Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Good Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Даниел Стийл. Анабел

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2010 г.

Редактор: Габриела Седой

История

  1. — Добавяне

16.

Заминаването на Анабел от болницата в абатство Роайомон в Азниер остана незабелязано. Предишния ден се сбогува и благодари още веднъж на д-р Бре. Взе си взе довиждане и с главната сестра. Нямаше на кого другиго да се обади, освен на Едуина, с която се видя за няколко минути сутринта. Пожелаха си късмет и изразиха надежда отново да се срещнат. Камион щеше да я откара до гарата. Качи се на влака за Ница; чакаше я дълго пътуване. Понеже близките до фронтовата линия релси не се използваха, щяха да минат по заобиколни маршрути.

Стигна до Ница след един ден и една нощ. На гарата завари две таксита, шофирани от жени. Нае едното и даде адреса на медицинското училище. Намираше се извън града, на един хълм, и гледаше към морето. Помещаваше се в замък, собственост на основателя на училището д-р Громон. Сред тихите градини и парка наоколо човек трудно би повярвал, че наоколо бушува война, че загиват хора. Тук се почувства изцяло защитена от външния свят. По някакъв начин й напомни спокойния Нюпорт.

Икономка със строг вид й даде чаршафи, за да си оправи сама леглото и я предупреди — да бъде долу точно в осем за вечеря. Първокурсниците обитаваха обща спалня. Студентите от по-горните курсове — всичките мъже — разполагаха със самостоятелни стаи. Като единствена жена й предоставиха една от техните стаи с изглед към морето. В замъка живееха четирийсет и четирима студенти, всеки освободен от армията по една или друга причина. Имаше англичанин, шотландец, двама италианци, а останалите бяха французи. Анабел се оказа единствената американка. Знаеше, че ще има възможност да практикува медицина и в родината си, ако се яви на допълнителен изпит, но засега не мислеше толкова надалеч. Следващите шест години щеше да прекара тук. Още щом видя училището се успокои — беше сигурна, че ще й хареса.

Изми си лицето и ръцете, облече чиста черна рокля — една от по-хубавите, които носеше — и прибра косата си в спретнат кок. Изглеждаща безупречно. Слезе долу точно в осем.

Всяка вечер преди вечеря студентите се събираха в голямата зала на замъка и разговаряха обикновено на медицински теми. Бяха тук от септември. Анабел пристигна по-късно. Влезе в помещението и всички погледи се насочиха към нея, но студентите бързо й обърнаха гръб и продължиха разговорите си, като я пренебрегнаха напълно. Изненадана от хладния прием, тя поседя тихо сама, докато стане време за вечеря, без да се опита да се намеси в разговорите им. Забеляза как й хвърлят погледи крадешком, но никой не приближи да я заговори. Все едно не съществуваше; сякаш смятаха, че ако не й обръщат внимание, тя ще изчезне.

Възрастен мъж с още по-стара от него ливрея съобщи, че вечерята е сервирана. Студентите се придвижиха към трапезарията и се настаниха на трите дълги маси, древни колкото замъка. Всичко тук, уж износено и старо, имаше величествен вид.

Д-р Громон, ръководителят на училището, дойде да я поздрави и я покани да седне до него. Прояви изключителна любезност, докато се запознаваха, но после прекара по-голяма част от времето в разговор с младия, около трийсетгодишен мъж от другата му страна. Обсъждаха наблюдаваната през деня операция, без да направят опит да включат Анабел в разговора. Чувстваше се като призрак, невидим за всички.

По-късно д-р Гомон размени няколко думи с нея — попита как е д-р Бре, пожела й „лека нощ“ и всички се разотидоха по стаите си. Нито един от състудентите й не й се представи, никой не попита как се казва. Прибра се в стаята си и седна на леглото съвършено объркана — не знаеше как да приеме случилото се; започваше да се колебае дали е взела правилното решение. Шестте години щяха да й се сторят твърде дълги, ако никой в замъка не й говори. Беше повече от очевидно, че им е неприятно да има жена сред тях и затова смятаха да не й обръщат внимание. Но тя пък не беше пристигнала, за да води светски живот, а за да учи.

Сутринта слезе в трапезарията точно в седем, според правилника. Заради войната закуската беше оскъдна и тя хапна много малко. Другите закусиха и излязоха, без да й кажат дума. Наложи се сама да си намери класната стая за лекцията в осем. Лекцията започна и тя си припомни защо е тук. Беше невероятно. Изучаваха болестите на бъбреците; показваха им фотоси на операции. На следващия ден всички щяха да посетят болницата в Ница, за да наблюдават операция на живо. Тя изгаряше от нетърпение. Все още превъзбудена от лекцията, тръгна към трапезарията за обяд. Беше благодарна на д-р Бре повече от всякога. Забравила колко са недружелюбни състудентите й, заговори англичанина. Той я изгледа сякаш тя току-що се е съблякла гола.

