг на пояса. Джералд ги разпозна без външна помощ. Всяка точка бе междузвезден кристал — засечен, но засега без да е прибран.

Наистина ли бяха минали само двайсет и пет години, откакто тези малки цилиндри, блокчета и сфери бяха смятани за съкровище, оправдаващо всички рискове по откриването им? И всяка цена за придобиването им? Воденето на експедиция за събиране на повече „междузвездни верижни писма“ беше връхната точка от кариерата на Джералд като астронавт. Образците, които беше успял да донесе с Акана, Емили и Генадий, се оказаха ключови компоненти в един вид ваксина — тоникът, който помогна на човечеството да се излекува от лош случай на световна паника от контакта.

Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.

Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята — установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.

Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…

Земните кораби са отбелязани с жълто.

„Толкова много?“ — зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа — следи от древни местопрестъпления.

Или от война.

„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“

Ако са останали такива — отвърна отбранителният ИИ, — те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.

Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.

Дали се бяха унищожили взаимно? Горосумов смяташе, че са останки от съвсем друга ера и че нямат нищо общо с древната Война на машините.

Тогава защо беше разочарованието?

„Ако някой от стрелците ни нападне сега или дори заговори, ние сме готови. Разполагаме с методи, планове… и може да се сдобием с още някой за разпитване. Някой различен от проклетите извънземни от артефактите.“

Корабният ИИ разбираше, че това са нормални мисли, а не насочени към него въпроси или команди. Затова запази мълчание. И когато вниманието на Джералд се насочи в друга посока, симулираните астероиди, кораби и артефакти бързо избледняха от полезрението му.

Той хвърли поглед към Джени и Куриера, които продължаваха добронамерения си спор. Колкото да харесваше и двамата, Джералд нямаше желание да се забърква в семейна кавга, която винаги се превръщаше в поредната реклама.

„Куриерът е дошъл от звездите да ни предупреди за «лъжци». За извънземни космически сонди, разработили начини да накарат разумните раси да се копират и да бълват още вируси в космоса. И наистина, предупреждението му ни помогна.

Но какво иска той сега от нас? Освен изграждането на още по-големи телескопи, за да разберем участта на родния му свят? Че как, иска да произвеждаме още кристални сонди! Не милиарди, но определено милиони. И да ги изстреляме… за да разпространим предупреждението му!“

Джералд се обърна да си тръгне. Разгръщането на гигантския телескоп беше приключило, не ги атакуваха никакви загадъчни лазери, така че можеше да обърне внимание на някои други неща. Иронията обаче го последва, докато вървеше по въртящото се центробежно колело.

„Може би трябва да направим именно това. Да помогнем на вселената. Да копираме Куриера и сондата му милиони пъти. И във всяка да добавяме човешки пътници. Да се присъединим към него в мисията да ваксинираме и спасим други раси от болестта.“

Джералд знаеше, че самият той лесно би могъл да стане кандидат за човек, копиран в кристал и запратен в космоса. Дали това щеше да се брои за него, получил мечтаната от всеки астронавт задача да участва в експедиция към звездите? Мисия за помощ, изпълнена със състрадание и приключения. Беше изкушаващо, и още как.

„Но кога лекарството започва да прилича на болестта? — запита се той. — Дали някои от другите кристални фомити не са започнали преди поколения кариерата си като предупреждения? И дали след като още десетина раси са добавили своите представители неизбежната логика на личния интерес постепенно не е променила посланието им?“

Понякога еволюцията наистина е голяма гаднярка.

 

 

САМОТНОТО НЕБЕ

Историята си остава неясна в много отношения, но вече можем да се досетим какво е станало тук много преди да има и намек за появата на човешкия вид.

Някога в миналото в Слънчевата система пристигнала първата междузвездна сонда тип „Фон Нойман“. Голяма и сложна машина, изработена според подробен план, тя дошла тук да изследва и може би да докладва на родния си свят през светлинните години пустота. Този най-ранен пратеник не открил разумен живот на никоя от планетите. Може да е дошъл още преди животът на Земята да е изпълзял на сушата.

Затова машината продължила с втората си задача. Проучила обещаващ астероид, добила полезните му изкопаеми и изградила завод, за да се възпроизведе. Накрая, според програмата, машината изпратила своите копия към други звездни системи.

След приключването на основните задачи оригиналът останал да наблюдава и да очаква деня, когато в това кътче на космоса ще се случи нещо интересно.

Минали цели епохи. И една по една в системата започнали да пристигат нови сонди, изпратени от други цивилизации. Всяка изпълнявала задачата си, без да пречи на другите — имало предостатъчно място и астероиди за всички. След като изстреляли копията си, новодошлите се обединили в растяща общност от механични посланици в тази затънтена система и зачакали тя да роди нещо интересно. Нещо, на което да кажат здрасти.

Замислете се за тази трогателна картина: самотни машини, пратеници на създатели, които вероятно отдавна са изчезнали — или са се развили до такава степен, че да не им пука за мисията, с която навремето са натоварили верните си сонди. След прилежното си възпроизвеждане всеки пратеник се отдал на дългото си наблюдение, изчаквайки бавното въртене на спиралния ръкав…

Открихме някои от тези ранни сонди, останки от по-простите времена на галактиката. Или по-точно, открихме унищожените им останки.

Може би един ден тези наивни пратеници от първо поколение са доловили пристигането на нов гост. Дали са го поздравили, жадно очаквайки някакви клюки? Подобно на мислителите от двайсети век, може би са си помислили, че сондите трябва да следват една и съща логика и да са любопитни, общителни и добронамерени.

Но първата Епоха на невинността била отминала. Галактиката се била променила. Била станала гадна.

Откритите руини, които в момента тласкат нашата нова индустриална революция, са останки от невъобразима война, продължила неимоверно много време и водена от същества, за които биологичният живот бил почти забравен куриоз.

И може би тази война продължава и днес.

Тор Повлов