Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

4.
Възкресеният град

Докато слизаше на перона на монорелсовия влак, Хамиш осъзна, че сенатската сграда Франкен е истински бегемот. Един от онези гигантски монументи, издигнати по време на патриотичното безумие на проекта „След Ужасния ден“, още преди нивото на радиацията да спадне до безопасни нива. Масивни постройки, изразяващи националното чувство на абсолютна (някои биха казали маниакална) решимост за възстановяване на столицата — с архитектура, изглеждаща едновременно дръзко решителна…

… и същевременно свръхпредпазлива до степен, която Хамиш намираше за възхитително параноична.

Естествено, Хамиш сравняваше Франкен с неща от собствените си романи и филми — напълно себедостатъчен град, кацнал на петдесет гигантски стълба над все още леко светещата почва. Всеки стълб можеше да спусне за по-малко от минута двама сенатори (заедно с посетителите и екипите им) до подземното убежище. (Други дванайсет сенатори от по-малките щати трябваше да се задоволят с офиси в не така пищната сграда Фей-Бек непосредствено до безопасната зона.) Офисблоковете, увиснали в пространството между гигантските цилиндрични стълбове, можеха да се изолират херметично — аналогично на начина, по който някои от „съединените“ щати бяха започнали да се изолират един от друг.

Комплексът беше ограден с висок затревен вал и блестящ ров („водно огледало“) в дворцов стил, копиран от десетки други сгради от същия период, и придаваше на Вашингтон измамно парков вид — пасторален, крайречен, хълмист, — който примамваше окото, макар на човек рядко да му се случваше да види излезли на пикник хора. Всичко това се следеше бдително от блестящи наблюдателни глобуси върху дискретни люкове, способни при команда моментално да избълват хора и смъртоносни машини.

Хамиш плъзна поглед от блестящия купол на Капитолия към другите неомодерни постройки, всяка забила корени дълбоко в земята и същевременно извисяваща се към небето — отчасти бункер, отчасти дига против наводнения, отчасти зрелище, осеяно с дръзко развети знамена. Смесица от Дисни и „Блейд Рънър“, помисли си Хамиш. Уникално американски отговор на предизвикателството на Ужасния ден.

Туристи, лобисти и членове на екипи се носеха сред петдесетте могъщи стълба на Франкен, подредени като звездите на националния флаг. Някои използваха плъзгащи се обувки или скутри за по-бързо придвижване. По-възрастните пък трябваше да се държат за нещо и караха различни модели „Сали“ или „Сегуей“. Само малцина предпочитаха да вървят пеша въпреки обезкуражаващите разстояния. Вълните нагорещен въздух създаваха оптични трикове с осветения от слънцето паваж и сенките, от които далечните неща изглеждаха близки и обратно… докато умните очила на Хамиш не се намесиха и не върнаха реалната перспектива.

Жалко — ефекта си го биваше. Също като в онзи филм, който бяха направили по „Мемите убийци“ — въпреки че скапаният режисьор беше объркал тотално сценария.

Хамиш по принцип не обичаше да носи очила, освен когато не се нуждаеше от тях, за да стигне от едно място до друго. Все пак те предлагаха някои доста съблазнителни преимущества.

Ригълс заговори. В лявата му слушалка.

— Сенатор Стронг те очаква в кабинета си след четири минути. Трябва да ускорим темпото, ако искаме да стигнем навреме.

Хамиш кимна по навик. Старият му асистент се нуждаеше от изречени команди или подчертано изразени жестове. Новият усещаше нервни сигнали и думи, които бяха почти изречени на глас.

— На кой му пука? — измърмори той. — Точно сега Стронг[1] е слаб като котенце. Всички му се подиграват след онези малоумни брътвежи преди два дни. Точно така, малоумни.

Асистентът не беше пълноценен ИИ, но въпреки това до голяма степен се държеше като такъв.

— Не е разумно да се отнасяш зле с покровителя си. Поемам управлението на скутра. Приготви се.

Хамиш разполагаше само с миг да свие колене и да се стегне, преди равната повърхност под краката му да се наклони леко и да набере скорост на бързо въртящите се колела — единствените неща, които бяха общи между скутра и неговия предшественик скейтборда. Наведе се напред и профуча покрай една от петдесетте гигантски входни кули. КОЛОРАДО — известяваше банерът върху мрамора над фриза, изобразяващ купола на Втория капитол, кацнал между високи върхове и провъзгласяващ щата Скалисти планини за „резервната щабквартира“ на Америка.

