Дейвид Брин
Битие (22)

22.
Сродни души

Естествено, речта беше съсипана. Всички шансове за блестящ завършек си бяха отишли заедно с полезното отразяване. Дори след петдесет години водещият споменателен образ от това събитие щеше да е на самия Хамиш, зяпнал като треснато с чук теле и мърморещ изтъркани баналности как всички трябва да имат едно наум и да запазят спокойствие.

— Може би е някаква измама — предположи той. — Или нещо много по-незначително от онова, което изглежда. Но дори да не е… дори космосът внезапно да ни се е обадил… и всичко да се промени… — Преглътна с мъка. Искаше му се само да се измъкне. — В крайна сметка се нуждаем от предпазливост, а не от арогантна гордост, за да се справим с дните и годините пред нас. Кое е свършило най-добра работа за толкова много индивиди, групи, народи и раси преди нас? Сред съмненията, тревогите и безбройните удари не бива да забравяме ограниченията си. Да осъзнаваме границите на мъдростта си и да се обръщаме към другите, които са по-мъдри от нас.

Това беше ли достатъчно възвишено и двусмислено за финал? Мнозина щяха да приемат, че говори за Бог. Или че проповядва смиреност. Някои — малцина — щяха да се досетят, че говори за окото над пирамидата. За Пророка и Движението.

Нямаше значение. Време беше да се маха. Още хора ставаха да зададат въпроси или да спорят, но Хамиш се обърна и махна с ръка за сбогом. Изпратиха го рехави аплодисменти.

„Най-лошата реч в живота ми“ — мислено изръмжа той, без да си направи труда дори да стисне ръцете на организаторите на конференцията, които чакаха зад кулисите. Чувстваше се отвратително, искаше му се да може да се телепортира някъде далече. Не до самотен планински връх, плаж или място, потопено в последните новини, а в личния си кабинет. При старомодната клавиатура и работата, която беше вършил навремето с радост, макар и като обсебен, дни наред. Както бяха нещата преди Каролин да го напусне. Преди великият човек да открие, че е годен и за други неща.

Спасението обаче беше далеч. Ригълс зашепна напомнящо в ухото му:

— Имаш среща. С Бетсби.

Хамиш потисна въздишката си и се обърна към мъжа на средна възраст, който беше натоварен да се грижи за него. Ерик някой си — с едър кокал, но болезнено слаб. Явно беше от онези типове, които живееха на ограничени калории. Но дори и да изпитваше някаква неприязън към Хамиш, не го показваше.

— Обещахте ми сигурно място за среща — каза Хамиш. — С два входа, без камери вътре и при вратите.

— Насам, господине. Лично претърсих коридорите само преди минути. Разбира се, никой не може да гарантира…

— Няма проблем — успокои го Хамиш. — Срещата ми не е тайна, нито дори важна. Просто…

Млъкна и сви рамене. „В наши дни трябва да се вземат предпазни мерки, така че срещата да е неясна, двусмислена. Да се споменава, да се носят слухове, но да няма доказателства. Да можеш да я отречеш дори да има готови да се закълнат, че са видели единия да влиза през едната врата, а другият — през другата. Номерът е да не привличаш вниманието към себе си.“

Влезе. Малката заседателна стая беше празна. На масата имаше кошница плодове и топки със сок с опънати мембранни кожи, но Хамиш беше твърде възбуден, за да си вземе. Вместо това извади от вътрешния си джоб малко устройство и го сложи на масата. Скенерът автоматично затърси издайнически отражения и електромагнитни сигнали на микроскопични камери или микрофони. В шпионската надпревара преимущество винаги имаха онези, които можеха да си позволят последните постижения на техниката. Хамиш беше получил уверения, че тази дрънкулка е от последните. От този месец.

Естествено, устройството засече слушалката му. Ригълс обаче вече се беше регистрирал в детектора. Иначе помещението изглеждаше чисто, както му бе обещано.

„Къде е Бетсби?

Той знае, че можем да го пипнем по всяко време, било по официално обвинение, било тайно. Със сигурност си дава сметка, че тази среща е любезен жест от наша страна. Шанс да избегне затвора или нещо по-лошо, ако дойде чист. Ако публично поеме отговорността за избухването на сенатор Стронг. Той обаче се държи така, сякаш има някакъв скрит коз в ръкава. Нещо, което му дава преимущество.“

Странно беше, дума да няма. И нещо вътре в Хамиш се наслаждаваше на това.

Ригълс го попита дали иска резюме на последните новини — историята за извънземния предмет, която бе привлякла вниманието на света към малкия научен център в Куба.

— Не — отговори той на глас. — Ще гледам самата пресконференция. С голи очи.

— А те са така големи — обади се глас зад Хамиш. — С тях по-добре се вижда бъдещето.

