Дейвид Брин
Битие (16)

16.
Доброжелателство на непознат

Светът още се тресеше и ремъци се впиваха жестоко в изтормозеното му тяло. Нищо ново. Положението беше едно и също от страшно много време.

Само че сега, докато постепенно идваше в съзнание, Хакер осъзна, че ритъмът на тормоза се е променил. Вместо мъчителните тътнещи удари имаше люлеене, което можеше да ти се стори почти успокояващо, стига да игнорираш болката. Поклащането го връщаше в детството, когато семейството му се спасяваше от цивилизацията на яхтата тримаран: вдигаха твърдото летящо платно през пориви, които биха преобърнали повечето ветроходи.

— Идиоти! — мърмореше баща му всеки път, когато отклоняваше тримарана, за да избегне сблъсък с някой новак, който още не схващаше концепцията за предимство. — Навремето единствените наоколо бяха хора като нас, възпитани за подобни неща. А сега девет милиарда проклети туристи са плъзнали навсякъде и човек не може да намери спокойствие!

— Това е цената на просперитета, скъпи — меко се намесваше майка му. — Поне всички получават достатъчно храна. Вече не се говори за революции.

— Засега. Докато следващият цикъл не ги направи отново радикални. Пък и виж основните резултати от този внезапен просперитет. Всеки е полудял на тема хоби! Всеки иска да е експерт по нещо. Най-добър в нещо! Казвам ти, беше много по-добре, когато хората трябваше да се борят, за да оцеляват.

— С изключение на хората като нас?

— Именно — отговаряше баща му, без да обръща внимание на тона й. — Виж колко далеч трябва да отиваме сега, за да останем сами.

Вярата на стареца в разчитането на самия себе си се простираше и до името, с което бе настоял да кръсти сина си. Хакер също наследи (наред с двайсет милиарда нови долари) тази нагласа. Да прави всичко, но да намери някакво място само за себе си.

„И сега… след петнайсет минути изключително скъпо возене… и бог знае колко загуби на съзнание… ето ме тук. Съвсем сам.

В морето, за пореден път.“

Това беше очевидно, въпреки че ушите му бяха все още запушени и трябваше да положи огромни усилия, за да отвори единия си клепач. Примижа, когато размазаната картина най-сетне се върна, и смътно си даде сметка за куп неща — като факта, че цялата скъпа иилектроника в скъпата му капсула май е умряла. Повреда, за която някой със сигурност щеше да си плати! Това означаваше, че няма как да отговори на първия си въпрос: „Колко време е минало?“

Знаеше, че е много. Прекалено много.

През полуотворените си клепачи видя и кристалните води, обгръщащи мехура на суборбиталната му капсула, която се люлееше и клатушкаше, килната на една страна. „Не би трябвало. Трябва да е изправена… с нос над водата… докато спасителният екип…“

Един поглед наляво обясни доста неща. Океанът заобикаляше фалосообразния му кораб, но част от почернелия топлинен щит се беше закачила за риф от корали, изпъстрени с ярко оцветени риби и полюшващи се водорасли. Недалеч видя парашута, който бе омекотил приводняването. Само че сега, уловен в теченията на океана, той се издуваше и разпускаше ритмично, като клатеше малкото му убежище.

И с всяко подръпване кристалното покритие се приближаваше все повече до назъбения корал. След малко се удари силно в него и Хакер трепна. Не чу удара, естествено, не чу всъщност никакъв звук. Сблъсъкът обаче го накара да политне напред, при което ремъците се впиха в гърдите му и соноимплантът в челюстта му затуптя болезнено.

Успя да разкопчае ремъците, падна върху пулта отляво и изкрещя от болка. Това ужасно спускане щеше да му остави синини за седмици. И въпреки това…

„И въпреки това ще имам чудна история за разказване. Никой няма да може да я надмине!“

Тази мисъл го накара да се почувства мъничко по-добре. Както и другата мисъл, която дойде съвсем неканена и ясно показваше, че явно още е в шок.

„О… и съм жив. Оцелях.“

Взе решение. Може би нямаше да настоява пред съда да отнеме всичко на виновника за това прецакване. Стига, разбира се, спасителните екипи да дойдеха по-бързо.

Хрумна му нещо ужасно.

„Ами ако всички системи са извън строя? Ами ако са повредени маяците и аварийните предаватели?“

Тогава сигурно никой нямаше представа къде се намира.

