Даниел Стийл
Анабел (26)

26.

През третата седмица на юни Анабел, Консуела и Бриджит отплаваха на борда на „Мавритания“ — един от най-големите, бързи и луксозни кораби.

С него Анабел беше пътешествала преди шестнайсет години, придружена от родителите си, а те и Робърт бяха отпътували с „Мавритания“ за Европа, откъдето започна последното им, фатално плаване с „Титаник“. Този факт имаше особено значение за Анабел.

Напуснаха Хавър в чудесен слънчев ден. Разполагаха с две обширни каюти на горната палуба. Консуела не си намираше място от вълнение, а Бриджит се притесняваше. Имаше далечен роднина от загиналия екипаж на „Титаник“. Започна да плаче и да се кръсти още щом се качиха на борда. Не преставаше да говори за трагедията и Анабел малко се ядоса. Не искаше Консуела да се изплаши, като й напомнят как са загинали дядо й и вуйчо й. Бриджит обаче продължаваше да описва най-подробно всичко чуто или прочетено по онова време.

— Така ли е било, мамо? — попита детето с широко отворени очи.

Не можеше да си представи как такъв голям кораб ще потъне. Знаеше историята за роднините си, но само в общи линии.

— Отчасти — отвърна Анабел честно. — Понякога се случват лоши неща, но не често. Станало е преди много години, а оттогава безчет параходи прекосяват океана в двете посоки. Този плава успешно от осемнайсет години. Освен това няма да срещнем айсберги по пътя. Виж колко е слънчево и топло и колко голям е параходът. Обещавам ти, че всичко ще е наред. — Хвърли предупредителен поглед към Бриджит над главата на детето. — Ще пътуваме чудесно, а в Ню Йорк много ще се забавляваме. Ще видим и старата ми къща в Нюпорт.

По съвършено други причини тя беше не по-малко нервна от Бриджит. Не се тревожеше, че параходът ще потъне, а се притесняваше, защото се връщаше в Ню Йорк за пръв път от десет години. Питаше се какво ли ще завари и пред какви призраци ще се изправи. Но същевременно беше съгласна с лейди Уиншир — това е част от потеклото на Консуела и тя има право да се запознае с него, да научи нещо повече. Анабел не можеше да го крие вечно. Дълго чака, преди да се реши да се върне. Преди време войната й служеше за предлог, а после — ученето. Но войната свърши преди почти седем години. Достатъчно отлага.

За да отвлече мислите на Бриджит от мрачните подробности, свързани с „Титаник“, я помоли да разопакова багажа, а тя заведе Консуела да разгледа плувния басейн, впечатляващата трапезария, помещенията за игра и многобройните клетки за пътуващите със стопаните си домашни любимци. Оставиха кутрето на Консуела при Елен, която го обожаваше. Консуела го нарече Коко.

Докато параходът напускаше пристанището, трите стояха на палубата и наблюдаваха как Франция изчезва. После майката и дъщерята вечеряха в трапезарията. Пътуването се различаваше съществено от пътуването на Анабел преди десет години. Тогава тя почти не излизаше от каютата и нямаше представа какво й предстои на отсрещния бряг. Анабел искаше единствено да избяга от хората, охулили я в Ню Йорк. Сега, след десет години, се връщаше.

До третия ден всичко беше чудесно, докато Анабел не забеляза на палубата две двойки, едната очевидно беше новобрачна. Вторачиха се нея, но тя се престори, че не ги познава. Минавайки край тях се впусна в оживен разговор с дъщеря си и не поздрави възрастните, макар че веднага видя в тяхно лице познати на родителите си. Вече отминаваше с Консуела, а дамата осведоми съпруга си, без да си дава труда да сниши глас:

— Беше омъжена за Джосая Милбанк Не помниш ли?… Дъщерята на Артър Уортингтън. Стана страхотен скандал. Имала връзка и той се разведе с нея. Избяга с любовника си във Франция.