— Извинявай. Нещо нередно ли казах? — попита тя невинно.

— Нямам спомен да съм те заговарял — отвърна грубо той, а хладният му високомерен поглед й подсказа, че няма никакво желание да слуша коментарите й.

— Но аз те заговорих — отвърна тя, давайки да се разбере, че няма да я сплаши.

Снощи го чу да се хвали с четирите поколения лекари зад гърба си. Явно те му придаваха огромно самочувствие, но и той като нея беше първокурсник, макар и по-възрастен от нея. Учил известно време в „Итън“ и „Кеймбридж“, което обясняваше разликата в годините им. Изобщо не си даваше труд да прикрива самозваното си превъзходство и не възнамеряваше да си губи времето в разговори с нея. Дори красотата й не го умилостиви. С надменното си държание смяташе да я постави на място.

— Аз съм Анабел Уортингтън — продължи сговорчиво тя.

Отвътре й идваше да го удари по главата с чинията си, но само му се усмихна любезно и се обърна към студента от другата си страна. Представи се. Той погледна към младия човек срещу себе си сякаш чакаше помощ, после обаче се усмихна неволно.

— Аз съм Марсей Бобини — отговори той на френски.

Другите го изгледаха сякаш е предател и забиха носове в чиниите.

Анабел и Марсей подхванаха разговор за лекцията сутринта. Останалите мълчаха през цялото време. Очевидно не я приемаха добре; дори ръководителят на училището я пренебрегваше. Тя благодари на Марсей, че е разговарял с нея, взе си тетрадката и писалката и се отправи към следващата лекция. Той й се поклони вежливо. Докато Анабел излизаше от трапезарията с гордо вдигната глава, чу неколцина от състудентите му да го порицават, задето е бил любезен с нея.

— Пет пари не давам, че е красавица — възмущаваше се един. — Няма работа тук.

Тя обаче имаше толкова право да е там, колкото и те. Плати за обучението си и искаше да стане лекар така силно, както и те, а може би дори повече. Но явно се бяха споразумели да я изолират.

Цели четири седмици продължи подчертано пренебрежителното им отношение: и по време на лекциите, и по време на задължителните посещения в болницата в Ница три пъти седмично. Същевременно забеляза, че и преподавателите, и състудентите й я изучават внимателно. Тя си даваше сметка, че ще използват срещу нея всяка допусната грешка, затова се мобилизира и съсредоточи. До момента не беше допуснала да се изложи, показвайки невежество, а за двата доклада върху болестите на отделителната система получи отлични оценки.

Ревнивите й състуденти я мразеха главно заради успеха й в общуването с пациентите. Със своя състрадателен и грижовен подход, с интелигентно зададените въпроси тя бързо ги предразполагаше. Болните определено предпочитаха нея пред колегите й. Това вбесяваше състудентите й.

— Много фамилиарничиш с тях — разкритикува я един ден англичанинът.

— А според мен ти си доста груб — отвърна Анабел спокойно.

— Ти пък откъде знаеш как се държи лекар с болните? Да не би да си била в болница преди?

— Три месеца работих в Азниер непосредствено до фронтовата линия, а преди това шест години бях доброволка в няколко болници. В две от тях работех сред имигранти, пристигащи на Елис Айланд в Ню Йорк.

Той замълча; не искаше да признае колко го впечатлиха трите месеца в Азниер. Беше чувал за тежките условия там. След лекцията Марсей Бобини я догони и я разпита за работата й в абатството Роайомон. От месец за пръв път разговаряше истински с някого. Почувства се добре.

— Тежко е — обясни тя честно. — Всички работехме по осемнайсет часа на денонощие, а често и повече. Болницата се ръководи от жени, а и лекарите са предимно жени — такава е била първоначалната концепция, но сега са се включили и няколко лекари-мъже, пристигнали от Париж. Радват се на всяка помощ, която им се окаже.

— На какви случаи попадна там? — поинтересува се той.

Бобини намираше за несправедливо другите да се държат така зле с нея. Харесваше нейната доброжелателност, приветливост, непретенциозност и готовност да се труди.

