Дейвид Брин
Битие (88)

88.
Двойнодишаща риба

Тича, голите й загорели крака леко лъщят от пот. Копринени шорти и горнище, голи стъпала, докосващи леко повърхност, по-плътна от тревата между пръстите. И наред с всичко това — сластно чувство за преследване. В един момент е преследвач, в следващия — преследваната. И знае, че ако я хванат, това ще е по нейно желание. Лети, подскача на бриза.

А сега плува. Водата се плъзга по кожата й като кадифе. Първобитна и безкрайна. Почти като родител в невинността си, но без теснотията на утроба. Обръща главата си в подходящия ритъм, за да поеме дъх. Усеща нежното изгаряне на силата. Без да иска и без да се нуждае от закрила.

И водата се превръща в любовник. Докосващ всеки сантиметър гладка заоблена плът, течащ по краката и ръцете, по хълбоци, кръст и бедра. Докосват я ръце — жадни, изпълнени с възхита, похотливи и умели, хващат я по-здраво, по-страстно, в съвършено темпо със собственото й изгарящо желание. Уста, която смуче, гризва игриво, покрива и поглъща нейната с целувки, в които няма нищо изкуствено… Уесли…

Само че устата и целувките се промениха. Трансформираха се. Станаха по-добри. Все така гъвкави, все така мъжки настоятелни, но вече подправени — приятно — с остър привкус на полимер и желязо. Горди, силни, мъжествени и заслужаващи… и променени, развити, модифицирани… Гавин…

Тор се съпротивляваше на събуждането, но сънят избледня, когато мониторът, следящ студената й дрямка, безжалостно каза „край!“. Десет дни сън — това беше лимитът, последван от два дни будуване и грижа за кораба. Хранене, движение и упражнения. Обръщане на внимание на истинския живот.

Както обикновено, Тор трябваше да прекара първите будни моменти в изясняване на обърканата представа за самата себе си. Многопластовите й граници включваха обвивки от метал и пластмаса, без които не би могла да остане жива.

„Дали ще ми предложат нови модификации, когато се прибера? Дали ще настъпи ден, когато отново ще мога да тичам и да плувам? Да взема истински душ? Да имам любовник?“

Беше избрала да запази цялата вътрешна химия от старата Тор. Включително либидото, което все още кипваше в сънищата й. Свързваше я отново с истинската кожа, истинската плът… е, човек винаги може да се надява.

„Гавин ще се усъвършенства по-лесно“ — помисли си тя, смътно припомняйки си как беше изглеждал в съня. Полубог. Или просто мъж с много усъвършенствани „добри части“…

— Ох, по дяволите — промърмори Тор. Мечтаеше си да може да ощипе носа си — ако още го имаше — или да наплиска лицето си със студена вода. Вместо това само въздъхна, изключи сънния пъп и се освободи. Време беше за работа.

Часове по-късно, след като всички проверки бяха извършени и корабните системи изглеждаха в нормата, Тор се отпусна в слабо осветената контролна зала, зареяна в слабата псевдогравитация, осигурена от двигателите на „Уорън Кимбъл“.

Сърцето й биеше в гръдния й кош, както е било откакто се бе събудило в утробата на майка й. И ритмичният пулс леко поклащаше вътрешното й тяло, побутваше го към външната обвивка от металокерамика. Черупката й от времето, когато пламъците погълнаха „Духът на Хула Виста“.

Черупки в черупките. А отвъд обвивката на кораба й имаше още и още нива.

„Платон и другите като него са си представяли космос, състоящ се от съвършени кристални сфери, по които се движат планетите и звездите. Доста по-утешаваща представа от съвременната ни концепция — безкрайна шир, простираща се на десетки милиарди светлинни години.“

С разширени от корабните уреди възприятия Тор се чувстваше потопена в купове и мъглявини, сякаш звездите бяха проблясващ фосфоресциращ планктон в огромен океан. И отново започна да се пита.

„Какво е станало там преди толкова много време?

И какво става в момента?“

Историята, изваяна от малките ръце в Розетската стена, не й даваше покой. Макар някои рисунки да изглеждаха ясни, основната част на скалното изображение така и не се поддаваше на обяснение. Сцени, показващи някакви странни, подобни на машини същества, вършещи неразбираеми неща. Тор подозираше, че има участъци, които ще си останат неразгадани за археолозите и умните тълпи, били те биологични или кибернетични.

„Ние сме като двойнодишаща риба, изпълзяла на сушата много след като континентите са били завладени от други същества. Примигваме объркано и се взираме в плаж, който ни изглежда унищожен. Заобиколени сме от скелетите на дошлите тук преди нас.

Но не всички, които са ни изпреварили, са мъртви или изчезнали.

По пясъка има следи.“

Стената свидетелстваше за времето, когато простите и наивни правила са били изоставени. Когато машините са се променили. Еволюирали са.

„Ще научим много от тези руини. Но е добре да не забравяме едно — това са труповете на победените!“

Стенописите показваха и нещо друго — чумата на фомитите, изобразени като мънички пакети гибел, пресичащи Розетската скала. Заразяващи. Съблазняващи. Размножаващи се и пръскащи се нататък.

Изправена пред всичко това, не би ли трябвало всяка разумна двойнодишаща риба да запълзи обратно към водата? Несъмнено този път към спасението е бил избран от много раси. Предпочели са да се страхуват. Да живеят във феодална носталгия, като се молят на небесата и същевременно игнорират небето. Но това криене означаваше също и упадък и загуба на каквато и да било значимост. Живуркане, а не живот — на един малък, уязвим свят.

„Дали ни харесва, или не, това не е нашият път.“ Каквото и да бъде дешифрирано от останките от миналото, хората не можеха да останат свити край мъничкия огън и да изпитват ужас от сенките.

Осени я видение — за потомците на Гавин (и нейните), крачещи храбро в една опасна галактика. Машини пътешественици, програмирани да бъдат човеци. Или човеци, превърнали себе си в междузвездни сонди. Раса на създатели, сляла се с механичните си пратеници.

Модел, който не беше видяла сред изображенията върху скалата. Защото е обречен от самото си начало? „Не трябва ли да опитаме нещо друго?“

Какви възможности имаше рибата, избрала да напусне морето с милиард години закъснение?

Тор примигна. И когато клепачите й се отвориха, звездната светлина се пречупи през тънката пелена на сълзите и се разпадна на отделни лъчи. Безброй лъчи, пронизващи тъмната леща на галактиката и отвъд нея, разпростиращи се в безброй посоки. Твърде много пътища, по които може да се тръгне.

Твърде много, за да бъдат обхванати от ума й.