Значи така мислеха, даде си сметка Анабел и потрепери. Още помнеха случилото се. Чудеше се дали всички го помнят. Нима присъдата й оставаше доживотна? Никога ли няма да я помилват?

Шокира се от това, че някои хора смятаха, че е избягала във Франция с любовника си. Само като го чу й се прииска пак да се скрие в каютата. Сети се обаче за съветите на лейди Уиншир: „Дръж главата си изправена високо, Анабел. Ти си добра жена. Не се интересувай от тях“. Докато думите отекваха в съзнанието й, прецени, че лейди Уиншир е права донякъде. Да, хората я интересуват, не иска да я унижават повече, ненавижда лепнатите й етикети. Най-много я болеше, че я смятаха за прелюбодейка, а тя никога не е била такава. Беше вярна съпруга. И тогава, и сега е добра жена. Нищо не се промени, независимо от развода. А след толкова години какво ги интересува защо е отишла в Европа или с кого? Никой от тях не застана до нея да я подкрепи, защити и утеши. Животът й сигурно щеше да протече съвсем различно, ако бяха го направили. Но тогава нямаше да отиде в Европа, да стане лекар, да има Консуела до себе си. В крайна сметка излизаше, че тя печели.

През един от следващите дни пак се разхождаха с Консуела по палубата и Анабел отново попадна на познатите на родителите си. Стисна здраво ръката на дъщеря си, погледна жената право в очите и й кимна. Анабел, облечена в копринен сив костюм и с подходяща шапка — тоалет специално за пътуването, изглеждаше изключително стилна и вече не приличаше на американка, а на французойка. Когато Анабел я поздрави, жената се устреми към нея с широка, фалшива усмивка.

— Боже, Анабел, ти ли си? След толкова години! Как си? И какво хубаво момиченце! Сигурно е твое? Прилича на теб. Съпругът ти на борда ли е?

— Не — отвърна Анабел и учтиво се ръкува и с двамата. — Вдовица съм. Това е дъщеря ми, Консуела Уортингтън-Уиншир.

Консуела, облечена в красива рокля, с шапка и ръкавици, направи реверанс.

— О, колко е мила. Кръстила си я на майка си. Чудесна жена. Още ли живееш във Франция?

— Да, в Париж — уточни Анабел хладно.

— Идваш ли понякога в Ню Йорк? Не съм те виждала от години.

— Сега се връщам за пръв път, откакто напуснах.

„Заради такива лицемери като теб“, искаше да добави, „които неспирно подхранват клюките, лепят етикети на хората и никога не оставят миналото на мира“.

— Трудно ми е да повярвам. А къщата в Нюпорт?

— Отиваме там за няколко седмици. Искам Консуела да я види.

— И ще разгледаме много неща в Ню Йорк — обади се детето.

Говореше английски с лек френски акцент, което й придаваше още по-голямо очарование.

Анабел се усмихна на дъщеря си. Тази жена поне й проговори; имаше известен напредък. Преди десет години не би го направила. Щеше да извърне глава и да се престори, че не я забелязва. Сега поне се правеше на приятна, независимо какво мисли или говори зад гърба й.

— Сигурно ще се засечем в Нюпорт — подметна жената, изгаряща от любопитство. Не успяваше да откъсне поглед от скъпия костюм на Анабел и красивата рокля на Консуела. — С какво се занимаваш в Париж? — не се посвени да попита тя.

Очевидно искаше да узнае още подробности за живота на Анабел, за да има за какво да клюкарства. Беше изписано на лицето й. Не пропусна да забележи и пръстена с изумруд на лейди Уиншир, който Анабел носеше до венчалната халка — същата, която купи преди Консуела да се роди и никога не свали.

— Лекарка съм — отговори Анабел.

Неволно си припомни думите на лейди Уиншир и за малко да прихне. Тези хора наистина са дребнави и любопитни, същински боклукчии: търсят лъскави дреболии сред боклуците, за да ги предложат на себеподобните си или да ги разменят срещу репутацията на добри хора, струващи десетократно повече от тях.

