Дейвид Брин
Битие (91)

91.
Отражателна способност

Скоро го видя.

Докато вървяха заедно „напред“, към носа на огромния кристален кораб, Хамиш погледна към заоблената стена и зърна вълнуваща се дъга, която пресичаше Млечния път под стръмен ъгъл. От едната страна звездите изглеждаха нормално, немигащи и безбройни. („Дали съзвездията вече са се променили?“ — помисли си той.) Но точно пред онази граница светещите точки леко потрепваха, сякаш се отразяваха от повърхността на огромен заоблен басейн.

Побиха го тръпки.

„Това е платното!“

Огромно платно с дебелината на атом и с ширина повече от сто километра, реагиращо интелигентно и почти глупакоустойчиво; приемаше ускоряващите импулси на човешките лазери, отразяваше фотони и предаваше инерцията им на своя малък товар, като засилваше все повече и повече Хамиш и останалите през огромната бездна. А след достигането на целта щеше да се обърне и да използва светлината на другото слънце като спирачка. После, след множество елипсовидни орбити и обикаляния между планетите, щеше най-сетне да насочи кристалния кораб към топлата зона, в която се намираха живите светове. За да отнесе посланието от далечната Земя.

— Ще открием повечето пътници в най-предната част на кораба. Обсъждат въпроси, свързани с платното — каза Най-стария оцелял.

Хамиш беше готов да ускори крачка, но спътникът му завървя по-бавно, сякаш не му се искаше да го следва. Когато Хамиш се обърна и го погледна, извънземният сви дебелите си изразителни устни.

— Трябва да ви предупредя. Този съд беше зареден с някои… неконвенционални личности. Вашите лидери пренебрегнаха съветите ни за това какъв тип същества трябва да се добавят към екипажа, за да се увеличат максимално шансовете за оцеляване. Боя се, че някои от спътниците ни няма да издържат до достигането на целта ни.

Хамиш го притисна за подробности, но съществото вдигна трипръстата си ръка.

— Вече прекрачих границите на благоприличието. Просто реших, че трябва да ви подготвя за известна… ексцентричност.

Хамиш не каза нищо. Вътрешно обаче знаеше. „Ако бяха забранили копирането на ексцентрици, никога нямаше да получа място и на един кристал, още по-малко на десет хиляди, независимо колко популярен или прочут съм. Разнообразието е нашата сила. И ще си остане така, докато не престанем да сме човешки същества.“

Закрачиха с гигантски крачки напред. Куполообразният таван започваше да се заобля още повече и скоро Хамиш започна да различава фигури, човешки и извънземни: стояха на групички край холорезервоари, плоски екрани и най-различни уреди.

„Разбира се. Щом това е кораб, значи трябва да има и контролна зала. Или «мостик», както го наричат.“

Ускори крачка, забърза към групата… и бързо си даде сметка, че е по-добре да стане по-малък. Разбира се, хората долу бяха намалили размерите си. Как иначе можеха да пожелаят появяването на неща като копчета, ръчки и екрани? Пък и той не можеше да общува с тях като великан, нали? Ако тези хора погледнеха нагоре, щяха да го видят само като мъгляв облак с формата на човек.

Щом смали размерите си, започна да различава детайлите.

Най-яркото създание беше нещо като хибрид между човек и райска птица — два тънки крака и женствен контур, покрит с дреха в цветовете на дъгата. От тънките ръце се спускаха проблясващи махови пера, подобни на гънките на наметало, завършващи с великолепна извита опашка. Дори клюнът се вписваше грациозно в лице, което спокойно можеше да принадлежи на филмова звезда. Създанието крякаше и жестикулираше към човешка жена, чиято приятна външност изглеждаше обикновена в тази компания — добре оформено тяло и лъскава кафява коса със стилни сребърни нишки в нея. Носеше прилепнала тениска, върху която бе нарисувано око в гигантска буква Q и надпис СКОРО МОЖЕ ДА СТАНЕТЕ ТИПИЧНИ.

Наблизо имаше и други — още двама човеци и извънземен, когото Хамиш би трябвало да познава. Двуног, с лъскава червеникава козина, той бе почти толкова прочут, колкото и Най-стария оцелял, но Хамиш не можеше да се сети за името му.