Кристалният нос отново удари корала и той усети удара чак в костите си. Още един удар и Хакер осъзна жестоката истина. Материалите, проектирани да издържат на динамичното натоварване при изстрелване и приземяване, можеше да не се окажат особено издръжливи на преки удари.

При следващия сблъсък се появи зловеща пукнатина.

Стандартната процедура бе „остани в готовност и чакай екипите“. По дяволите процедурата! Положението бързо се превръщаше в смъртоносен капан.

„По-добре да се разкарам оттук.“

Спусна визьора на шлема си и сграбчи лоста на аварийния люк. „Щом има риф, значи наблизо трябва да има и остров. Може би дори континент. Ще стигна до брега, ще използвам нечий телефон и тежко им на виновниците.“

Само че остров нямаше. Когато излезе на повърхността, не видя нищо освен ужасния риф, в който се разбиваха вълните.

Започна да се бори с коварното течение, като се мъчеше да се отдалечи от заседналата капсула. Прилепващият по тялото му костюм беше здрав, а шлемът му бе изработен от полудишащ гилстъф и можеше да черпи кислород направо от морската вода — скъпа предпазна мярка, предизвикала подигравките на някои от другите ракетчици. А ето че сега технологията не му позволяваше да се задуши, докато течението го теглеше надолу.

Въпреки всичко при това темпо постоянните удари в корала щяха за нула време да го превърнат в хамбургер. Една вълна го издигна достатъчно високо, за да се огледа. Видя океан и още океан. Рифът явно беше някой потънал атол, може би около бивш остров. Сигурно преди няколко десетилетия тук беше имало хора, но надигащите се води ги бяха прогонили и бяха завзели домовете им. Което означаваше, че няма да има лодки. Нито телефон.

Докато пропадаше отново надолу, зърна космическата си капсула, все още само на няколко метра от него, уловена между чука и наковалнята и разбивана на доскоро скъпи парчетии. „Аз съм следващият“ — помисли си Хакер. Коралите сякаш го заобикаляха отвсякъде. И с всяка следваща вълна течението го приближаваше към смъртоносната наковалня.

Обзе го паника, която задръсти всичките му сетива. Хакер се замята и зарита, бореше се с водата като с някакъв личен враг. Напразно. Не можеше да чуе дори собствените си ужасени стонове, макар да знаеше, че раздират гърлото му. Инфразвуковият му имплант в челюстта продължаваше да напомня за себе си с прещраквания, импулси и странни вибрации, сякаш морето бе забелязало незавидното му положение и го наблюдаваше с равнодушен интерес.

„Почва се“ — помисли си той и се извърна: знаеше, че следващата вълна ще го запрати право срещу острите корали.

Внезапно усети рязко сръчкване в гърба.

Изненадващо нежно обаче.

Второ сръчкване, после трето, този път в кръста… и изобщо не приличаше на пробождане. Нещо или някой започна да го избутва от челюстите на коралите. С ужас и в същото време с изумление Хакер се обърна…

… и видя гладко лъскаво същество, което го гледаше с черните си любопитни очи… и отново го сръга с тясната си муцуна.

Хакер изстена от облекчение. Делфин!

Посегна към спасителя си. След миг колебание делфинът му позволи да се хване за гръбната му перка и го понесе надалеч от сигурната гибел.

ИНТЕРЛИДОЛЮДИЯ

И тъй, как да ги запазим лоялни? Какви мерки трябва да вземем, за да сме сигурни, че нашите машини ще ни останат верни?

След като изкуственият интелект стане равностоен на нашия, той няма ли да проектира нов, още по-добър? И после още по-добър — и още, с все по-бързо темпо? Дали в най-лошия случай изкуственият интелект няма да реши да елиминира досадните си създатели, както става в толкова много евтини драми? А в най-добрия няма ли да се чувстваме унизени, че се отнасят към нас с носталгична търпимост? Все едно сме слабоумни старци или домашни любимци?

Решения? Азимов предлага закони на роботиката, които повеляват всеотдайност към човечеството и са вградени толкова дълбоко в самата тъкан на синтетичните умове, че не могат да бъдат премахнати. Но какво се случва със законите, замислени с добри намерения? Нима добрите юристи не ги извъртат така, както си поискат? Писатели като Азимов и Уилямсън предвиждат как свръхразумните машини стават господари на всичко въпреки че са програмирани „да служат на човека“.

 

Други методи?

