Даниел Стийл
Анабел (20)

20.

С приключването на войната животът на хората постепенно започна да се нормализира. Войници се завръщаха по родните си места, женеха се за старите си или за нови любими, някои започваха отново предишната си работа. Осакатени и пострадали имаше навсякъде; придвижваха се с патерици или в инвалидни колички. На моменти изглеждаше, че половината от населението на Европа е осакатено, но хората се радваха, че поне бяха живи. А онези, които не се завърнаха, ги оплакваха. Анабел често мислеше за загиналите си състуденти. Марсел й липсваше; липсваше й дори Рупърт, който я тормозеше така безмилостно в началото, но с когото после станаха близки приятели.

Непрекъснато пристигаха нови студенти. Скоро наброяваха шейсет. Мечтаеха да станат лекари и да помагат на света. Анабел продължаваше да е единствената жена. Всички бяха влюбени в Консуела. Първия си рожден ден тя отпразнува, обкръжена от шейсет боготворящи я бъдещи медици, а на следващия ден направи първите си стъпки. Спечели сърцата на всички, включително и на строгия понякога д-р Громон. Беше на година и половина, когато майка й започна третата година от своето медицинско образование. Анабел старателно я пазеше от срещи с непознати, защото безмилостната грипна епидемия, покосила вече няколко милиона души продължаваше.

Медицинското училище се превърна в идеален дом за Анабел и Консуела. Шейсет любящи чичовци се суетяха около малката при всяка възможност; носеха й дребни подаръци, играеха с нея и постоянно някой я държеше на ръце или я люлееше в скута си. Животът на детето беше много щастлив.

Наложи се Анабел да се раздели с къщата в Антиб, защото собствениците решиха да я продадат. Сбогува се с тъга с Гастон и Флорин. В момента къщата на територията на замъка я устройваше, а и Бриджит й помагаше.

С годините Анабел се питаше понякога дали да не се свърже със семейството на лорда. Сега, когато Консуела растеше, се чудеше дали родителите му не биха искали да установят своеобразна връзка със сина си чрез дъщеря му. Но не събираше сили да го направи; не желаеше да дели Консуела с никого. Детето приличаше изцяло на нея, сякаш никой друг не е допринесъл за появата му. Всеки, който я видеше, възкликваше, че Консуела е „одрала кожата“ на Анабел.

Годините, докато учеше, отлетяха бързо и неусетно. Беше изключително заета и посветена, а ето че изведнъж този период свърши.

В един и същи месец Анабел навърши трийсет и се дипломира в медицинското училище на д-р Громон. През април Консуела беше станала на пет. Завършването на училището и напускането на къщата, където живяха тъй дълго, се оказа и вълнуващо, и болезнено събитие. Анабел реши да замине за Париж; беше установила връзка с най-старата болница в града, която се намираше близо до Нотр Дам. Възнамеряваше да отвори свой кабинет като общопрактикуващ лекар. Искаше й се да работи при д-р Дьо Бре, но той беше починал предишната пролет. Месец преди да завърши прекъсна и последната й връзка с родината. В делови порядък президентът на банката на баща й съобщи, че Джосая е починал в Мексико през февруари, а Хенри Орсън — скоро след това. Препращаше й и писмо, оставено от Джосая за нея.

Смъртта му и писмото събудиха стари спомени и тя дълбото се натъжи. Бяха минали осем години от раздялата им. Писмото му, нежно и носталгично, беше писано малко преди края. Бил щастлив в Мексико с Хенри, но не преставал да мисли за нея с любов и съжаляваше за онова, което й е причинил. Надяваше се да е намерила щастието си и да му е простила. Докато четеше изпита чувството, че светът, в който израсна и който споделяше с него, вече не съществува. Вече нищо не я свързваше с родината. Животът й щеше да продължи във Франция — с детето й и с избраната професия. Всички мостове назад бяха изгорени. В Щатите й оставаше единствено къщата в Нюпорт — празна от осем години, за която още се грижеха част от старите прислужници на родителите й. Съмняваше се, че някога пак ще я види, но сърцето не й даваше да я продаде, а и не се налагаше. Наследените от родителите й средства подсигуряваха и нейното бъдеще, и бъдещето на Консуела. Един ден, когато събере кураж, ще продаде вилата, но сега нямаше сили. Също както не намираше сили да се свърже с родителите на блудния лорд. Заедно с Консуела живееха сами в своя свят.

Мъчително се раздели с медицинското училище и приятелите си. Младите лекари щяха да се разпръснат из цяла Франция. Мнозина оставаха на юг, а единственият, който заминаваше за Париж не й беше особено близък. През всичките години, прекарани в Европа, не създаде романтична връзка. Първоначално беше прекалено заета в грижи за ранените, а после ученето и детето я погълнаха изцяло. Беше изпълнена с достойнство млада вдовица, която искаше да се посвети на професията си. В живота й нямаше място за друг човек и нещата я устройваха такива, каквито бяха. Джосая разби сърцето й, а бащата на Консуела — живота й. Не желаеше мъж до себе си; искаше единствено дъщеря си. Нуждаеше се само от Консуела и работата си.

