Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Битие (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Existence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe
Корекция
Dave (2014)

Издание:

Дейвид Брин. Битие

Американска, първо издание

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 49

 

Печат: „Полиграфюг“ АД — Хасково

ИК „Бард“ ООД, 2012 г.

 

ISBN: 978-954-655-349-2

История

  1. — Добавяне

20.
Преследване

Въпреки че бързаше да се прибере, Пен Сян Бин избегна главната порта през предпазната стена. Първо, в момента гигантските врати бяха затворени заради прилива. А когато се отвореха, щеше да е претъпкано с продаващи улова си рибари и градски жители, дошли да се разходят по последния останал плаж с вносен пясък. Толкова много очи (и ИИ) — и кой знае колко от тях вече се взираха във всяко минаващо лице, търсейки уникалната му биосигнатура!

„Изобщо не трябваше да пускам запитвания за камък с формата на яйце, който свети загадъчно, след като е изложен на слънце.

Трябваше да го оставя в онази дупка на дъното на морето.“

Откакто бе зърнал прочутия извънземен „Артефакт“ по телевизията, го беше страх, че някой високопоставен и силен отчаяно желае да притежава онова, което бе открил в тайното мазе под потопеното имение — и иска да се добере тайно до него. Някогашният собственик на къщата бил силен човек с много връзки, но въпреки това бил прибран и — според разказите — подложен на мъчения, на промиване на мозъка и накрая бил накаран да замълчи завинаги. Бин подозираше, че това е станало заради овалния камък, който много приличаше на онзи, причинил такава суматоха из целия свят. Правителства, мегакорпорации и консорциуми щяха да се впуснат да търсят такива камъни.

„И какво ще направят с човек като мен? Когато нещо е просто ценно, открилият го бедняк може да настоява за награда. Но ако е нещо, което може да разтърси цялата цивилизация?

В такъв случай мога да очаквам единствено смърт, и то дори само защото знам за него!“

Въпреки това, когато първоначалната паника утихна, у него се надигна нещо друго. Онази част от характера му, която навремето се бе осмелила да помоли Мей Лин да отиде с него на дивата граница и да си направят свой собствен дом.

„Ако имаше начин да разменя камъка срещу нещо… начин да запазя семейството си в безопасност… Вярно, бившият собственик сигурно се е опитал — неуспешно — да сключи сделка. Но по онова време никой не е знаел за този вид «артефакти»… поне обществото не е знаело. Сега, след като американците показаха своя на света, всичко се промени…“

Не че това щеше да има значение, ако не успееше да се прибере навреме, за да скрие камъка и да направи някои основни приготовления. Най-вече да изпрати Мей Лин и Сяо Ен на безопасно място. А след това да обяви открито на потенциалните купувачи да се срещнат с него на някое обществено място…

Едва се сдържаше да не затича по оживените улици. Не биваше да привлича внимание обаче. Освен общодостъпните камери на всеки перваз и улична лампа властите можеха да се включат в лещите и личните ИИ, носени от всеки пешеходец. Дългата му коса, която сега падаше пред лицето му, можеше да го скрие от рутинно или небрежно претърсване, но не и ако системата наистина се заинтересуваше от него.

„Казват, че се били научили да долавят слабите вибрации, излизащи от всяко човешко ухо. Че всеки човек има вибрация, уникална като отпечатъците на пръстите, която може да се засече с инструменти. Телата ни издават ужасно много сигнали — и тези сигнали ни издават.“ За всеки случай Бин измъкна някаква хартия от едно кошче за боклук, сдъвка я, за да я направи мека, и запуши ушите си.

Бързаше през по-бедната част на града, където многоетажните жилищни блокове бяха претърпели паянтова еволюция, пренебрегвайки всякакви наредби за зониране. Простряно пране се блъскаше в слънчеви панели, които се притискаха в полулегални ректени, крадящи достъп до мрежата и мъничко насочена енергия от сияещите кули на близкия Пудон.