Докато двамата се спускаха и смаляваха, Хамиш изпита странното усещане, че от върховете на пръстите му струи мощ, сякаш ръцете му съдържаха някаква магия. Също като преди, когато смени хавлията с костюма. А, да. По-малък мащаб означаваше, че могат да се случат повече неща, стига да ги пожелае. Усещането го изкушаваше просто да продължи, да стане още по-малък от това фрактално ниво и да изследва световете на моменталното изпълняване на желания.

„Но аз винаги съм харесвал да съм висок.“

Забави темпо и се обърна към Най-стария оцелял.

— Познавам онази жена. Лейси Доналдсън-Сандър, богаташка, луда на тема наука. Изглежда много по-млада от времето, когато почина, десетилетия преди аз да…

Осъзна, че няма представа как да говори за дати и време. Може би контролният център можеше го осветли за подобни неща.

— Да, вие също, приятелю — отбеляза Най-стария оцелял.

— Хм, да, май е така. Колкото до останалите, изглеждат ми познати. Но бихте ли ми помогнали, преди да слезем при тях? Онова извънземно, което прилича на алена видра…

— Имате предвид М’м пор’лок, предполагам. Наричан от някои Предателя… а от други — Верноподаника.

Хамиш кимна.

— О, вярно. Той ни помогна да разработим Лекарството, нали?

Най-стария оцелял кимна неопределено и вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Господин Брукман, струва ми се, че сте сляп за данните.

— Сляп за… о, имате предвид, че се мотая тук, без да съм свързан с Мрежата чрез ииуер. Е, знаете, че бях дъртак и малко недолюбвах технологиите. Мразех очните импланти, които си слагаха младежите, за да са непрекъснато онлайн. Когато се налагаше да използвам подсилената реалност, просто си слагах очила, както е повелил Бог… — Хамиш примигна и продължи: — Разбирам. Казвате, че това място има свой еквивалент на Мрежата. И че аз се движа из него полусляп, неспособен да събера информация за онези, които не познавам. — Въздъхна. — Е, добре тогава. Как да…

Най-стария оцелял направи театрален жест и му подаде нещо. Очила. Старомодните очила за виртуална реалност, които Хамиш използваше навремето.

— Докато не измислите как да си направите собствен интерфейс — обясни Най-стария оцелял.

Хамиш си сложи очилата и когато погледна към хората долу, до всеки от тях имаше етикет с име.

М’м пор’лок

Лейси Доналдсън-Сандър

Жената-птица303

Йовиндра Ноониен Сингх

Емили Тан

Емили Тан!

Главният архитект на Лекарството. Единствената човешка личност, копирана вероятно във всяка кристална сонда, произведена от човечеството. Изведнъж, когато двамата с Най-стария оцелял приключиха със смаляването и стъпиха на стъклената палуба на контролната зала, Хамиш се почувства разколебан и изпълнен със страхопочитание. Какво се казва на жена, чиято идея бе обединила колебанията на човечеството по отношение на „извънземната фомитна чума“ и която бе предложила стратегия за борба срещу междузвездната инфекция и в същото време възможност да се стигне до звездите?

В отговор на интереса му в очилата запълзя обяснителен текст:

„Лекарството“ е стратегия на убеждаване на някои извънземни от артефактите да предадат софтуерните си съюзници и привличането им да работят честно и ефективно за човечеството и земната цивилизация. Методът беше вдъхновен от откриването в Астероидния пояс на останки…

Резюмето изчезна, когато Хамиш насочи вниманието си към съществото, което приличаше на гигантска видра и сега разговаряше с Емили Тан. Спомни си, че М’м пор’лок беше първото извънземно виртуално същество, което напълно прие предложението на Емили. Наричан предател от някои от спътниците му. Или Верния, защото си бе спомнил една много по-стара обвързаност.

„Първият от многото, които дойдоха на наша страна и разкриха някои хитри мемични трикове, използвани от фомитите срещу нас. Вместо да насочат човешката цивилизация към самоубийственото създаване на вируси, те ни помогнаха да изобретим Лекарството. Защото им предложихме сделка, която не можеха да откажат.

И какъв беше подкупът ни?

