Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Анабел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010 г.

Редактор: Габриела Седой

История

  1. — Добавяне

27.

Последните им два дни в Ню Йорк бяха уморителни, но забавни. Анабел заведе Консуела на мюзикъл и детето остана очаровано. Вечеряха в „Сардис“ и „Уолдорф Астория“ сред стилна обстановка. Взеха ферибот да обиколят Манхатън. Анабел отново й показа Елис Айланд и й разказа повече неща за него. Последния следобед пак минаха край бащината й къща да си вземат довиждане. Анабел остана дълго отпред, за да отдаде почит на всички, които бяха живели там, включително и на невинната част от себе си, която беше загубила завинаги. Нямаше вече нищо общо с някогашното момиче. Беше пораснала.

Двете с Консуела се отдалечиха от къщата, хванати за ръце. По време на пътуването Консуела научи много за майка си, за баба си и дядо си, за вуйчо си Робърт и дори за някои от приятелите на майка й. Не хареса приятелката й от Нюпорт; онази с многото деца. Фактът, че се е държала лошо с майка й я натъжаваше. Жал й беше за мъжа, починал в Мексико. Виждаше се, че майка й го е обичала.

Качиха се на борда на „Мавритания“. Бриджит вече не се притесняваше. Удобният луксозен параход й действаше успокоително. Анабел изпита странно чувство, докато минаваха покрай кея Кунард. Напомни й как преди тринайсет години, след потъването на „Титаник“, дойде да вземе майка си оттук.

Сякаш оставяше част от сърцето си. Отдавна не бе изпитвала такава обвързаност с родината. Беше й приятно да си мисли, че следващото лято ще се върне. Консуела говореше само за това. Страшно й хареса къщата в Нюпорт и нямаше търпение да я види отново.

Анабел провери списъка на пасажерите. На борда не се оказаха познати. Впрочем, беше й все едно. Нямаше от какво да се страхува. Опълчи се на обществото в Нюпорт и Ню Йорк; вече не останаха тайни. Дори някой да разбули миналото й, какво можеше да й стори? Не можеше да й отнеме къщата, живота, работата, детето. Най-много да я одумват, но тя вече го бе надживяла. Не я тормозеше болезнено дори предателството на Хорти. Никой нищо не можеше да й отнеме; разполагаше със свой живот и той беше много хубав.

Анабел и Консуела често ходеха до клетките за кучета. Консуела тъгуваше за Коко и нямаше търпение да го види отново. Майка й обеща да прекарат един уикенд в Дьовил, когато се върнат. По време на пътуването избледня дори споменът за Антоан. Оказа се дребнав човек, който живее в свят, пълен с тесногръди хора. За нея нямаше място в този свят; както за Антоан — в нейния.

При една разходка по палубата се спряха до перилата да погледат океана. Вятърът развяваше дългата руса коса на Консуела и отвя шапката на Анабел; тя се затъркаля като колело по палубата. Двете хукнаха да я гонят, смеейки се. Косата на Анабел беше руса като на дъщеря й. Най-накрая шапката спря в краката на мъж, който се наведе и им я подаде със сърдечна усмивка.

— Благодаря — каза Анабел задъхано и го дари с широка момичешка усмивка.

Лицето й имаше загар от слънцето в Род Айланд. Тя си сложи шапката леко наклонена.

— Така вятърът сигурно отново ще я отвее — предупреди я мъжът.

Междувременно Консуела го заговори.

— Дядо и вуйчо са загинали на „Титаник“ — съобщи тя, за да започне разговор.

— Съжалявам да го чуя — отвърна той с тъжен тон. — Моята баба и дядо също загинаха на борда. Сигурно са се срещали. — Звучеше интригуващо. — Но това е станало отдавна. Преди да се родиш.

— На седем съм — потвърди тя предположението му. — Кръстена съм на майката на мама. И тя е починала. — Мъжът се опита да прикрие неуместната си усмивката заради мрачната тема. Детето обаче не спираше: — И баща ми е покойник. Умрял е преди да се родя. Във войната.