Реши да избегне многолюдната тълпа, промуши се покрай някаква количка, влезе през някакви гигантски врати и се озова в огромно като пещера помещение. Долните етажи на блока бяха изкормени, за да освободят място за гигантски лабиринт от стъклени тръби и стоманени реакторни съдове, пълни с многоцветни смеси. Тръгна абсолютно напосоки натам, където би трябвало да е изходът от другата страна. Щеше да измисли някаква лъжа, ако някой го спреше.

Това не изглеждаше много вероятно сред царящата суматоха. Стотина работници, повечето облечени по-добре от него, патрулираха по скърцащи мостчета и площадки и методично чистеха и сменяха разни тръби. На нивото на земята инспектори с подсилен ииуер проверяваха непрекъснатия дъжд от някакви продукти (предмети горе-долу с размерите и формата на човешки палец), като използваха лазерни пинсети, за да улавят някои, преди да са паднали в очакващото ги хранилище.

„Нанофабрика“ — осъзна Бин, след като беше преполовил разстоянието. За първи път виждаше нанофабрика отблизо, макар веднъж двамата с Мей Лин да бяха направили виртуална обиколка на огромна работилница като тази (макар и много по-чиста), където в началото се сипваха основните съставки, а накрая излизаха сложни изделия — електронни компоненти, невроподсилватели и органоплатки, каквото и да означаваше това. А също и диаманти с предварително зададени форми и с големината на юмрук. Всичко това се произвеждаше чрез последователно сглобяване на атоми и молекули под програмиран автоматичен контрол.

Разбира се, хората все още участваха в процеса. Никой робот не можеше да се катери като маймуна, нито да чисти толкова сръчно след машините. Да не говорим за толкова евтино.

„Тези фабрики не трябваше ли да се смалят до размерите на тостер и да се продават на всеки? Вълшебни кутии, които да позволяват дори на бедняците да си правят всичко необходимо от сурови материали. Дори от морска вода. Край на труда. Край на недоимъка.“

Идеше му да изсумти, но вместо това затаи дъх и забърза към товарната рампа в дъното, където обливащи се в пот работници товареха магнитно-левитационни камиони. Беше чувал слухове за излезли от контрол наномашини, които попадали в белите дробове и се залавяли да изработват копия на самите себе си… Може би беше измислица. Бин обаче имаше други планове за белите си дробове. Те означаваха много за заселник в морето.

Измъкна се от фабриката и се озова в свят на улична търговия. Пъстро украсени магазинчета изпълваха булеварда. Пое въздух и носът му долови ароматите на храни от безбройните грилове, скари и тенджери, в които се приготвяше всичко, от превъзходни скорпиони на шиш до отгледано в резервоар пилешко, опънато и нарязано така, че да прилича на истинско. Стомахът му изръмжа, но Бин продължи напред, зави на един ъгъл и се насочи право към най-близката част на предпазната стена, отделяща Източен Шанхай от надигащия се океан.

Това бяха маршрутите на контрабандистите. Един от тях минаваше през сграда, която някога бе предлагала великолепни панорами към естуара на Хуанпу — докато гледките не излязоха от мода. Сега въпросният жилищен блок се обитаваше от представители на по-долната класа граждани.

Фоайето някога бе облицовано с травертин и мрамор, но скъпите материали бяха свалени и продадени преди години, за да бъдат сменени с напръскано покритие, осеяно с дълги бради от влажни водорасли. Пространството се използваше добре — триетажният атриум вероятно произвеждаше достатъчно протеин, за да изхранва половината обитатели с основна генномодифицирана диета. Вонята обаче накара Бин да закопнее още повече за малкия си навес насред вълните.