— Наистина?! Невероятно! — Очите на жената едва не изскочиха от изумление. — Как го постигна?

— Когато съпругът ми почина, завърших медицинско училище във Франция. — Погледна я Анабел снизходително.

— И той ли беше лекар?

— Не — отвърна тя лаконично. — Бащата на Консуела е лорд Уиншир. Загина през войната.

Всичко беше истина. Не изрече нито една лъжа за бащата на Консуела. Това че никога не са били женени, не беше работа на любопитната госпожа, а и не омаловажаваше нито постиженията й, нито сторените добрини.

— Ясно — промълви възрастната жена.

Беше далеч по-впечатлена, отколкото беше готова да признае. Същевременно нямаше търпение Анабел да се отдалечи, за да сподели всичко научено с дъщеря си — толкова напълняла, че Анабел едва я позна.

Сбогуваха се. Майка и дъщеря се оттеглиха.

— Коя беше тази жена? — попита Консуела.

— Позната на родителите ми от Ню Йорк.

— Има лоши очи — отбеляза Консуела философски и Анабел се засмя.

— Да. Някога познавах много такива хора.

— Всички в Ню Йорк ли са като нея?

— Не, надявам се. Но ние не отиваме там заради тях. Правим го за себе си.

Вече не изпитваше желание да се крие от никого. Нюпорт и Ню Йорк не им принадлежаха. Сега имаше свой живот, Париж, пациентите и детето си. Единствено й липсваше мъж, но ако щеше да я обижда и унижава като Антоан, предпочиташе да остане сама. Така се чувстваше по-добре.

Прекосиха океана благополучно и прекараха чудесно. Всяка вечер Анабел и Консуела вечеряха в трапезарията. Веднъж капитанът я покани на масата си, но тя любезно отказа. Предпочиташе да се храни с дъщеря си, вместо с плиткоумни и лицемерни хора като приятелите на родителите си, с които се срещна на борда.

Буца заседна в гърлото на Анабел, когато навлязоха в пристанището на Ню Йорк и зърна Статуята на свободата с вдигнатата факла. Сякаш точно тях чакаше. Показа Елис Айланд на дъщеря си и й обясни какво е работила там, преди да стане лекар и че тогава е било немислимо дори да мечтае за тази професия.

— Защо, мамо? Защо не си могла да станеш лекарка тук?

— Защото за жените беше много трудно. И все още е така. Смятат, че трябва да се омъжат, да раждат деца и да си стоят вкъщи.

— А не може ли да правят всичко едновременно? — попита Консуела озадачено.

— Според мен може.

Отново погледна Статуята на свободата. Тя стоеше там и осветяваше пътя на всички: мъже, жени, бедни и богати. Свободата принадлежеше на всички, а Анабел го осъзна едва сега.

— Ако се беше омъжила за Антоан или за друг като него, щеше ли да престанеш да си лекар? — попита я Консуела замислено.

— Не.

Слязоха на кея, минаха през митницата и хванаха две таксита да ги откарат с багажа им до хотел „Плаза“. Наеха стая с чудесен изглед към парка. Недалеч се намираше старата й къща. Анабел се изненада колко се е променил Ню Йорк, колко нови сгради са се появили, колко по-многолюден беше станал градът. Консуела беше очарована. След като обядваха, двете излязоха да разглеждат града.

Първо, естествено, отидоха до бащиния й дом. Анабел нямаше търпение да го види. Беше в добро състояние, независимо от спуснатите кепенци и необитаемия вид. Новите собственици вероятно бяха заминали за лятото.

— Тук живях като малка — обясни тя.

Канеше се да добави: „Докато се омъжих“, но се въздържа. Никога не бе разказвала на Консуела за Джосая, но знаеше, че един ден ще го направи.