— Най-често имахме поразени или изгубени крайници, много гангрени, отровени от газове, случаи на дизентерия и холера. Нормално е, като се има предвид колко близо бяхме до фронта — довърши тя делово, без да се опитва да го впечатли или да се хвали.

— На теб какво ти възлагаха да правиш?

— Понякога давах хлороформ в операционната, но по-често изнасях съдинките. Главният хирург се държеше изключително мило и в процеса на работата ми показваше разни неща. Много време прекарвах и в отделението, където се грижех за болните след операция, няколко пъти транспортирах ранени с линейка.

— Доста впечатляващо за човек, който не е бил обучаван специално — отбеляза той.

— Имаха нужда от помощ.

Той кимна; щеше му се и той да е бил там. Сподели го с Анабел, а тя се усмихна. Единствен той от състудентите й се държеше мило с нея. Другите продължаваха да я пренебрегват.

През февруари, месец и половина откакто пристигна, по време на вечерята настъпи необичайно оживление. Обсъждаха битката при Вердюн. В резултат на няколкодневните боеве броят на жертвите и от двете страни беше колосален. Всички бяха разстроени. Марсей я включи в разговора, а другите, увлечени в дискусията, забравиха да се държат високомерно към нея.

Две седмици по-късно, в началото на март, между италианските и австро-унгарските войски се състоя петата битка в долината на река Исонзо. Разговорите скачаха от медицински на военни теми. Всички се вълнуваха от актуалните събития.

В един момент Рупърт, англичанинът, я попита кога според нея Америка ще се включи във войната. Президентът Уилсън продължавал да твърди, че държавата му ще остане настрана от конфликта, но било всеизвестно, че Щатите снабдявали и двете страни с оръжие. Анабел възрази и определи като грешно становището на състудентите си. Тя се надяваше Америка да помогне на съюзниците в Европа. Оттам разговорът се насочи към „Луситания“.

Единодушно застъпиха мнението, че е бил потопен заради тайно пренасяните военни запаси, но това никога не бе обявено официално. Споменаването на „Луситания“ насочи разговора към „Титаник“. Анабел изведнъж млъкна и се натъжи. Рупърт забеляза промяната в настроението й.

— Не е било най-щастливото плаване — изкоментира той.

— Особено за мен — промълви тя тихо. — Родителите ми и брат ми бяха на борда.

Всички на масата я погледнаха.

— Пристигнаха ли благополучно? — попита един от французите.

— Майка ми успяла да се качи в една от спасителните лодки, но баща ми и брат ми потънали с парахода.

Всички й изказаха съчувствието си заради загубата; Марсей дискретно смени темата, за да разсее тягостните мисли. Той харесваше Анабел и искаше да я защити от другите. Но постепенно и те смекчаваха позицията си спрямо нея. Трудно се устоява на такава доброта, непосредственост и отзивчивост.

Две седмици по-късно торпедо потопи френския пътнически кораб „Съсекс“. Пак подхванаха същата тема. На фронта загиналите наброяваха почти четири милиона души. Броят им растеше с всеки изминал ден. Понякога зловещите съобщения ги отклоняваха от учението и те не бяха способни да говорят за нищо друго.

Някак неусетно към април вече всички с готовност приемаха Анабел в разговорите си, забавляваха се, смееха се. Открито уважаваха интелигентните й и уместни въпроси, подхода й към пациентите. Преподавателите забелязваха промяната и д-р Громон писа на д-р Дьо Бре, че не се е излъгал в преценката си за нея. Сподели, че Анабел Уортингтън е отлична студентка и един ден ще стане чудесен лекар. В сравнение с болницата в абатството в Азниер, Анабел намираше болницата в Ница за изключително спокойна и все пак много интересна. Най-после желанието й се осъществи: вече правеха аутопсии; оказа се толкова впечатляващо, колкото си бе представяла.

Продължаваха да ходят на лекции, а новините от фронта продължаваха да ги тревожат. На първи юли започна битката при Сома. Там паднаха най-много жертви от началото на войната до този момент. В края на първия ден мъртвите и ранените наброяваха шейсет хиляди. Цифрата беше ужасяваща. С напредването на лятото нещата се влошаваха. На моменти трудно се съсредоточаваха върху лекциите. Толкова много жертви в една война, а краят и не се виждаше. Европа воюваше вече от две години.