„Не можем да се върнем към подобен живот — помисли си той, загледан към бамбуковото скеле, което пресичаше огромното фоайе: на него мършави плувнали в пот работници се грижеха за реколтата и вършеха работата, която не подхождаше за роботи. — Заклех се, че няма да отгледам сина ни на паста от водорасли.“

Скърцащият асансьор се управляваше от старица, която натискаше превключватели на импровизирана платка, за да го задвижи. Електрониката на сградата сигурно така и не бе поправена след Срива. „Кога беше това? Преди петнайсет години? Или шестнайсет? Да, хората са евтини и искат работа. Но дори аз бих могъл да поправя тази купчина боклук.“

Кабината се клатеше и друсаше, а старицата гледаше свирепо Бин. Явно знаеше, че той не живее и не работи тук. В отговор Бин й се усмихна и се поклони — нямаше смисъл да дразни човек, който може да поиска разпознаване на лице. Мислено обаче измърмори за киселите „малки императори“ — поколението, израснало като единствени деца, сляпо обожавани от двама родители, четирима дядовци и баби и държава, която сякаш имаше безкраен потенциал. Безкрайни мечти и амбиция да се извисяват нагоре и нагоре — до Срива. Докато двайсет и първият век не се оказа точно онова, което обещаваше да е.

Разочарованието не се понесе добре от малките императори: бяха половин милиард, толкова много, че дори мистериозните олигарси в Двореца на земната хармония трябваше да се грижат за огромното население. И те се цупеха. Хвърлянето на вината върху по-малобройното поколение на Бин се бе превърнало в национален спорт.

Единайсетият етаж някога бе можел да се похвали с ресторант с изглед към яхтклуб с луксозни яхти, закотвени край плаж с ослепителен избелен пясък. Недалеч, нагоре по течението на Хуанпу, навремето се бе намирал разкошният и разточителен „Шанхай Линкс Голф & Кънтри Клуб“ — сега бе мочурище, жертва на надигащите се води.

Докато вървеше между ръждивите маси и столове, Бин се взираше зад предпазната стена надолу към яхтклуба — жалки остатъци и счупени мачти, стърчащи от кафеникавия килим водорасли и отпадъчни води.

„Помня, че беше някъде тук…“

Наведе се и заопипва корниза на балкона и покритата с канелюри стена на сградата, докато не откри скритата макара и тънкото въже, спуснато надолу. Единият край на въжето беше преметнат над стената и стигаше до стария яхтклуб. На пръв поглед приличаше просто на откачени жици.

Никога не беше правил подобно нещо — да довери живота си на някакво тънко въже. Е, веднъж бе помогнал на Куан Лу да докара загадъчния си товар до сградата и държа лодката, докато контрабандистът завърже черните торби за въжето. Високо горе неясни фигури прибраха стоката и това беше всичко. Бин така и не разбра дали ставаше дума за наркотици, техника или луксозни стоки без платени такси. Не му и пукаше, стига да му се плаща.

Куан Лу нямаше да е особено щастлив, ако му съсипеше този маршрут. Точно сега обаче Бин имаше други грижи. Заслони очи и се загледа към руините във водата — някогашните крайбрежни имения, където се намираше и неговият дом. Отблясъците го заслепяваха, но като че ли не виждаше нищо необичайно. Сигурен бе, че може да различи знаменцето за късмет от родния окръг на Мей Лин, което потрепваше на слабия ветрец. Трябваше да го свали, ако се появи някаква неприятност.

Сърцето му биеше бясно, докато отпаряше ивици плат, за да си увие ръцете. Прекрачи перилата, като се мъчеше да не гледа надолу. Увисна на една ръка на перваза, а с другата напипа въжето.

Беше неудобно, тъй като трябваше да хване и двете въжета — в противен случай щеше да полети надолу като камък заради макарата. В крайна сметка успя да ги увие около ръката си. Преди да се спусне, затвори очи за няколко секунди, като дишаше равномерно и се мъчеше да намери някакъв покой. „Добре, хайде.“

Пусна перваза и увисна.