— Сигурно ти е било много тъжно, като баща ти и брат ти са починали — промълви детето.

— Да. Баба ти Консуела също живееше тук.

— Беше ли добра?

— Безкрайно. И красива, точно като теб. Чудесен, добър човек. Много я обичах.

— Сигурно ти липсва.

— Да.

Застанала пред къщата, Анабел си спомни за утрото, когато узна за потъването на „Титаник“ и за деня, в който майка й почина. Но имаше и приятни спомени. Тук прекара детството си безгрижно и весело. Живя сред хора, които я обичаха и я защитаваха.

Вървяха бавно. Анабел я заведе да види и други паметни за нея места, разказа й за дебютантския си бал. Посетиха банката на дядото на Консуела и Анабел я представи на управителя и някои от по-възрастните служители. Консуела правеше изискано реверанс и подаваше ръка. В късния следобед се върнаха в „Плаза“, за да пият чай.

Консуела направо се влюби в Ню Йорк, а Анабел се чувстваше по-щастлива от очакваното. Радваше се, че се върна, за да покаже града на дъщеря си. Лейди Уиншир се оказа права: това представляваше част от историята на Анабел и на дъщеря й; беше важно малката да види къде е израснала майка й. Останаха цяла седмица. Анабел не срещна познати, а и не искаше да види никого. В края на седмицата нямаше търпение да заминат за Нюпорт. Знаеше, че на Консуела ще й хареса там, така както тя обожаваше мястото като дете.

Качиха се на влака за Бостън. Старият иконом на баща й — Уилям — ги чакаше на гарата с една от колите на баща й, които още поддържаха в Нюпорт. Разплака се, когато я видя и се поклони на Консуела. Консуела не само остана впечатлена от възрастта му, но и от уважението, с което се отнася към нея. Дожаля й, че плаче, надигна се на пръсти и го целуна. В очите на Уилям и на Анабел имаше сълзи. От писмата на Анабел до Бланш прислугата знаеше за съществуването на Консуела, но не бяха наясно кой е бащата и кога се е омъжила. Доколкото се досещаха бил загинал скоро след като се събрали с Анабел. Уилям се загледа в Консуела с умиление:

— Твое копие е, когато беше на нейна възраст. Прилича и малко на майка ти.

Помогна им да се настанят в колата и поеха към Нюпорт. По време на седемчасовото пътуване Консуела не преставаше да наблюдава и да коментира всичко. Уилям й обясняваше край какво минават. Анабел установи, че и тук много неща са се променили, но не и самият Нюпорт. Изглеждаше както винаги. Очите на Консуела се разшириха от учудване при вида на огромната къща и градината. Прислугата бе поддържала в отлично състояние впечатляващото имение.

— То е почти толкова голямо, колкото бабиното в Англия — възторгна се Консуела.

Майка й се усмихна. Нищо не се беше променило тук и й напомни за детството.

— Не съвсем — обясни Анабел. — Къщата на баба ти е по-голяма, но тук съм прекарвала чудесни лета.

До последното, добави наум тя. В съзнанието й изплуваха безброй спомени, свързани с Джосая и ужасния край на брака им. Но си припомни и по-щастливи мигове, когато беше млада и пълна с надежди. Вярно, сега беше на трийсет и две и много неща се бяха променили, но все пак тук се чувстваше у дома.

Колата спря. Бланш и останалите от прислугата се появиха тичешком от къщата. Прегърна Анабел и не спря да плаче. Изгледаше доста състарена. После прегърна и Консуела и също като Уилям отбеляза, че дъщерята е копие на майка си.

— А сега си и лекар! — не спираше да се удивлява Бланш.

Не можеше да повярва, че господарката й най-после се е върнала вкъщи. Беше изгубила надежда, че това някога ще се случи. Опасяваха се също да не продаде къщата, която всъщност бе и техен дом. Поддържаха я в безупречен вид за Анабел. Изглеждаше сякаш я е напуснала вчера, а не преди десет години. Тези десет години се струваха цяла вечност на Анабел, а от друга страна бяха преминали неусетно.