— Консуела! — смъмри Анабел разбъбрилото се момиченце. Никога не я беше чувала да дава толкова много информация и се надяваше да не го прави често. — Извинете — обърна се тя към мъжа, спасил шапката й. — Не възнамерявахме да ви обременяваме със списък от покойници.

Тя му се усмихна и той отвърна със същото.

— Значи си се досетила, че съм журналист — продължи той да се закача с детето.

— Това какво е? — попита тя заинтригувана.

— Пиша за вестници. Дори издавам един в Париж — „Интернешънъл хералд трибюн“. Ще го четеш, когато станеш по-голяма — усмихна се той и на двете.

— А мама е лекар — обяви тя.

Дъщеря й водеше напълно самостоятелен разговор с мъжа и това леко смути Анабел.

— Наистина ли?

После се представи:

— Казвам се Калам МакАфри, родом от Бостън, понастоящем живеещ в Париж.

Анабел също ги представи, а Консуела побърза да го осведоми, че и те живеят в Париж. Той ги покани на чай, но Анабел отклони предложението, защото трябвало да се облекат за вечеря. Докато двете се отдалечаваха, той ги наблюдаваше усмихнат. Намираше момиченцето за очарователно, а майката — за много красива. Не се покриваше с представата му за лекар. Преди няколко години интервюира Елси Инглис. Анабел въобще не приличаше на нея. Остана развеселен от свободния начин, по който малката му съобщи толкова семейна информация, независимо от видимото притеснение на майката.

Вечерта ги видя отново в трапезарията, но не ги обезпокои; не желаеше да се натрапва. На другия ден забеляза Анабел сама на палубата. Консуела беше отишла да плува с Бриджит. Този път Анабел бе привързала шапката си с панделка.

— Здраво сте прикрепили шапката — усмихна й се той.

— Сега е по-ветровито от миналия месец, когато пътувахме към Щатите.

— Въпреки че и двамата сме загубили близки при морски трагедии, обожавам да прекосявам океана — сподели той. — Така човек има възможност да си поеме дъх между два свята и два начина на живот. Хубаво е човек да намира време да го прави. Само в Ню Йорк ли бяхте? — поинтересува се той.

— И в Нюпорт за няколко седмици.

— А аз бях в Кейп Код — осведоми я той. — Старая се да отскачам всяка година. Връща ме в детството.

— Това беше първото посещение на дъщеря ми в Щатите.

— Хареса ли й?

— Много. Иска да се връща всяко лято. — В следващия миг изпита потребност да сподели нещо за себе си. — Аз не се бях връщала от десет години.

— В Нюпорт? — попита той. Не беше особено изненадан.

— В Щатите.

Тази информация вече го изненада.

— Доста дълго време. — Беше около четирийсетгодишен, висок, слаб, с прошарена коса и топли кафяви очи. Беше интелигентен, не много привлекателен на вид, но достатъчно симпатичен. — Вероятно сте много заета, за да не сте била толкова дълго в родината. Или много сърдита — добави той с верния си журналистически нюх.

— Не сърдита — засмя се тя. — Започнах нов живот във Франция. Работих като доброволка в болница близо до фронта и нямаше кога да се върна. Признавам обаче, че родината ми липсва. Беше ми приятно да се върна и да покажа родните места на дъщеря си.

— Вдовица ли сте? — попита той.

Не беше трудно да се предположи, защото Консуела го осведоми, че баща й е покойник.

Анабел понечи да кимне, но се спря. Бяха й омръзнали лъжите, особено онези, които вече не се налагаше да изрича, за да защити друг или дори себе си от лоши хора.

— Разведена съм.

Той не реагира, някои щяха да се сепнат при това признание, но него сякаш не го впечатли.

— Дъщеря ви каза, че баща й е мъртъв?

Анабел го изгледа продължително и реши да захвърли всякаква предпазливост. Нямаше какво да губи. Ако се шокира и си тръгне — все едно. И без това не познава този мъж.