През август Анабел се опита да не мисли за годишнината от сватбата си с Джосая. Щеше да бъде третата, а от единайсет месеца тя е в Европа. Не беше за вярване. Откакто пристигна в Ница времето летеше. Имаше толкова много ангажименти. Сега по-често работеха с пациенти и по три дни през седмицата прекарваха в болницата. Докарваха ранени, които нямаше да се върнат на фронта. Дори срещна двама от бившите си пациенти в Азниер. Те много се зарадваха да я видят, а тя се отбиваше при тях при всяка възможност.

С Марсей станаха добри приятели. След вечеря бъбреха и често учеха заедно. И другите най-после я приеха като равна. Всички я харесваха и уважаваха. Някои дори се шегуваха по повод лошото си държание с нея в началото. Надутият англичанин Рупърт, тъй груб преди няколко месеца, постепенно й стана приятел. Състудентите й трудно намираха грешки в работата й, а тя се държеше мило с всички. Марсей я наричаше феята, попаднала сред тях.

Един ден след лекции се разхождаха из овощната градина и той се обърна към нея видимо любопитен.

— Защо красива жена като теб не се е омъжила?

Знаеше, че не я ухажва. Той току-що се беше сгодил за едно момиче от Ница, приятелка от години на семейството му, което живееше в Больо. Намираше се толкова близо, че често се прибираше вкъщи дори за вечеря, а годеницата му го посещаваше в училището. Анабел много я харесваше.

— Сложно е да съм и съпруга, и лекар, не смяташ ли?

— А защо имам чувството, че си дошла в Европа с разбито сърце? — Беше умен мъж и го долавяше в очите й. — Сякаш те е страх да имаш личен живот и се криеш в медицината. А човек може да съчетае и двете. — Тя дълго остана смълчана. През май навърши двайсет и три. Беше красива и жизнена, но се ужасяваше да не я наранят отново. Марсей имаше право. Добре я познаваше. — Зад смеха и милите ти усмивки — продължи той — се долавя някаква тъга. Не смятам, че е само заради родителите ти. Така изглеждат жени, чието сърце е разбито от мъж.

Изрази съжаление, че това я е сполетяло; заслужаваше мил и обичащ съпруг.

— Трябва да станеш гадател, а не лекар — засмя се тя.

Без да получи потвърждение, той се убеди, че не греши. Тя обаче нямаше намерение да говори за развода си. Не възнамеряваше да го споделя с никого — дори с Марсей — макар да бяха приятели. Срамуваше се.

Миналия месец получи писмо от банката. Съобщаваха й, че разводът е приключил. През последната година получи само едно писмо от Джосая, за Коледа. Пишеше й, че с Хенри са добре и са още в Мексико. Не знаеше дали сега е още там, но се надяваше всичко да е наред. Между редовете прочете, че и двамата вече са доста болни. Писа му, изпълнена със загриженост, но не получи отговор.

— Прав ли съм? — настоя Марсей.

Харесваше я и често му се искаше да знае повече за нея. Никога не говореше за ранното си детство. Все едно е нямала такова. При всеки разговор с нея долавяше, че миналото й крие тайни.

— Няма значение. Сега съм тук, независимо дали сърцето ми е разбито, или не.

— Мислиш ли някога да се върнеш? — полюбопитства той.

— Не знам — отвърна му тя честно. — Нямам нищо там, освен вила в Род Айланд. — Прислужниците на родителите й се грижеха за къщата с надеждата Анабел да се прибере. Пишеше от време на време само на Бланш. — Нямам семейство. Нямам причина да се върна.

— Сигурно имаш приятели — погледна я той загрижено. Тъжно му беше, че е сама. Толкова сърдечна, внимателна, грижовна — не допускаше, че няма приятели. — Израснала си сред хора. Сигурно са още там.

Думите му я върнаха към Хорти. Поклати глава. Не й бяха останали приятели. Макар и изпълнен с добри намерения, Джосая се погрижи за това. Наивно смяташе, че постъпва правилно, като й дава свободата, а всъщност я обрече. Единственият приятел, когото имаше сега, беше Марсей.

— Не. Всичко в живота ми се промени. Затова дойдох тук.

Но дори тя не знаеше дали ще остане. Сега не принадлежеше на никого, нямаше и дом. Единствената ценност в живота й бе медицинското училище и така щеше да бъде през следващите пет години. Замъкът беше нейният дом; Ница — единственият й град. Студентите в училището сега бяха единствените й приятели, особено Марсей.

— Радвам се, че така си решила — заключи той. Повече не искаше да я разпитва.

— И аз се радвам.