Тя отново почувства липсата на майка си, когато мина край спалнята й. Щеше да се настани в една от гостните, а на Консуела и Бриджит отстъпи старата си стая. Но повечето време детето щеше да прекарва навън, както правеше тя на нейната възраст. Нямаше търпение да заведе Консуела да поплуват и го направиха още първия следобед.

Обясни на дъщеря си, че тук се е научила да плува, както Консуела се научи в Ница.

— Водата е по-студена — отбеляза Консуела, но видимо й харесваше.

Върнаха се в къщата; Анабел я остави с Бриджит. Искаше да се разходи сама. Имаше спомени, които не беше готова да сподели. Точно излизаше, когато Консуела се спусна по стълбите и на Анабел сърце не й даде я отпрати. Детето преливаше от щастие, преоткривайки света, в който майка й бе живяла. Той доста се различаваше от атмосферата в шестнайсети район в Париж.

Къщата, която искаше да види Анабел, се намираше наблизо. Застана пред нея. Прорасналите дървета и спуснатите кепенци подсказваха, че имотът се нуждае от сериозни грижи. По думите на Бланш къщата била продадена преди две години, но явно никой не живееше в нея и изглеждаше изоставена. Това беше старата къща на Джосая. Тук тя прекара летата, докато беше омъжена; тук той и Хенри продължиха връзката си. Нямаше да мисли за това сега. Консуела забеляза, че и тази къща — малка, тъмна и в окаян вид — е важна за майка й.

— Познаваше ли човекът, който е живял тук, мамо?

— Да.

Анабел почти усещаше присъствието му до себе си. Молеше се да е намерил вече покой. Тя отдавна му беше простила. Той постъпи така, както смяташе, че е най-добре; беше я обичал по свой начин; тя също го беше обичала.

— Починал ли е? — попита Консуела натъжено.

— Да.

— Добър приятел ли ти беше?

Консуела не разбираше защо майка й има толкова печален вид. Анабел дълго се колеба как да й отговори. Навярно сега бе най-подходящият момент да бъде с нея откровена. Не можеше вечно да лъже дъщеря си за миналото си. Стигаше лъжата, че е била омъжена за бащата на Консуела. Един ден щеше да й разкаже и тази история — не това, че е била изнасилена, но че никога не са се женили. Сега, след като лейди Уиншир сама предложи да я признае официално, нямаше да е толкова сложно, макар и трудно, да се обясни.

— Къщата принадлежеше на Джосая Милбанк — подхвана тя тихо, докато двете надзъртаха в градината. — Бях омъжена за него. Сватбата се състоя тук, в Нюпорт. Бях на деветнайсет. — Консуела я гледаше с широко отворени очи. — Бяхме женени две години. Той беше великолепен мъж. Много го обичах.

Държеше дъщеря й да знае и този факт, а не само, че всичко се е провалило.

— Какво стана с него?

— Разболя се много лошо и реши, че вече не бива да сме женени. Намираше го за нечестно спрямо мен, защото беше много болен. Замина за Мексико и се разведохме.

Консуела се натъжи. Толкова хора бяха умрели в живота на майка й. Все пак се осмели да попита:

— Като е бил толкова болен, ти не искаше ли да се грижиш за него?

— Да, но той не искаше. Смяташе, че е по-добре за мен да не съм омъжена за него, защото бях много млада, а той — доста по-възрастен. Достатъчно възрастен да ми бъде баща. Посъветва ме да се омъжа за друг, здрав мъж, с когото да имам много деца.

— Като татко — обяви детето и в следващия миг лицето му се натъжи. — Но той също е починал.

Всичко й звучеше много тъжно и все пак й помагаше да разбере какво е преживяла майка й.