— Не бях омъжена за баща й — отвърна тя тихо, но решително.

За пръв път го изричаше пред някого. В средата, където израсна, след тези думи мигом щеше да бъде преустановен всякакъв разговор.

Той само кимна и я погледна развеселен.

— Ако очаквате да припадна или да скоча през борда, вместо да разговарям с вас, ще ви разочаровам. Аз съм репортер. Чувал съм какво ли не. Освен всичко друго живея във Франция, това не е рядкост, макар да не го признават. Там мъже често имат деца от съпругите на други. — Тя се засмя, а той се запита дали нейният случай не е такъв и това не е причина за развода й. Беше изключително интересна жена. — Дори се случва по-често в родината ни, но ние не знаем или сме склонни да не вярваме — продължи той. — Жените раждат деца от хора, които обичат, но за които не са женени. Ако никой не пострада, защо да ги съдя? Лично аз никога не съм се женил.

— Не го обичах — промълви тя. — Дълга история, но накрая всичко се разви добре. Консуела е най-хубавото нещо в живота ми.

Той не коментира, но очевидно прие думите й за истина.

— Какъв лекар сте? — смени той темата.

— Добър — усмихна се тя, а той се засмя.

— Предполагам. Имах предвид специалността ви.

Разбра въпроса му, но й беше приятно да флиртува с него. Беше отворен, топъл и дружелюбен.

— Общопрактикуващ.

— И на фронта ли бяхте като лекар?

Изглеждаше му прекалено млада.

— Бях учила една година в медицинско училище. Завърших го след войната.

Интересно му беше, че не практикува в Щатите, но я разбираше. Той също обичаше Париж. Там водеше много по-разнообразен живот, отколкото в Ню Йорк или Бостън.

— Работех като репортер за англичаните в началото на войната — реши и той да сподели нещо за себе си. — Оттогава съм все в Европа. Живях в Лондон две години след войната, а после се преместих в Париж, където съм от пет години. Не мисля да се връщам в Щатите. Животът ми в Европа е достатъчно пълноценен.

— И аз не бих се върнала — съгласи се Анабел.

А и нямаше причина. Сега животът й беше в Париж. Само миналото й беше в Щатите.

Побъбриха още малко и тя отиде при Консуела и Бриджит при плувния басейн. Вечерта, когато си тръгваха от ранната вечеря, го видяха отново. Той точно влизаше. Покани Анабел на питие по-късно. Тя се поколеба, но прие. Уговориха се да се видят в девет и половина. Консуела вече щеше да е в леглото, а тя — свободна.

— Харесва те — отбеляза Консуела делово, докато се прибираха в каютата. — И е мил.

Анабел не коментира изказването. Беше си помислила същото за Антоан, а се оказа, че греши. Но Калам МакАфри беше различен и имаха много повече общи неща помежду си. Питаше се защо никога не се е женил. Вечерта, докато пиеха шампанско, той й разказа.

— По време на войната се влюбих в медицинска сестра от Англия. Загина седмица преди да бъде подписано примирието. Щяхме да се женим, но тя настояваше да го направим след края на войната. Дълго време ми беше необходимо, за да се съвзема. — Бяха минали шест години и половина. — Беше много специална жена. Произхождаше от заможно семейство, но човек трудно можеше да го предположи. Беше по-земна и трудолюбива от мнозина. Хубаво ни беше заедно. Продължавам да гостувам на близките й от време на време.

— И бащата на Консуела е англичанин, но не беше добър човек. Майка му обаче е страхотна. Вероятно ще й гостуваме отново през август.

— Когато англичаните са страхотни, са ненадминати — заяви той великодушно. — Не се разбирам винаги така добре с французите. — Анабел се засмя с разбиране, сещайки се за Антоан, но не каза нищо.

— Не са така прями и все усложняват нещата — завърши той.

— Съгласна съм. Те са чудесни приятели и колеги, но понякога нещо в романтичните им отношение куца.