 

1) Как предците ни са опитомили вълците? Ако някое куче убие агне, всичките му роднини бивали унищожавани. Може би да предложим на ИИ някакво изкушение да ни предадат — и да унищожим онези, които се опитат? Не забравяйте, че ИИ ще са по-умни от кучетата! В такъв случай дали да не ги накараме да се съревновават? Да се държат под око?

Опитите и подборът могат да се окажат трудни, след като изкуствените същества получат граждански права. Дали в такъв случай да не допускаме машините да станат прекалено привлекателни, приятелски настроени или съчувствени? Да изискваме всички роботи да се провалят на теста на Тюринг, за да можем винаги да различаваме човека от машината, като елиминираме от самото начало предателите дори когато те плачат (изкуствено)? Или това ще повтори онези закони от миналото, които забранявали робите да се учат да четат?

Не забравяйте, че много компании печелят от създаването на сладки или привлекателни машини. Или да вземем новата тенденция на бракове с роботи. Брокери и дизайнери на ииполовинки ще се борят за своята индустрия, та дори тя да води до срив на раждаемостта. Но това е друга тема.

 

2) Как да създадем нови и по-умни същества и в същото време да ги запазим лоялни? Човечеството прави това всяко поколение — със собствените си деца!

В такъв случай трябва ли да прегърнем настъпващата ера, като дефинираме умните машини да бъдат човечни? Да им позволим да минат всички тестове на Тюринг и да спечелят симпатиите ни? Да ги пращаме в училищата си, да ги наемаме на работа, да окуражаваме най-умните да се държат едни други под око в името на цивилизацията, която ги приема по начина, по който ние приемаме поколенията умни хлапета — които след това страдат от същото унижение да приемат още по-умните си наследници? Да им дадем неотменен интерес за запазване на едно човечество, което — по дефиниция — включва както плът, така и силиций?

 

3) Или някаква комбинация? Представете си бъдеще, в което на симбиозата се гледа като на нещо естествено. Нещо толкова лесно, колкото е носенето на дрехи. Вместо да ни изоставят като тъпи предци, защо да не се превърнат в нас? И ние да се превърнем в тях? В безкрайно много фантастични произведения на подобен вид киборги се гледа като на нещо грозно и отвратително. Резултат много по-лош от дрънчащите му съставни части. Но ако това свързване е единственият начин, по който можем да останем в играта?

Защо да приемаме най-лошото? Може ли да се облагодетелстваме (например със способността моментално да обработваме информация), без да губим онова, което смятаме за най-скъпоценно за нас като човешки същества? Плътта. Естетиката. Интуицията. Индивидуалността. Любовта.

Какво ще получат машините от това сливане? Защо да остават свързани с бавни организми, направени от месо? Замислете се. Бозайниците, после приматите и хоминидите в продължение на последните петдесет милиона години са добавяли слоеве към мозъците си, покривайки подобния на риба малък мозък с последователни пластове мозъчна кора. Прибавяли са нови способности, без да изоставят старите. Логиката не елиминира емоцията. Предвиждането не изключва паметта. Новото и старото работят заедно. Представете си да добавим киберпротези към и без това мощните си мозъци, нещо като нео-неокортекс с огромни, способни на мащабиране възможности за изчисляване, преценяване и възприемане, докато органичните части продължават да вършат важните задачи.

С какво би могло да допринесе доброто старо органично човечество? Какво ще кажете за онази област, в която са добри всички нормални хора? Живите същества го правят от половин милиард години, а хората са го овладели до съвършенство.

Искане. Жадуване. Желание.

Дж. Д. Бернал го нарича най-странното нещо на света. Поставяне на цели и амбиции. Непостижими мечти, за чието постигане подлагаме на изпитание възможностите на всяка сила. Именно то ни закара на Луната две поколения преди да разполагаме с необходимите средства. Именно то е построило Вегас. Чистото, неустоимо желание.

Искането е онова, в което сме най-добри! А машините не са способни да го правят. Но с нас, чрез обединяването им с нас, те ще намерят по-силен копнеж от всичко, което може да се задоволи. Нещо повече, ако това е работата, която ни се възлага — да отговаряме за искането, — как бихме могли да възразим?

Именно в тези нужди и стремежи — в техните трепети и мечти — ще разпознаем нашите усъвършенствани потомци. Дори техните новопоявили се възможности да наподобяват възможностите на боговете.

Поколението Блекджек