— Разведохме се и той замина за Мексико — добави Анабел. Премълча за Хенри. — Всички тук много се изненадаха. Решиха, че го е направил, защото съм извършила нещо ужасно. Той никога не каза на никого, че е болен. Не казах и аз. Затова хората си помислиха, че аз съм причината да замине. Това много ме натъжи. Заминах за Франция, за да се грижа за ранените там. После срещнах баща ти и се сдобих с теб.

Хвана Консуела за ръка. Вярно: не й каза всичко, но засега нямаше защо да го прави. Във всеки случай бракът й с Джосая излезе наяве. Така беше най-добре. Не искаше помежду им да има тайни и да изрича лъжи, които след това да прикрива. Говори честно по адрес на Джосая — така беше правила винаги.

— Но защо всички са се държали лошо с теб, когато той е заминал.

Това се струваше отвратително на Консуела и страшно несправедливо спрямо майка й.

— Защото не разбираха. Не знаеха какво точно се е случило. Затова говореха лоши неща за мен.

— Защо не им каза истината?

— Той не искаше. Не желаеше да се разбере, че е болен.

— Постъпил е неразумно — обобщи Консуела.

— Така е.

— Видя ли го отново?

— Не — поклати глава Анабел. — Почина в Мексико. Аз вече бях във Франция.

— А сега хората знаят ли истината? — упорстваше Консуела.

Никак не й харесваше чутото. Звучеше й така несправедливо спрямо майка й. Сигурно е била много тъжна тогава. И сега изглеждаше тъжна, докато говореше за онези години.

— Не. Мина много време.

— Благодаря ти, че ми го разказа, мамо.

— Канех се да ти го кажа един ден, когато пораснеш.

— Съжалявам, че са се държали лошо с теб — погледна я съчувствено детето. — Надявам се повече да не ти се случва.

— Това вече няма значение. Нали имам теб? — прегърна я Анабел.

Напуснаха запустелия двор и се прибраха. Следващите три седмици играха, плуваха и се забавляваха, така както всички неща, с които Анабел се бе забавлявала като дете.

През последната седмица от престоя си Анабел заведе Консуела на обяд в местния клуб. Преди това тя се стараеше да избягва местата, където би срещнала стари познати. Обикновено се хранеха вкъщи, но този път решиха да излязат, което беше проява на смелост от страна на Анабел.

На тръгване от обяда Анабел видя едра, подпухнала и червендалеста жена да идва към ресторанта. Придружаващата я бавачка едва успяваше да усмири шестте деца, а жената държеше бебе в ръцете си. Караше се на едно от децата, бебето плачеше, а шапката й се бе килнала. Едва когато стигнаха на метри една от друга, Анабел осъзна, че това е старата й приятелка Хорти. Двете спряха на място и се зяпнаха.

— Какво правиш тук? — попита Хорти, сякаш Анабел нямаше право да е в клуба.

Опита се да замаже нетактичната си забележка с притеснена усмивка. Консуела свъси вежди и я изгледа изпитателно. Хорти дори не я забеляза; взираше се в майка й, все едно вижда призрак.

— Тук съм с дъщеря си на кратко посещение — усмихна се Анабел на Хорти, но искрено я съжали. — Виждам, че фабриката за деца продължава да действа.

Хорти завъртя очи и въздъхна. За миг напомни на Анабел за приятелката, която така силно обичаше и никога не би изоставила.

— Омъжила си се отново? — попита Хорти любопитно, поглеждайки към Консуела.

— Вдовица съм.

— И е лекарка — съобщи Консуела гордо, а двете жени се засмяха.

— Сериозно? — Хорти погледна Анабел впечатлена, но се сети за страстта на Анабел към медицината от момиче.

— Да. Живеем в Париж.

— Така чух и аз. Говореше се, че си се проявила като герой през войната.

— Не бих казала — засмя се Анабел. — Работих в болници, карах линейка с ранени войници. Нищо героично няма в това.