През един юнски ден Анабел и Консуела се качиха на влака за Париж. С тях беше и Бриджит, очарована от пътуването до столицата. Анабел не беше стъпвала в Париж от години и с изненада откри един изпълнен с оживление град. Пристигнаха на Лионската гара и взеха такси до един хотел на левия бряг, където Анабел беше резервирала стаи. Д-р Громон й го препоръча като подходящ за самотни жени с дете. Предупреди я и за опасностите в Париж. Анабел забеляза, че шофьорът им е руснак с аристократична осанка. Сега, след болшевишката революция и убийството на царското семейство, много руски благородници живееха в Париж и работеха каквото им падне.

Фактът, че в хотела се регистрира като д-р Уортингтън я изпълни с приятно вълнение. Очите й засияха като на дете. Тя бе красива млада дама, но когато играеше с Консуела отново заприличваше на момиче. Под младежкия дух се криеше отговорна, сериозна жена, на която хората можеха да разчитат и да поверят грижата за здравето и живота си. Докато учеше отношението й към пациентите изпълваше състудентите й със завист и печелеше уважението на професорите, а д-р Громон знаеше, че от нея ще излезе отличен лекар и, името й ще бъде чест за училището му.

Настаниха се в хотела; д-р Громон щеше да изпрати вещите им по-късно, когато си намерят къща. Анабел търсеше подходящо място, където да отвори лекарски кабинет.

На другия ден след пристигането им тя отиде в болницата, за да се договори да препраща там от кабинета си пациенти, когато се нуждаят от болнично лечение, а Бриджит заведе Консуела в Люксембургската градина. По-късно, когато се срещна с майка си в хотела, красивото русо момиченце изръкопляска възторжено и обяви развълнувано:

— Видяхме камила, мамо! Исках да я пояздя, но не ми разрешиха.

Нацупи се натъжена, но веднага се разсмя. Беше лъчезарно дете.

Благодарение на препоръката от д-р Громон болницата се съгласи Анабел да препраща пациенти при тях. Това беше важна крачка за нея. Заведе Консуела и Бриджит на специална вечеря, за да отпразнуват успеха, а после пак руснак ги разведе на разходка с такси из Париж, за да разгледат забележителностите. Беше много по-различно в сравнение с впечатленията на Анабел, когато пристигна тук с разбито сърце по време на войната. Започваше съвършено нов живот, който постигна с усилен труд.

Прибраха се в хотела в десет часа. Консуела заспа още в таксито. Анабел нежно я пренесе на ръце и я настани в леглото. После отиде в своята стая и през прозореца огледа нощен Париж. Не се бе чувствала така млада и развълнувана от години. Нямаше търпение да започне работа, но първо й предстоеше да намери къща.

През следващите три седмици имаше чувството, че е огледала всички къщи в Париж. Бриджит водеше Консуела из парковете на града, а вечер трите излизаха заедно да вечерят. Анабел не се бе забавлявала така от години.

Между огледите пазаруваше. Купуваше нови тоалети; достатъчно строги, за да подхождат на лекарка, но и достатъчно елегантни, за да прилича на парижанка. Това й напомни за времето, когато заедно с майка й пазаруваха за чеиза й, и тя разказа на дъщеря си как е било. Момиченцето обожаваше да слуша за баба си, дядо си и вуйчо Робърт. Това й създаваше усещането, че принадлежи на повече хора, не само на майка си. Сърцето на Анабел винаги се свиваше при мисълта, че тя не може да осигури нормално семейство на дъщеря си. Но винаги повтаряше — щом са заедно това им е достатъчно. Консуела не пропускаше да добави, че им трябва и куче. Всички в Париж имаха и Анабел обеща и те да вземат, щом намерят къща. Бяха щастливи дни за всички; Бриджит, хубаво момиче на двайсет и една години, флиртуваше с едно пиколо от хотела и много се забавляваше.

В края на юли Анабел започна да се отчайва. Не намираше подходяща къща. Попадаше или на нещо прекалено голямо, или прекалено малко, без възможност за кабинет, където да приема пациенти. Най-накрая обаче откри идеалното място на тиха улица в шестнайсети район: малка елегантна къща с градина отпред и двор отзад, а в пристройката със самостоятелен вход можеше да се устрои отличен кабинет. Къщата беше в чудесно състояние и се продаваше чрез банка. Освен всичко това наблизо имаше парк, където Консуела да играе. На Анабел й допадаше, че сградата излъчва достойнство, много подходящо за авторитета на един лекар.