Усмихна му се и двамата бавно се отправиха към замъка. Марсей се чудеше защо никой от колегите му не проявява романтичен интерес към нея, но трябваше да признае, че и Анабел сякаш им казваше: „Не се приближавайте прекалено много“; беше издигнала стена около себе си. Марсей го долавяше, макар да не разбираше причината. Струваше му се неестествено такава красива жена да се държи така дистанцирано. Според него тя заслужаваше добър мъж и той се надяваше, че Анабел ще да го намери.

Лятото в замъка им се стори много дълго. Посещаваха лекции и ходеха в болницата. Най-накрая, през август, им дадоха две седмици ваканция. Само Анабел остана в замъка; нямаше къде да отиде. Излизаше на дълги разходки и ходеше на пазар в Ница, но заради войната по магазините нямаше почти нищо. Все пак успя да обнови донякъде гардероба си, смени черните дрехи — вече не беше в траур за майка си. Един ден взе камиона на училището и отиде до Антиб и околностите му. Откри древна, красива църква от XI век. Следобедът беше прекрасен.

Пазарува, хапна в едно кафене и вечерта се върна в училището. Дори д-р Громон беше заминал. Анабел беше сама в замъка с двете прислужници. Изкара две спокойни седмици. Зарадва се, когато другите се върнаха — особено на Марсей. Всички бяха доволни от ваканцията. Само английският й приятел Рупърт, който я беше тормозил в началото, се върна съсипан, защото брат му бе загинал във войната. И други нейни колеги вече бяха загубили свои близки — братя, братовчеди или приятели. Това им напомняше за хаоса и мъката, която цареше наоколо и разяждаше Европа.

Битката при Сома продължаваше. Броят на жертвите растеше с всеки изминал ден. В средата на ноември най-сетне бойните действия при Сома приключиха и всички си отдъхнаха с облекчение. След тежката битка, в която загиналите и ранените наброяваха повече от един милион, последва временен мир, но само десет дни по-късно немците за пръв път нападнаха Англия със самолети. Започваше нов стадий на войната и всички бяха ужасени. Около Коледа настъпи масова паника от загубите и постоянните атаки. Още двама студенти изгубиха братята си. В края на месеца д-р Громон събра всички в голямата зала, за да им прочете писмо от френското правителство. Всъщност това беше призив към всички медицински кадри да помогнат на фронта. Имаха нужда от тях в полевите болници из цяла Франция. Настъпи тишина. Д-р Громон ги остави сами да решават. Училищната управа ги пуска да заминат, а после автоматично щяха да ги приемат. От месеци различни болници му изпращаха писма, включително и една организирана пак от Елси Инглис, този път във Вилер-Котерет. Намираше се на около 50 километра североизточно от Париж, доста по-близо до фронта, отколкото беше Азниер и абатството Роайомон, където работи Анабел. И във Вилер-Котерет персоналът се състоеше предимно от жени. Анабел щеше да е добре дошла там.

По време на вечеря всички обсъждаха предложението. До сутринта половината бяха взели решение и един по един се явиха при д-р Громон. Щяха да заминат до няколко дни. Накрая останаха само четирима студенти. Анабел взе своето решение още първия ден. Със съжаление прекъсваше медицинското си образование, но нямаше друг избор. Струваше й се твърде егоистично да остане.

— И ти ли ни напускаш? — попита я д-р Громон с тъжна усмивка.

Всъщност не се изненада. Напоследък започна много да я уважава. Един ден щеше да стане чудесен лекар, а до известна степен вече беше такава.

— Трябва — промълви тя. — Но ще се върна.

— Надявам се — увери я той искрено. — Къде ще постъпиш?

— В болницата на доктор Инглис във Вилер-Котерет.

— Пази се, Анабел. Чакаме те тук — повтори той.

— Благодаря — усмихна се тя и го прегърна нежно.

Опакова си багажа. Взе един куфар, а два остави в замъка. На другия ден почти всички, освен оставащите четирима, заминаваха.

Сбогуваха се, пожелаха си късмет и обещаха отново да се видят. Прощаването им с Анабел беше топло и по братски. Всички й заръчваха да се пази.

Марсей я изпрати до влака преди самият той да замине. Беше единственият й истински приятел и се бе държал мило с нея от самото начало. Още му беше благодарна за това.

— Пази се — повтори Марсей за пореден път, прегърна я и я целуна по двете бузи. — Надявам се всички да сме отново тук скоро.

— И аз.

Махаше му, докато различаваше фигурата му на перона. Не подозираше, че го вижда за последен път. Две седмици по-късно той загина, докато караше линейка, натъкнала се на мина. Беше първата жертва от студентите на д-р Громон, а Анабел загуби още един приятел.