Роджър Бетсби стоеше при другата врата — брадат и леко прегърбен, с шкембенце и уморено изражение на донякъде подпухналото лице. Пристъпи напред и сложи свой детектор на масата. Личеше си, че е по-стар модел. Въпреки това устройството бързо откри Ригълс. Малката слушалка иззвъня късо, когато скенерът я регистрира.

На свой ред детекторът на Хамиш хвърли червеникава светлина върху тесните очила без рамки на Бетсби.

— Тези стари лещи ли? — Лекарят активист ги свали. — Най-обикновени оптически очила със съвсем малко добавки — да записват какво гледам и да ми осигуряват заглавията от първо ниво. Нали се разбрахме и двамата да си водим е-бележки.

Сложи си отново очилата.

— Разбира се. Не смятам да правя или казвам каквото и да било, от което бих се срамувал. Благодаря, че дойдохте, докторе.

— Как бих могъл да откажа покана за среща с прочутия Хамиш Брукман? Предполагам, че това е половината от полезността ви за Окото. „Знаменитостите могат да минават през стени.“ Такъв ли беше изразът? Можете да получите аудиенция с почти всеки на планетата. Крале, президенти, олигарси — всеки, който харесва или мрази книгите и филмите ви. Докато просто богатите и влиятелните се отнасят презрително едни към други.

Хамиш сви рамене.

— Има си и неприятни страни.

— Не се и съмнявам. Лично пространство. Време. Ужасно малко възможност да обърнеш внимание на себе си. Обичайните оплаквания. Въпреки това сигурно сте уморен след тирадата пред онези нещастни боготворци. Част от кампанията на живота ви — да отклоните цивилизацията ни от пропастта. А ето че изведнъж някакъв астронавт може да провали всичко. Мистериозният Хавански артефакт на Джералд Ливингстън създава ужасна суматоха. Сигурен ли сте, че не предпочитате да отмените тази среща? За някой друг ден? За друг живот?

Хамиш го изгледа. Предложението на Бетсби не беше любезен жест. Той преценяваше доколко сериозен е противникът му. Дали Движението ще позволи да бъде отклонено от такова дребно нещо като възможен контакт с извънземен разум.

— И двамата сме си направили труда да се срещнем. Така че нека да продължим.

Той седна, но само на ръба на стола, като подгъна дългите си крака и опря лакти на масата.

— Добре тогава. — Роджър Бетсби се пльосна тежко на стола си и разпери ръце, сякаш приканваше Хамиш да започне с въпросите.

— Това, което ме озадачава… — започна Хамиш.

— Искате да кажете, което озадачава Окото.

Хамиш примигна. Движението не го беше грижа, че това название се разтръбява публично. Както и да е, не обичаше да го прекъсват.

— Щом така предпочитате. Това, което ме… ни интересува, е защо си мислите, че няма да ви бъдат повдигнати обвинения. Та вие сам признавате, че сте отровили сенатор Стронг.

— Не признавам подобно нещо. И никога не съм признавал. В най-лошия случай това, което съм направил, е да му дам напълно законно вещество по своя собствена инициатива в качеството ми на лекар, за да облекча състоянието на болна жертва.

— На… жертва…

— Жертва на особено пагубна болест.

Хамиш го гледаше мълчаливо. Бетсби продължи:

— За съжаление дадох дозата без неговото знание и съгласие. Подозирам, че това може да ми навлече сериозни неприятности.

— Хм… значи не става дума за отрова сама по себе си. Или за забранен опиат.

— В никакъв случай. По-скоро за диаметрална противоположност.

Хамиш се замисли. Никой от агентите му — адвокати и следователи, които се бяха срещали с Бетсби — не му бе споменавал това. И сега човекът срещу него определено се наслаждаваше на този момент на истина и го продължаваше. Хамиш разбираше това чувство — беше го давал на милиони с книгите си и на големи и малки сцени.

— Сега разбирам защо се държите така, сякаш имате някакво основание да изнудвате сенатора. — Хамиш започна да брои на пръсти. — Признавате, че сте дрогирали Стронг с вещество, което е предизвикало възмутителна и истерична тирада пред цялата нация. При нормални обстоятелства фактът, че е приел променящ съзнанието опиат, може да помогне за оправяне на пораженията от избухването му и да убеди мнозина да простят дрънканиците му.

— Алгебрата на прошката. — Бетсби кимна. — Думите не могат да се върнат обратно. Едно отравяне обаче ще се окаже мощно смекчаващо обстоятелство и може дори да спечели опрощаване от онези, които вече го харесват. Или които имат полза от влиянието му. Разбира се, ако става въпрос за отрова. Продължавайте.