Анабел веднага задвижи сделката, не оспори исканата цена и в края на август стана собственик на имота. Междувременно поръча мебели, спално бельо, сервизи и няколко прелестни антикварни шкафа за стаята на Консуела. Купи красиви предмети за своята стая и обзаведе стаята на Бриджит. За кабинета взе по-строги мебели. Септември мина в издирване на медицинско оборудване, поръча да й напечатат рецепти и нае медицинска сестра за секретарка. Оказа се, че е работила в болницата в абатството на Роайомон, макар и не по времето, когато Анабел е била там. Елен, тиха, възрастна жена, имаше опит, придобит при няколко лекари преди войната и нямаше търпение да помогне на Анабел да установи практиката си.

В началото на октомври Анабел беше готова да отвори кабинета си. Отне й повече време, отколкото очакваше, но искаше всичко да е изрядно. С разтреперани ръце закачи табелката на вратата и зачака чудото да се случи. Беше достатъчно само един пациент да мине през прага и новината щеше да се разпространи от уста на уста. Ако д-р Бре беше жив, щеше да й препрати пациенти. Д-р Громон писа на неколцина познати лекари в Париж с молба да я препоръчат на пациенти, но това още не се беше случило.

През първите три седмици не се появи никой. Анабел и Елен седяха по цял ден една срещу друга, сякаш разполагаха с цялото време на света. Анабел ходеше всеки ден в къщата по обед, за да се нахрани с Консуела. Най-накрая, в началото на ноември, в кабинета й влезе жена с изкълчена китка и мъж с лошо порязан пръст. Оттогава, сякаш по магически начин, чакалнята на Анабел не оставаше празна. Един пациент я препоръчваше на друг. Не бяха тежки случаи; лесно се справяше, но понеже се отнасяше към страданията им сериозно, компетентно и внимателно, бързо ги спечелваше. Някои се прехвърлиха при нея от други лекари; препоръчваха я на приятели; водеха децата си. През януари вече имаше солиден контингент. Правеше онова, за което мечтаеше и беше щастлива. Не пропускаше да благодари на колега, когато се консултираше с някого, не омаловажаваше техните диагнози, макар че някои допускаха непростими грешки. Анабел беше прецизна, опитна и с възхитителен подход. Независимо от красотата и младежкия си вид се отнасяше отговорно към професията си и пациентите й имаха пълно доверие.

През февруари изпрати в болницата сина на една пациентка. Двайсетгодишното момче страдаше от остра пневмония. Анабел го посещаваше два пъти дневно и в даден момент сериозно се притесни за него, но момчето се оправи. Майка му й остана благодарна завинаги. Анабел прилагаше нови техники, използвани във Вилер-Котерет, и винаги беше готова да комбинира нови и стари методи. Продължаваше да чете и да учи нощем, за да е в курса на най-новите изследвания. Отворена за всичко ново, тя четеше всякаква медицинска литература. Често оставаше будна до късно, гушнала в леглото си Консуела. Неслучайно малката вече изявяваше желание също да стане лекар. Повечето момиченца харесваха професията на медицинската сестра, но в семейството на Анабел стандартите бяха по-високи. Понякога Анабел се питаше какво ли щеше да каже майка й. Знаеше, че не така си е представяла бъдещето й, но се надяваше да се гордее с нея.

Най-голяма радост в живота й носеше Консуела. Беше най-щастливото, слънчево и забавно дете, което обожаваше майка си. Анабел й измисли въображаем баща, та момиченцето да не се чувства онеправдано. Разказваше й, че той е англичанин, чудесен човек от прекрасно семейство и починал като герой преди Консуела да се роди. Детето не се сещаше да попита защо никога не е виждало семейството на баща си. Знаеше, че роднините на майка й са починали, а Анабел никога не беше споменавала, че неговите не са вече живи. Консуела не обсъждаше темата, но по време на един обед попита дали другата й баба, онази от Англия, е жива и може ли да я посетят. Анабел я зяпна все едно експлодира бомба. Не съобразяваше какво да отговори, не беше подготвена. Всичките приятелки на шестгодишната Консуела от парка имаха баби. Защо само нейната не идваше на гости?

— Ами тя е в Англия. Не сме говорили отдавна. Всъщност — не искаше да лъже детето, затова продължи: — никога не съм се запознавала с нея. С баща ти се срещнахме, влюбихме се и се оженихме през войната, но той почина, преди да се запозная с родителите му.

— Тя не иска ли да ме види? — попита Консуела разочаровано.

Сърцето на Анабел се сви. Тя забърка тази каша и се питаше как да съобщи на дъщеря си, че родителите на баща й не подозират за нейното съществуване. Същевременно не изпитваше желание да влиза в контакт с тях. Изправяше се пред страхотна дилема.

— Сигурно иска да те види, ако може. Ако не е болна или нещо друго… Навярно е много възрастна. — Анабел въздъхна и с натежало сърце обеща: — Ще й пиша и ще видим какво ще отговори.

— Чудесно — зарадва се Консуела.

Връщайки се в кабинета, Анабел проклинаше Хари Уиншир, което не бе правила от години.