От думите й той предположи, че наскоро е патила, вероятно от французин. Същевременно явно и бащата на Консуела не беше стока. Дотук в живота си Анабел очевидно бе натрупала много горчилка; но същото важеше и за него, като се изключи Фиона — англичанката, в която е бил влюбен. Сега беше сам и странеше от романтичните връзки. Така животът беше по-лесен; Анабел видимо бе стигнала до същото заключение.

Поговориха още малко за войната, за политиката в Щатите, за работата му като журналист и нейната като лекар. Ако не друго, от него би излязъл добър приятел. След време той я изпрати до каютата й.

Покани я на питие следващата вечер. Прекараха приятно. Анабел го покани да вечерят заедно последната вечер. С Консуела се спогаждаха добре и тя му разказа за кучето си. Покани го да дойде да го види, но Анабел не потвърди поканата.

И последната вечер пиха по питие, а когато я изпращаше до каютата най-неочаквано изяви желание да види Коко. Самият той имал лабрадор.

— Добре дошъл си да видиш кучето по всяко време — засмя се Анабел. — Може да дойдеш да видиш и нас.

— Интересува ме предимно кучето — обясни той със закачливи пламъчета в очите, — но ще видя и вас, ако кучето не възразява.

Погледна Анабел нежно. Беше научил много за нея по време на пътуването — повече отколкото тя подозираше. Такава му беше работата. Усещаше, че е преминала през много изпитания. Жени с нейното положение не напускат домовете си на двайсет и две, за да се трудят като доброволки на хиляди километри далеч от дома, да участват във война, която не е тяхна. После не остават в Европа да учат и да работят, освен ако в родината не им се е случило нещо изключително лошо. Тя не беше от жените, които биха родили извънбрачно дете, освен ако не е била абсолютно лишена от избор. Беше добра жена. Излъчваше го. Надяваше се да я види отново.

— Бих искал да ти се обадя в Париж — сподели той.

Напомняше му по някакъв начин за Фиона, макар Анабел да беше по-млада и по-красива. Но и двете бяха решителни жени, с висок морал, огромни сърца и жив ум. Никой мъж не може да иска повече от това, а ако жена като Анабел ти се изпречи на пътя, не трябва да пропускаш възможността да я опознаеш по-добре. Жени като нея не се срещат често в живота. Той вече беше имал щастието да срещне една и знаеше, че ако има късмет да срещне втора, не бива да пропусне шанса си.

— Ще бъдем в Париж — обясни Анабел. — Вероятно ще отскочим до Дьовил, защото обещах на Консуела, и до Англия, но ще се върнем бързо. Трябва да започна работа преди пациентите ми да забравят, че съществувам.

Не си представяше, че някой, който я познава, би я забравил. Нямаше намерение да загуби дирите й.

— Защо не предприемем нещо този уикенд? — предложи той. — С кучето, разбира се. Не искам да го огорча.

В отговор Анабел се усмихна. Имаше само няколко дни до уикенда и идеята й допадна. Допадаха й неговата солидност, топлина и доброта. Засега проявяваха взаимно уважение един към друг. Това беше добро начало.

Пожелаха си лека нощ пред каютата й. На сутринта тя стана рано, точно както направи, когато пристигна в Европа преди десет години, напуснала Ню Йорк от отчаяние. Сега, докато стоеше до перилата и наблюдаваше изгрева, не беше нито отчаяна, нито тъжна. Виждаше Хавър в далечината, където щяха да пристигнат след два часа.

Обзе я невероятно усещане за свобода, сякаш най-после беше скъсала оковите. Не й тежаха хорските клевети по неин адрес. Беше свободна жена; добра жена, осъзна тя.

Точно когато слънцето изгря, чу глас до себе си. Обърна се и видя Калам.

— Имах чувството, че ще те намеря тук — отбеляза той тихо. Двамата се погледнаха и се усмихнаха. — Хубаво утро, нали? — добави той простичко.

— Да — отвърна тя и се усмихна още по-широко. Хубаво утро беше. И двамата бяха добри хора. А животът също беше хубав.

Край