— Ъ-ъ-ъ, да. Твърдите, че самото име на използваното от вас вещество може да навреди на сенатора повече, отколкото думите и действията му. Заплашвате да разкриете тази информация, ако ви арестуват или ако се предприемат някакви други действия срещу вас.

— Никога не съм го казвал като заплаха. Това би било изнудване в юридически смисъл. Просто посочих, че ако бъда обвинен в углавно престъпление или пострадам по някакъв начин, съвсем логично ще се появят допълнителни факти, които бих предпочел просто да не споменавам.

— И сега твърдите, че веществото е било законно, с легитимни терапевтични приложения. Въпреки това доста вещества имат множество странични ефекти, зависими от…

— Нека ви спестя труда да продължавате в тази посока. Веществото има само едно терапевтично приложение. Почти няма известни странични ефекти и е без особени противопоказания.

Хамиш кимна. Точно от това се боеше.

— Значи от юридическа гледна точка може да сте извършили нарушение само дотолкова, доколкото сте лекували пациент без неговото съгласие? Но вашите заплахи…

— Както казах, не ми се вярва, че обвинението в изнудване ще издържи. Много внимателно подбирах думите си. Имам отлична юридическа програма.

— Хм. Не толкова добра, колкото нашите, готов съм да се обзаложа. И все пак намеквате, че ние… че сенатор Стронг може да има причини да се страхува от пълно разкриване. Защото обществото може да бъде по-малко склонно да прости, ако открие каква е била сместа.

— Сече ви пипето — отбеляза Бетсби.

— Какво?

— Просто си спомних един израз на дядо ми. Комплимент за пъргав ум. Продължавайте, господин Брукман.

Хамиш се намръщи.

— Намеквате, че здравословното състояние на Стронг може да отврати обществото повече от вашата постъпка с пробутването на загадъчно променящо поведението вещество.

— О, няма да се измъкна безнаказано, ако изберете да разкриете всичко… или ме принудите аз да го направя. Някои ще ме нарекат герой, но може да изгубя лекарските си права. Може дори да полежа известно време в затвора. Стронг би могъл да ме съди.

— Но с политическата му кариера ще бъде свършено.

Ясно беше, че мъжът срещу него смята това за прилична сделка. И въпреки волята си Хамиш изпита симпатия към Роджър Бетсби. Ако не друго, то заради самата безочливост и оригиналността на подхода му, както и заради начина, по който беше формулирал цялата ситуация като главоблъсканица, предназначена сякаш единствено за Хамиш…

— Явно става въпрос за състояние, което е едновременно противно и по някакъв начин доброволно — предположи той. — Нещо като избор.

Бетсби кимна.

— Продължавайте.

— И в същото време… е нещо, което е сравнително неизвестно на широката публика. Или най-малкото е извън обхвата на обичайния виртинтерес.

— Дядо ми би ви харесал.

Странен комплимент, който накара Хамиш неволно да се изчерви… и в същото време го насочи към отговора.

— Става въпрос за пристрастяване, нали? Сенатор Стронг има някакъв навик. Лош навик. Вие… вие сте му пробутали противоотрова! Ох, Господи!

Мъжът срещу него кимна и очите му проблеснаха.

— Право в десетката.

Хамиш си позволи тънка усмивка. Макар да бяха разговаряли само няколко минути, той вече си беше спечелил уважението на Роджър Бетсби, а то бе по-важно от евтините автоматични реакции на критици и привърженици. На цялата бедна планета имаше съвсем малко хора, за които можеше да каже подобно нещо. И в известен смисъл това беше забавно!

Но точно сега това удоволствие отстъпваше пред друго чувство. Негодувание! Страшно му се искаше да спипа един сенатор за гушата. Нищо в профилите и досиетата му не подсказваше за някаква пристрастеност. О, имаше запои от време на време, може би и малко неококаин, но нищо чак толкова сериозно. Какъвто и мръсен навик да имаше Стронг, Движението изобщо не подозираше за него. Тенскватава направо щеше да излезе от кожата си!

— Предполагам, че няма да ми направите услугата да ми кажете за какво става дума? Или каква противоотрова сте използвали? Или да обясните защо тя е имала такъв силен ефект върху поведението му?

— Може би някой друг път. — Бетсби поклати глава. — Разбира се, дотогава едва ли е нужно да ви напомням, че съм заложил всякакви ботове, които ще разкрият всичко, ако с мен се случи нещо непредвидено.

— Разбира се. Това се подразбира — отвърна Хамиш, макар да знаеше, че има и други начини, ако положението стане безнадеждно.

— Е, добре тогава — рече Бетсби и стана. — Засега това би трябвало да е достатъчна занимавка за хората ви.

Въпреки всичко поведението и езикът на тялото му казваха много неща на Хамиш. Може би дори повече, отколкото си мислеше Бетсби.

„Не смяташ да пазиш тази тайна вечно, без значение какво ще направим. Без значение какво ще предложим.