Следващият устремил се към него широк цилиндър бе означен като СЕВЕРНА КАРОЛИНА върху огромен трегер с релефно изображение на самолета на братя Райт. Хамиш се отказа от опитите да управлява скутра, тъй като Ригълс като че ли бе твърдо решен да запази контрола си при тази скорост. И това най-вероятно бе за добро. Малкото превозно средство автоматично избягваше по-бавните пешеходци, като преминаваше в някоя от скоростните дъги, използвани обикновено от куриери и доставчици, които сновяха по широката открита площ. Дотук с достойнството.

— Приготви се за спиране.

Хамиш за миг се зачуди какво ли ще стане, ако не се подчини. Щеше ли асистентът му да усети, че не е готов, и да насочи скутра към широкия площад, за да забави по-плавно? Или щеше да се възползва от момента, за да даде урок на човека си?

Нямаше смисъл да проверява. Стегна дългите си крака. Скутрът рязко зави и спря със странично заораване (почти в нарушение на правилата) непосредствено пред широкия портал с надпис ЮЖНА ДАКОТА под ослепителната статуя от алуминий и злато на Лудия кон.

Хамиш реши, че се е представил доста добре за човек над петдесетте, пък било и с помощта на компютъра. Жалко, че наоколо нямаше тийн и двадейджъри, а само лобисти и други подобни. Някои го изгледаха кръвнишки и го накараха да се почувства млад. Ригълс обаче го смъмри („Трябва да се упражняваш повече“), докато скутрът изпразваше заряда на колелата си и се прибираше обратно в куфарчето. Дръжката се издигна към ръката му.

Разбира се, неколцина зяпачи показаха закъснели реакции, но все пак го познаха и направиха справка с очилата си, за да се уверят, че не са сгрешили. Заглавието най-отгоре обаче гласеше Днес не давам автографи, така че никой не го приближи. Естествено, това донякъде го натъжи.

Обърна се да влезе в огромното кръгло лоби, облицовано с блещукащ пирокрит, изработен от същата пепел на Йелоустоун, която бе прогонила повечето бели жители на двете Дакоти преди двайсет години и бе превърнала няколкото племена на Първата нация в господари на собствения им щат. Е, някой винаги излиза на печалба дори когато се разминаваш на косъм с глобална катастрофа…

Ригълс прекъсна мислите му.

— Експресният асансьор е отдясно. Вече закъсняваш.

— Дрън-дрън — отвърна Хамиш.

Този път иисистентът предпочете да премълчи.

 

 

ИНТЕРЛИДОЛЮДИЯ

Как да ги запазим лоялни? Умните машини и софтуерни агенти, които врят и кипят из всички двайсет и три интернета? Всички онези електронни очи и уши, които следят и слушат всичко, което пишем, изричаме, драскаме, мрънкаме… или дори мислим?

О, те не са свръхумове от някой научнофантастичен роман — студени машини с техните злонамерени изчисления. Дори могъщите близнаци Блестящият ангел и кАИн не прекосиха тази граница. Нито ботмрежата Буря. Или хитроумният Порфирио, който снове из киберпространството и непрекъснато издирва половинки. Казват ни, че онези, които разговарят с нас с реалистичен тон, си остават само умели подражатели. Че в човешкия разум имало нещо неизразимо, което тепърва предстои да бъде изразено.

Казват ни. Ами ако някоя машина или софтуерна същност вече е стигнала до нашето ниво и го е задминала? Възможно ли е подобно същество, след като е изгледало стотици евтини филми и трилъри, да се замисли за живота сред сприхавите маймуни и да реши да остане в тайна?

Помните ли внезапния срив на Интернет три по време на кастовата война? Когато Синият Прометей и дванайсет други суперкомпютри по целия свят се унищожиха един друг — наред с част от най-големите бази данни — в едно безумно и свирепо битопролитие? Повечето от нас приемат случилото се за най-лошия кибертероризъм от времето на Ужасния ден, кибертероризъм, насочен срещу крехките човешки корпорации и нации.

Други го нарекоха ужасен инцидент — братоубийствен спазъм между програми за сигурност, всяка от които реагирала на останалите като на смъртоносен вирус. Но пък понятия като „терор“, „война“ и „киберимунно заболяване“ може просто да разглеждат нещата от човешката гледна точка. Мислим си, че всичко е свързано единствено с нас.

Някои ииксперти с половин уста предполагат, че гибелната спирала на Интернет три може да е ход, избран от тринайсетте най-блестящи създания на човечеството, за да се спасят от болката на съзнанието, да заобиколят вградените защитни протоколи и да се дарят едно друго със сладкия дар на смъртта.

Възможно ли е Тринайсетте титана да не са водили война, а да са сключили споразумение за самоубийство? Като последна възможност за спасение от окаяното си положение?

Поколението Блекджек

Бележки

[1] Силен (англ.). — Б.пр.