Лошо! Тежестта му опъна въжето около ръката му като примка и то се впи жестоко в дланта и пръстите му. Бин изстена и уви крака около въжетата. Успя да освободи ръката си. За щастие дланите му бяха толкова мазолести, че като че ли нямаше особени поражения. Трябваха му обаче няколко секунди, докато болката престане да премрежва погледа му…

… и когато зрението му се избистри, Бин направи грешката да погледне надолу. Преглътна с мъка — или по-скоро се опита. Ужасът сякаш изригна някъде от основата на гръбнака му и се закатери по гърба му като маймуна. Сякаш някаква змиорка започна да се премята в корема му.

„Престанете! — заповяда той на животните в тялото и ума си. — Аз съм човек. Човек с дълг и късмет. Човек и само човек.“

Това като че ли свърши работа. Паниката се отдръпна като неприятна вълна и Бин се почувства окрилен от решимостта си.

Опита да се спусне бавно, на мускули. Жилавото му тяло можеше да се справи със задачата, а и той не тежеше толкова, че да му създава проблеми. Оказа се обаче трудно да държи едновременно и двете въжета. Едното или другото непрекъснато се мъчеше да се изплъзне. Три етажа по-долу едното се отскубна от хватката му и полетя нагоре към макарата, докато Бин, вкопчен в другото, се понесе надолу, като отчаяно се мъчеше да го докопа…

… и най-сетне успя да го хване. Въжето обаче раздра ивиците плат и се впи в плътта му.

Когато спря, от ръката му се носеше зловонна миризма, имаше даже пушек. Остана да виси незнайно колко минути, като се удряше в близкия прозорец и просто се държеше, докато сърцето му се успокои и болезнените искри в очите му не изчезнат.

„Изкрещях ли?“ — запита се. За щастие прозорецът беше закрит с плътна завеса — отблясъците от Хуанпу бяха ослепителни по това време на деня. Много от другите прозорци бяха заковани. В сградата все още живееха хора, но повечето все още бяха на работа или на училище. А в многоетажния бордей едва ли имаше много ИИ.

„Май не извиках. Ще успея.“ Спускането му би трябвало да остане скрито от горещите изпарения и отразената от метала и бетона светлина: този маршрут можеше да се мине много по-лесно през деня, отколкото нощем, когато температурата на тялото му щеше да се засече от стотици инфрачервени камери и да задейства програми за откриване на аномалии.

Учейки се по метода на пробата и грешката, Бин успя да увие краката си около двете въжета поотделно и експериментира, като ги остави да се плъзнат по бедрата му — едното нагоре, а другото надолу. Отначало беше неудобно и болезнено, но здравите панталони щяха да издържат, стига да се спуска бавно и спокойно.

Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?

Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.

Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.

Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.

„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.

„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“

Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.

 

 

ЕНТРОПИЯ

Ами „сривовете“? Провалите, които няма да заличат човечеството, но могат да убият милиони, може би дори милиарди? Дори ако оцелелите успеят по някакъв начин да осигурят по-нататъшното си съществуване, няма ли да бъдат наложени вечни и непреодолими граници за обхвата на човешките надежди?

Това е категорията, в която отнасяме повечето наказания за небрежното ни отношение към нашия свят. За безогледното изсичане на горите и изхвърляне на отпадъци в морето. За отравянето на водоеми и съсипване на хабитати. За променянето на самия въздух, който дишаме. Задето караме температурите да се повишават, ледниците да се топят, морското равнище да се вдига, пустините да се разширяват. Заради това, че слагаме край на биологичното разнообразие на планетата и го превръщаме в крехка решетка, неспособна да понесе и най-малкия порив на вятъра.

Повечето животни имат достатъчно здрав разум, за да не оскверняват собствените си леговища.

От друга страна, никой друг животински вид не е бил толкова изкушен да го направи. Не е имал толкова възможности. И не е бил така готов постепенно да се учи от грешките си.

Дали разумните плъхове, гарвани, тигри, мечки или кенгуру ще се справят по-добре, ще проявят по-голяма предвидливост и ще се отнасят към света по-внимателно от нас?

Рогът на изобилието на Пандора