Наумил си нещо по-голямо. Нещо много повече от съсипването на кариерата на някакъв законодател от Племенните щати.

Смяташ да бъдеш чут.

Смяташ да спасиш света.“

Хамиш познаваше този тип хора. Планетата всъщност бе пълна почти до преливане с искрени хора, фанатично решени да я спасят, макар и да имаха дълбоки разногласия по въпроса как да се постигне това. И да, собствената му кауза — да защити Земята от кандидат-спасителите й — също попадаше в тази категория!

Можеше честно да признае тази ирония. Дори когато тя го принуждаваше да тръгне по неприятни пътища.

— Е, докторе, явно имате график, по който да разкриете онова, което ви е известно. Няма да ви притискам да го изпреварвате, макар да очаквам в скоро време да поговорим отново.

„Веднага щом имаме възможност да анализираме записа, да потърсим в думите ти скрит смисъл и да проверим и най-малката подробност за потенциална слабост.“

— Както и да е — продължи Хамиш. — Почти е време за онази прословута пресконференция от Вашингтон и Хавана за предмета от космоса. Искате ли да поръчаме храна, напитки и пикселви и да я гледаме тук? Кой знае? Положението на цялата планета може да се промени. Много от сегашните ни конфликти може да се окажат безсмислени.

Естествено, Бетсби се съгласи да остане. Дори онези, които са наясно с влиянието на знаменитостите, трудно могат да му устоят. Така сладко-киселата ирония стана още по-голяма. Хамиш се радваше, че може да сподели предстоящия исторически момент с един вид сродна душа… и изпита болка от жестокостта на съдбата.

Особено заради начина, по който тя понякога го принуждаваше да защити онези, които презира, като унищожи някого, когото харесва.

 

 

ЕНТРОПИЯ

„Геоинженерството“ е една от най-старите дейности на човечеството — промяната на някаква особеност на планетата Земя. Нашите вечно незадоволени прародители са се стремили да променят средата около себе си. Колиби и пещи са прогонили студа. Горите са отстъпвали пред градините. Напояването довело някои райони до разцвет, след което отравянето им със сол ги превърнало в пустини. Дигите променили цели водни басейни, измествайки тежестта по сеизмични разломи. Добивът на гориво и руди преобразил цели планински вериги и въздуха, който дишаме.

Според една преценка сме трансформирали няколкостотин кубични километра изкопаеми горива в два кубични километра човешки същества. Това е може би най-голямото инженерно постижение на всички времена. А науката ни позволи да направим още едно уникално нещо. Със способността да забелязваме ние започнахме да си задаваме въпрос, върху който могат да размишляват единствено разтревожени млади богове:

„Можем ли да направим нещо за това? Да поправим пораженията? Да променим нещата към по-добро?“ От постепенно и несъзнателно геоинженерството се превърна в обект на теории и експерименти, дебати и политика.

Да предположим, че вкараме огромни количества въглероден двуокис в дълбоките солени пластове и по този начин забавим за известно време глобалното затопляне. Ами ако газът бъде изхвърлен обратно? Вземете катастрофата с езерото Ниос. А дори да си остане там долу, примитивните бактерии намират убежище именно на подобни места отпреди половин милиард години, когато кислородът е преобразил атмосферата на планетата. Как ще реагират те на внезапно вкарване на въглероден двуокис, използван от тях за производство на метан и сероводород? А ако тези газове се освободят…?

Други предлагат да издигнем над Земята огромни навеси, които да намалят достатъчно слънчевата светлина. Или да изхвърлим в стратосферата аерозоли, за да увеличим отражението и така да охладим планетата. Някои се страхуват от непредвидени осцилации, които могат да излязат от контрол. Други напомнят, че серните газове може да са причина за Пермското измиране — най-масовата смърт, на която е била свидетел Земята.

Дори най-екологичните идеи имат своите критици. Облагородяването на огромни „пустинни“ участъци от океана може да изглежда единствено печелившо начинание, което ще разшири хранителната верига, ще спомогне за развитието на риболова и в същото време ще погълне въглерод от атмосферата. Грубите опити с желязна прах предизвикаха проблеми. Но не можем ли да използваме приливната енергия, за да раздвижим дъното на океана точно по начина, по който го правят теченията?

Да предположим, че някое естествено решение проработи! Трябва ли да се смятаме за достатъчно мъдри, за да управляваме една сложна планета? Новите пуритани твърдят, че най-добрата ни възможност е на първо място „да причиняваме по-малко вреди“. Но можем ли само да поправим забърканата от самите нас каша чрез сурови самоограничения? Не можем ли да използваме онази характерна черта, която ни е извадила от пещерите? Духа на амбицията и увереността, че можем да го направим?

Рогът на изобилието на Пандора