— На мен ми звучи героично — отсъди Хорти, докато роякът от деца се гонеше около нея, а бавачката се опитваше да ги усмири. Хорти не се извини за предателството, нито спомена, че Анабел й е липсвала, макар да се четеше в очите й. — Дълго ли ще останеш тук?

— Още няколко дни.

Хорти не я покани да й гостува, нито предложи да намине в къщата на семейство Уортингтън. Знаеше, че Джеймс никога няма да позволи. Смяташе, че Анабел ще й повлияе лошо. Разведените жени и жените, които изневерявах на съпрузите си не бяха желани гости в дома му, макар за него да се разправяха ужасни истории.

За миг на Анабел й се прииска да сподели с Хорти колко й е липсвала, но се въздържа. Беше прекалено късно и за двете. Срещата им само я натъжи. Хорти изглеждаше подута, уморена и състарена. Някогашното хубаво момиче го нямаше. Беше се превърнала в матрона на средна възраст с куп деца. Обърна гръб на най-добрата си приятелка и с близостта им беше свършено, въпреки че щеше много да липсва на Анабел. Казаха си довиждане, без да се прегърнат. Анабел излезе мълчаливо от ресторанта.

Консуела заговори, едва когато майка й подкара колата към дома им. Тонът й беше нежен.

— Тя говорила ли е лоши работи по твой адрес?

— Донякъде. Беше най-добрата ми приятелка, докато растяхме. Хората понякога постъпват глупаво — усмихна се Анабел на дъщеря си. — На твоята възраст бяхме като сестри.

— Грозна е — отсече Консуела. Ядосваше се, че майка й защитава непознатата. — И дебела — добави тя за повече тежест.

— Като момиче беше красива. Но е родила много деца.

— И те са грозни. И вдигат много врява — не се предаваше Консуела, сгушена до майка си.

— Права си — съгласи се Анабел.

Хорти никога не успяваше да се справи с децата си, дори когато бяха само едно-две. Явно Джеймс не бе преставал да работи за умножаването им.

Остатъкът от престоя им в Нюпорт премина точно както очакваха. За Анабел това беше едно истинско завръщане у дома. Докато приготвяха багажа за заминаването, Консуела попита майка си дали ще дойдат пак. Анабел мислеше за същото и се радваше, че не продаде къщата. Лейди Уиншир отново се оказа права. Тя не грешеше относно много неща. Пръстенът с изумруда не слизаше от ръката на Анабел. Беше подарък, на който сега, когато бяха станали приятелки, държеше особено много.

— Мисля си, че не е зле да идваме тук всяко лято за няколко седмици. Може дори да оставаме по месец. Какво ще кажеш? — попита Анабел дъщеря си.

— Ще ми бъде приятно — призна Консуела.

— И на мен.

Така щеше да запази връзката си с Щатите и да създаде усещане за съпричастност у Консуела. Времето лекува. Почувства го докато бяха тук. Дори хората още да говореха за нея и да помнеха развихрилия се навремето скандал, скоро всичко щяха да забравят. Важното е да не се поддава. Това вече не я засягаше. Толкова неща се случиха оттогава. Другаде имаше съвършено нов живот, дом, професия и дете, което обожаваше. Усещаше обаче, че една някогашна частица от нея се е върнала; част от стария начин на живот, който й беше липсвал.

Уилям ги откара до Бостън и те се качиха на влака за Ню Йорк. Този път щяха да прекарат там само два дни.

— Грижи се за себе си, госпожице Анабел — поръча й Уилям отново с насълзени очи. — Скоро ли ще дойдеш пак?

— Следващото лято. Обещавам.

Сбогуването с Бланш също премина със сълзи, но тя и на нея даде дума, че ще се видят пак. Уилям прегърна и целуна Консуела и Анабел и остана на перона да им маха, докато влакът не изчезна от погледа му.

Двете се настаниха удобно в купето. Прекараха чудесно в Нюпорт. Много по-добре от очакванията на Анабел.