Дейвид Брин
Битие (95)

95.
Отражения

Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.

— Елате! — извика Лейси. — Да се качим, за да разгледаме по-добре.

Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.

Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.

— Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш — настоя Най-стария оцелял. — Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.

Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява. Първо стигна до размерите на Емили, после на извънземната видра, след това на Сингх и на Жената-птица, чиято премяна започваше да се променя — великолепните й пера се стопяваха и разкриваха много по-човешка външност отдолу. Професор Ноозон обаче още беше отпред. И още беше огромен. Бореше се упорито с насрещния вятър и запазваше преднината си.

Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.

„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“

Но групата не се беше качила тук заради звездите.

Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.

Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха — освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.

— Ето там! — посочи Емили. — Виждам го. Слънцето!

И наистина, след като от стените на кутията се развиха стотици метри върви, зад кораба се появи огромна звезда, най-грамадната (видимо) от всички. Много по-голяма, по-ярка и по-близка, отколкото би трябвало да е на този етап от мисията им. А някъде в сиянието й бе скрита мъничка синьо-зелена искрица. Родният свят.

Пред очите им петте блока се разделиха на по два… после отново… всяко парче беше свързано с още нишки, които ставаха все по-тънки, и скоро зад кристалния кораб се носеха пет дълги вериги — тънки нишки с малки бучки по тях. Благодарение на някакво увеличение или рефракция Хамиш виждаше, че нишките вече се точат на много километри зад тях.

— Каквото и да е това, не ми прилича на оръжие — отбеляза професор Ноозон, който все още беше в костюмирания си преподавателски вариант и говореше почти без акцент, както по времето, когато бе редовен доцент в Калифорнийския технологичен институт. — Не ми прилича и на начин за ускоряване на контакт с някоя примитивна раса.

— Обърнете внимание как една от нишките се изпъна директно зад нас… докато останалите се разпериха нагоре, надолу, наляво и надясно — каза Лейси. — Сигурно използват електростатичен заряд… А вижте сега! Забелязвате ли как и петте се разделиха на няколко подвериги? Общо… сто нишки! Всяка свършва с двойка по-дебели бучки, една след друга. Мисля, че това е антена, някакъв детектор, предназначен да покрива колкото се може по-голямо пространство зад нас.

Хамиш все още свикваше със странното усещане в близост до реалната вселена, където заоблените граници на кристала можеха да се усетят. Сондата вече не бе просторна и грамадна — сега впечатлението бе за тясно, ограничено място. Тялото му, когато се доближаваше до преградата, беше сякаш извито. Раздуто и заоблено. Ограничено.

— Лейси, имате склонност навсякъде да виждате телескопи — видимо развеселено отбеляза Йовиндра Сингх. — Със същия успех може да е…

Сикхският биофизик млъкна насред изречението и всички зяпнаха, защото бучките по множеството нишки започнаха да се отварят подобно на широки цветя с множество листенца, насочили вдлъбнатите си лица настрани от Слънцето.

— Е, добре — предаде се Сингх. — Наистина прилича на някакъв детектор. Но той е насочен напред! А нали ни интересува най-много какво става зад нас, на Земята? Дали е оцеляла цивилизацията ни? Дали Големият лазер все още е в употреба?

— Това устройство изобщо не е било замисляно да го използваме, за да гледаме към отправната си точка — отбеляза М’м пор’лок. — Целта му може да е да гледа напред при финалното ни приближаване към новата система. Да ни помогне да определим идеалния курс до планетата.

Куриерът на предпазливостта не споделяше мнението му.

— При приближаването на целта сондата винаги се обръща, за да влезе в системата с кърмата напред и да използва платното като спирачка. Следователно огледалата би трябвало да са насочени обратно…

— Не забравяте ли нещо всички? — прекъсна го Хамиш. — Никое от тези огледала не може да види нищичко пред кораба. Защото нещо му пречи!

Той посочи към носа на кристалния съд и Жената-птица изкряска, този път на английски:

— Платното! Платното. Светлинното платно!

Платното покриваше цяла третина от небето, отразяваше и пречупваше звездната светлина и закриваше гледката.

— Но… тогава… щом платното пречи… — замислено каза Лейси, взряна в заоблените очертания на гигантската отразяваща повърхност. — Към какво биха могли да гледат всички тези по-малки огледала…

Изведнъж очите й се разшириха и тя извика радостно:

— Всичко това… всички ние сме част от ЕДИН голям телескоп!