Точно онова, което бяхме склонни да направим така или иначе. Да увеличим за пореден път разнообразието на онова, което се разбира под «човек».“

Освен това Лекарството убеди Хамиш да промени своята версия на Движението за отказване. Да подкрепи построяването на космическата фабрика и големия лазер.

Отново премести поглед към най-яркото същество — хибрида между човек и птица, чийто етикет отвърна на любопитството му.

Жената-птица, представител на Лига на аутистите — пети клон на човечеството.

Аха. Сега разбираше. Значи не беше извънземна, а с избрана от самата нея форма. Нещо често срещано днес сред онази част от човечеството, която бе преживяла десет хиляди трагични години в очакване на виртуалната реалност и ИИ, които да ги освободят.

Сега пътниците се обръщаха в отговор на появяването му.

— Господин Брукман — каза тъмнокосата жена и се усмихна приветливо. — Чудехме се дали изобщо ще благоволите да се появите.

Хамиш инстинктивно погледна тясната й тениска и очилата интерпретираха логото.

Символ на прочутия оракул Квантовото око, който предрече, че…

В същото време се появи друг надпис:

Размер 36-D. Биографично истински и без подобрения…

Хамиш побърза да вдигне поглед обратно към лицето й. Това беше една от причините да не харесва подсилената реалност.

— Мадам Доналдсън-Сандър. — Той пое ръката й. Допирът беше топъл и реалистичен. За първи път докосваше друг на това място. — Моите извинения за закъснението ми. Оставих инструкции да бъда събуден, когато се случи нещо важно. Предполагам, че това е било доста консервативно и погрешно решение.

— Хм. Е, най-малко пропуснахте старта. Беше невероятно шоу! — Тя се обърна и махна към предната половина на обсипаното със звезди небе. — Ускоряването беше страхотно.

— По дяволите. Звучи като истинско изживяване. Не мога да си представя защо…

— О, не се безпокойте. Записахме го. Можете да изживеете събитието от най-различни гледни точки.

— Благодаря, мадам Доналдсън-Сандър.

— О, наричайте ме Лейси.

— Чудесно. Лейси. Е, аз съм Хамиш.

Продължи по редицата, като разменяше поздрави с другите АКЛ — автономни копирани личности, неговите спътници, с които щеше да прекара следващите няколко милиона години. Успя да скрие обожанието си, когато стисна ръката на Емили Тан, а тя му се ухили малко дяволито, все едно знаеше някаква тайна шега.

Едва когато представянето приключи, умът му се обърна към нещо казано по-рано.

— Инструкциите ми за събуждане бяха зле измислени — призна той. — Но тогава… да приемам ли, че случващото се сега е нещо „важно“?

Лейси вдигна ръка.

— Бихте ли задържали за момент, Хамиш? Опитваме се да решим един много важен въпрос.

И се обърна към колегите си. Сингх — елегантен, със заострена брада, бял тюрбан и кама в пояса — взе думата.

— Моята преценка е около петстотин и петдесет астрономически единици. Колкото до скоростта… — Той погледна към Жената-птица, която размърда пернатите си ръце и изкряка. Хамиш остави новия му виртуален ииуер да вмъкне превода:

Трябва ми още малко време да приключа с изчисленията.

Емили и М’м пор’лок също се посъветваха с двама други човеци при контролните панели. После Емили се върна при Лейси, въздъхна и поклати глава.

— Но не можете ли поне да кажете какво…

— Ще ми направите ли компания, Хамиш? — предложи Лейси, докосна лакътя му и го обърна в нова посока с лекотата на жена, родена с таланта да убеждава. — Имам важна задача. Двамата с Най-стария оцелял можете също да дойдете. Ще говорим по пътя.

— Задача? Къде?

Лейси направи кръгови движения с дясната си ръка и в отговор на жеста й една овална част от стъкления под започна да ги издига. След секунди се рееха на около три метра над останалите.

— На кърмата — каза Лейси.

На нивото на бедрата им се появиха малки цилиндри. Най-стария оцелял и Лейси хванаха най-близките до тях, Хамиш се сети, че това са дръжки, и се вкопчи в своята.

Овалът стартира рязко и бързо ускори. Контролният център се смаляваше застрашително бързо зад тях.

— На кърмата? — попита Хамиш. — Тя колко е далече?

Лейси се усмихна загадъчно.

— Чак в другия край… и малко по-нататък.